Цончо Родев
Светослав Тертер (10)

7

Тази вечер Светослав дълго обикаля по пустите пъртини на Търновград, спираше, ослушваше се, връщаше се по стъпките си и пак тръгваше. Когато най-сетне се увери, че по петите му няма шпиони на Бегил бег или патриарха, той безшумно се вмъкна в дома на Илийца.

— Тук ли е? — попита той, след като се здрависа с домакина.

— Няма го още. Аз го предупредих да дойде по-късно.

Двамата се настаниха при камината. Светослав протегна към огъня премръзналите си ръце.

— Часът приближава, Илийца — поде отново князът.

— И слава богу — отговори с облекчение боляринът.

— Това положение не може да продължава дълго. Погледнеш, и други последвали Ханко.

— Колцина са людете ни?

— По груба сметка — около три хиляди. По моему, достатъчни са.

— Зависи — поклати глава Светослав. — Ако трябва да превземаме стените, и трийсет хиляди не биха стигнали.

— Че луди ли сме да превземаме стените? Кой до днес е успял да превземе силом Търновград? Нам трябва не сила, а ум, хитрост и изненада.

— Там е работата. А аз още нямам ясен план…

Чу се далечно похлопване, после къщата се огласи от шетня.

— Елтимир — каза домакинът. — Хайде, ела, боже, на помощ!

Светослав грабна наметката си.

— Аз ще бъда в съседната стая и ще слушам. Ще се явя, когато му дойде времето. А ти помни, Илийца. Чичо ще излезе от тази къща или като наш, или… с краката напред. За нас трети път няма!

Елтимир влезе в стаята, като се оглеждаше подозрително. Той се догаждаше за какво бе повикан (напрежението, което витаеше над престолнината не бе останало незабелязано и за него) и тази мисъл едновременно го радваше и тревожеше.

Двамата боляри се познаваха отдавна. Връстници, те бяха другарували още преди петдесетина години, като деца. И се имаха за приятели до онзи ден, когато въстанието на Ивайло ги постави един срещу друг. После пак нямаха открита вражда, но отношенията им бяха загубили предишната сърдечност. И в двамата имаше по едно тайно чувство към другия: презрение в Илийца и недоверчивост в Елтимир Тертер.

Сега те седнаха до огъня и както беше обичаят, поговориха за дребни и незначителни неща. После Илийца ловко докара разговора до работите на царщината и забелязал известна отзивчивост, посвети госта в заговора. Не възникна нужда от особени убеждавания — деспотът, отдавна усетил накъде вървят нещата, веднага даде съгласието си да участвува в свалянето на татарина. Това вече беше успех — Елтимир, владетел на богатата Крънска хора, беше голяма сила в царството, на която можеше да съперничи само Шишман в Бъдин. Но като даде с готовност съгласието си, той същевременно веднага заговори за сетнините:

— А какво ще стане после, Илийца? Царство без цар не може.

— Разумява се — отговори предпазливо домакинът. — Да гътнем веднъж плоската мутра, после лесно ще се оправим.

— Не си прав и разсъждаваш по детински. После ще се оправим, думаш. В игра като нашата няма „после“, Илийца. Човек отнапред трябва да помисли за всичко, да се подготви.

— Цар, разбира се, ще има — продължи да хитрува Илийца. — Короната ще сложи онзи, комуто тя най-подхожда по род, сан и заслуги.

— Това ми беше мисълта — задъхан от вълнение рече Елтимир. — Има ли някой, на когото повече отколкото на мене да подхожда?

— Има! — разнесе се неочаквано един ясен глас и Светослав се появи в стаята. — Има, драги чичо.

— Ти? — люшна се назад деспотът. — Мигар ти?…

— Представи си, аз. Нима това не радва любящото ти роднинско сърце? — Князът зае един празен стол. — Знам какво мислиш, чичо. Брат на единия предишен цар, зет на другия — невям не виждаш по-подходящ човек за техен наследник и приемник от себе си.

Елтимир бавно възвърна самообладанието си.

— И струва ми се, не се лъжа.

— Напротив, лъжеш се — спокойно възрази племенникът. — Илийца хубаво ти го рече одеве: ще бъде цар онзи, комуто най-вече се полага по род, сан и заслуги. По род съм наследник на баща си; по сан аз пак съм малко пред тебе, деспоте; а по заслуги… Сигурно си даваш сметка, че ти, привлечен в съзаклятието в навечерието на въстанието, по заслуги май се явяваш на опашката между всички участници. — Елтимир не намери какво да възрази. — Ще бъда откровен към тебе, чичо — продължи вече с по-сърдечен тон Светослав. — Ако бог подкрепи оръжието ни, аз ще бъда цар, но не цар като баща ми, още по-малко — като Смилец. Не господар, а слуга на България — такъв цар ще бъда! И никакво самовластие болярско не ще търпя. Така ли е, Илийца?

— Така е, княже. Имот, власт, люде, живот — всичко съм ти обрекъл, само и само да върнем предишната слава на родината.

— Така е — повтори след него Светослав. — И за да бъде тази предишна слава, утре боляри пак ще има, но самовластители — не! Обаче на тебе, чичо, предлагам друго. Приемеш ли да ни помагаш, на твоите земи и твоята власт не ще посегна. Да ти река, че ще те направя съвладетел — лъжа ще бъде. Но ти ще останеш деспот, Крънската хора ще управляваш и занапред сам, а ще бъдеш винаги до мене и с мене при направляването съдбините на България. Това е! Сега чакам думата ти.

Дълго мълча и мисли деспотът. И накрая произнесе тихо:

— Приемам.

Диман прибра връхната му дреха и застана очаквателно до вратата. В този полунощен час само двамата — слуга и господар — не спяха в притихналия дом.

— Лошо, Димане — тежко въздъхна Светослав.

— С Елтимир Тертер ли не се разбра, господарю?

— Не, с него всичко е наред. Лошото е, че вече трябва да действуваме — сега бавенето е оръжие срещу нас самите, — а не зная как да извършим великото дело, та по-малко българска кръв да се пролее.

— Ще позволиш ли аз да предложа нещо, господарю?

Светослав се извърна, погледна го с надежда.

— Я да чуем? Но първо седни, не стърчи такъв.

Диман се подчини, вече имаше навик. Седна и заговори с тон на човек, който дълго е премислял тази задача.

Ако доведяха хората си в Царевец и нападнеха вътрешната крепост, може би все щяха да надделеят, така мислеше Диман. Но той не съветваше такова нещо — прекалено много жертви щяха да дадат. Затова предлагаше да си послужат с хитрост.

— Само че — направи уговорка той — голяма част от риска трябва да падне върху тебе и другите боляри, господарю.

— Говори. Тръгнали сме на бран, а не на сватба.

Чака обичаше пиршествата и често събираше болярите на нощни гощавки. Според плана на Диман трябваше на някоя от тия гощавки посветените в заговора боляри да отидат уж с по един слуга, а всъщност с най-опитните от бранниците си. Самият Диман щеше да съпровожда княза. Докато траеше пиршеството, слугите щяха да останат да ги чакат. После, при разотиването, съзаклятниците трябваше да се позабавят, за да дадат време на другите боляри да напуснат двореца и вътрешната крепост. И тогава — господари и слуги заедно — да нападнат стражата при портата на вътрешната крепост, да я обезвредят и да отворят вратата. А навън да чакат около хиляда воина.

— Тях трябва предварително малко по малко да приютим в Царевец — обясни Диман — и да ги настаним незабелязано тук и в домовете на Гръд и Рад. Може и у Ханко; вдовицата му няма да откаже тази помощ.

Отвори ли се портата, тези хиляда воини трябваше да нахлуят вътре и предварително разпределени, да връхлетят едни в двореца, други в помещенията на татарската войска, трети по кулите на крепостта. Е, пак ще има жертви, но не като да се напада стената.

— Ние разполагаме с три хиляди души — замислено рече Светослав.

— И за останалите ще има работа, господарю, не ще скръстят ръце да зяпат. Хиляда души трябва да овладеят Царевец със стените и портите му, други хиляда да извършат същото на Трапезица. Извърши ли се всичко, както трябва, за един час няма да остане татарин в престолнината. — Диман помълча. И повтори: — Но голямата опасност ще носят онези, които ще нападнат стражата. Защото ще разбиват капана отвътре. И не успеят ли…

Много, много време обмисля Светослав думите му. После продължително го изгледа, кимна утвърдително и изрече тежко:

— Умен и прозорлив човек е бил този Ивайло. Умеел е той да разпознава людете и е знаел кому да повери войската си…