Ги Шантпльор
Спътница в любовта (11)

Глава XI

Гийом спа неспокойно и се събуди още по-загрижен за съдбата на малката си приятелка.

В седем и половина, тъкмо когато закусваше, Филис влезе в столовата, руса и свежа, подобна на слънчев лъч. Анаик я следваше, носейки поднос с чаша димящ шоколад и най-разнообразни сладки.

— Добро утро, Кержан! — каза девойката. — Анаик донесе шоколада ми в моята стая, но аз предпочетох да закуся заедно с вас…

Бяла домашна дреха от фина материя обгръщаше стройната й фигура. Косите й бяха разпуснати и привързани със същата бяла панделка, която толкова много беше скандализирала госпожа Шардон-Плюш.

— Добро утро, малка Фил! Тази ли панделка възмути старата вдовица и целомъдрените й дъщери?

— Да, и вас ли ви ужасява?

— О! Аз не се скандализирам лесно, но трябва да призная, че така имате съвсем детински вид… Ужасно, мое бедно дете! Вие сте цяло бебе!… Добре ли спахте?

— Чудесно!

— Сега ми се виждате по-смела, по-спокойна от вчера.

— Аз спах дълбоко, но струва ми се, че мозъкът ми не е престанал нито за миг да работи… Когато си отворих очите, главата ми беше пълна с нови идеи.

Намерихте ли някакъв изход от моето забъркано положение, Кержан?

Той се колебаеше.

— Право да си кажа, още не съм. Трябва да размисля, да се осведомя. Най-напред ще попитам госпожа Сожере, жената на един инженер, мой колега, дали знае някой добър семеен пансион, където бихте могли да прекарате известно време, защото вие не можете да останете нито ден повече тук. Само ако знаеха, че…

Филис го прекъсна с тържествуващо и същевременно тревожно изражение.

— Кержан, имам една идея, която според мен е блестяща, само че, трябва вие да я одобрите и да я приемете, а струва ми се, че нашите мнения по много въпроси се различават…

— Но, защо? Я кажете идеята си, Фил!

— Тя ще уреди всичко, добри великане, и аз ще бъда така доволна, така спокойна!

— Е, добре, кажете я тогава!

— Няма да скочите веднага, без да ме изслушате до края, нали, Кержан?

— Не разбира се.

— Всъщност работата е много проста… само че трябва да я разглеждате по особен начин… без предразсъдъци…

— Готов съм на всичко, макар че думите ви почнаха вече да ме плашат…

— А, виждате ли, още не сте ме изслушали и се отнасяте с такова недоверие към мен…

— Ни най-малко… напротив… Чакам да ми съобщите нещо необикновено и тогава няма да се учудвам на нищо… Хайде, аз слушам!

— Чакайте да си изпия шоколада!

— Нима ще пренебрегнете сладките на Анаик?

— Не съм гладна.

Като изпразни чашата си, тя стана и се настани до стария си приятел.

— Първо да си припомним малко от вчерашния ни разговор. Снощи, Кержан, вие ми казахте, че понеже не съм ви нито сестра, нито жена, не мога да остана при вас, без да почнат хората да говорят разни неща за нас…

— Бедно дете, казах го и мога да го повторя.

— Ако ви бях сестра, Кержан, ако имах щастието да притежавам един брат като вас, който да ме обича и закриля, щях да остана при вас, нали? Моето присъствие нямаше да ви досажда, нали?

— Но, разбира се… Щеше да ми е много приятно.

Филис беше развълнувана, Гийом, много учуден я гледаше внимателно.

— Вярно ли е това, което казвате, Кержан?

— Напълно вярно — потвърди той, — само че не разбирам, защо още не ми казвате идеята си…

— Търпение… Кержан, чувала съм ви няколко пъти да казвате, че няма да се жените… Не сте ли променили намерението си?

— Не, разбира се… но…

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Аз не променям лесно решенията си.

Лицето на Филис светна.

— Е, добре, тогава, приятелю мой, всичко е много просто!… Понеже вие не искате да се жените… и понеже аз никога никого няма да обичам… Оженете се за мен.

Тя се усмихваше.

Лицето на Кержан изразяваше безкрайно учудване.

— Какво казахте? — се провикна той, мислейки, че не е разбрал добре.

Без да се смути, тя обясни:

— Казвам, че трябва да се ожените за мене… За вас ще бъда една малка, признателна и послушна сестра, която ще ви обича безгранично, а за хората ще бъда вашата съпруга и тогава никой не ще се учудва, че живея при вас. Разбрахте ли?

Този път Кержан избухна в луд смях.

— Моя малка Фил, струва ми се, че бълнувате. Надявам се, че това не е добрата ви идея, защото тогава…

— Но, точно това е.

— Мое бедно дете, та това е безподобна лудост. Най-напред мислех, че се шегувате и, право да си кажа, не ви намерих много духовита… Още се питам, дали съм ви разбрал добре. Как не чувствате колко детинско и неосъществимо е вашето предложение?

— Неосъществимо, защо?

— Има сто и една причини… Излишно е да спорим.

— Кои са? Аз пък предпочитам да спорим.

— Моя малка, не мога да ги разглеждам с дете като вас. Първата и най-важната е чудовищната аномалия на подобен брак — мъж и жена, женени привидно, живеещи като брат и сестра… Смешно, фалшиво и неподобаващо положение. Вие не можете даже да си представите мъчнотиите, които могат да произлязат!

— Знам, че някои руски студенти са се женили така…

— Чувал съм, но би трябвало да знаете при какви обстоятелства… Но не е това въпросът, има нещо друго, много по-важно… Вие ми казвате: „Никога никого няма да обичам!“… Мога ли да вярвам на подобни думи, казани от едно деветнадесетгодишно дете?

— Повтарям ви, че отдавна не съм дете, Кержан. Аз се наситих завинаги на любовта.

Младият човек не можа да не се засмее.

— Наситили сте се на любовта, моя бедна, малка светице. Знаете ли какво значи — за един мъж или една жена — съществуване без любов? Не, вас ще ви обичат, Филис! Ще ви обичат, въпреки всичко, въпреки упорството ви, защото вие сте създадена, за да бъдете обичана… Как можете да бъдете така уверена, че винаги ще я избягвате? Един ден вие ще видите огромната разлика между наивния ви и сантиментален флирт с Де Мов и любовта, истинската любов, на която не може да сте се наситили, защото още не я познавате.

Кержан говореше рязко. Филис беше учудена и обидена. Старият приятел й се видя необичайно груб.

— Колко сте лош! — се провикна тя. — Как леко гледате на любовта, която разби живота ми! — Гласът й беше задавен и развълнуван. — Аз страдам, много страдам, Кержан, не зная защо се съмнявате.

Гийом съжаляваше, че бе говорил малко прибързано. Той не отричаше мъката на малката Фил, но я смяташе за детинска и лесно излечима.

— Моя малка — каза той, — не се съмнявам в искреността на болката ви, но точно понеже зная колко искрено бедното ви сърце се беше отдало и колко дълбоко бе наранено, вярвам, че един ден то ще поиска от живота това, което той му дължи. Тогава вие ще оплаквате горчиво часа, в който сте свързали съдбата си с… един брат.

Но подобни възможности не плашеха ни най-малко Филис.

— В такъв случай — каза тя — ще се разведем. Много просто!

— Много просто?!

— Разбира се. Ако по-късно вие или аз, поради някаква причина съжаляваме за братския ни съюз, ще се разделим честно… и ще заживеем отделно… свободни…

— Чудесно! Да не мислите, че разводът е много лесна работа?

— О! — отговори девойката спокойно. — Кръстница казваше винаги, че разводът по взаимно съгласие е много проста работа.

— Много добре сте осведомена.

— О! Аз знам много работи, въпреки че вие гледате на мен още като на дете! Разбира се, ние трябва да се чувстваме свободни, особено вие, който не сте страдали като мене. Кой знае, всичко се случва… Може би някой ден ще се влюбите.

Кержан се ядоса.

— Моя малка, не измествайте въпроса! Аз съм се отказал от женитбата, не защото съм се наситил на любовта, а защото обичам независимостта и се нуждая от нея!

Филис извика. Гласът й изразяваше пълно отчаяние и наивно учудване.

— Значи страхувате се да не ви досаждам, да не ви преча? Ами аз няма да ви безпокоя, Кержан, кълна ви се, за…

Сълзи блеснаха в очите й.

Естествено, тя очакваше, че Гийом ще се противопостави на нейното чудновато предложение и предвиждаше възраженията, които верният й приятел, загрижен за щастието й, щеше да направи. Но на нея не й минаваше през ума, че Кержан може да погледне на предложението и като на неприятно усложнение на самотното му съществование, че братският съюз, който тя с радост предлагаше, можеше да бъде пречка и тежест за него…

Подобна мисъл й се виждаше невъзможна… Думите на Гийом я засегнаха. Тя седеше учудена и няма. Младият човек протестира. Съвестта го гризеше, имаше чувството, че много грубо се бе докоснал до нежния цвят на крехкото растение.

— Не… ама не, вие няма да ми пречите… не исках да кажа това, моя малка Фил… Ето че и аз ви разплаках. Мое скъпо дете, аз ще съм много щастлив да бъдете винаги до мен, но най-после, нали знаете, че съм изцяло отдаден на работата си и че тя е свързана с немалко задължения и опасности…

Кержан съжаляваше, че справедливият му отказ беше разочаровал толкова много Филис.

Но тя пак се усмихваше. Надежда бе светнала отново в очите й.

— Мислите ли, че забравям вашата кариера, приятелю мой? Аз я обичам и ще уважавам задълженията и работата ви, свързани с нея. Ще се постарая да ви бъда полезна, ще ви стана секретарка, ако искате. И после, Анаик е стара, аз ще й помагам, ще се грижа за вас, ще ви избавям и от най-дребните всекидневни грижи. О! Ще стана съвсем, съвсем незабележима. Ще заема в живота ви такова място, каквото пожелаете да ми дадете. Понеже обичам хубавите дрехи и понеже, като ми се отдаде случай, обичам да се забавлявам, хората казват, че съм лекомислена и жадна за богатство. Лъжат се. Всъщност аз съм сериозна, приятелю мой, много сериозна. Колкото за моята веселост, тя не зависи нито от разкоша, нито от удоволствията, които ми се предлагат. Тя ми е вродена и аз я пръскам около себе си, защото тя извира в мен. Кръстница казваше: „Слънцето свети, където си ти, Фил!“ Може би и вие ще кажете същото, Кержан. И вие като мен сте сам в света. Ще се обичаме много. Приятелството е толкова приятно, колкото и любовта, даже то е по-вярно. Аз не съм егоистка, приятелю мой. Ако мислех, че добрата ми идея би донесла щастие само на мене, щях веднага да я отхвърля.

Тя говореше с наивността и доверчивостта на глезено дете, което не можеше да предположи, че присъствието му невинаги е приятно и което се учудваше, че не всички и не навсякъде го посрещат с усмивка.

— Моя малка Фил — започна отново младият човек, — аз не мога вече да го променя. Много е късно. Вие трябва да се убедите: в живота ми няма място за жена — била тя съпруга или сестра. Моите издирвания и опити поглъщат цялото ми време. Живея като дивак… Избягвам хората… Излизам и се прибирам вкъщи по невъзможни часове… Отсъствам много често… Виждате ли какво съществование бих предложил на моята другарка? При това ще се чувствам виновен и отговорен, че не мога да я направя достатъчно щастлива и ще бъда намръщен и неприятен, като всеки виновен и нещастен човек.

Филис кимна тъжно.

— О! Разбирам — каза тя. — Без спътник! Опияняваща самота! Спомням си думите ви, Кержан. Мен не ме е страх и вярвам, че мога да ви поверя живота си, но вие не искате да го вземете.

Тя седеше неподвижна. Гласът й беше ясен и звънък. Очите й изразяваха пълно отчаяние. Нима можеше да мисли, че подобна женитба е възможна?

Кержан седна до нея. Взе неподвижните й изстинали ръце и притисна устните си към тях. Очите му, пълни с любов, потърсиха нейните.

— Не, моя малка Фил — каза той, — не смея да взема живота ви, това ще бъде голяма жертва… страшна, непоправима лудост.

— Какво е това? — попита девойката.

Кержан се ослуша.

— Анаик говори с някого… трябва да е разносвача или…

— Слушайте, слушайте — прошепна Филис, — сякаш е гласът на…

Но преди да успее да се доизкаже, вратата се отвори рязко и, отблъсквайки разгневената Анаик, госпожица Арден влезе.