Цончо Родев
Светослав Тертер (20)

1

— Света великомъченицо — шепнеше пламенно Ефросина, — застъпи се за него пред господа Саваота и измоли опрощение на греховете му! Светослав не е лош, не намират място в сърцето му нито богохулна мисъл, нито човеконенавистничество. Познавам го, светице изстрадала, и зная, че всички негови грехове са грехове от вярна или самоизмамна грижа за людете и царството. Не от корист и не от зложелателство! Светослав е човек и греши по човешки. Та кой освен сина божи е стъпвал по земята и не е грешил? Умолявам те от все сърце, нека неговите грешки да намерят опрощение…

Редеше Ефросина страстната си молитва, а от иконата я гледаше несръчно зографисаният, но милозлив образ на света Варвара и сякаш й кимаше с разбиране и съчувствие.

След като стори много поклони до земята, царицата остави пребогат дар на калугера, който се грижеше за този отдалечен малък параклис, и излезе, като се кръстеше на всяка крачка. Научили по неведоми пътища за посещението й, навън я чакаха тълпа божеци. Ефросина раздаде и на тях щедра милостиня, а после се настани в кочията и кимна на коларя:

— Карай, дядо Горазд. Окъсняла съм пред образа на светицата. Виж, свечерило се е. Карай към Търновград…

Когато се прибра в Царевец, Светослав я очакваше и с припрени крачки се разхождаше нагоре-надолу из покойнината й.

— Къде беше досега? — попита той строго. — Вече е нощ…

— Отидох да се поклоня на света Варвара — извини се Ефросина. — И докато да се оправим по оня изровен път, окъснели сме.

— Пак по църкви и манастири! — повиши глас той. — Не царица и владетелка, калугерица е на българския престол!

Тя го изгледа продължително, после бавно се прекръсти.

— Знаеш, не за себе си го правя…

— Знам. За мене. Да опрости бог грешника и престъпника Тодор-Светослав. Че виждаш ли го, потънал е до шия в прегрешения, злосторничества и разврат.

— Не, разврат не тежи на съвестта ти — тихо изговори царицата и така косвено потвърди другите му самообвинения.

— Седни! — каза той и сам се настани срещу нея и улови ръцете й. — Колко пъти съм ти повтарял, Ефросино. Аз съм цар и моите грехове и добродетелства не се мерят с обикновените човешки мерки. Помисли сама: имало е царе строги и дори жестоки, Калоян например е бил от тях, а народната памет ги тачи като светци; обратното — случва се цар да бъде праведен като отшелник, а народът после го заклеймява като сетен престъпник. Ето, вземи Смилец. Живял си човекът и уж никому зло не сторил, а всеки българин го кълне, зове го Каин и Юда. И проклятията ще го следват, докато е живо българското семе.

Очите й се изпълниха с влага. Ефросина се опита да изтегли ръцете си от неговите, но той не й позволи.

— Ти можеш да следваш царския си дълг и без жестокост!

— Там е работата, че не мога. Моите предшественици оставиха лошо наследство и аз трябва да плащам и техните грехове. Не само разболяването — лечението е също мъчително дело, Ефросино. Понявга знахарят гори раните с нажежено желязо и тогава болният пищи до бога. Ала по-късно целува ръката, която е причинила болките му. — Светослав помълча замислено. — А какво правиш ти? Молитви, дарове, посещения на обители и църкви. Добре, народът те тачи като светица и в паметта му ще останеш като праведната царица Ефросина^[1]. Но помисляш ли си някога, че твоите богонравни дела се възправят срещу моите, царските? Че враговете ми използуват твоите молитви и поклонничества (за никого не е тайна, че при тях ти просиш опрощение не за себе си, а за мене), за да ме представят на народа като богоненавистник и грешник?

— Ако молитвите ми ще ти осигурят спасение свише и ще ти отворят вратите на царството небесно — каза тя тихо, — ползата от тях ще е по-голяма, отколкото вредата.

Светослав гневно отпусна ръцете й, стана, разхожда се няколко време из стаята, за да се успокои, и едва тогава се върна при нея.

— Ефросино, опитай се да ме разбереш. Аз съм цар и моите дела ще бъдат съдени от потомците ни дорде има българин на земята. Длъжен съм да следвам моя път, защото е път трънлив, но правилен и полезен. От тебе, моята съпруга пред бога и хората, аз чакам упование и поддръжка тук, на земята, а не в небесните селения.

— Земното е тленно и преходно, Светославе, а отвъдният свят е вечен. Има ли смисъл за десетина години земно безразсъдство човек да се обрече на страдания за хиляди векове? — Тя замълча, размисли върху думите му и в погледа й трепна уплаха. — Казваш, че чакаш от мене подкрепа. Какво, нови грехове ли си замислил? Не се ли насити от досегашните?

Той приготви уста да каже, че не е извършил нито един грях към народа и царството, но се отказа — много пъти досега бяха говорили по тези въпроси и Светослав никога не бе намерил в нея разбиране.

— Аз съм в началото на пътя си — отговори той. — Досега разчиствах стари дългове; истинският ми жребий е занапред.

— Какво си намислил? — повтори тя въпроса си.

— Намислил съм да правя онова, което съм длъжен да направя. Да извадя зъбите на самовластните боляри и — с добро или силом — да постигна единство. След това да укрепя войската, за да възвърна на България стародавната й мощ. И накрая да потърся сметка от Византия за онези късове от плътта на България, които е заграбила.

Тишината, която се възцари между тях, сякаш никога нямаше да свърши. После с глас, изпълнен с горест, тя го помоли:

— Разреши ми да отида в манастир, Светославе. Като твоя съпруга и царица аз и без това не съм ти полезна. Няма да съм нито първата, нито последната българска владетелка, намерила утеха и душевна радост под власеницата на монахиня. Позволи ми да се подстрижа, Светославе. Там, по-близо до бога, ще ти бъда повече…

— Не! — прекъсна я той с груба рязкост. — Калугерка, глупости! Ти си съпруга на един цар, а утре ще бъдеш майка на друг. Бъди рамо до рамо с единия, отгледай и възпитай, както трябва, другия и ти ще заслужиш повече царството небесно, отколкото ако клечиш хиляда години пред иконите. Това е последната ми дума!

И без да се сбогува с нея, Светослав излезе от стаята и сърдито затръшна вратата зад гърба си.

Докато крачеше гневно през ходниците на двореца, Светослав подвикна на един изпречил се на пътя му слуга:

— Един човек да отиде да повика протостратора Диман.

— Но той е тук, господарю, в царската оръжейна…

— Иди и му кажи да дойде при мене.

Малко по-късно Диман се изправи пред царя.

— Седни — каза му Светослав. — Хайде, седни де! Нека не се връщаме на старите препирни. — Почака Диман да изпълни повелята му и подхвана направо: — Часът настъпи. Дойде време да се разправим с болярите.

— Отдавна чаках тези думи, господарю — със светнали очи отвърна протостраторът.

— Знаеш, имахме да разчистваме купища смет: Йоаким, Чака, Михаил Тих, Радослав… Сега вече можем да се хванем за главното. В сряда ще събера синклита и ще съобщя, че цялата войска минава под мое повеление. Ще последва буря, Димане. И трябва да сме готови за нея.

— Как виждаш тази буря, господарю? И как да се готвим?

— Бурята ще дойде от болярите. Няма да понесат леко решението ми. Пък не е и малко — да си бил самовластен господар и изведнъж… Да, буря ще има и колкото по-бързо я смажем, толкова по-добре. Разпредели наличната войска по такъв начин, че в два дни да можем да пратим люде навсякъде, където потрябва.

— Ще бъде — кимна Диман. — Имам си отдавна готов план.

— И друго. Издири сигурни хора, на които да можем да се доверим. Такива като Драгоил. Нали разбираш? Хора, на които спокойно да поверим войската.

— Не, не разбирам, господарю. Коя войска ще им поверим?

— Болярската. Сега — по обичай и по закон — болярите са начело на своите воини. Ако приемат решението ми, ще ги запазим и като начелници. Но ако се възпротивят, ще ни трябват нови хора. И подбрани от грижливо по-грижливо: да са добри родолюбци, предани на царството, опитни в бранните работи и… да приемат властта си като дълг, а не като средство за лек живот и обогатяване.

Диман помълча. Докато размисляше, той безмълвно движеше устни и броеше нещо на възлестите си пръсти.

— Зная неколцина — рече той най-сетне. — Бранко, Стан, Добрил, Трошан, Арцо, Ботул… Точно каквито ги искаш. И закалени в огън. Но… има едно неудобство, господарю. Всичките са безизвестни, не от род. Спомни си как мърмориха болярите за мене.

Царят махна с ръка. Това съобщение не го разтревожи.

— Не очаквах друго, Димане. Щом съм тръгнал да превия врата на знатните, от само себе си се разбира, че ще се облегна на безизвестните. Доведи ми ги утре, искам аз сам да ги опозная. — Светослав се изправи. — Прегледай още веднъж плана си и вдигай войската. Когато има буря, най-добре е ти да си гръмотевицата…