Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2011)

Издание:

Цончо Родев. Светослав Тертер

Редактор: Петър Бутев

Художник: Георги Недялков

Худ. редактор: Петър Кръстев

Техн. редактор: Йорданка Кирилова

Коректор: Вера Кожухарова

Държавно военно издателство, 1971

Печатница на Държавно военно издателство

История

  1. — Добавяне

3

Имаше близо двайсет и пет години, откакто Диман не беше изживявал такова вълнение. Докато обхождаше стана и наглеждаше и проверяваше войските, той навремени започваше да мисли, че тези години изобщо не бяха съществували и че само няколко дни са изминали от онзи паметен юлски ден на лято от Христа 1280-то, когато Ивайловата войска — нейна последна битка и последна победа — смаза ромеите на Априн. Да, точно това чувствуваше Диман — същото нетърпение, същото разлудуване на кръвта в жилите, същата увереност в бранния успех. Дотолкова всичко беше същото, та понякога старият воин напълно се объркваше и си представяше, че утре не Светослав, а Ивайло ще посочи с меч на юг и ще извика гръмогласно: „Напред!“

Много пъти през този ден протостаторът се луташе така между действителността и спомена. Най-сетне си наложи да се отърси от това раздвояване: утре войната започваше и той, пълководецът, нямаше право да се улисва в отдавна минали събития и случки, нямаше право на никаква слабост, дори на тъй невинна като връщането в младостта.

Завърши прегледа на войските и свърна назад, да съобщи своите наблюдения на царя.

В просторната шатра на Светослав бяха мнозина: самият Светослав, деспот Елтимир, Илийца, войводите Бранко, Добрил, Стан, Трошан, Ботул и Арцо, алагаторът Драгоил, а от болярите, начелници на отряди — Гаврил, Белота и Владимир; тук беше и патриархът Петър — Диман знаеше по-добре от всеки друг, че не толкова необходимостта да се освети оръжието преди боя бе довела при войската нявгашния Ивайлов бранник, колкото горещата кръв, която власеницата на смирен божи служител не бе успяла да укроти, и старата воинска пламенност. Изглеждаше, като че го бяха очаквали — тъй поне пролича от облекчението, с което го посрещнаха.

— Така и трябва да бъде — рече доволно царят, след като изслуша пълните с доволство слова на протостратора. После прибави полугласно: — Но колко труд и мъки, колко „престъпления“ бяха необходими, за да се стигне до тази готовност…

Събраните в шатрата прошумяха. Изпаднали вече в трепета, който предхожда битките, те явно показваха нетърпението си.

— Братя — извиси глас царят. — Утре започваме. След утринната служба преминаваме границата. Да даде бог, щото победата да увенчае нашето оръжие. — Той се прекръсти. — И аз вярвам, че така ще бъде. Защото бог не обича ония, които чакат да получат всичко на поднос от него, а ние се погрижихме да бъдем готови за разплатата.

Между събраните отново премина одобрително шумолене.

— Знаете задачите на вашите отряди — продължи с изкуствено спокойствие Светослав. — Но заради деспот Елтимир, Трошан и Добрил, които дойдоха едва днес, ще повторя общия ни план. — Той спря за малко, сякаш да си поеме дъх преди решителното слово. — Утре започваме войната. Ще нахлуем стремглаво на юг. Първата ни цел е Дъбилин.

— А Лардея? — попита Трошан, който бе воювал по тези места и познаваше крепостта, разположена между Сливен и Дъбилин.

— Ще използуваме изненадата и ще превземем Лардея в движение. Ако това не ни се удаде, пак няма да спрем при нея, а ще оставим само отряда на Арцо, който, след като се справи с крепостта, ще ни настигне. — Царят извади един пергамент и го разгъна на коленете си. — Ето, Арцо, това е Лардея.

„Същият чертеж — помисли Диман, като си спомни онази нощ, преди близо една година, когато заедно с Илийца бе отишъл при царя, за да му извести как болярите са приели отнемането на властта им над войската. — Същият чертеж! Още тогава Светослав е решавал задачата на утрешната битка…“

— Знам, господарю — каза отдалеч Арцо. — Нали вече се разбрахме? Няма да провеждам дълга обсада, а ще нападна откъм южната порта на крепостта.

— Да, южната — потвърди Светослав. — Тя е най-лошо защитена, а ровът пред нея е почти запълнен с пръст и нечистотии. Пък и съм се погрижил самата порта да не издържи ударите на тараните.

— Аз се безпокоя повече за Дъбилин, царство ти — обади се боляринът Гаврил. — Яка крепост е, пък и няма да я изненадаме. Сто поприща са това, не е играчка. Дори да ги извървим за един ден, ще пристигнем пред крепостта късно вечер и напълно уморени. А и вестта за нахлуването ни положително ще ни изпревари. Страхът търчи бързо, царството ти. — Боляринът поклати загрижено голямата си глава. — Когато стигнем пред Дъбилин, там вече ще са се приютили людете от околността, а с тях също храната и добитъкът…

— Гаврил е прав — намеси се Бранко. — Дъбилин ще ни забави.

Царят размисли върху думите им.

— Значи, трябва да действуваме така, че да не ни забави. Имам план. Нужно ми е само един от вас да рискува живота си. Своя живот и на още стотина доброволци заедно с него. Кой е готов на тази жертва?

Единствен Елтимир не се отзова на запитването. Всички останали направиха крачка напред и обявиха в един глас:

— Аз, господарю!

— Благодаря ви, приятели — кимна Светослав. Личеше, че жертвеготовността им го развълнува. — Но аз пропуснах да ви кажа едно условие. Нужен ми е човек, който да говори превъзходно гръцки.

— Тогава неизбежно ще се спреш на мене — изстъпи се боляринът Белота. — Аз владея гръцки наравно с българския.

— Вярно е — завистливо потвърди Илийца. Той бе огорчен, че поради гръцкия език опасното предпочитание се бе паднало не на него.

Диман се вгледа в лицето на царя. И прочете мислите му. Обратът на събитията явно не хареса на Светослав. Той бе опростил нявгашния грях на болярина Белота, но дълбоко в себе си още хранеше малко недоверие. Или поне съмнение във верността му. Сега беше затруднен: не искаше да даде израз на недоверието си (в началото на една тежка война подобни действия винаги са зародиш на сетнешни неприятности), а не смееше да му повери една задача, от която в края на краищата щеше да зависи не само началото, но и изходът на войната. „Ето, проклина съдбата, че не му даде възможност предварително да постави Белота на изпитание — мислеше протостраторът. — И продължава да се колебае. Не, реши се. Интересно какво ли ще е това негово решение, коя ли ще бъде за него по-малката от двете злини: несигурната вярност днес или сигурната измяна утре?“

— Така да бъде — рече Светослав. — Остани после при мене, Белота. Ще ти обясня какво очаквам от тебе. — Той потърси погледа на болярина. — Но още отсега ще ти кажа, че от тебе ще зависи не само превземането или непревземането на Дъбилин, а може би всичко, цялата война.

Белота не каза нищо, само се поклони. „Какво означава това мълчание? — запита се Диман. — Преданост или намислена измяна?“ В подобни случаи честният човек слага ръка на сърцето и се заклева да умре, но да изпълни задачата. Обаче не е ли най-щедър на клетви и обещания именно онзи, който вече е замислил предателството?

— Да се върнем на плана за цялата война — прекъсна мислите му царят. — Вземем ли Дъбилин, веднага свърваме на изток. Определям не повече от петнадесет дни за завладяването на всички градове, села и големи и малки твърдини между Веригава и Странджа. Най-късно на петнадесетия ден трябва да излезем на морето и една по една да завземем важните крепости, които са по брега. Разбирате ме, нали? Две са задачите, които си поставям в начеващия поход: да изтръгна из ноктите на Византия земите на Долна Тракия и това да стане толкова бързо, че когато в Цариград научат за удара ни, границата вече да е преместена по билото на Странджа.

Преди час, когато обикаляше стана, Диман бе сгрешил. Днес не беше същото, както при Ивайло. Защото Светослав не приличаше на селския цар. Ивайло беше човек-огън, поривист, пламенен, с необуздана решителност и вяра в успеха, които бликаха от очите и цялото му същество и заразяваха околните. При Светослав нямаше никаква външна буйност, никакви развихрени страсти, които да увлекат другите. Вместо плам Светослав имаше хладна разсъдливост, вместо пориви — трезва мисъл, вместо фанатична вяра в успеха — безстрастна пресметливост.

Като стигна до тази точка в разсъжденията си, Диман усети как в сърцето му се прокрадна съмнение. Със своите качества Ивайло бе станал вожд, не претърпял нито едно поражение на бранното поле. Какво щяха да донесат на България тъй противоположните качества на Светослав? Трезвият ум и студената пресметливост умееха ли също така да печелят победи, както и пламенната решителност? „Кой знае — самовнуши си протостраторът, — може би именно хладната разсъдливост и безстрастната преценка да са липсвали на Ивайло. И пак тя, тази липса, да е предизвикала крайното поражение на него, непобедения в битките…“

— Имате ли някакви въпроси? — попита Светослав. Никой не се обади. — Добре, можете да си отидете. Ти, Белота, остани, трябва да поговорим. Останете също и вие двамата, Илийца и Диман.

Когато болярите и войводите се оттеглиха, логотетът и протостраторът се отдръпнаха в единия край на шатрата. В другия край, до простия войнишки одър на царя, полугласно разговаряха Светослав и Белота. Илийца и Диман не се опитваха да подслушват, но въпреки това от време на време до ушите им долитаха отделни изрази: „… смъртна опасност…“, „Никакви доброволци, ще взема една стотица от моите…“, „Ето, виж на пергамента тази порта“, „… и щом лумнат три огъня…“.

След малко царят се сбогува с Белота, като сърдечно разтърси десницата му и каза развълнувано:

— Рядко се случва цяла война да зависи от един единствен човек. Гордей се, Белота, че именно на тебе се е паднала такава чест. И воювай така, че утре и ние да се гордеем с тебе.

Той съпроводи със замислен поглед болярина до вратата на шатрата, пък въздъхна неопределено и направи знак на другите двама да приближат към него. Без да са се сговаряли, Илийца и Диман бяха очаквали, че царят ще ги разпитва за Белота и за доверието, което според тях той заслужаваше. И затова Светославовите думи ги изненадаха:

— Задържах ви да поговорим за Елтимир — каза той.

— За чичо ти? — смая се Диман.

— Какво има да говорим за него? — попита на свой ред Илийца.

— Три години се готвихме за утрешния ден — обясни Светослав. — Предприемаме велика стъпка. Велика и решителна, не е като да излезем на лов — е, соколите не хванали нищо, но поне сме се разходили из дъбравите. Залогът ни е преголям, за да имаме право да рискуваме.

— За какъв риск говориш, царство ти? — отново запита логотетът.

— Деспотът е несигурен човек. В сърцето му има гибелни ламтежи, пък и Смилецовица три години го е хранила с дяволски изкушения.

— Какво бихме могли да сторим срещу това, господарю? — обади се Диман. — Деспотът има зад гърба си едната третина от цялата войска.

— Това е мисълта ми. Дали за благото на България не трябва да вземем войската му, а него мирно и кротко да върнем в Крън.

— „Мирно и кротко“ — засмя се протостраторът. — Елтимир не е човек, който мирно и кротко ще остави другиму силата си.

— Не остави ли „мирно и кротко“, можем да обърнем другия край…

— Не! — с неочаквана рязкост извика Илийца. — Не, господарю. Ти не бива да погазваш клетвата, която си дал. Каква вяра ще чакаш от простите люде, когато ще се покажеш пред всички неверен на думата си? Как ще мрат за тебе воините ти, когато знаят, че си клетвонарушител?

— Да не стане така, че да удържа клетвата си, а да затрием отечеството? Утре и след век българите няма да питат дали Светослав е бил праведен християнин и дали е зачитал своята дума и роднините си, а ще потърсят сметка какво е сторил за родината.

— Решително повтарям моето „не“, царство ти — още по-остро настоя Илийца. — И не заради някакво „праведно християнство“, а защото днес ти и България сте едно и също нещо. Не мога да се съглася България да влачи позора на безчестието.

— А ти, Димане?

По-практичен по природа и чужд на отвлечените разсъждения, Диман не споделяше нито мислите на логотета, нито чувствата, които стояха зад тях. И ако се съгласи с него, то беше по съвсем други съображения:

— Не е разумно да посягаш тъкмо сега на деспота, господарю. Пред война сме, една нощ ни дели от нея. Ще бъде лошо за войската, ако в навечерието на войната захванеш да сваляш начелниците й. Пък и Елтимир не е толкова опасен. Поне не е по-опасен от Белота…

— По този въпрос аз си имам свое мнение — вметна Светослав.

— Затова предлагам друго. Да не закачаш Елтимир, но както досега да оставиш при него Бранко. Бранко е опитен човек, има нос на хрътка. Надуши ли, че деспотът е наумил нещо лошо, винаги имаме време да поправим работите.

… Но един час по-късно, след като хубавичко размисли и поговори с Бранко, Диман се върна в шатрата на царя и поде още от вратата:

— Май че не бях прав, господарю. Вземем ли Елтимир с нас, по време на боя невям ще трябва да държим щитовете на гърба си…

— Да не говорим повече за това — прекъсна го Светослав. — Дадох ви обещание, ще го удържа. — Той се засмя кисело. — Стига съм носил име на клетвопрестъпник…

Протостраторът понечи да излезе, но Светослав го повика при себе си, дори — както много пъти досега — го накара да седне.

— Ти си ми верен, нали? — попита царят неочаквано и другият потвърди мълчаливо. — Какво те кара да ми служиш така вярно?

Диман се смути. Той не беше очаквал такъв въпрос, най-малко днес. Дълго търси правилния отговор и накрая изговори бавно:

— Аз съм българин, господарю. И виждам, че онова, което правиш, е полезно за България. — Той отново размисли. — Твоето дело е почти като делото на Ивайло.

— „Почти“? — стрелна го с поглед Светослав.

— Ивайло също искаше да избави отечеството от татарските злодейства и да върне свободата на поробените братя.

— Аз осъществих половината, а утре начевам и втората половина. В такъв случай какво остава за твоето „почти“?

— Желанието на Ивайло беше да направи от селяните хора.

— Разбирам те лесно, защото това е и моя по-далечна цел. Веднъж да си върнем заграбеното от Византия, аз ще установя дълъг мир. И в него народът ще намери човешкото си добруване: спокойствие, повече храна, покрив над главата…

— Добро и полезно е намерението ти, господарю. Но то не е като желанието на Ивайло. Мир, храна, покрив — това ще напълни търбуха, но няма да промени съдбата на отрока. А съдбата на отроците не е съдба на хора.

— Този път не те разбирам, Димане. Защо отроците да не са хора?

— И не прави опит, няма да ме разбереш, господарю. Ти днес си цар, а вчера беше царски син. Наистина минал си през неволите на изгнанието и заложничеството, но това са неволи на царски син. Никой не може да разбере неволите на отрока, ако сам не е бил отрок.

— Но щом е така, защо ме следваш? Защо ми служиш вярно?

— Защото и онова, за което се бориш и което навярно ще постигнеш, е много, господарю. И за България, и за народа е много.