Цончо Родев
Светослав Тертер (5)

2

Свещеният Христов кръст върху короната не подхождаше нито на азиатското му лице, нито на вярата му. Но в този момент Чака не се занимаваше с такива незначителни подробности; за него беше важно само това, че седеше на престола и че зад непревзимаемите стени на този град най-сетне бе намерил сигурност, власт и убежище.

От дясната му страна стоеше прав Светослав; от лявата — Бегил бег с ръка върху дръжката на кривия си меч; а пред него, в подножието на престола, чинно се редяха първенците на царството. Чака ги изгледа с тесните си присвити очи и изговори достатъчно бавно, за да смогне Светослав да преведе:

— Казах на логотета, а сега повтарям от височината на този престол: всички вие, верните на моето величество боляри, ще запазите имотите и сановете си. Докато сте ми предани и ми служите с ум и сърце, никой от вас не ще съжалява и милостите ми не ще имат край.

— Сега ги посплаши — пошепна му Светослав.

— Но случи ли се някой от вас да замисли нещо срещу мене, тогава тежко и горко му, защото ще го смажа с нечувана жестокост. Обявявам също, че въздигам моя любим брат Светослав в княз и пръв след мене в царството. Да му се подчинявате и да слушате неговата дума, както се подчинявате на мене и слушате моята дума. — Светослав се поклони леко. — А моя верен боец Бегил бег — продължи новият цар — удостоявам с титлата протостратор и му възлагам начелничеството над моята войска.

Светослав трепна, но външно с нищо не издаде вълнението си. Чака се бе оказал по-хитър, отколкото Светослав предполагаше. Като обявяваше шурея си за княз, татаринът всъщност само подаряваше една титла без никакво покритие. Но назначаването на Бегил бег за протостратор означаваше, че войската, главната сила на царството, оставаше в татарски ръце. В този жест имаше и скрита проява на недоверие към Светослав. Защото беше всеизвестно, че Бегил бег храни подозрителност и омраза към шурея на Чака…

— Приближете един по един и се закълнете във вярност на царя — каза Светослав. — И ти, и ти, чичо — добави той, като забеляза между болярите посивялата глава на чичо си Елтимир. — Който иска да запази деспотството и Крънската земя, трябва двойно по-дълбок поклон да стори!

И започна срамната церемония на заклеването — първенците на България даваха клетва за вярност на един татарин, а татаринът пущаше в ръцете им по една шепа злато, драгоценни камъни и бисери, които загребваше от кожената торбичка до себе си.

— Защо не виждам великия болярин Илийца? — попита Светослав.

— Старият Илийца е тежко болен, така ни известиха — обясни някой.

— Пратете веднага да го повикат. Трябва и той да положи клетва.

Изпратиха не някой друг, а протокелиота. А в това време болярите се заклеха. Остана само последният член на синклита — патриарх Йоаким. Той се спотайваше най-отзад и не знаеше какво да предприеме.

— Приближи, твое светейшество, приближи — рече иронично Светослав. — Щом е дошло време кръстът да се преклони пред полумесеца, няма причина и духовният глава на народа да не стори смирен поклон пред царя-друговерец. По-ниско, по-ниско — изсъска той злобно, когато беловласият патриарх изпълни повелята му. — Не мисли, че се унижаваш. Ти си стар приятел на татарите и аз ще измоля за твое светейшество не една, а две шепи драгоценности. — После с друг глас посъветва царя: — Дай на него две шепи. Тук е добре човек да има на своя страна поповете.

Патриарх Йоаким му хвърли поглед, пълен с ненавист, но не отказа царската милостиня и бързо-бързо прибра двете шепи злато и скъпоценности в дълбоките джобове на сукненото си расо.

Тодор-Светослав имаше основание да мрази патриарха. Някога Йоаким бе водил жестока борба срещу Георги Тертер, баща му. И в безогледния си стремеж да го прогони от престола, бе един от онези, които помолиха вмешателството на Ногай и неговите татари, за да низвергнат Георги Тертера и да коронясат слабия и безволев Смилец.

— Искам да наградя още едного — каза Чака. — Онзи, който спусна моста и отвори портата на Търновград пред мене.

Изпратиха човек до Великата порта. А докато той да се върне, дойде протокелиотът и обяви от вратата: боляринът Илийца бил наистина много болен, на смъртно ложе се намирал, така му рекли слугите; дори били проводили за поп, че боляринът искал да се изповяда и причасти преди Архангел Михаил да прибере душата му.

За втори път днес подигравателната усмивка се хлъзна по лицето на Светослав, но той се въздържа, нищо не каза. Пък и Чака не го попита — за него всичко това беше неизбежна церемония, а иначе никак не се тревожеше дали някой от болярите е жив, мъртъв или умиращ.

В това време доведоха и повикания воин. Беше около четиридесетгодишен, среден на ръст, с открито и честно, обрулено от вятъра лице и със знаци на десетник върху ризницата.

— Приближи! — каза му Светослав. — Царят иска да те възнагради, загдето си отворил портата на Царевец пред стъпките му. — Човекът не помръдна. — Ти глух ли си? — повтори Светослав. — Ела при царя!

Тогава се случи неочакваното. Воинът запретна ръкав и протегна разголената си ръка към престола.

— Аз се казвам Диман и съм воин — изговори той отчетливо. — Имам едно име и една чест. Щом ми заповядаха, отворих вратата пред татарина. Пък щом царят иска да възнагради такова позорно дело, нека отсече ръката, която го е извършила. Тя не заслужава друго.

В престолната зала се възцари глуха, зловеща тишина.

— Този човек е луд! — прошепна някой от болярите.

Светослав имаше желание да скрие някак си от царя онова, което се бе случило. Но нямаше възможност — Чака бе понаучил малко български от жена си, поне достатъчно, за да разбере думите на воина Диман. Той се наведе хищно напред като рис, който се готви да скочи.

— Добре, отсечете ръката му — процеди през зъби. — А после прибавете към нея и непокорната глава.

Светослав се наведе към него и зашепна оживено:

— Господарю, не започвай царуването си с кръв. Ще настроиш войската срещу себе си. Пък и нали чу какво рекоха болярите? Този човек бил луд. Какво ще придиряш на думите на един безумец? По-добре подари ми го, господарю. Ще имам нужда от вардянин за къщата си. На такъв човек само такава служба подобава…

— Добре, вземи го — рече високо Чака, след като се поколеба. — Вземи го и му кажи да се държи настрана от мене, ако милее за животеца си. Ще запомня муцуната му и зърна ли го още веднъж, пък макар и случайно…

Царят се изправи. Болярите го изпратиха с предълбок поклон.

Разбира се, болестта на Илийца беше измислена. В това бяха сигурни всички боляри, които участвуваха в синклита. Старият лудетина, който преди двайсет години бе последвал с всичките си люде Ивайло Бърдоквата и в битките за делото на свинаря бе загубил едничкия си син, сега не можеше да се примири да види един татарин върху престола на Асеневците. Знаеха всичко това болярите и мнозина от тях, водени от любопитството, веднага след синклита се изсипаха в дома му на Трапезица. Илийца не беше на крака, защото… седеше сам до масата и вдигаше стакан след стакан от онова чудно винце, което ставаше само от лозята в неговото великопреславско имение.

По това време боляринът Илийца беше прехвърлил шейсетте, но наспроти годините си беше все още едър, червенобузест здравеняк, зиме и лете с разгърдена пазва. Беше плешив и може би за да възмезди главата си за липсата на коса, бе си пуснал такива мустаци, които висеха като две бели повесма от горната му устна.

Той ги покани да седнат, нареди на слугите да донесат чаши и печено месо, сам наля вино на всички и едва тогава подхвърли:

— Е, разправяйте сега как превихте вратове пред татарската сплесната муцуна.

— То не е за разправяне — изсумтя боляринът Ханко и се изплю в краката си. — Какво ли сме сторили на дядо Господа, че ни наказва с такъв позор?

— Знае се то, какво сме му сторили — обади се дядо Гръд.

Някой друг — май че беше Богомир — разказа със сбити думи какво се бе случило на синклита. Но без да се наговарят, нито Богомир, нито Гръд и Ханко споменаха за перперите и бисерите, които бяха получили.

— Татаринът е прав за себе си — рече дълбокомислено протоиракарият Захари. — Паднало му е царство, ще властвува; паднали са му боляри, ще ги пече на шиш, както си иска. Мене ме е яд на онзи, Тертеровия син, да се провали в пъкъла дано. Всяка негова дума беше гавра към нас, дори чичо си и светия патриарх не пощади. Застанал до дясната ръка на Чака, присмива се нагло, пък езика му — съща усойница!

Илийца отпи една дебела глътка от стакана, избърса с длан рунтавите си педя-мустаци и неочаквано изтърси:

— Ако питате мене, няма защо да корим Тодор-Светослава. Гаврил се и се надсмивал, казваш, Захари. Че защо да не се гаври и надсмива?

— А защо да се гаври и надсмива? — попита в отговор Рад. — Вчерашно хлапе, трийсетте я е сторил, я не, а ще обижда по-старите!…

— Защо ли? Защото за тези трийсет години нищо хубаво от нас и от България не е видял, ето защо. Я си спомнете какъв беше животът му. На десет години — заточеник във Византия; на петнайсет — заложник при Ногая. Ако сега е на трийсет години, двайсет от тях е прекарал в робска неволя. Помислете само! Двайсет години при ромеи и татари и всеки ден от тези двайсет години е проклинал и ориста си, и България, и нас, виновниците за злочестието му. Какво искате сега от него? Да ви целуне ръка и „благодаря“ да ви кажа, така ли?

— Ще рече, оправдаваш го — избоботи Ханко и така стисна пестници, че ставите му изпукаха. — Какво пък, може да си намислил довереник да му станеш. Нали сега Светослав е княз и втори след Чака?

— Аз, момче, довереник на една татарска подлога не ставам. Не искам нито да го видя, нито да го чуя, този ваш княз. Ама каквото е истина, истина е. И ти, Ханко, да беше на Светославово място, и тебе щях да оправдая. Това исках да ви кажа.

Умълчаха се. После Захари попита тихо:

— Каза, че не кориш Светослава, Илийца. Кого кориш тогава?

— Нас коря, нас, проклетите боляри. Че не Чака, не народът, а ние и само ние докарахме България дотам, като куче от татарска паница да лочи и татарски камшик да се увива около врата й.

Някои се огледаха страхливо — така гръмовит беше гласът на Илийца, че можеше чак в царевецкия дворец да се чуе. Не свариха да му отговорят. Един слуга застана до вратата и рече:

— Дирят те, господарю. Един воин иска да те види.

— Какво, да не ме вика пак при плосколикия цар?

— Не, господарю. Трябвало да ти предаде нещо.

— Доведи го тогава.

След малко се появи нечаканият гост. Освен Илиица всички други начаса го познаха. Беше бившият десетник, а сега Светославов слуга, Диман. В ръцете му се кипреше китка есенни цветя.

Диман се огледа, през полумрака на стаята разпозна домакина, пристъпи и остави китката на масата до него.

— От княз Светослав — изговори той ясно. — Научил, че си на смъртно легло, и праща тези цветя за погребението ти.

После се завъртя на пети и спокойно излезе. В настъпилата тишина някой изпсува гласно. После избухна всеобщ смях.

— Видиш ли, и тебе не отминаха Светославовите подигравки — издума протоиракарият.

— Да пукне дано! — изруга Илийца, ала очите му се смееха.

 

 

Когато царят разпусна синклита и болярите се разотидоха, патриарх Йоаким отначало се помая из престолната зала, после излезе и тръгна нагоре към патриаршеския дворец, но по средата на пътя невям реши друго, защото изведнъж се обърна и със ситни крачки забърза назад. Не след дълго двамата с Чака седяха един срещу друг от двете страни на царевата работна маса (на нея нявга Калоян бе писал своите хитри писма до папа Николай, а по-късно Иван-Асен бе диктувал победните си договори), а покрай тях чинно се мъдреше един от Чаковите тълмачи.

— Нищо, че не изповядваш Христовата вяра, царство ти — говореше Йоаким. — Нашият Исус е казал: „Кесаревото кесарю и божието богу.“ Ние двамата сме призовани да ръководим и направляваме този народ. Ти си начало на светските дела, аз — духовен пастир.

— Разумява се от само себе си — отговори Чака, който още не разбираше докъде искаше да стигне беловласият старец с тези думи.

— Тогава за нас има само една смислена повеля — да вървим ръка за ръка, с пълно доверие и взаимна подкрепа.

„Ще иска злато, земи и селяни за своите безделници-папищаци“ — помисли с досада Чака, но гласно каза:

— Така е, владико…

— Аз пръв ще дам пример за доверие, царство ти — наведе се над масата Йоаким. — В името на общия ни път… пази се от Светослав…

Татаринът трепна — той не беше очаквал такива думи. И ето, предупреждението беше пак за Светослав. И този път не от вечно подозрителния Бегил бег, а от неговите, Светославовите едноверци.

— Защо да се пазя, дядо? — рече той предпазливо. — Светослав ми е шурей; по нашите обичаи това е равнозначно на роден брат. После, той винаги досега ми е давал само най-добри съвети. А какво знаеш ти за Светослав? Последен път си го виждал ей такова момче.

— Вълкът мени козината си, но зъбите — не — поклати глава патриархът. — Познавам рода му, а това е все едно да познавам душата му. Светослав Тертер, когото обсипваш с милости, е опасен, царство ти. В главата му се въргалят планове и кроежи, които, осъществят ли се, за тебе не ще донесат нищо хубаво. Предохрани се навреме, царю български.

„Този човек е клеветник — помисли Чака. — Води се от лична омраза, пък я представя като грижа за мене. На такъв баща ми мигом би свалил главата от раменете. Но мога ли да сторя същото и аз? Аз, който съм сам сред тази българска глутница?“

— Ти ми говориш умозаключения, владико — каза той, — а за да осъдя някого мене са ми нужни доказателства…

— А случката с онзи дързък десетник, който запокити в лицето ти такава обида? Защо го спаси Светослав? Защо именно него?

— Светослав беше прав. Аз тук имам десет стотици мои воини, срещу трийсет стотици български. Настроя ли българската войска против себе си… — Чака се изправи.

— Не съм от мекошавите, владико. Не знам дали си чувал, но аз и брата си погубих, без да ми трепне окото. Брата си погубих, та за някакъв си Светослав ли бих се поколебал? Дай ми само доказателство — но истинско доказателство! — за тези негови планове и кроежи и аз ще знам какво да сторя нататък…

Патриархът си тръгна. Имаше чувството, че е претърпял някакъв голям, катастрофален неуспех.

 

 

Диман, свалил воинските доспехи, отвори портата на Георги Тертеровия дом и четиримата, по различен начин развълнувани, прекрачиха вътре. Беше позапустял — така бива дом, в който едно десетилетие не е шетал грижовен стопанин, — но иначе не личаха по-особени повреди. Трима майстори за една неделя можеха да го стегнат.

— Ето, тук ще бъде нашето гнездо, Ефросино — каза Светослав.

— Много е хубаво, Светославе — отговори Ефросина. В гласа й имаше повече покорство, отколкото възторг. — Много по-хубав е домът ти, отколкото ти го описваше.

— Ах, дървото! — възкликна Белослава. — И пейката под него! Помниш ли, Тодоре? Там, на тази пейка седях и везех алени цветя на гергефа, когато татко дойде и ми каза, че ме е обещал на Чака!…

Двете жени се изкачиха по стълбите към горния кат на къщата и оттам скоро долетяха оживените им думи: „Това е трапезната стая. До четирийсет души наведнъж е канил баща ми и пак не им беше тясно.“, „Не, по-добре е тук да подредя горница на Светослав. Мъж е, ще се среща с другари — има нужда да се почувствува сам, без женска опека.“, „Тази пък е стаята за децата. Ех, Ефросино, Ефросино, желая ти скоро в нея пак да звъннат детски гласчета…“

Двамата мъже се помаяха, после тръгнаха един до друг през буренясалия, изровен от дъждовете двор.

— Не се гневи, че не съм поддържал дома ти — рече Елтимир, като изравни крачките си със Светославовите. — Знаеш, задълго бях прокуден. Пък като се върнах лани, тук все още бяха недоверчиви и мнителни към нас, Тертеровците. Опасно беше да разхубавявам къщата на Георги.

— Бил си и доста зает — съгласи се Светослав. — Женитба си вдигал, подслон на Смилецовата вдовица си давал — туй все иска време.

Елтимир го погледна подозрително, но сякаш цялото внимание на племенника му беше съсредоточено в порутената чешма на двора.

Старият деспот имаше основание да бъде подозрителен — знаеше, че и Светослав, и болярите не гледат с добро око на него. Преди девет лета, когато Георги Тертер слезе от престола и побягна към Византия, Елтимир разбра, че за него е опасно да остане в България. Той прибра набързо един товар злато и скъпоценности и също напусна пределите на царството. Но миналата година, скоро след като Смилец предаде богу дух, той се върна и бе посрещнат с почести от Елена, вдовствуващата царица. Хитрата византийка тайно се боеше от Елтимира, който като брат на Георги Тертер, можеше да предяви претенции за престола. И затова не само възстанови деспотството му, не само му възвърна богатата Крънска хора, но и го ожени — него, застарелия велможа — за шестнайсетгодишната си дъщеря Теофана. Така, брат на Георги Тертер и зет на Смилец, Елтимир неочаквано се видя в златни окови, които отблъсваха от него и двете враждуващи групи — привържениците на Георги Тертер и привържениците на Смилец. А когато от североизток се зададе татарската опасност, той, неспособен да стори друго, подслони в Крън тъща си. За още по-голямо недоволство на болярите… Надали можеше да очаква някаква похвала и от Светослав…

— Не знаеш ти какво беше тук — заоправдава се той. — Дебнене, заговори, крамоли — човек през цялото време беше с единия крак в гроба.

— Да, не ти е било лесно — непроницаемо отговори племенникът. — Не е като да живееш волен и радостен при татарите.

— Ама ти… какво? — спря деспотът. — Подиграваш ли ми се?

— Защо мислиш, че се подигравам?

— Мигар ще ме убеждаваш, че ти е било добре в Бакче-сарай?

— Ако не ми е било добре, щях ли да пилея златото си, за да осигуря привърженици на Чака в синклита? — Светослав продължаваше да е объркващо неразгадаем. — Струва ми се, че и ти не остана настрана от тези благини, драги чичо.

— Значи… значи… ти си?…

— Аз — кимна Светослав. — Аз подкупих цвета на българското племе — той сви устни презрително, — за да докарат Чака на престола.

— И защо, за бога?

— Не за бога, а за себе си, чичо. Да дойда заедно с Чака за мене беше едничката възможност да се върна в България.

— Може би… може би гледаш някъде по-далеч?

Сега на свой ред Светослав му хвърли кратък изпитателен поглед. Поколеба се, после отговори равнодушно:

— Обикновено две причини карат людете „да гледат по-далеч“: жаждата за богатство и жаждата за власт. Знаеш, чрез Ефросина аз станах толкова богат, че може да ми завиди дори… дори някой български деспот. А чрез Чака ще имам и неограничена власт. Смяташ ли, че има за какво „да гледам по-далеч“?

Отново се умълчаха. Едва като се върнаха пак до порутената чешма, деспот Елтимир каза замислено:

— Ще бъда откровен, Светославе. Имам чувството, че нещо криеш, спотайваш вътре в себе си.

— Откровеност за откровеност. Същото чувство имам и аз за тебе, чичо.

Внезапно Елтимир дръпна племенника си за ръката и му посочи онази страна на дворната ограда, която опираше на Царев друм.

— Там… не ти ли… се стори, че… беше?…

— Да — спокойно потвърди Светослав. — Бегил бег. Уж протостратор, а не е повече от обикновен шпионин. Отдавна ни следи.

Старият деспот пребледня.

Горе, над най-високата кула на царския дворец, се вееше зелен стяг със сребърен полумесец.