Цончо Родев
Светослав Тертер (31)

7

Михаил Глава Тарханиот се надигна мъчително в колесницата (подаграта го измъчваше, пък и беше вече много стар, за да прекарва дълго върху седлото), засенчи очи и огледа бойната редица на българите.

— Това не ми харесва — каза полугласно той, — никак не ми харесва!

— Кое, лъчезарни? — попита застаналият до него Войсил. — Наперените им стойки ли? — Той се изсмя презрително. — Всеки може да изглежда напет преди битката. Почакай да ги видиш след нея…

— Това не ми харесва — повтори замислено старият пълководец. — Не, не стойките. Животът отдавна ме е научил, че стойките нямат никакво значение. Също като венцехвалебствията.

— Тогава какво те тревожи?

— Че не мога да разкрия плана на твоите сънародници. Другояче казано: че има много въпроси, на които не мога да намеря отговор.

— Например?

— В бойната си редица имат не повече от четири хиляди души. Да речем, че някъде са укрили още две хиляди. Мигар Теодор-Светослав е тръгнал срещу Византия с шест хиляди бранника?

— Аз разпитах внимателно велможите, които участвуваха в злощастния поход на брат ми Радослав. — Войсил „случайно“ пропусна да спомене, че и сам бе участвувал в този поход. — Светослав наистина е разполагал с не повече от шест хиляди души, венценосни.

Михаил Глава не обърна внимание на думите му, сякаш изобщо не ги чу, и продължи гласно:

— И са застанали с гръб към реката. Защо? Не е възможно да не виждат, че така сами се затварят в капан и си свързват ръцете…

— Зад тях има мост — обади се отново Войсил. — Навярно си правят сметка при поражение да се изтеглят на отсрещния бряг.

— Ако Теодор-Светослав се готвеше да претърпява поражение, той изобщо не би тръгвал на поход, пък дори и дузина негови зетьове да се намираха в цариградските тъмници. Не! Той се е готвил дълго и съвсем няма намерение да се спасява с бягство.

Войсил не споделяше мнението на знатния си събеседник, но все пак запита от учтивост:

— Какво ще ме посъветваш, протостраторе?

— Да се откажеш от битката. Оттегли се назад и увлечи българите след себе си. Тогава ще им наложиш бой в местност, която ти си избрал. Или поне ще си узнал предварително всичките им сили.

— Ако те послушам, битката ще бъде в планината. А знаеш, че в планинския бой българите нямат равни на себе си.

— Уви, това също е вярно — безхитростно призна протостраторът.

— Не се обиждай от това, което ще кажа, венценосни — каза Войсил, окуражен от малката си словесна победа. — Битките срещу онзи свинар преди четвърт век изглежда са ти оставили лош спомен и те карат да виждаш привидения посред бял ден.

— Може би си прав — сериозно потвърди Михаил Глава. — Признавам, че откакто воювах срещу Ивайло, аз престанах да се срамувам от българската кръв в жилите си. — Той помълча малко. — Ще кажа още нещо. Ако Теодор-Светослав притежава само половината от военния гений на Ивайло, ти ще видиш не привидения, а звезди посред бял ден. Какво решаваш? Аз казах моите съвети, а правото на решение принадлежи на тебе.

— Ще ги нападна и до обед ще ги разгромя — самоуверено рече Войсил. — Смятам след пладне да няма никаква българска войска между мене и Търновград. Ще нападна и после ще ги преследвам по отсрещния бряг. За да не оставя и там жив варварин.

Протостраторът сви устни в неопределена гримаса.

— Странно е да наричаш своите еднородци варвари — каза той. — Но както и да е, това си е твоя работа и остава за твоя сметка. Послушай ме поне в едно. Отдели и скрий, да речем, пет хиляди души. Ако българите наистина са тъй малобройни, както показват, ти пак ще имаш четворно или петорно по-голяма сила. Но ако са ти подготвили някоя от онези малки изненади, които толкова им се удават…

Войсил кимна в знак на съгласие, поздрави и се отдалечи. След малко вече се разнесоха гръмките му заповеди.

Още докато войските се сближаваха, Диман разбра, че срещу тях Византия бе изпратила най-добрите части, с които разполагаше. Ромеите — силни, многобройни, прекрасно въоръжени, великолепно обучени — напредваха може би без особено ожесточение, но самоуверени, стегнати, сякаш железни блокове, а не друнги от човешки същества; така напредва само войска, съставена от воини по занаят, които тръгват в битката без особени вътрешни пориви, но с безпогрешността, натрупана в много учения и сражения зад гърба им. И още едно нещо разбра Диман в тези кратки минути преди началото на кръвопролитието: великото прозрение, проявено от царя, когато бе налагал непоносимо трудните учения на своите бранници. Защото ромейската сила беше сила на реда и дисциплината и тя можеше да бъде сразена само с още по-голям ред и още по-голяма дисциплина.

Той хвърли поглед и към българската редица. Воините от търновградските дружини очакваха сблъсъка с напрежение, с немигащи очи и съсредоточени лица, но без уплаха — онова, което предстоеше, те бяха преживявали много пъти досега в учебните битки. И ако преди малко ромейските друнги му бяха заприличали на желязо, сега дружините на търновградци му се сториха като канари от гранит, способни да преломят всичко, дори и желязото. „Това го нямахме при Ивайло!“ — помисли той горестно. После въздъхна и кимна на тръбача:

— Бой пред редицата!

Този начин на воюване — също достъпен само за отлично обучени бранници — бе въведен от Светослав. Досега обикновено се воюваше така: двете войски се построяваха, тръгваха една срещу друга, отначало ходом, после бегом, сблъскваха се и се размесваха и търсеха изхода на сражението в превъзходството по численост или в по-голямата бранна сръчност на отделните бойци. Сега, едва прозвучали призивните звуци на медната тръба, дружините не потеглиха в насрещен удар, а се престроиха на място: осморна редица на копиеносци, предните приклекнали и задните прави, пред която стърчеше истинска гора от железни остриета — боен ред, приличен на каменен вал, но по-страшен от него, защото бе изграден не от мъртви камъни, а от жив дух, мъжество и разум.

А на около половин поприще пред осморната редица застанаха леките и бързоподвижни войскари. Едни от тях държаха лъкове с вече поставени стрели на тетивите, други полюляваха прашки с обли камъни, големи колкото женски пестник, трети стискаха в здравите си шепи къси метателни копия. Стояха тези войскари, но не бързаха да запратят стрелите, камъните и копията си — през многото учения те бяха изучили далекобойността на оръжията си и сега чакаха напиращия враг да премине линията, на която нямаше никакъв белег, но която всеки от бойците по усет и от опит безпогрешно знаеше.

Нямаха нужда от тръбен знак. Когато най-бързоногите и най-нетърпеливите ромеи преминаха линията, сякаш не стрели и камъни, а черен облак полетя към тях, за миг затъмни небето и се изля върху редиците им като смъртоносна градушка.

Първите ромеи бяха покосени още на стотина крачки пред стрелците с лък и прашкарите. Онези, които настъпваха след тях, се препъваха в падналите, поваляха се и увеличаваха настъпилата бъркотия. Още по-задните прегазиха и едните, и другите… за да изпитат и те върху себе си доколко бяха остри стрелите и копията на българите и тежки камъните на прашкарите им.

Когато разстоянието между ромейските пешаци и българските стрелци се скъси на около петдесетина крачки, някъде иззад веригата на търновградските дружини проехтя звук на тръба — с него протостраторът повеляваше леките войскари да се оттеглят. И пак всичко стана с онази бързина и с онзи ред, на които са способни само воини, пролели много пот в ученията. Стрелците и прашкарите изхвърлиха още един гибелен облак срещу врага, сетне се извърнаха и докато тичаха назад, се подредиха в няколко тесни колони. А другарите им от осморната редица откриха процепи, за да ги пропуснат зад себе си, после отново сключиха своята непробиваема верига. Стрелците не бягаха далеч; на десетина крачки зад тежките пешаци те се събраха — според цвета на пряпорците си — в няколко по-малки чети и отново се извърнаха към врага. Така ги бе учил Светослав, царят: да продължат да стрелят над главите на своите, а стане ли някъде пробив — да изтеглят мечовете и да го запълнят.

Но сега до пробив не се стигна. Обезкръвените и разстроени от стрелите и камъните ромейски редици пробягаха последните крачки до неподвижната осморна верига и сред нечовешки вой и писък налетяха на гората от копия, нанизаха се на нея…

Докато следеше развитието на боя, Диман бе обзет от един отдавнашен спомен — още от онова време, когато, малко дете, честичко заставаше на Карвунския бряг и с часове гледаше играта на морето. Случваше се понякога там да се надигне вълна̀, гигантска и заплашителна, набъбнала от сили, и със стихиен устрем да се насочи към сушата, сякаш готова с един удар да разцепи брега. Тя търчи нетърпеливо, уголемява се, изправя остър гребен и изглежда, като че няма земна преграда, която да възпре бурния й напор. Но после на пътя й застава някаква скала, нито бог знае колко висока, нито наглед твърде здрава. Удар! За миг всичко се загубва в пяна и водни пръски. А после скалата — сякаш нищо не било — се възправя сред въртопите и се отърсва от потоците вода, докато вълната, омаломощена, замаяна и усмирена, гузно се измъква назад.

За Диман не беше трудно да възкреси този спомен. Защото същото ставаше пред очите му — вълната на самонадеяните ромеи се разби в скалата на търновградци, засипа земята с трупове и ранени и сега, превила гръб, безразборно се оттегляше.

— Протостраторе, да нападнем! — извика някой.

— Да ги последваме и да ги довършим! — обади се и най-близкият от стотниците.

— Да нападнем! Да ги довършим!… — подеха стотина гласове.

За миг Диман се изкуши да послуша тези настойчиви молби. Та нали всичко изглеждаше решено? Ето, още едно усилие и скалата на търновградци ще се затъркаля напред, за да смачка всичко пред себе си. Но старият воин успя да се овладее — спомни си той много примери, когато ненавременната смелост е предизвиквала гибелни поражения. И докато ромеите се преустройваха, а воините молеха за напад, той даде знак на тръбача: време беше една от средните дружини да се изтегли през моста…

Огорчението от първото поражение ожесточи нападателите. Двете войски отново се сближиха и този път се вчепкаха в люта и жестока битка. По-неблагоприятно беше положението на българите. Те не само бяха значително по-малобройни, но и след всеки тръбен знак откъсваха по една дружина от бойния си ред и я изпращаха на отсрещния бряг на пълноводната Скафида, докато останалите трябваше да поемат и нейния дял от тежестта на сражението. Последните две дружини изобщо не успяха да се оттеглят с ред. Притиснати от три страни, обезкръвени, те не издържаха, огънаха се и побягнаха към моста, преследвани по петите от настървените византийци.

Ромейските друнги стъпиха на моста едновременно с последните българи (между тях беше и протостраторът Диман, получил две рани в гърдите) и с див натиск се изляха като отприщен яз по отсрещния бряг. Там напорът им спря — срещнаха ги първите оттеглили се дружини, които се бяха подредили и отново изградили своята стена от копия. Но тези дружини като че не търсеха да променят развитието на боя. Те стояха на стотина крачки от реката, не помръдваха и сякаш нарочно оставяха възможност на ромеите да се подредят…

 

 

— Какво чакаш още? — кършеше ръце Елтимир. — Да ги изтрепят до крак ли? Виж, сега оттатък ще се повтори същото. Дай знак!

— Не! — сухо отговори Светослав, без да сваля очи от битката.

— И докога ще бездействуваш? — не спираше вайкането си деспотът.

Този разговор се водеше на левия бряг на Скафида, на около петстотин крачки от мястото, където се разигра първата част на боя. Светослав и Елтимир, обградени от други войводи и множество вестоносци, стояха в прикритието си сред гъсталаците, наблюдаваха кървавата вихрушка и неволно приглушаваха гласовете си.

— Рано е още — каза царят. — Ромеите оставиха повече от двадесет друнги отвъд хълма. Трябва поне половината от тези да минат на десния бряг, за да нямат сетне числен превес. — Без да се обръща, той вдигна ръка и един вестоносец дотича при него. — Иди при войводата Драгоил — заповяда царят. Както обикновено, на Драгоил бе поверена конницата. — Предай му този пръстен.

— Дай знак! — плачливо го прекъсна Елтимир.

— … и му кажи, че изменям първоначалния план. Щом поведа пешаците към моста, той да вдигне конницата, да избиколи хълма и с всички сили да удари спотаените зад него ромеи. Повтори!

Вестоносецът повтори.

— Добре. Сега тръгни и гледай да не те забележат.

Воинът се отдалечи бързо, като майсторски се снишаваше и криеше между шубраците. Светослав отново вторачи поглед към битката. Там приблизително половината ромейска войска се бе прехвърлила вече на десния бряг на Скафида и се преустройваше за нов напад, докато през моста непрекъснато прииждаха останалите и части.

— Бог да е на помощ на Диман! — изпъшка деспотът.

Светослав се престори, че не го е чул.

 

 

Никола, младият дърводелец из Бъдин, изпълзя по лакти и колене и шепнешком продума на новопроизведения си начелник:

— Иване, не мога повече! Ще подкарам воловете…

— Ти луд ли си! — сряза го Иван и облиза засъхналите си устни.

— Трябва да се е случило нещо. Царят беше казал: ще разполовим войската им. Гледай, вече двете третини на ромеите се прехвърлиха на отсамния бряг.

— Хич не ме е еня за ромеите. Царят си знае работата…

— А представи си, че му е прилошало. Иване, Иване, голяма отговорност носим ние с тебе. Слушай, да подкараме воловете!

Никола се понадигна, готов да изпълни собствения си съвет, но коравата десница на Иван го грабна за ризата и така стремглаво го тръшна на земята, че кокалите му изпукаха.

— Само ако още веднъж си отвориш устата и ще ти строша врата! — изсъска дръстърският майстор. — Това е битка, глупако, а не хорото в селото ти, да се ловиш и пущаш от него, както ти скимне. Млък, че ще ти изпия кръвта!

Последната закана беше излишна — притиснат с лице о земята, налапал гниеща трева и глина, Никола и да искаше, пак не можеше да издаде звук. Така стояха двамата технитари, мълчаха и до болка напрягаха очи нататък, към лещака, където се намираше царят.

По-късно те напразно се мъчеха да определят колко още бяха чакали — минута или цяла вечност; има случаи, когато времето не може да се измери с обикновените човешки мерки. После там, на отсрещния хълм, се появиха две синкави колони дим. Знакът!

— Ставай и грабвай остена! — разкрещя се като луд Иван. — Дииий, воловце, дииий, да не посрамите чичо си, милички… Диий!…

Четирите здрави вола го погледнаха с влажните си очи, после, когато Никола ги смушка безжалостно с остена, вкопаха копита в земята, проточиха вратове и бавно тръгнаха напред, като изпънаха въжето зад себе си. Иван свари да зърне как от южната страна на моста другите двама души също подкараха воловете…

 

 

Грижливо подредил възглавничките около болните си крака, старият пълководец седеше в колесницата и отдалеч наблюдаваше сражението. Не се вълнуваше. Когато човек е участвувал в стотици битки, трудно се разчувствува от гледката на още една, и то водена от другиго. В погледа му имаше повече любопитство, отколкото грижа; така един добър технитар наблюдава работата на друг технитар: с интерес, но без тревога за крайния изход. И с онова безпристрастие, което е присъщо само на зрителя от разстояние.

Когато видя преустрояването на българския боен ред, Михаил Глава Тарханиот цъкна няколко пъти с език. Гледай ти, гледай! Кога са успели българите да изучат това нещо? И къде са го видели? Кой им го е казал? Докато ги наблюдаваше и се чудеше и на непознатия му нов строй, и на бързината, с която дружините и отделните бранници заемаха местата си, протостраторът мислено разлисти отново „Стратегикона“ на Маврикий, „Тактиката“ на император Лъв и „Стратегикона“ на Кекавмен^[1], но никъде не срещна такъв бранен ред. Пълководецът си каза, че като се върне в Цариград, трябва да погледне и в по-старите автори, но не се задържа на тази мисъл — вниманието му веднага пак бе привлечено долу, при реката.

Че боя започнаха, прашкарите и стрелците, не го изненада; новото за стария пълководец беше само туй, че те изхвърлиха камъните, стрелите и копията си от място, неподвижни (и затова пораженията, които нанесоха, бяха очевидно по-големи от обикновено), а не тичайки в насрещен напад. Смая го друго: показният ред и бързината, с които те, леките бранници, се изтеглиха зад осморната верига; ред и бързина, заслуга за които имаха и стрелците, и тежките пешаци — първите не побягнаха като стадо, а в движение се подредиха, другите, наглед слети в единен каменен блок, само за няколко мига откриха прорези, пропуснаха стрелците зад гърба си и пак за няколко мига възстановиха плътната си осморна редица. Невиждано и нечувано! Михаил Глава Тарханиот беше много стар, за да лъже сам себе си. И си призна, че нивга през дългия си живот на военачалник не бе срещал друга войска — дори и собствената му, обучена от него самия, когато още лично водеше войски, — способна на такова изкусно придвижване.

После се случи онова, което той нито бе очаквал, нито допущал — малочисленият български отряд успя да отблъсне първия налет на ромейската войска. Малко по-късно обаче Михаил Глава за момент повярва, че Войсил бе имал право — ето, противно на всеки здрав разум, българите не погнаха отблъснатите друнги, не се опитаха да доразвият първоначалния си успех. Дали пък наистина това бяха всичките им сили? Или може би Теодор-Светослав дотолкова бе надценил новия си боен ред, че бе рискувал едно сражение, в което нему, на царя, да е отредена ролята на библейския Давид?

По-нататъшното развитие на битката вече напълно го обърка. Защо българите сами отслабваха редовете си? Защо изтегляха своите дружини отвъд реката? Не знаеха ли простата, но многократно доказана истина, че оттеглянето при положение на непосредствен допир с противника лесно се превръща в поголовно бягство, в разгром?

Ето, предположението му сякаш започна да се потвърждава. Останали с две дружини на левия бряг, българите не можеха повече да поддържат реда си и побягнаха към моста. Друнгите плъзнаха след тях, прехвърляха бързоструйната река и пренасяха гонитбата на отсрещния бряг. „Този глупак — помисли протостраторът, като имаше пред вид Войсила — ще има повод да се хвали! Той си пее сам епиникии дори когато яде пердах, а утре…“

Старият военачалник не можа да довърши мисълта си. На хълма вдясно се появиха две синкави струи дим. Усетил, че е пред прага на неочакваното, Михаил Глава се надигна с мъка. За миг му се стори, че се е върнал с четвърт век назад, тогава, когато Ивайло ден след ден му устройваше какви ли не хитри клопки. Какво ли беше измислил този наследник на Лахана? В тази минута протостраторът не изпитваше никакво удовлетворение, че бе предрекъл някакъв хитър ход на българите (той бе напълно сигурен, че тези струи дим означаваха именно щракването на капана!), не чувствуваше и особена мъка към изложените на гибел ромеи, а като майстор, който следи друг майстор, с изострено любопитство се мъчеше да разгадае естеството на клопката.

— О-о-о-о!… — извика той гласно. В този протяжен звук се съдържаше искрена завист към въображението и бранното умение на цар Теодор-Светослав.

Защото онова, което старият човек видя, надминаваше всичко, което той бе чувал или чел. Местността се огласи от неопределен пукот, после мостът над Скафида рухна с трясък и мътните води на реката понесоха каша от човешки тела, коне и оръжие. Два различни вика посрещнаха катастрофата: ликуващ сред българите и вик на ужас при ромеите.

Виковете заглъхнаха, но не от само себе си, а удавени в тропота на хиляди човешки стъпки. Пустеещите допреди малко хълмове по двата бряга на Скафида сякаш внезапно се разцепиха и из недрата им заизтича неизброима лава от жадни за битка воини. Половината от тях притиснаха нетърпеливите друнги по десния бряг, другата половина удариха откъм гърба онези, останали на левия. И преди още ромеите да се опомнят, започна клане, каквото Михаил Глава Тарханиот не бе виждал в дългия си живот на победоносен воин.

— Помощната войска! — извика старият човек отчаяно. — Запасната! Само тя може…

После махна с ръка и млъкна. Не само поради невъзможността да бъде чут, а защото зърна една многобройна конница, бърза като току-що пусната стрела и нетърпелива за бран, да се устремява към закритието на ромейската помощна войска.

А междувременно долу, при реката, битката се бе превърнала в кървава вакханалия. Там се бе развихрило някакво диво пиршество на Безносата, която с всеки замах на косата си поваляше цели редици от ромеите. Мнозина от гордите допреди малко воини на Византия (между тях Михаил Глава различи и „безсмъртните“, както наричаха в Цариград императорската гвардия) хвърляха оръжието и на колене молеха за милост. Други, които повече разчитаха на бързината на краката си, се втурваха в позорно бягство. Няколко ездачи полетяха и към мястото, където стоеше старият пълководец. Михаил Глава се опита да ги спре, но те, обезумели от ужас, избиколиха колесницата му и продължиха нататък. Сред тях военачалникът зърна и пурпурната мантия на Войсил… Да, корабът потъваше и най-бързоногите плъхове вече го напущаха.

Михаил Глава Тарханиот се отпусна на възглавниците си и с бастуна побутна коларя по рамото.

— Карай! Тук всичко е свършено. — После кресна сърдито: — Не натам, глупако. Не видиш ли, че ме водиш към побеснялата конница на българите? Свий надясно. Към Адрианопол…

 

 

Оплискан в кръв, с лице прорязано от вадички пот, Светослав полека обхождаше мястото, където до преди час бе бушувала битката. Той спираше при ранените, стискаше ръцете на здравите, окуражаваше едни, възпираше бранната стръв на други, шегуваше се с живите и се кръстеше набожно пред вдървените трупове на загиналите. Особено дълго се застоя той при вкочаненото тяло на Трошан — скъпа жертва в битката върху левия бряг на Скафида. Накрая спря до самата река, там, където войводата Ботул с една дружина пешаци охраняваше пленниците.

— Колко са?

— Заедно с онези на отсрещния бряг около две хиляди, царство ти — отговори Ботул. И се засмя: — Димановите люде, знаеш, не се показаха твърде милосърдни…

Царят кимна. Той също бе забелязал ожесточението на търновградци, които в края на битката си правеха оглушки за заповедите и си отмъщаваха за първоначалните загуби.

Две хиляди пленници. Да речем, че и други две хиляди ромеи бяха успели да избягат. Това бе останало от двадесет и пет хилядната войска, с която Византия бе тръгнала да задуши възкресението на България!

Светослав спря пред един ромейски стотник и го попита на гръцки:

— Къде е военачалникът ви?

— Избяга, господарю. Като начена поражението, той пръв си плю на петите…

— Трябваше да се очаква — рече на себе си царят, но личеше, че е недоволен. — Има три вида предатели: по злощастен случай, по принуждение и по кръв. Войсил е от третия вид. А за такъв човек никое предателство не е последно.

— Какво ще правим с пленниците, господарю? — запита Ботул.

— Знатните и пълководците утре ще проводим със стража в Търновград. Останалите ще задържим в Росокастро до края на войната и после ще освободим. — Светослав застана до самия ръб на брега, направи с ръце фуния около устата си и извика през реката: — Хей, Димане, чуваш ли ме?

— Чувам, господарю! — разнесе се в отговор гласът на Диман.

— Намери веднага Иван. Нека начаса да започне изграждането на новия мост. Сега е пладне. Дано до довечера или поне нощес го вдигне.

После си тръгна, но деспот Елтимир го догони:

— Защо толкова бързаш с моста, Светославе?

— Ясно защо. За да прехвърля Димановите войски на отсамния бряг и утре да започна преследването на бегълците.

— Как? — трепна деспотът. — Ти се готвиш да продължиш войната?

— А ти как мислиш? — кресна Светослав. — Да оставим всичко насред пътя? Защо ни е днешната победа, ако няма да я използуваме? А Адрианопол? А Плъвдив, Станимака, Кричим? Мигар те не чакат свободата си от нашите ръце?

Елтимир загрижено налапа мустак:

— Дали е разумно да продължаваме да дразним Византия?

Светослав го улови за раменете и го разтърси.

— Дали било разумно! Луд ли си, старче? След днешния ден не ние, а Византия трябва да се замисля дали не е опасно за нея да ни дразни.