Цончо Родев
Светослав Тертер (18)

7

Радослав не поведе войската си по най-прекия път към Търновград, а от Тесалоника се отправи на север, след дълъг и труден поход излезе в равното поле на Горна Тракия, после пое срещу течението на река Тополница и се озова в земите на някогашното си родово имение. Имаше си той наум да се поразвърти тук и да събере людете, останали верни нему и на Смилецовата памет, та с тях да уголеми бранната си сила. Но боляринът криво си беше направил сметката — случи се точно обратното! Париците и отроците, които преди две години той и Войсил силом или с измамни обещания бяха склонили да ги последват в бягството, отдавна се бяха наситили и на господарите си, и на неволничеството по чужди земи, и на ромейското високомерие. И сега, като се озоваха пак между своите, те не чакаха друг да ги научи какво да правят: кротко и покорно си лягаха вечер край огньовете в стана, а утрото ги заварваше на свобода в познатите дебри на планината…

И стана така, че когато извървя четири дни преход на изток и стъпи в Крънската хора, Радослав разполагаше само с две хиляди пешаци и стотина конника. Толкова бяха ромеите във войската му!

След като цял следобед разузнаваха, привечер Светослав и Диман се върнаха при войската. Лицата им светеха от радостна възбуда.

— Играчка ще бъде това, не битка — каза уверено царят, като изпи един стакан крънско вино и доволно млясна с език. — Войската на предателя не брои и пълни две хиляди.

— И все окаяници с подбити пети — добави протостраторът Диман. — А конницата — пфу! — за нея хич и не си струва да се говори.

— Тогава да се разправим с тях там, където са — предложи Елтимир. Той не го каза, но всички в бранния съвет разбраха неизреченото: деспотът не искаше да пуща по-нататък Радославовата войска, за да не граби и разорява подвластната му земя на Крънската хора.

— Не е удобно — поклати плешивата си глава Илийца. — Там е равно, открито. Ще ги победим, но ще водим дълга битка и ще дадем излишни жертви.

— Прав е логотетът — съгласи се веднага Светослав. — С византийския храненик ще се сразим тук, на това място. И тази нощ ще им подготвим такъв капан, че да се измъкнат от него само ако им поникнат крила. — Той утъпка пепелта край огъня и с пръст начерта върху нея проста рисунка. Другите, които надничаха иззад рамото му, веднага я разбраха: беше местността, в която се намираха. — Тук — показа Светослав — ще подредим три хиляди пешаци. Тях ще водиш ти, Илийца. Вляво ще застанат хилядата конника начело с Диман. Обход от другата страна няма да е възможен — бранният ред на пешаците вдясно ще опира до гората.

— А другите две хиляди пешаци? — попита Илийца.

— Тях още тази нощ ще отведем в засада. Ето там — царят показа с ръка, — в гората. Ще ги водя аз.

— Ти? — възкликна Диман. — Не е разумно да се излагаш на ромейските мечове и стрели, господарю!

— А е разумно да бъда един от онези царе, които пращат людете си на смърт, докато сами се крият в сигурни убежища? Не, приятели! Воините от засадата ще водя аз. — Светослав се наведе отново над рисунката. — Ето как ще протече битката. Когато видят, че срещу тях е войска, почти равна на тяхната по численост, ромеите ще приемат боя и ще построят бойния си ред вероятно някъде тук. Противно на обичая сражението ще започнеш ти, Димане. Ще смажеш конницата на Радослав, после ще нападнеш пешаците му. За да посрещнат заплахата, ромеите ще отделят част от и без това немногобройната си войска надясно и ще разредят веригата си. В този момент — чуваш ли, Илийца, именно в този момент, а не по-рано! — ще нападнеш с твоите люде, а аз ще поведа моите в тила на врага. И ще започнем изтреблението.

— Разбирам — каза Илийца. — Планът е добър.

— Едно нещо ме смущава — обади се Диман. — Обграждането ще е непълно, само от три страни. Четвъртата страна е гората. Ако ромеите хукнат през гората, ще се спасят. Знаеш, господарю, трудно се преследва в гора, там и конницата е малко полезна.

— Помислил съм и за това — кимна царят. — Имаш ли някой опитен десетник, сигурен, със здрави нерви?

— Имам — веднага отговори протостраторът. — Казва се Драгоил. Познавам го отдавна, от… — той щеше да каже друго, но се поправи: — от двайсет и пет години. За него поръчителствувам като за себе си.

— Чудесно. Този Драгоил с десетте си воини ще спре ромеите.

— Какво си намислил, царство ти? — попита Илийца.

— Ще подпаля гората — просто обясни Светослав. — Ще я подпаля, но когато ромеите понечат да потърсят спасение в нея. Не по-рано. Затова ми трябва човек със здрави нерви.

— Как! — извика възмутено Елтимир. — Ти си решил да подпалиш моята, крънската гора?

— По-добре да погине една крънска гора, отколкото хиляди крънски люде — студено отвърна царят. — Имате ли други въпроси?

— Всичко е ясно — самоуверено каза Илийца. — Ще ги бием!

Елтимир се поколеба, после запита неохотно:

— А какво ще правя аз, Светославе? Ти на всички намери работа, само моето име не спомена.

— Ти ще имаш общото ръководство, драги чичо.

Тези думи бяха казани сериозно, но никой не им повярва, включително Елтимир. Защото знаеха, че те бяха любезен начин да бъде оставен деспотът като единствен зрител в утрешната битка.

Сражението — доколкото то изобщо можеше да се назове сражение — се разви точно според предвижданията на царя. Като видя подредените пешаци на Илийца и прецени броя им, Радослав реши да приеме битката. Той също подреди войската си и вече се готвеше да даде обичайните заповеди за сближение, когато царевите люде го изпревариха. И то го изпревариха по съвсем необичаен начин: нападнаха с конницата, докато пешаците им останаха по местата си. Неговите стотина ездачи не устояха на удара и бързо се разбягаха; един от първите, които обърнаха гръб на битката и потърсиха спасение в краката на конете си, беше Радославовият брат Войсил. Като се страхуваха, че тази разбесняла се конница ще смете дясното им крило, ромеите извиха бойния си ред като дъга. Тогава отсреща отекнаха бранни тръби, прозвучаха къси заповеди. И започна страшното!

Отдясно конницата налиташе с хищна стръв. Трийсетте стотици пешаци, които се люшнаха в напад срещу челото, приличаха не на войска, а на лавина, откъснала се от някой планински връх. Сковани от ужас, обезкуражени, победени, преди да са сразени, ромеите неволно извърнаха очи назад. И изведнъж разбраха, че за тях нямаше „назад“ — откъм тила им напредваше друга войска, не по-малко ожесточена.

— Към гората! — извика панически някой и мнозина се спуснаха да последват този спасителен зов.

Напусто! Гората внезапно лумна в буйни пламъци и бегълците с най-пъргавите крака погинаха в огъня. Онези, които бяха подир тях, не успяваха да спрат — другите зад гърбовете им напираха, бутаха, тласкаха ги и ги натикваха в гигантската клада.

И войската на Радослав престана да съществува. Тя се превърна в безпаметна тълпа, в която людете се мачкаха и прегазваха, погубваха се един друг, унищожаваха се. И когато един властен глас ги призова на родния им език: „Предайте се! Животът на всички ще бъде пощаден!“, те му се подчиниха с онази нетърпеливост, която имат само хората, спасяващи се от сигурна и неизбежна смърт…

Светослав великодушно освободи пленените обикновени ромейски воини. Облени в благодарствени сълзи, те целуваха дрехите и ботушите му, а после се отправиха на юг, като с високи гласове продължаваха да възхваляват милосърдието на българския цар. Разбира се, оръжието и бранните им доспехи бяха отнети, но затова пък всеки един от тях получи достатъчно храна, за да преживее с нея пътя до границата на Византия. Придружиха ги двеста конника, които щяха да ги наблюдават, докато бяха на българска земя; начело на този конен отряд беше Драгоил, когото в този ден Светослав въздигна в алагатор.

Като изпрати простите воини, Светослав огледа групичката на пълководците и благородниците, строени за отвеждане в кулата на Елтимира. Повика един от тях, който му се стори с най-умен израз, и му заговори на чист гръцки език:

— Приготви се за път — рече му строго. — Ще получиш кон и веднага ще препуснеш право към Цариград. Искам да се явиш пред император Андроник, да му изброиш кои са тези, останалите в плен, и да му кажеш от мое име, че съм съгласен да ги разменя срещу баща си Георги Тертер. Запомни ли?

— Запомних, господарю, и ще предам словата ти дума по дума.

— Двадесет и четири живота срещу един, така кажи на императора. И прибави, че му давам тридесет дни срок, за да върне баща ми. Не бъде ли на тридесет и първия ден в Крън, тези хубавци ще бъдат посечени. — Византиецът стори поклон и се отдалечи заднишком.

— А какво ще правим с Радослав? — запита Илийца, като посочи злополучния водач на похода, изправен настрана от групичката.

— Ще го освободим — неочаквано за всички каза царят.

— Ще го освободим? За да поведе утре нов поход срещу царството?

— Ще го освободим — повтори царят. — Но преди това ще се погрижим очите, погледнали предателски и злонамерено срещу България, никога повече да не видят светлината.

— Защо тази жестокост, Светославе? — гъгниво се обади Елтимир.

— Трябваше да кажеш „заслужена жестокост“, драги чичо. Питаш защо? За да послужи орисията на Радослав за пример на всички, които ще помислят да навредят на България. — И допълни, докато тръгваше към коня си: — Погрижи се, Димане!

Царят и свитата му едва бяха потеглили към Крън, когато ги догони неистов вик. Разбраха — Радослав бе загубил очите си.

Светослав се прекръсти и изговори полугласно:

— Прости ми, боже! Не за себе си, за България го сторих…