Цончо Родев
Светослав Тертер (2)

2

Когато биваше откровен към себе си, цар Георги Тертер си признаваше, че бе постъпил твърде лекомислено, като въздигна завърналия се от Византия Тодор-Светослав в съвладетел на българското царство. Лекомислено и без да съзнава грижите, които тази закъсняла нежност ще му създаде. Защото този четиринадесетгодишен хлапак беше умен не според годините си, виждаше повече, отколкото му се полагаше, и проявяваше отвратителната дарба да задава неудобни въпроси. Признаваше си тази грешка Георги Тертер и понякога — особено когато младият съвладетел прекаляваше с въпросите си — тайничко съжаляваше, че се бе поддал на мърморенето на болярите и на разните там анатеми на чернокапците и бе върнал във Византия втората си жена Кера-Мария, сестрата на злополучния цар Иван-Асен трети, за да прибере повторно първата, българката Мария, и заедно с нея да си доведе и това зло — Тодор-Светослав. Не че не го обичаше, не! Навремени царят даже се гордееше с престолонаследника, който съвсем очебийно превъзхождаше връстниците си по ум и воинска сръчност. Ех, ако не беше този проклет навик да иска обяснение за всичко… Пък и, дявол да го вземе, как се случваше все така, че Тодор-Светослав не липсваше нито веднъж, когато имаше неща за премълчаване!…

Ето и сега, в този злощастен есенен ден на годината Христова 1284-а. Пристигнаха гончиите и още запотени и прашни съобщиха на царя и великите боляри, че братята Дръман и Куделин („тези мръсни кумани“, казваше си царят, като благоразумно забравяше, че куманска кръв течеше и в неговите жили) успешно изгонили маджарите от Браничевската област^[1], но после не проявили никакво желание да я върнат към пределите на царството, а предпочели да се обявят за нейни самостоятелни владетели. Тогава Георги Тертер бе говорил дълго пред болярския съвет и невям хитроумно изкара, че все пак е завоевание, дето чужденците са прогонени от българските земи. И болярите не възразиха. И как ще възразят? Нали всеки един от тях скритичко подхранваше в сърцето си надеждата да стане някой ден и той самостоятелен господар като Дръман и Куделин в Браничево, като деспот Елтимир в Крън, като Шишман в Бъдин или като Смилец в югозападния Хем?

Да, всичко бе преминало добре. Но само докато болярите си излязоха. Тогава младият съвладетел повдигна полите на багреницата си, сложи крак на стъпалото в подножието на престола и спря дързък и укорен поглед в очите на баща си.

— Е?

— Какво „е“? — с непредизвикана строгост се сопна царят.

— За Дръман и Куделин питам — не се смути момчето. — Мигар ще позволиш да се откъснат от царството?

— Че какво друго мога да направя?

— Да вдигнеш войска и да ги смажеш.

— За тебе всичко, каквото хвърчи, се яде! — грубо викна Георги Тертер. — А откъде войска? И кой ще ме подкрепи? Смилец ли? Или Шишман? Или чичо ти Елтимир? Кой, кой от болярите ще ми помогне?

— Тогава намери начин да ги смажеш поред. И Смилец. И Шишман. И чичо Елтимир. Накрая ще дойде ред и на онези двамата.

— Ти си глупак! Приказваш врели-некипели, а не помисляш, че силата е в техни ръце. Без тяхната подкрепа аз съм нищо, по-голямо нищо от дупката на кравая.

— А защо си позволил да станеш такова нищо? Защо пред Калоян, Иван-Асен, та дори и пред Ивайло болярите са подвивали опашки, а сега държат силата в ръцете си? Защо?

— Защо, защо! — кресна гневно бащата, но после размисли и реши да опита с кротост. — Ела, Тодорко. Ела, седни тук до мене и аз всичко ще ти обясня. Работите не са тъй прости, както ти ги виждаш.

И той заразказва надълго и нашироко. Обясни откъде идва силата на болярите, спомена, че той е на престола по тяхно благоволение („ако им скимне, могат да ме низвергнат като парцал“), припомни и подкрепи с много примери необходимостта да се правят отстъпки. Сладко и невям убедително се оправдаваше бащата и вярваше, че е сломил упоритото несъгласие на сина си. Той дори не подозираше, че докато го слушаше смръщено, Тодор-Светослав мислено си повтаряше:

„Запомни! Голямото зло не иде отвън, а отвътре. От разединението! Искаш ли царството ти да бъде силно и здраво, да преодолява външните бури, трябва най-напред да смажеш своеволните боляри и да изтръгнеш зъбите им…“