Цончо Родев
Светослав Тертер (12)

1

— Със синклита ще се справя лесно — рече самоуверено Светослав.

— Сигурен ли си, че ще е така лесно? — подхвърли със съмнение деспот Елтимир. — Там са все стари вълци…

— Сигурен съм. Не само ще се справя, но и ще им покажа, че нямам намерение да си поплювам.

Този разговор се водеше в Светославовия дом на Царев друм. Следобед щеше да се събере съветът на великите боляри, за да се срещне за пръв път със своя нов владетел, и те, людете от вътрешния кръг на победилото съзаклятие — самият Светослав, Илийца, Елтимир, дядо Гръд, Рад и Диман, — бяха дошли сутринта тук, за да обсъдят предварително всичко, да се подготвят.

— Какво си намислил да предприемеш? — попита дядо Гръд.

— На първо време ще сменя Зубислав с Илийца. Нямам нужда от логотет като онзи продажник. Освен това…

— Ще настроиш срещу себе си не само Зубислав, но и верните му люде — умислено го прекъсна Рад. — А те не са малка сила…

— Толкова по-добре. Ще ги смачкам и ще дам хубав пример на останалите. — Светослав беше ледено заплашителен. — Освен това за протостратор ще въздигна Диман. Той доказа, че умее да ръководи войската.

Глуха тишина изпрати думите му. Той поде отново:

— Други две задачи имаме къде-къде по-големи. С татарите трябва да се оправим веднъж завинаги. Ние свалихме Чака, смъртния враг на Токтай, и тази вест ще бъде ангелска песен за ушите на хана. Налага се някой от нас да отиде при „Златната орда“ и да поговори с Токтая. Мисля, че това е работа за тебе, Илийца.

— По-добре проводи дядо Гръд — обади се Рад. — Не искам да обидя Илийца, но, чини ми се, дядо Гръд по го бива за хитри преговори.

— Прав е Радко — чистосърдечно призна Илийца, без да се засегне. — Дядо Гръд има такъв език, дето може да уплете и свети Петра.

— Какво ще кажеш ти, дядо Гръд? Вярваш ли, че можеш да издържиш такава дълга езда посред зима?

— Не ми е за пръв път — съгласи се боляринът. — Но ездата е най-лесното в тази работа, Светославе. По-важно е друго. Какво да обещавам на хана и какво да отказвам. Токтай невям ще спомене за данъка…

— Никакъв данък! — повиши глас Светослав. — Шейсет години българският народ е влачил татарското бреме, стига толкова! Никакъв данък — повтори той. — На Токтай ще кажеш, че сме го избавили от врага му. Признателен ли е, между царството и „Златната орда“ може да се установи приятелство, както по-рано с куманите. Но не е ли признателен, не поеме ли десницата ми — много му здраве! А данък от България той вече и една аспра не ще получи. Така да знае!

— А каква е втората ни задача? — след ново смълчаване попита Елтимир. — Нали спомена, че били две?

Светослав се облегна назад, изгледа поред събеседниците си и произнесе ясно:

— Трябва да решим съдбата на Йоаким. — Той усети, как петимата се смутиха, гузно сведоха очи. — Всички знаете делата му, няма защо да ги повтарям — продължи немилостиво. — Работата е, по какъв начин да „възнаградим“ тези негови дела. Говорете, слушам ви.

Дълго, много дълго мълчаха хората и стаята се огласяше само от пращенето на пъновете в камината. Най-сетне Рад се престраши:

— Задачата наистина е трудна, Светославе. Ако съдим по съвест, дори смъртта е малко наказание за стареца. Но можем ли го наказа със смърт? Можем ли изобщо да го накажем? Че Йоаким не е някой мирянин, пък и пръв болярин макар, а божи служител и патриарх. Полага ли се нам да съдим представителя на бога?

— И какво предлагаш? — непроницаемо попита Светослав.

Не последва отговор; колкото и да се стараеше, Рад не можеше да намери разумно разрешение. Вместо него се обади дядо Гръд:

— Да го свалим от патриаршеския престол и да го прокудим из царството, това предлагам аз.

— За да разнася навред, че в България властвуват неверници, и да настройва християнския свят срещу нас, така ли? — Царят поклати глава. — Не, дядо Гръд. Съветът ти е богоугоден, но неприемлив.

— Заточи го в някой манастир — каза Елтимир. — Йоаким е стар. Няма да мине много време и господ ще прибере душата му.

— А дотогава да сее козни — изръмжа недоволно Диман.

— Не само ще сее козни — поправи го Светослав, — но и ще бъде жив пример, че гнусното предателство остава безнаказано.

Илийца се изкашля да прочисти гърлото си. На лицето му се четеше строгост, но когато заговори, той избягваше да срещне погледа на Светослав.

— Да го предадем на смъртна казън, не можем — рече той тежко. — Такъв грях ще тегне винаги над главите ни, ще ни смачка. Но не можем и да оставим ръцете му развързани. Хвърли го в тъмница, Светославе. Хвърли го в тъмница и нека там да си изтлее. Така няма да изцапаш ръцете си с кръв на първосвещеник, а ще се избавиш от един зъл враг. Ние ще се погрижим да обясним на народа какви дела е вършил дъртакът и никой няма да те укори за присъдата.

Наглед това беше смислено предложение. Но царят отново поклати глава:

— Не ви ли е срам? — прецеди той през зъби. — Не помисляте ли, че душата на Ханко витае сега край нас и въпие за мъст?

— Разбирам, безизходицата ти, господарю — решително се намеси Диман. — Патриархът не трябва да живее, а за тебе, царя, не подобава да носиш име на светотатственик и убиец. Остави всичко в моите ръце. Няма да минат три дни и проклетият старец ще заплати греховете си.

— Ще го причакаш и ще го убиеш? — Диман потвърди. — Не, Димане. Нас ни трябва не смъртта на патриарха, а възмездието. Съд, присъда и казън — ето как аз виждам дълга ни към Йоаким. При това… при това ние сме власт и следва да постъпваме като люде, облечени с власт, а не като разбойници.

— Съд, присъда и казън — повтори Рад. — Кой ще дръзне да приеме на плещите си бремето на една присъда над Христов първосвещеник?

— Аз — спокойно рече Светослав. — В името на България съм готов да извърша този грях към светата наша църква.

Петимата го гледаха вторачено. В очите им се четеше повече ужас, отколкото разбиране или преданост. Светослав се почувствува задължен да обясни:

— Аз служа на два бога. Вярвам и се прекланям пред Исуса Христа, всемилостивия, който увисна на кръста заради нас, людете. Но над него поставям другия бог — Бога на България!

Никой не посмя да наруши мълчанието, което последва тези богохулни слова.

 

 

Воините-телохранители покрай стената изпъчиха снаги и изправиха копията и алебардите. Болярите извадиха мечовете и ги издигнаха за поздрав над главите си. Дружен вик огласи престолната зала:

— Да живее цар Светослав!… Да живее!…

Облечен в багреница и с короната на Асеневците на главата царят спокойно прекоси залата. Придружаваше го само премененият в нова посребрена броня Диман.

Светослав някак си прекалено делнично седна на престола и пое от великия примикюр знаците на царското достойнство — жезъла с Христовия кръст и торбичката с пръст от българската земя. За всяко наблюдателно око веднага стана ясно: в заемането на престола новият владетел виждаше начало, а не край на своите усилия. Това пролича и от встъпителните думи, които той изговори:

— Обявявам на всички българи от четирите краища на царството, от свободните земи, от подчинените на разни самозвани владалци и от поробените от чужди народи, че аз, Тодор-Светослав, поемам короната на царството и се провъзгласявам за цар и самодържец на България.

Отново се чуха викове „Да живее цар Светослав“, но те прозвучаха по-неуверено от предишните. Особеният начин, по който новият цар подчерта „самодържец“ и „подчинените на разни самозвани владалци“, прозвуча твърде застрашително за мнозина от болярите. Патриарх Йоаким, който присъствуваше в синклита по право, се опита да разсее възникналото още в началото мрачно настроение (пък и не му беше чужда мисълта да позаглади пред царя предишните дрязги!), та пристъпи напред с кръст и Четвероевангелие в ръце, за да — нали в края на краищата това му беше занаятът! — миропомаже новия владетел на българското царство. Обаче един рязък жест на царя го прикова към пода. Светослав рече сухо:

— Почакай, твое преподобие. След малко ще дойде ред и за тебе.

Дълга тръпка премина през болярската редица. Не от тона на царя — той беше по прежному спокоен и самообуздан, — а от същината на самото събитие: като нарушаваше установения порядък и дръзваше да сгълчи негово преосвещенство и като изразяваше пълно нехайство към благословията на църквата, Светослав всъщност показваше още по-ясно, че има намерение да управлява не като баща си и Смилеца. И че схващаше думата „самодържец“ не като проста формула, завещана от обичая, а в съвсем буквалното й съдържание.

— Всички знаете — продължи царят, — че позорното татарско иго бе свалено с меч и кръв. Мнозина съдействуваха за победата — знатни и безизвестни, — а някои дори дадоха за нея живота си. От височината на този престол обявявам, че никой не трябва да очаква каквото и да било възнаграждение за участието си в борбата. Тя беше чест и родолюбив дълг и не следва да се възнаграждава с никаква плата. Все едно, че ни е нападнал външен враг и ние по повеля на родината сме грабнали оръжието в свещена война, за да го отблъснем.

Още няколко лица се начумериха. Онези боляри, които бяха участвували в бунта от надежда за бъдни облаги, сега помръкнаха попарени.

— За извоюване на победата аз събрах петхилядна войска под пряпореца си. Три хиляди воини са тук, в престолнината, хиляда в Ловеч и други хиляда по селата и манастирите. Обявявам, че няма да разпусна скоро тази войска. Да даде бог, щото тази моя предпазливост да се окаже напразна… Ще задържа войската — Светослав отново повиши глас — като войска на царя и царството, а не на владалците, които са я дали. За изхранването на воините заповядвам всички велики и малки боляри, които не са дали войска, в срок от две недели да изпратят толкова товари храна, колкото ще им съобщи утре сутринта протоасикритът. Предупреждавам, че няма да търпя никакво изключение. Който не изпълни волята ми, ще бъде наказан с посичане, а имотът му ще бъде продаден в полза на хазната.

— Как никакво изключение! — несмело се обади Елтимир. — Нима и…

— И ти, чичо, и ти! — студено потвърди царят. — Няма трендафил без тръни и мед без жила на пчели. Твоя дял мога отсега да ти кажа: осемдесет товара зърно и две стада добитък. Който има повече — повече му се полага да даде…

Съзнаваше ли Светослав жестокостта, намерила място в поведението му? Навярно — да. Защото той не само не правеше усилие да смекчи с нещо думите си, не само не търсеше начин да подслади горчивата хапка на болярите, но сякаш умишлено си придаваше някаква демоничност.

— В знак на моето благоволение провъзгласявам болярина Зубислав за епикерний на моето величество. — Светослав не се опитваше лицемерно да скрие подигравката в думите си; знаеше, че всички щяха да я разберат, и даже я подсилваше с иронията в гласа си. — А за логотет определям Илийца.

— С какво съм заслужил тази промяна? — възропта Зубислав.

— Мигар недоволствуваш срещу израза на доверието ми към тебе? Животът на царя е в ръката на неговия епикерний…

— Не се подигравай, господарю. Всички знаем какво е епикерний и какво — логотет. Защо си решил да ме принизиш по сан?

— От благоволение, само от благоволение — продължи да лее злъч Светослав. — Ти беше прекалено дълго логотет, Зубиславе, и умората вече ти личи. Осем години ти служи на Смилец и го подпомага в разсипията на царството. Много трудни за снагата ти бяха и поклоните доземи, които стори на Ногая. Уморителни бяха и ходенето при Милутина, за да предлагаш България като Сприд на Смилецовата вдовица, и въвеждането на Чака в Търновград. Време е да поотпочинеш… — Като се наслади от резултата на безпощадността си, царят отново обхвана с поглед цялата група. — А за заместник на тъй скоропостижно починалия Бегил бег за протостратор назначавам Диман.

— Това е вече много! — възнегодува протоиракарият Захари. — Диман, един безизвестен, да разполага с войската на царството!

За пръв път в този ден Светослав прояви гняв.

— Един безизвестен, казваш, Захари. Но благодарение на този безизвестен ние смъкнахме унизителното татарско иго и изтрепахме девет стотици поробители, като дадохме само четиринадесет жертви. Ето каква е заслугата на безизвестния Диман. — Той махна пренебрежително с ръка и отново възвърна леденото си спокойствие. — Не се учудвам, че не си знаел тези неща. Та нали докато безизвестният Диман измиваше позорното петно от челото на България, ти, знатният, се криеше като лалугер, за да опазиш скъпоценната си кожица!…

Дори Иван-Асен не бе посмявал да смачква с такава варварска грубост своите боляри, да не говорим за хилавите царе след него. „Ще им покажа, че нямам намерение да си поплювам“ — се бе заканил Светослав. И сега доказваше, че това не са били празни думи.

— Сега остава да поразчистим малко сметки — каза той, без да даде време на болярите да си поемат дъх. — Белота, Стрез, Зергобула и Яков, излезте напред! — Четиримата повикани мълчаливо изпълниха заповедта му. — Вие бяхте поканени от Илийца да вземете участие в святото дело за освобождаване на отечеството, ала отказахте. Постъпката ви е равнозначна на бягство пред лицето на врага. Знаете, за подобно деяние има само една казън — смърт! — Яков се олюля, Зергобула и Стрез трепереха, само Белота донякъде запази самообладание. — Но аз ще проявя снизходителност. И не от някакви си там слабост или сълзливо милосърдие, а защото оценявам малкото достойнство, което проявихте, като не издадохте на татарите готвения бунт. Аз, царят, повелявам: отнемам званието ви на велики боляри и ви заточавам до нова моя заповед в именията ви. Всяко отлъчване от вашите земи и всякакъв опит за козни ще бъдат наказани със смърт.

— Бих искал да видя онзи, който ще наложи подобна повеля — буйно извика Белота и посегна към дръжката на меча.

Овечкият болярин сгреши. Той не се бе постарал да забележи, че стражите-телохранители в залата бяха подбрани измежду най-верните и най-опитните воини на Илийца.

— Ще видиш — обеща Светослав и кимна на стражите. След миг четиримата наказани боляри бяха разоръжени и овързани. — Изведете ги и не им позволявайте да се срещат с никого. Натоварете ги по на един кон и ги отпратете. — И докато стражите изпълняваха заповедта му, добави: — За неподчинение ви обещах смърт. Сега ви обещавам да възстановя положението ви, ако докажете с дела, че сте го заслужили.

Гробно мълчание последва отвеждането на четиримата боляри. Светослав бе изпълнил заканата си — своеволните до вчера властели сега бяха преклонили глави пред волята му.

— Остава да поговорим с тебе, твое светейшество — каза царят. Гласът му звучеше едва ли не шеговито, но присъствуващите вече знаеха какво се крие зад тази шеговитост.

— Обещах, че няма да те забравя, и виждаш, изпълнявам обещанието си. Пристъпи, пристъпи напред!

Патриархът с усилие направи две крачки. Ужас сковаваше крайниците му. Но после дълголетната му опитност и защитата на кръста и Четвероевангелието, които още държеше в ръце, възвърнаха сигурността му.

— Разкажи на всички делата си — предложи Светослав. — За шушукането с Чака, за Богомир и Ханко, всичко разкажи.

— Аз съм патриарх и отговарям само пред бога — изговори Йоаким. Твърдостта му беше много пресилена, за да бъде истинска.

— Връзките ти с бога за сега ще оставим настрана. За тях ще си припомним тогава, когато ще преценяваме доколко е било богоугодно да се предават християни на татарите. А иначе — няма да те насилвам, твое преподобие. Дори ще те отменя в разказа на делата ти. — Със сбити думи (нямаше нужда от словесно разточителство: постъпките на патриарха бяха известни) той запозна синклита с Йоакимовото предателство, очерта гибелните му последици и припомни смъртта на Богомир и Ханко. И завърши:

— Можеш ли да отречеш нещо, твое преподобие?

— Нито ще отричам, нито ще потвърждавам. Отчет за делата си дължа само на всевишния.

— Ще видим, ще видим — кимна Светослав и се обърна към всички: — Поемам греха върху себе си. В името на отечеството аз, Тодор-Светослав, цар и самодържец български, отнемам първосвещеническия сан на Йоаким…

— Анатема! — извика старецът, но Светослав сякаш не го чу.

— … и за патриарх и духовен пастир на българския народ определям протодякона на манастира „Света Богородица Одигитрия“ Петър. — Той се обърна към великия примикюр: — Проводи веднага човек в манастира да извести на монаха Петър моето решение. Заповядвам още днес да се пренесе в патриаршеския дворец, а в най-близки дни да извърши необходимите служби и епископски съвети по заемането на светия престол. — Той се засмя студено: — Затруднения не ще има. Когато научат съдбата на досегашния патриарх, епископите благоразумно ще подвият опашки…

— Анатема! — повтори по-високо Йоаким.

— А на предателя Йоаким определям наказанието за предателство. Смъртната казън да се извърши утре сутринта пред всички жители на престолнината. Логотетът Илийца ще има грижата предварително да разгласи на народа защо ще бъде умъртвен досегашният патриарх.

— Анатема на онзи, който ме докосне! — отчаяно изкрещя старецът и издигна като щит пред себе си Христовия кръст. — Ръката му ще изсъхне…

Този път Светослав не посмя да се обърне към воините. Мислеше — и не без право, — че освен него самия единственият човек в залата, който не би се уплашил от клетвите на стареца, беше Диман.

— Приемам и анатемата върху себе си — каза той. — Отведи го в тъмницата, Димане!

Напразни бяха проклятията и съпротивата на Йоаким. Диман го сграбчи, изтръгна от ръцете му кръста и евангелието и го поведе навън.

— Като че ли приключихме за днес — каза все тъй спокойно царят. — Можете да си отидете.

И болярите се разотидоха, като цъкаха с език и мислеха, че този път са попаднали на владетел, който не се спира пред нищо.

… Но когато остана сам, същият този гранитен владетел се сгърчи в посребрения престол и горестно възкликна:

— Боже, защо си заслепил людете да смятат, че властта е благо и радост? Защо е тъй примамна тя за човеците? За нея, властта, са извършени повече престъпления, отколкото дори за любовта… А властта, това е бреме, бреме, бреме!…

 

 

Сякаш целият Търновград се бе изсипал тук, на Момина крепост. Въпреки студа най-любопитните зяпачи бяха дошли рано-рано, още на развиделяване, да заемат по-удобните места. Боляри в скъпи шуби се притискаха до дрипави божеци, гърбоноси евреи до изпити от нощно бдение монаси, технитари с мазолести ръце до изтънчени франкски търговци, румени невести до превити на две бабички, а между цялото това множество шляпаха и чуруликаха цели ята дечурлиги. Не беше малко — щяха да предадат на казън не някой тат или злодей от друмищата, а самия патриарх!

— Невям ще изсъхне ръката, която ще посегне на светия старец! — думаше една бабичка и често-често се кръстеше богобоязливо.

— „Свети“! — сумтеше до нея мустакат воин. — Не чу ли какво казваха глашатаите? Предавал той християните на умразния татарин и животът на болярина Ханко на неговата съвест тежал…

— Тю бе, да не повярва човек! — изфъфла през почупените си зъби един старец. — Расо да носи и една педя кръст на гърдите, а отвътре — сатана.

— Отколе беше такъв — обади се един селяк със сплъстени сиви коси. — Още при цар Георги Тертера козни кроеше и на татарите поклони до земята правеше. Не помня ли аз?…

Той не успя да разкаже какво помни. Някой извика: „Ето, водят го!“ И над човешкия мравуняк легна смразяваща тишина. Хиляди погледи се отправиха нагоре, към Царевец. Там, на Лобната скала, двама воини-здравеняци довлякоха патриарха, изправиха го на крака, отдръпнаха се малко назад и останаха така зад него — разкрачени, с кръстосани на гърдите ръце. От това далечно разстояние дребна фигура на Йоаким приличаше на черна птица, кацнала на ръба на скалата.

— Царят, царят дойде!…

— И великите боляри!…

— И джелатите!…

Наистина горе се бе появил Тодор-Светослав, придружен от болярите от синклита. Между тях се чернееше и слабата висока фигура на новопрогласения патриарх Петър. А по-ниско, на крачка зад стражите, се изправиха двама мъже с навити ръкави и с черни качулки на главите. Бяха излишни, тези качулки — и без тях търновградци биха познали евреите-джелати от царевецката тъмница.

Въпреки нетърпението на тълпата горе още се бавеха. Новият патриарх се опита да приближи до Йоаким, за да го изповяда и му даде последно опрощение, но старецът го прогони с анатеми и ругатни.

— Остави го — сухо рече царят. — Той и без това не е заслужил божието милосърдие. Илийца, прочети присъдата!

Илийца разгъна някакъв свитък и бавно зачете. Думите му обаче се удавяха в пороя от клетви и заплашвания, който бликаше от устата на Йоаким. После — някъде по средата на четенето — старецът изведнъж престана да кълне, разрида се, падна на колене, пяна и лиги потекоха по брадата му, несвързани вопли се смесиха с молби за прошка, разкаяния и заплахи. Илийца, смутен и леко объркан, спря за малко — редът изискваше осъденият да изслуша присъдата прав. Намесиха се двамата джелати; те пристъпиха напред, грабнаха сухото тяло под мишниците и не го изправиха (Йоаким риташе и се дърпаше пак да се валя), а го държаха така във въздуха. А когато логотетът прочете: „… и се подписа от мене, Тодор-Светослав, български цар и самодържец“, те без много-много церемонии го хвърлиха в зиналата край тях бездна.

Чу се кратък вик, черната фигура се преметна надолу, удари се няколко пъти о скалите, плесна в мътния Етър и реката го понесе.

Царят се прекръсти, извърна се и със спокойни крачки тръгна назад. Болярите го последваха.

Долу народът се помая, после захвана бавно да се разотива.