Цончо Родев
Светослав Тертер (29)

5

Войската извърна лице на изток и с устремен набег се втурна към морето. В няколко дни зад гърба й останаха Авли, Баска, Голое, Ктения, Аетос и още ред други крепости и селища; повечето от тях, населени предимно с българи, се предадоха без бой, останалите бяха лесно победени след кратки сражения. Когато падна и Росокастро, Светослав раздели войската на два големи отряда. Единия, оглавяван от Диман, изпрати на югоизток, към Агатопол, а лично поведе втория към Месемврия. Царят бързаше. Както беше казал в навечерието на войната, той искаше преди решителната битка да е овладял старите български земи между Странджа, Веригава и морето, включително богатите и важни крепости по крайбрежието. Знаеше: държеше ли пристанищата, Византия не можеше да го удари откъм гърба…

При Месемврия не се стигна до битка. Преди повече от шестдесет години боляринът Мицо, съперник на Константин Тих в борбата за престола и баща на злополучния цар Иван-Асен ІІІ, бе предал прочутия крайморски град на Византия, но месемврийци не бяха забравили своя род, не бяха заглушили гласа на кръвта. Когато на сушата се появиха полковете и дружините на Светослав и развяха българските пряпорци, те нападнаха стражата по крепостната стена, избиха я, обезвредиха ромейските първенции отвориха портите за своите братя-освободители.

Повече затруднения създаде Анхиало, но след тридневна обсада и решителен пристъп и той падна в ръцете на българите. Този пристъп трудно щеше да се осъществи, ако не се бе намерил един умел технитар, някой си Иван от Дръстър, който се нае за един ден и една нощ да построи такава кула на колела, че благодарение на нея войската да преодолее едновременно и защитния ров, и крепостната стена. И не само се нае, а наистина я направи…

Светослав пак не даде отдих на войскарите си и още на утрото след завладяването на Анхиало продължи на юг, все покрай дълбокия залив.

С войската на Диман се срещнаха пред стените на Созопол. Протостраторът също не беше загубил времето си напразно — със страшен удар той бе смазал съпротивата на ромеите в Агатопол, после бе овладял всички пристанища и големи и малки твърдини по крайбрежието и на уречения ден бе пристигнал на срещата с царя.

Созопол се предаде без бой, но с доста пазарлъци — ромейските първенци преговаряха надълго и нашироко и едва тогава отвориха вратите на града. Така и последното важно пристанище бе изтръгнато от ръцете на Византия.

В деня, в който българските пряпорци се развяха над созополските крепостни кули, Светослав получи две важни известия, всяко по своему тревожно.

Първата вест, пристигнала по нарочен гончия от Търновград, се съдържаше в писмото на отец Дамян, свещеника на дворцовата църква „Света Петка“. Старият свещенослужител се бе погрижил да изпълни страниците с много притчи, иносказания, цитати от Светото писание и изрази от рода на „бог е всесилен, ала и всемилостив“ и „да посрещнем с богоспасно смирение отреденото нам от провидението, както сина божи нявга пое пътя към Голгота…“, но всички тези щедро сипани приказки не заблудиха царя и той разбра главното: Ефросина беше тежко болна, може би вече лежеше на смъртен одър.

Това известие нарани сърцето на царя. За Светослав Ефросина не беше само обичана съпруга и майка на сина му; омъжила се за него в годините на най-голямата му неволя, тя доброволно бе споделила всичките премеждия на трънливия му път, давала му бе своята подкрепа, помагала му бе да се изправя след пораженията и да не се самозабравя след победите. Така Ефросина бе станала за него опора и най-близък приятел. Но не само опасността от загубата на любимата жена глождеше душата на царя. Равна или дори по-страшна мъка изпитваше той от съзнанието, че сам бе причинил бавното гаснене на Ефросина. Тя не разбра повелите на неговия дълг на цар и владетел, виждаше в делата му само коравосърдечие и жестокост, а Светослав никога не успя да й покаже истината, дори силом й отне църквата, нейната утеха и упование.

Сега, като научи за болестта й, царят не сподели с никого своите терзания. Пък и защо ли да ги споделя? Те бяха терзания на човека, а не на владетеля — какво можеха да му помогнат неговите войводи?

Светослав заповяда да оседлаят коня му и препусна покрай красивия бряг. В гърдите му бушуваше буря — за пръв път в тригодишното си царуване той се чувствуваше виновен. Но какво, какво можеше да направи? Как да изкупи вината си? Как да спаси Ефросина? Изведнъж му хрумна, че би могъл да остави за няколко дни войската на Диман, а сам да прескочи до Търновград. Това наглед не беше неосъществимо: първата част на похода бе завършила, ромеите не се обаждаха, войската щеше да получи заслужен отдих — защо Светослав да не използува дните за почивка, за да навести Ефросина или… да се сбогува с нея завинаги? Такива и още много други коя от коя по-убедителни мисли трупаше една връз друга царят, за да заглуши напиращото в него съзнание, че ако послуша позива на сърцето си, той щеше да погази своя дълг на владетел и пълководец.

Раздвоен между дълга и сърцето, Светослав се колеба дълго — чак до онзи късен следобеден час, когато получи втората вест.

Тя бе донесена от един задъхан ездач; раните върху хълбоците на коня показваха, че не бе щадил животното. Царят го изслуша, после нареди да се съберат войводите и накара вестоносецът да повтори и пред тях съобщението си. А то беше наистина тревожно: узнал за похода на българите, византийският император бе вдигнал голяма войска и я бе изпратил на север. Тази войска за няколко дни бе минала Метра, Виза, Вризис и сега, превалила билото на планината, се насочваше към Дебелт и Росокастро, за да отреже пътя на Светослав и да го притисне към морето.

Болярите и войводите се размърдаха неспокойно. Елтимир загриза мустака си. Логотетът Илийца изсумтя:

— Добре са го измислили, господ да ги убие!

Единствен Светослав не прояви външни признаци на тревога. На съобщението погледна като на сбъдване на неизбежното; никога не бе помислял, че Византия бездейно ще претърпи този удар. Попита:

— Кой е начело на тази войска?

— Михаил Палеолог, синът и съимператорът на Андроник. Но той, казват, се държал по-назад, а с главните сили изпратил Войсил…

— Войсил? — вдигна вежди царят.

— Войсил — потвърди гончията, — най-малкият брат на цар Смилец. А с него като съветник и протостратора Михаил Глава Тарханиот.

— Пращат напред Войсила, та дано някои от нашите, останали верни на Смилеца, преминат на негова страна — обади се Диман. — Той не е страшен, ние знаем да се разправяме с предатели. — На челото му се появи загрижена бръчка. — Но Михаил Глава…

Всички го разбраха. И споделиха безпокойството му. Защото, макар и да не бяха воювали като Диман срещу него, знаеха качествата на прочутия византийски пълководец. За Михаил Глава Тарханиот — ромеец по служба и дух, но с доста българска кръв в жилите — това щеше да бъде четвъртото нашествие в земите на България. През 1260 година именно той беше онзи куропалат, който отиде в Месемврия, за да завземе подарения от продажника Мицо град. Три години по-късно, вече начело на огромна войска, той осъществи голям завоевателен поход, като откъсна от България и присъедини към империята богатата Тракия. Пак нему през 1278 година императорът повери дългата и изтощителна война срещу Ивайло, в която Михаил Глава срина много крепости и изпепели много българска земя, но все пак не постигна решителна победа срещу селския цар. Сега същият този Михаил Глава Тарханиот — „вестител на утрото“, „новопоявило се слънце“, „велик мъж и стремителен утроносец“ и пр., както го величаеха поетите, — стар и измъчван от подагра, но все още неимоверно опасен със знанията и опита си, идваше като съветник на предателя Войсил.

— Толкова по-добре — произнесе спокойно Светослав. — Онова, което започна Ивайло, ще го довършим ние.

Отърсили се в миг от неувереността си, войводите изпъчиха снаги и сложиха десници върху дръжките на мечовете.

— Какво ще заповядаш, господарю? — от името на всички запита Диман.

Обзети отново от бранно нетърпение, войводите предполагаха, че Светослав начаса ще поведе войската срещу ромеите. И затова искрено се смаяха, когато го чуха да казва:

— Заповядвам да се даде на войската два дни почивка.

— Но защо, царство ти? — обади се някой. — Ние ще почиваме, а ромеите…

— Защото след още няколко дни ще се срещнем с тях и това няма да бъде какво да е сражение, а правдата на меча. Ние не ще увенчаем нашето дело, а ще се провалим безвъзвратно, ако оставим нашите воини да влязат в тази битка преуморени и с изранени крака. Два дни почивка! — повтори царят, пък вдигна пестник и го размаха заплашително някъде към запад: — А после иде твоят ред, предателю!…