Цончо Родев
Светослав Тертер (26)

2

Не беше хлад това, което го повея от Ефросина. Разделяше ги не ледена стена, а пустиня.

Отначало Светослав се разгневи: той, воинът, тръгващ на бран, бе дошъл да се сбогува със съпругата си и майката на своя син и бе очаквал нежност, грижовен страх за съдбата му, може би дори малко кротки сълзи, а срещна само робско смирение. Подразни го и причината — раздвоена между божествените закони за доброто и злото, изписани нявга върху Мойсеевите скрижали, и Светославовите „грехове“ (той самият отричаше каквато и да е греховност на постъпките си), Ефросина бе останала по средата без път, без цел, без надежда; суров към себе си и към другите, Светослав не можеше никому да прости живот без път и без цел. Но после потисна и гнева, и раздразнението си — изгледът на Ефросина го смути и го накара да се чувствува гузен. Неимоверно отслабнала, останала сякаш без плът, с издадени кости на лицето и хлътнали в орбитите очи, царицата внезапно му заприлича на изправен скелет. Защо бе рухнала тази жена? От безпътицата ли? Или си бе наложила някакво самоизтезание, с което да изкупува пред бога греховете на своя мъж? Или най-сетне причината беше в строгостта, с която Светослав й запрети прекомерното черкуване.

— Моли се за мене и за войската — каза той прегракнало. — Ние сторихме и ще сторим онова, което е в човешките сили. Моли се и бог да подкрепи десниците ни.

— Добре — отговори тя кратко.

— От време на време отивай да запалиш свещ в някой храм или пресвета обител. — Светослав виновно отмести очи. — Начеваме велико дело; измоли за нас благословията на всевишния.

— Бог е навсякъде. Мога и тук да се моля, той пак ще чуе молитвите ми.

Изчерпил целия си запас от богонравни слова, царят дълго-дълго мълча, накрая каза тихо:

— Сбогом. И се грижи за детето.

— Сбогом — повтори Ефросина.

Този път пропусна да му подаде дори челото си за целувка.