Цончо Родев
Светослав Тертер (16)

5

Не друг, а лично великият примикюр извести с церемониална тържественост от вратата:

— Никифор Саронит, апокриспарий на византийския император Андроник Палеолог!

След думите се появи и самият апокриспарий. Той беше сух и висок мъж, с кокалесто лице, мъдро чело и хитри живи очички. Зад него застанаха двамата второстепенни пратеници, а още по-назад — воините от свитата му, които носеха в ръце даровете на императора.

Ако Никифор Саронит беше очаквал да види диваци и „миризливи варвари“, както в Цариград високомерно наричаха българите, той е претърпял голямо разочарование. Защото в престолната зала го посрещнаха с великолепие, на което би завидял и цариградският двор.

Царят, млад и красив човек с дълги кестеняви коси и спокойна твърдост, отпечатана на лицето, бе облечен в багреница и имаше корона на главата и скиптър с Христов кръст в ръцете. (Никифор никога не разбра, че — след почти едногодишно царуване — Светослав за втори път слагаше багреницата, короната и скиптъра; първият път бе в онзи далечен ден, когато се представи на синклита.) Около престола му, наредени в концентрични полукръгове, чинно стояха боляри и високи сановници в пребогати одежди, висши военачалници с позлатени доспехи и три редици телохранители със снаги на нявгашни гладиатори.

Загубил първоначалната си надменност, Никифор Саронит приближи с добре изучената си плавна стъпка, стори поклон, много по-дълбок от намисления, и със звучен глас произнесе на гръцки:

— Привет и мир от императора Андроник!

Всички в Цариград знаеха, че цар Светослав Тертер — по навик от някогашното му заложничество те го зовяха Теодор-Светослав — говори превъзходно езика на ромеите. Знаеха го и не се лъжеха. Но въпреки това апокриспарият с изненада чу как един несръчен тълмач запревежда думите му. И се досети: гордият български цар не желаеше да постави родния си език на по-ниско ниво от гръцкия.

Пак с помощта на тълмача Светослав отговори традиционното:

— Привет и мир и на тебе, Никифор Саронит. За добро или за зло те е изпроводил нашият велик съсед Андроник?

— Само за добро, господарю. И за да подчертае своето благонамерение, той ти изпраща тези дарове — най-хубавите от съкровищницата му.

Воините поставиха в краката на царя даровете. Между тях бяха три златни стакана и златно блюдо, върху които изкусни ръце бяха гравирали ловни сцени, лакирано ковчеже със скъпоценни камъни и бисер, няколко топчета изящно сукно и въздушнолека свила. Тези действително царски дарове биха накарали всяко сърце да примре от захлас, но младият български владетел почти не ги погледна, а кимна на прислужниците си и каза с истинско варварско безразличие:

— Отнесете тези неща на протовестиария. Нека ги прибере в хазната.

Повторно се смути апокриспарият и неловко запристъпва от крак на крак. Натрупал дългогодишен опит в разни пратеничества, той бе очаквал от българите смирение и почит към Андроник и империята. Сега обаче изведнъж разбра, че българите — на какво ли се дължеше това тяхно дръзновение? — нехаеха и за Андроник, и за Византия. И че смирението и почитта от само себе си се отреждаха нему, на Никифор Саронит.

— Каква е мисията, която ти е възложил императорът, пратенико?

— Моят венценосен господар, слънце на империята, желае между него и тебе, между Византия и твоето царство, да се установят вечен мир и братска дружба.

— Това е и мое желание — с непроницаемо лице вметна Светослав.

— Царю Теодор-Светославе, в двореца на моя господар цъфти чудно цвете. Пред него модрата теменуга изглежда порочна и розата полинява от завист, майката природа се възгордява с това свое творение, а самото слънце спира очаровано своя небесен ход, колчем върне образа му. Името на това цвете е Теодора, внучка на моя господар Андроник и дъщеря на неговия син и съвладетел Михаил. Царю Теодор-Светославе, за да скрепи мира и всевечната дружба между нашите две велики държави, божественият император на Византия предлага Теодора за твоя съпруга и царица на България.

Нервен шепот премина по редиците на болярите и пълководците. Единствен царят запази удивителното си самообладание. Той вдигна вежди — в този жест имаше повече ирония, отколкото учудване — и каза:

— Мигар там, във Византия, смятате, че ние, българите, не тачим Христовите закони и сме многоженци?

Никифор Саронит преглътна шумно и изблещи очи.

— Заклевам се в светия кръст, не те разбирам, господарю.

— Всичко е много ясно. Аз съм женен. Ефросина е моя съпруга пред бога и царица по закон. Не виждам какво бих правил с вашето цвете.

— Браковете не са вечни, особено когато става реч за сродяване с василевсите на Византия. Това са доказали мнозина твои предшественици, господарю, включително и великият Иван-Асен…

Пратеникът изрече тези думи (те бяха намислени отнапред, когато още смяташе, че ще разговаря с българския цар от горе на долу) и веднага съжали: в очите на Светослав бликна толкова гняв, сякаш не поглед, а небесна светкавица порази византиеца. Но царят съумя да се овладее — не напразно той още от дете се бе учил да властвува над чувствата си — и каза с предишната подигравателна твърдост:

— Ще трябва да почакате до следващия Иван-Асен. За сега на българския престол е Тодор-Светослав. А Тодор-Светослав няма намерение да изоставя жена си, пък макар и за една дузина цариградски цветя. — Той помълча малко, после се приведе напред и каза с глас, който звучеше просто нежно: — Аз мога да предложа друго на императора. Имам сестра, също хубавица. Казва се Ана, сигурно си чувал за нея. Е, отстъпва на Теодора по младост, но затова пък я превъзхожда по опитност. — Тънка усмивка сви краищата на устните му. — Опитност във всяко отношение, включително и като кралица.

Никифор Саронит неволно направи крачка назад.

— Предлагаш сестра си… за какво, господарю?

— По възраст тя чудесно би могла да бъде съпруга както на императора, така и на Михаил, неговия син. Този брак ще укрепи съюза между Византия и България не по-зле, отколкото ако аз се оженя за Теодора…

Пратеникът се олюля, нито капка кръв не остана на лицето му. Изглеждаше така, сякаш всеки миг можеше да се повали, за да не стане никога. Той заекна отчаяно:

— Но те… те… и двамата…

Светослав се съжали над него и каза снизходително:

— Като последна отстъпка бих приел да я дам за жена на някой висш сановник в двора на твоя император, но истински благородник, какъвто подобава за съпруг на една царска дъщеря и царева сестра. Това е волята ми. Отнеси я на господаря си и нека той ми отговори.

— Можеше поне да ме попиташ — злъчно каза Ана.

— Можех, но ми се стори излишно — отговори примирително Светослав. — Веднъж ме обсипа с укори и хули, загдето не съм намерил начин да уредя живота ти. Ето, сега го уреждам и невям твърде сполучливо. Е, бъдещият ти съпруг няма да е крал като предишния, но в края на краищата кралете не са чак толкова много по земята.

Ана го изгледа вторачено. Напразно — когато желаеше, царят ставаше наистина непроницаем.

— Няма да ме заблудиш със сладките си думи. Не вярвам, че само така, загрижен за живота ми, си предложил моята ръка на ромеите.

Светослав помисли, после кимна сериозно:

— Ще бъда искрен, Ано. Ти си права и не си права. Не си права, като мислиш, че аз изобщо не съм имал грижа за живота ти. А си права за другото — ако този брак стане, аз няма да гледам на него като на просто задомяване на разведената си сестра.

— Продължавай — подкани го тя.

— Дъщеря на Георги Тертер и сестра на Тодор-Светослав, ти неизбежно имаш свой дял от бремето на властта. Ние получихме тежко наследство, Ано, и имаме още неплатен дълг към царството и народа ни. Плащаме го и ще го плащаме всички — и баща ни, и Белослава, и аз. И ти също. Не спори и не отричай. Дългът съществува и трябва да се плаща.

— Какво очакваш от мене?

— Ще продължа да бъда откровен. Ромеите са властолюбиви хора, Ано. Познавам ги, не напразно съм живял четири години между тях. Няма нито един от първенците им, който в сънищата си да не се вижда с императорската тиара на главата. Ако този брак се осъществи, твоят съпруг положително няма да прави изключение. Още отсега ти казвам: постарай се да разпалиш в него жаждата за власт, тласкай го в борба за престола, обещай му подкрепата на моето злато и моята войска.

— Имаш ли намерение действително да ги дадеш?

— Разбира се — отговори той убедително. — Ще ги дам, без да пожаля каквото и да било. Защото ако съпругът ти успее, всички ще имаме печалба. Той, съпругът, ще получи власт над най-голямата от империите; ти ще се издигнеш на такава висота, пред която някогашното ти царуване в Сърбия ще изглежда жалка сиромашия; ще спечеля и аз, понеже чрез тебе и зет си ще имам в лицето на Византия сигурен съсед, приятел и съюзник.

Той замълча, но Ана не се възползува от тази възможност, за да каже нещо. Мислите и представите, внушени й от Светослав, бяха започнали да я завладяват.

След един месец се получи отговорът на Андроник Палеолог. Императорът известяваше, че е приел предложението на Теодор-Светослав и искаше ръката на княгиня Ана за своя родственик, епирския деспот Михаил Кутрул. Наскоро след това Ана се отправи на юг, към Цариград. Съпровождаше я отбрана свита и керван от десет коли, в които с мъка се побра прикята й.

Тъй като женитбата нямаше да бъде на царско равнище, Светослав не придружи сестра си. Вместо това изпрати Рад. За да не се разсърдят ромеите, че представител на царя е обикновен болярин, Светослав на бърза ръка въздигна Рад в севастократор; той отдавна бе показал, че не отдава никакво значение на гръмките титли.

Царят, Илийца, Диман и дядо Гръд изпратиха процесията на половин ден път от Търновград. Там за последен път се сбогуваха с бъдещата невеста на Михаил Кутрул и придружниците й, а сетне махаха с ръце, докато те се закриха в далечината.

— Мислиш ли, царство ти, че следния път ще видим Ана като императрица на Византия? — попита Илийца.

Светослав бе споделил с най-приближените си своя разговор с Ана.

— Съмнявам се — някак си делнично отговори царят. — Михаил Кутрул не е непознат за мене. Струва ми се, че той няма нито достатъчно ум, нито достатъчно воля, за да стигне до императорския престол.

— Но, значи, ти обричаш зет си на провал, а сестра си — на вдовство. Защо?

— Защото дотогава ще мине някоя и друга година и аз ще съм готов за правдата на меча. Ако Андроник посегне на зет ми, аз ще имам основание — гневен и възмутен — да наруша приятелството и да потърся възмездие.

Диман се изсмя. Илийца остана някак си сковано-сериозен. Дядо Гръд се отдръпна крачка настрана от царя, изгледа го със свещен ужас и се прекръсти така, сякаш призоваваше бога да го запази от Нечестивия, въплътил се в Светослава.