Ги Шантпльор
Спътница в любовта (13)

Брюж, 10 декември

Реших да записвам впечатленията си от пътуването, за да мога един ден, когато започна да забравям, да си ги припомня и да ги преживея отново… Ще правя къси и сухи бележки, защото нямам никаква дарба да разказвам.

Да отида в Брюж, да видя Брюж беше най-горещото ми желание! Защо? Нямам намерение да се изповядвам. Бях решила, че той е страната на моето щастие. Ироничен и зъл, животът се надсмя над моята самонадеяност. Той реши Брюж да бъде за мен страната на скръбта и съжаленията… И ето вече два часа откакто пътувам към Брюж!

Струва ми се, че сънувам. Аз съм вече в Брюж. Чудно ми е как мога още да се радвам и понякога да съм малко… много малко щастлива, след като загубих така внезапно скъпата си кръстница и след като една друга загуба потопи сърцето ми във вечна скръб.

Кержан ме посещаваше често в пансиона, където се бях настанила по препоръката на госпожа Жорж Патен. При последното свиждане преди сватбата ни той ми каза: „Няма да ви се сърдя, ако в кметството кажете не…“ Годежният ми пръстен беше чудесен — една перла, заобиколена с брилянти…

Същият ден, в който ми даде пръстена, Гийом ми каза: „Бихте ли искали да напуснем за една седмица Париж? Патен ми дава отпуск по случай сватбата…“ Не посмях да откажа… Ще отидем, където поискате…

Аз бях възхитена и отговорих:

— Какво щастие! Добре, че не сте отказали! Ще отидем в Брюж!

Кержан се ядоса.

— В Брюж? Сезонът не е подходящ за там. Няма ли да е по-добре да отидем на някой слънчев плаж в Кан Мартин или Сан Ремо, отколкото да мръзнем в мъгливия и влажен Брюж?

— Не искам слънце… Обичам мъглата и заспалите води… Брюж е единственото място, където бих искала да отида!

Той отговори отсечено:

— Е! Добре.

Не ме попита защо. Сигурно пак бе взел желанието ми за някоя нова прищявка на малката принцеса… и се подчини.

Моят стар Кержан! Колко е добър и предан! Много го обичам!

Онзи ден, когато ни венчаваха в малката манастирска черквица, бях тъжна, много тъжна… Мислех за милата си кръстница, мислех за човека, когото толкова често съм виждала в мечтите си, коленичил до мене пред олтара… и който преди петнадесет дни се бе оженил за друга. Мислех за всичко, което можеше да бъде и което бе загубено завинаги!

Въпреки това, чувствах се спокойна, не се измъчвах, а си казвах: „Понеже се отказах от любовта, понеже всичко вече е свършено… на кой по-сигурен, по-верен и благороден човек можех да поверя живота си?“ Нашето приятелство е много красиво.

Когато станахме, повдигнах очи към Кержан — той изглеждаше още по-висок в черните си дрехи. Беше бледен, страшно бледен, какъвто никога не съм го виждала, и очите, и косите му изглеждаха още по-тъмни. Изражението му беше безстрастно и не издаваше мислите му, но аз знаех какво мислеше той, знаех, че той си казваше: „Ще бъда верен приятел на моята малка Фил, ще я пазя от зло, откъдето и от който и да идва. Моята десница ще я подкрепя винаги… От днес нататък аз отговарям за живота й“.

Поради траура ми венчалната церемония беше проста и много интимна. Свидетелите на Кержан бяха Жорж Патен и колегата му Сожере, а моите — нотариусът Боден и госпожица Арден — по собственото й желание. Имаше много малко познати, между които беше и добрият Лекултьо. Той се показа особено сърдечен. „Знаете ли — ми каза Роро малко тъжно, — винаги съм предполагал, че ще стане така!“… Бедният Лекултьо, ако знаеше само…

След венчавката последва „интимна“ закуска у госпожа Жорж Патен. Тя е прелестна и елегантна светска дама, към тридесет години, но мъжът й, нашият шеф, ми харесва повече от нея.

Малкото сватбено тържество не беше никак забавно. Аз се ръкувах, говорех любезности, усмихвах се уморено… и всички ми се усмихваха. Приятелите на Кержан го поздравяваха и му правеха много комплименти за мен, но трябва да призная, че той ги приемаше доста отегчено. Защо? Той трябваше да е доволен, че ме намират хубава.

Действително, мисля, че не изглеждах зле с роклята си от бял сатен със сребърни отблясъци, в облак от копринен тюл.

Няколко дни преди официалния ми годеж нотариусът Боден ми донесе три хиляди франка, които „някой, комуто кръстница направила незабравима услуга“, го помолил да ми предаде. Аз не исках да ги приема.

— Трябва — забелязах аз — да поговоря с господин Кержан. Искам да видя първо какво ще каже той.

Чудно! Кержан ме посъветва да ги приема и когато забелязах, че ми е малко неприятно, задето не зная името на този тайнствен длъжник, той прибави: „Какво значение има? Нали сте доволна, че получихте тези пари… Сигурно това е било и целта на непознатия, който по този начин е искал да почете паметта на вашата кръстница“.

Аз бях много доволна, разбира се, пък и Кержан намираше всичко много естествено. Какво чудно щастие, нали?

Тогава можах да си поръчам булчинската рокля при по-добра шивачка, направих си и една вечерна рокля от черен воал, един костюм и две шапки… и сега съм доста елегантна.

Обядвахме във вагон-ресторанта, където кръстница не стъпваше никога и беше много забавно!

Хотелът, в който отседнахме в Брюксел, беше във високата част на града. Аз казах на Кержан:

— Искам стаи, които са свързани, както с кръстница… защото… защото ме е страх по хотелите…

Въпреки че говорех тихо, съдържателят на хотела ме чу, погледна ме и каза любезно:

— Както обичате, госпожице.

Изглежда, че помисли Кержан за мой брат или чичо…

И аз не знам защо, но тази нищожна случка раздразни моя стар приятел. Той беше доста нелюбезен към бедния хотелиер и аз много се страхувах да не ми се скара и на мен. Щом влязохме в салона, който разделяше стаите ни, Кержан ми пожела „лека нощ“ и се прибра в своята. Понеже бях много уморена, не му казах, че го намирам нелюбезен и неприятен. Мъчно ми беше, че нашето първо „лека нощ“ бе толкова намусено.

Аз спах чудесно през нощта и почти през цялата сутрин и когато в десет часа се събудих, слънцето грееше ясно и бляскаво напук на зимата. Реших, че това е добро предзнаменование.

Приготвих се веднага и почуках на вратата на Кержан. Той бе излязъл и се върна чак към обяд. Беше ходил да разглежда летището и някакви юзини… Усмихнат любезно, той ме попита как се чувствам.

— Много съм добре, даже почти съм щастлива — му казах аз. — Колко е забавно. Тази сутрин като се събудих, изведнъж си спомних, че сме женени… и започнах да се смея самичка като луда. А вие, Кержан?

— Аз не се смея така лесно като вас и никога не ми се е случвало да се смея самичък. — Той замълча за момент и после продължи: — Ще направите по-добре да не ме наричате вече с фамилното ми име, ще ни мислят за еснафи или нещо подобно.

Тази мисъл ме развесели.

— Я, вярно, Кержан е фамилното ви име! Как искате да ви наричам?

— Как? Както е кръщелното ми име — Гийом.

— Вярно — казах аз. — Гийом Мълчаливият! Много смешно ми се вижда да ви наричам Гийом. Някога всички ви наричаха Кержан, няма да ми се сърдите, ако бъркам понякога, нали?

— Не! Само ще ви поправям. Някога можеше да ме наричате Кержан, сега ще бъде смешно.

Той доби отново вчерашния си отегчен и намусен вид. Аз облегнах глава на рамото му.

— Сега? Защо казвате сега с такъв неприятен тон? Нима сега не сте моят добър, стар приятел? — се провикнах аз. — Изглежда, че вие ми се сърдите, Кержан, не, Гийом… Гийом, защо не сте добър вече с мен?… Какво ще правя аз? Не ме ли обичате вече? Нима нещо се е променило между нас?

— Да, нещо се промени между нас. Аз бях за вас само верен приятел, а вие поискахте да направите от мен и ваш брат — каза той, усмихвайки се горчиво.

— Да, вярно е, но тази промяна трябва да направи приятелството ни още по-силно и нежно, а не да го развали — заявих аз тихо.

Той се престори, че не чува думите ми и ми подаде едно писмо:

— Вземете, Филис. Виждате ли, името ви се е променило! Вчера ние бяхме независими един от друг, а днес…

Взех писмото и го разпечатах. Съдържаше поздравления от Морисо, които отсъстваха от Париж по време на сватбата ни. На плика прочетох: за госпожа Гийом Кержан.

Не зная защо, но бях малко смутена. Това беше първото писмо, което получавах след женитбата си. Скоро обаче се съвзех и повдигнах очи към Гийом.

— Е, добре, аз не само съм доволна, но нещо повече… аз съм горда, че се наричам „госпожа Кержан…“

Кержан се усмихна отново, но този път радост грееше в очите му.

— Чародейка! — каза той, целувайки протегнатите ми към него ръце.

— Няма вече да сте в лошо настроение, нали?

— Не, малка Фил.

— И ще ме обичате, както преди?

— Но, разбира се.

Изведнъж желанието ми да се смея изчезна. Тъжни мисли ме завладяха и аз казах:

— Кержан, трябва да ме обичате много… да ме обичате такава, каквато съм.

С променен глас той отговори:

— Вие знаете, малка Фил, че вашият стар Кержан ви обича такава, каквато сте и може би точно заради това ви обича толкова много. Нима, ако не ви обичах много, извънредно много, щях да се реша на тази невъзможна женитба?

— Женитбата ни не е невъзможна!

— Не, невъзможна е и то до каква степен! Но никога вече няма да го казвам, понеже виждам, че ви става мъчно. Хайде, ще сторим всичко, което е по силите ни, за да направим положението си по-поносимо, избършете хубавите си очи, принцесо!

Усмихнах се и избърсах сълзите си. Каквото и да става, близо до Кержан бъдещето не ме плаши. Бях решила да не оставаме дълго в Брюксел. Брюж бе моята едничка цел и аз исках по-бързо да се озова там.

Вечеряхме в един прелестен малък ресторант и след като се разходихме с автомобил из Брюксел, заминахме за Брюж.

Най-после пристигнахме! Още нищо не съм видяла. Зимно време се стъмва толкова рано!

Отседнахме в хотел „Фландрия“. Седя сама в стаята си и пиша. Не се надявах, че дневникът ми ще ме занимава толкова много.

Кержан, не, Гийом… отиде да види дали са дошли писма за нас. Ще се срещнем за вечеря долу, в хола.

Утре ще разгледаме Брюж.