Цончо Родев
Светослав Тертер (4)

1

Беше много странен този самотен ездач. В първия миг човек би го помислил за татарин — атлазените шалвари, натикани в жълтите ботуши, и костеният лък, стърчащ от колчана на гърба му, бяха татарски; татарски бяха също златолюспестата му броня и плоският шлем с околовръстна козирка, който висеше окачен за подбрадника на седлото. Но дотук свършваше и приликата с татарите. Бръснатото лице на ездача беше продълговато и тясно, украсено от сивосини очи и дълга кестенява коса, която се стичаше чак до раменете му. В това лице нямаше нищо татарско. Също и в снагата — висока и тънка, без да е слаба. Не беше татарски и мечът на бедрото му — прав, с кръстовиден напречник и малка топчица с няколко вградени драгоценни камъка — явно славянска направа.

Конникът препускаше леко, спокойно, без никакво усилие — така яздят само люде, привикнали от деца със седлото. Напредваше бързо и самоуверено, като човек, който знае къде отива. Оглеждаше се, но в погледа му нямаше безпокойство; наблюдателните очи биха открили в него само радостно вълнение и трепетно очакване.

Мекият утъпкан път се изниза в широк полукръг покрай гърбицата на хълма и изведнъж насреща блесна Търновград, облян в позлатата на отмиращия ден. Ездачът дръпна поводите и конят, невям също поразен от чудната гледка, вкопа копита в земята и изцвили кратко и нервно. Човекът се понадигна на стремената, сякаш се устремяваше към престолния град на българските царе, и студеното му лице се смекчи от неподправена нежност.

— Поздравявам те, мой роден град! — произнесе той високо и развълнувано. — Търновград! Люлка на козни и престъпления, но и на величие и слава!

Той скочи от коня, коленичи и целуна буците пръст покрай пътя.

— Поздравявам и тебе, моя земя! Аз малко съм стъпвал по тебе, очите и ноздрите ми малко са се радвали на твоите красоти и ухания, но нивга, нивга не съм преставал да се чувствувам частица от тебе…

Изправи се отново и пак впери замечтани очи към дивния град. А той, опасан отвред от шумолящия Етър, се изправяше на възбог — горд и величествен с яките си стени и зъбери, прелестен с привидния безпорядък на натрупаните си една върху друга къщи и църкви, едновременно дързък като самоуверен воин и гиздав като млада невеста. Дълго стоя така самотният ездач, докато зад гърба му се разнесе безреден тропот. Извърна се. Към него приближаваха неколцина татарски воини. Непознатият прогони от лицето си нежността и то пак стана като от камък. Улови коня за поводите и бавно тръгна срещу новодошлите.

— Ти много ни изпревари, Светослав бег — с прикрит укор рече един от тях. — Ние щяхме… Не успя да завърши; очите му попаднаха на Търновград и от тази гледка устата му от само себе си онемя.

— Тук ще дочакаме господаря — рече онзи, когото нарекоха преди малко Светослав бег.

— Значи, тази е тя, моята столица — каза Чака. Опитваше се да изглежда равнодушен, но гласът му издайнически потреперваше от възбуда. — Не е лоша, никак не е лоша, кълна се в брадата на Пророка!

— Оттук ти ще властвуваш над цялата българска земя, господарю — произнесе в отговор Светослав с обичайната си безизразност.

— Никак не е лоша — повтори като на себе си Чака. — Ако я бях видял по-рано, може би отдавна да съм дошъл да потърся правата си.

Те бяха спрели на онова място, където преди малко Светослав бе догонен от предния отряд на татарите. Стояха и възторжено гледаха дивния град пред себе си. Бяха четирима: Светослав, Чака и верният Чаков телохранител Бегил бег на коне, а от кочията до тях надничаше Белослава — сестра на Светослав и първа жена в харема на Ногаевия син.

— Тодоре, погледни! — посочи с ръка Белослава. Така му рече — „Тодоре“; това име тя използуваше само в мигове на вълнение, а иначе казваше като всички „Светославе“. — Сякаш виждам нашата къща!

Светослав замълча. Нито отговори, нито сподели вълнението й. Винаги подозрителният Бегил бег му хвърли бърз изпитателен поглед, но не можа да прочете нищо върху светлото му лице.

Чака откъсна поглед от крепостта и помръдна нервно. Той беше около четиридесетгодишен, възнисък, с широко скулесто лице и тесни жестоки очи. Разплуто дебел доскоро, в последния месец той бе смъкнал доста от мазнините си и сега пепелявата му кожа падаше на провиснали гънки от бузите към гърдите.

— Ще властвувам, казваш — обърна се той към Светослав. — Но чини ми се, че това няма да е тъй лесно. Люде, които обитават такъв град, надали ще приемат един цар наспроти волята си…

— Грижите ти са напразни, зетко — сви рамене Светослав. — Този град се владее от боляри, а, знаеш, българските боляри нямат онази гордост, която им приписваш. Пък и нали получихме вест? Съветът на болярите е признал господството ти и престолът те очаква.

— Хм, болярите — изсумтя Чака. — Ти по̀ ги познаваш, търновградските боляри. Какъв съвет ще ми дадеш за тях?

— Те са алчни и страхливи. И затова онзи, който очаква от тях вярност и подчинение, трябва само да подклажда страха в сърцата им и да подхранва алчността им. Започни с второто. Обяви, че ще запазиш сановете и имотите им и щедро им подхвърли по някоя шепа златици. Бъди спокоен, зетко. От днес ти можеш разточително да раздаваш златото си, защото… вместо него ще разполагаш с цялата хазна… И тъй, започни с алчността. А по-нататък, когато се случи някое провинение, смажи го с жестокост. Страхът ще направи останалото.

Чака размисли върху думите му, после мълчаливо смушка коня си и продължи към града. След него се люшна цялата колона — кочиите, обозните талиги, дългата върволица на войската. Единствен Светослав остана на мястото си. Въпреки тропота на стотиците копита, острият му слух долови как Бегил бег каза на Чака:

— Не ми харесва този твой шурей, господарю. Има някаква лоша мисъл зад покорството му. Мисля си… Мисля си, не ще ли създадем този тъй желан страх сред търновградските боляри, ако на бърза ръка отрежем главата на Светослав?

Той изчака част от колоната да се изниже покрай него и когато се появи втора кочия, не по-малко богата от Белославината, кимна на коларя да свърне настрана. Перденцето на кочията се отмести и в прозореца се появи едно бледо, красиво лице.

— Ефросино — каза Светослав, — погледни!

Жената проследи движението му и слисана и очарована, притисна ръка о устните си.

— Божичко! Ти винаги си ми разказвал с най-пищни слова за твоя Търновград, но можела ли съм да предполагам, че…

Той й помогна да слезе и десницата му обгърна крехките й рамене.

— Това е Търновград, Ефросино. Ако не съм ти го описал, както подобава, то е защото в устата ми на воин не са се намерили достатъчно силни и красиви думи. Търновград! — повтори той. — Тук ще намерим онова щастие, което ти обещах, когато те помолих да станеш моя жена, Ефросино. — Очите му се присвиха, сякаш гледаха в бъдното. — Ще го намерим! Каквато и да е цената за него…

Жената потръпна и полека извърна очи към съпруга си.

— Какво значат думите ти, Светославе?

Той направи усилие да се отърси от слабостта си и да възвърне хладнокръвната си разсъдливост. После каза неопределено:

— Глупак е онзи, който мисли, че щастието се дарява от всевишния. Щастието се извоюва. И в това е неговата сладост.

— Плашиш ме, Светославе — рече Ефросина, след като премисли думите му. — Ти си скрит човек, не даваш никой да надзърне в душата ти. Дори аз, твоята съпруга пред бога и людете, никога не мога да достигна до същината на мислите и кроежите ти. Какво искаше да кажеш сега? Какво означаваха думите ти за „цената“ и „извоюването“? За какво трябва тепърва да воюваме? Богатството ни е достатъчно, за да стигне и за децата, и за внуците ни. Чрез Чака и Белослава ще имаме също власт и почести. Какво ни е нужно повече?

Светослав потърси някакъв двусмислен отговор, с който да се измъкне от въпросите й. Но за добра слука не се стигна до него. Долетя един ездач на запенен кон и викна отдалече:

— Последвай ме, Светослав бег! Господарят те вика.

— Какво се е случило? — попита Светослав, докато прекрачваше към коня си и слагаше крак в стремето.

— Приближават пратеници на Търновград. Господарят Чака иска да бъдеш при него, когато ще ги срещне.

Нека използуваме времето, в което Светослав препуска към челото на колоната, за да кажем няколко думи за татарите и татаро-българските отношения в описваната епоха. Без тях може би много от събитията, за които се разказва в тази книга, ще останат тъмни и неясни.

В стари времена татаро-монголските племена са живели в днешна Монголия и Южен Сибир. В началото на ХІІІ век великият пълководец и организатор Чингиз-хан успял да издигне своя род Монгол, да подчини другите племена и след редица успешни войни да изгради една огромна империя, която се простирала от Пекин на изток до Полша на запад; през 1224 година Джуджи, синът на Чингиз-хан, разбил при Калка руските князе, с което започнало дългото татарско иго над Русия. Джуджи смазал също държавата на куманите и Волжка България.

След смъртта на Чингиз-хан империята му се разделила на четири части. Най-западната се обособила като Кипчакско ханство, познато повече под името „Златната орда“. То обхващало земите около Каспийско и Черно море и реките Волга, Дон и Днепър; при разделянето се паднало на хан Бату, втори син на Джуджи. Татаро-монголите от ханството Кипчак продължили завоевателната си политика, като насочили усилията си на северозапад към Полша и югозапад — към Балканите. Първият досег на българското царство с татарите се осъществил скоро след смъртта на Иван-Асен ІІ — през април 1242 година. Някои историци предполагат, че още тогава е възникнала някаква зависимост на България от ханството Кипчак, продължила с малки изключения (например краткото царуване на Ивайло) до края на ХІІІ век.

В средата на века в „Златната орда“ особено се издигнал Ногай, внук на Чингиз-хан и изключително способен пълководец и дипломат. Отначало военачалник на хан Берке, от 1280 година нататък (след смъртта на хан Мангу-Тимур, наследник на Берке) той без формално да се провъзгласи за хан станал фактически господар на ханството Кипчак, а чрез него и на много съседни държави, включително България, които били под една или друга форма зависими от ханството. Владетелите от югоизточна Европа непрекъснато търсели начин да спечелят благоволението му чрез роднинство и самоунижения: византийският император Михаил Палеолог му дал за жена незаконната си дъщеря Ефросина, Георги Тертер пратил дъщеря си в харема на сина му Чака (тя била придружена от Тодор-Светослав като заложник), заложник бил и Стефан, бъдещият крал Стефан Дечански, син на сръбския „свети крал“ Милутин…

В края на ХІІІ век Ногай въздигнал за хан на Кипчак Токтай. Направил лош избор — амбициозният Токтай нямал желание да търпи опеката на престарелия военачалник и между двамата започнала война. В сражението при Куганлък (край дн. Одеса) през 1299 година Ногай претърпял пълно поражение и сам паднал в боя. Тогава синът му Чака си спомнил, че има някаква власт над България, а чрез жена си се явявал и като наследник на забягналия през 1290 г. във Византия цар Георги Тертер. И придружен от Светослав и хиляда конника — толкова били останали от войските на Ногая, — се отправил на юг да потърси правата си. В известен смисъл бил улеснен от обстоятелствата. Смилец, поставен в 1290 година на българския престол по волята на Ногай, бил умрял предната година, а нямал преки наследници. Жена му, способната и енергична племенница на византийския император Андроник ІІ (дъщеря на неговия брат севастократора Константин), се опитала да играе „голяма политика“, като предложила ръката си заедно с цялото българско царство като зестра на сръбския крал Милутин, който по онова време се бил развел (твърде често събитие в живота му!) с Ана, дъщеря на Георги Тертер и сестра на Светослав. Но този брак не се осъществил и престолът останал свободен. И търновградските боляри приели да видят на него Чака, сина на Ногай и правнука на Чингиз-хан.

— Изслушай първо логотета — посъветва Светослав. — Познаваме го: Зубислав не е от твърдите люде и лесно превива гръб. Пък ако на болярите им е скимнало да ти противостоят (нещо, в което не вярвам), винаги ще се намери време да решим какво да предприемем.

— Прав си — рече Чака, след като помисли. И заповяда на Бегил бег: — Повикай българите!

— Той зае горда и величествена стойка, но ръцете му така издайнически потреперваха, че предпочете да ги мушне в широкия си пояс. И така дочака пратениците на Търновград.

След малко се яви Зубислав. В сравнение с последното си идване в Бакче-сарай беше позастарял, но затова пък дрехата му поразяваше с великолепието си — беше облечен в рухо от тежко тъмновиолетово сукно, обшито покрая със сърмена ивица, на раменете с къса мантия, отвън кървавочервена, отвътре бяла, на краката с високи жълти ботуши с цветни украшения. Придружаваха го двама второстепенни боляри, които Светослав не познаваше, и един млад воин, истински красавец, в ръце със сребърно блюдо, покрито със свилена кърпа.

Зубислав приближи, изгледа поред малката групичка на татарските първенци, хвърли подозрителен поглед към Светослав, заел мястото от дясната страна на Чака, и стори дълбок поклон, до земята.

— Привет и мир на тебе, славни сине на Ногая! — произнесе той тържествено и Светослав полугласно преведе думите му.

— Привет и мир и на тебе — отговори Чака. — Какво си дошъл да ми заявиш, болярино?

Логотетът се премести от крак на крак, погледна възправения наблизо Царевец и кой знае защо избърса с ръка челото си.

— Дойдох да ти заявя, че ние, болярите и първенците на България, сме готови да изпълним обещанието си, ако…

— Ако?

— … ако ти дадеш тържествена клетва според вярата на дедите си, че няма да ни отвърнеш със зло и като запомниш кои са те избрали за наследник на Иван-Асеня, не ще посегнеш нито на живота, нито на имота, нито на сановете ни, които ние заемаме по род и заслуги.

Светослав и Чака размениха бърз многозначителен поглед. В очите на татарина трепнаха благодарност и признание на Светославовата проницателност. После татаринът отговори:

— Обещавам! И думата на Чака, потомъка на Чингиз-хан и Ногай, струва колкото десет клетви. Ти и твоите равни, логотете, никога не ще съжалите, че сте ми поверили престола и короната на България.

Логотетът се поклони повторно, повика хубавеца-воин до себе си и отмахна свилената покривка от подноса. Тогава се видя, че младият придружник бе носил голям позлатен ключ, поставен върху тъмночервена възглавничка от кадифе. Разбраха — това бе ключът на Търновград! Зубислав пое подноса и коленичи пред татарина. Чака взе ключа и го издигна над главата си. Скупчените зад него татарски воини нададоха викове на бурна радост. От Царевец навярно бяха наблюдавали сцената, защото оттам се разнесоха тържествени звуци на медни тръби.

По студеното лице на Светослав се хлъзна кратка подигравателна усмивка и замръзна в ъглите на устните му. Той се бе запитал какво ли би помислил Чака, ако научеше, че половината от днешния му триумф се дължеше на неговото, на Светослав, злато, което верни пратеници бяха спуснали в подкупните ръце на болярите.

Откъм Царевец проехтя протяжно скърцане на вериги. Мостът над Сечената скала се спусна, после една след друга се отвориха трите обковани в желязо врати на Великата порта. Без да дочакат повелята на своя господар, татарите пришпориха конете си нататък и скоро първите измежду тях стъпиха в Търновград.