Цончо Родев
Светослав Тертер (34)

10

Илийца се намираше във великопреславското си имение, когато в края на август научи, че царят стяга нов поход на юг. Тази вест го изненада. Само преди три дни, когато тръгваше от Търновград, не ставаше дума за никакъв поход. Учуди го и друго — гончията не беше изпратен при него, логотета, а му предаде тази важна вест случайно и мимоходом, докато бързаше нагоре, към Карвунската хора. Илийца дълго мисли върху това пренебрежение и много пъти подръпна рунтавите си мустаци, пък, като се реши, скочи в кочията и заповяда на коларя да убие конете, но до утре сутринта да бъде в Царевец.

Ако старият болярин имаше качества на ясновидец и можеше да подозре каква буря го очаква в престолния град, може би нямаше да бърза толкова. Защото там, в престолната зала на двореца, Светослав не го заговори, а се нахвърли с ярост върху него:

— Сърбаме попарата на твоите съвети! — крещеше той. — Не бива един български цар да се отрече от думата си, нали? А бива заради тази нещастна дума да погуби делото на своя живот, бива да изложи людете си на вражия меч!…

Дълго го руга така царят, а Илийца примигваше и не можеше да разбере точно за какво говореше Светослав. После войводата Стан намери сгода и му обясни: императорът Михаил Палеолог събрал нова войска, преминал Странджа и сега отново завладявал земите на Долна Тракия; деспот Елтимир не само че не се вдигнал на бран срещу нашественика, а се затворил в кулата си и дори не предупредил царя за ромейското нападение. И сега Михаил бил стигнал вече до подножието на Веригава.

— Ти сам със свята клетва му остави самостоятелността — навъсено рече на царя Илийца, след като изслуша войводата. — Пред мене и под моя покрив му я остави. Защо сега се чудиш на Елтимировите постъпки? Едноличен владетел се чувствува той и постъпва с владението си, както намира за добре.

— В това царство само аз съм едноличен владетел!

— Тогава не е трябвало да му даваш клетвеното обещание.

— Стига си ми навирал в очите моето обещание! Аз не съм Христос и не съм безпогрешен. Но щом съм направил грешка, трябваше да я поправя. И в името на България аз бях готов да я поправя, пък ако ще с това да се самоосъдех на вечни мъки в пъкъла. Ти ме накара да се огъна. И какво? Осигурих си място в царството небесно, а докарах ада тук, в българската земя, над главите на нещастния наш народ.

Илийца помълча, после каза тихо:

— Не ме обсипвай с хули, Светославе. Два пъти по-стар съм от тебе и тази глава е оголяла от грижи за България. Не ме оплювай, защото утре сам ще се увериш, че царство не се управлява без чест. Пък ако смяташ, че аз нося вина за сполетялата ни беда, пак не ме кори: ще бъда до тебе в похода и ако съм виновен, с кръвта си ще изкупя своята вина.

Светослав понечи да му отговори с предишната буйност, но се въздържа и само ядно махна с ръка.

Новият поход на юг не даде възможност на Илийца „да изкупи с кръвта си своята вина“. Не защото нямаше вина, а по простата причина, че до тежки сражения изобщо не се стигна. Оказа се, че Михаил Палеолог не бе имал намерение да възвръща долнотракийските земи или поне не бе смятал да воюва истински за тях, а се бе задоволил да се поразходи между Адрианопол и Копсис, колкото да награби плячка, да изпепели някое и друго селище и… отчасти да възвърне престижа си на византийски съимператор. В много крепости той изобщо не бе оставил ромейска войска, а там, където бе оставил, ромеите или побягваха, без да дочакат срещата с българите, или биваха прегазвани на бърза ръка. Така след само една седмица Светослав отново установи властта си над Долна Тракия и — този път много по-грижливо — укрепи границата по билото на Странджа.

— А сега — към Крън! — рече Светослав, като посочи с меча си към северозапад.

— Какво? — трепна логотетът.

— На връщане ще минем през Крън. С добро или със зло трябва да поправим старата грешка. И да накажем предателството.

Тревожна тишина изпрати думите на царя. Войводите, струпали се около двамата, усещаха съдбовността на минутата и сякаш бяха онемели. Потиснатостта и объркването им се предаваха и по-нататък, като завладяваха и воините, които не бяха чули началото на новата схватка между царя и Илийца.

— Решил ли си го, Светославе?

— Не аз, самият живот го реши, Илийца.

Дълго, много дълго мълча логотетът, после подръпна по навик белите къдели на мустаците си, отиде до коня си и някак прекалено грижливо заоправя стремената. Личеше — мисълта му не беше в каишите. И затова никой не се — изненада, когато, преди да сложи крак в стремето, той отново извърна лице към царя:

— Ние прекалено дълго бяхме заедно, Светославе. Къде хубава, къде лоша, свършихме много работа. Време е да си стиснем ръцете и да си пожелаем добър път занапред.

Светослав побледня. От предишната му твърдост не остана следа.

— Какво искаш да кажеш, Илийца? Говори направо, не извъртай по библейски.

— Дошло е време да се разделим, царство ти. Да се разделим с добро и по човешки, а не да чакаме гневът и взаимните несъгласия да ни смразят и превърнат във врагове.

Той понечи да възседне коня, но гласът на царя го спря.

— Чакай! — Тази дума съдържаше повече молба, отколкото заповед. — Не решавай прибързано, Илийца. — Светослав направи няколко крачки и застана от другата страна на коня. — Отговори ми честно и, за бога, не ми казвай, че и ти си уморен. Защо ме изоставяш?

— Питаш така горестно, невям ти е мъчно за мене…

— Не крия, мъчно ми е. От онези, с които тръгнах срещу татарите, мнозина ме напуснаха. Един уморен, друг разочарован, а Ефросина… — Царят преглътна шумно. Искрена печал навлажни очите му. — Ти си последният, Илийца. И след тебе ще бъда осъден на самота. Защо искаш да ме изоставиш? Заради деспота?

Боляринът отмести очи, но не смекчи изражението си.

— Не точно заради деспота. То е нещо по-голямо, Светославе.

— Добре — с внезапна решителност отсече Светослав. — Остани и аз няма да посегна на Крън. Зная, че е грешка, но се заклевам в сина си: ще отнема само Лардея и Дъбилин от деспотството (ще се съгласиш, че Елтимир не заслужи този дар), а иначе няма да повдигна пръст срещу чичо. Ще останеш ли?

Отново се възцари оглушителна тишина. После Илийца надяна крак в стремето, сръчно се метна на седлото и смушка коня.

— Остани със здраве, царство ти. Ако минаваш някой път към Велики Преслав, отбий се при мене.

— Поне кажи ми защо си отиваш! — болезнено извика подир него Светослав.

Илийца не спря коня си, когато отговори:

— Защото престанах да ти вярвам, Светославе. А няма истинска дружба без вяра…

И боляринът продължи бавно нататък сподирен от погледите и мълчанието на войската. Но още преди да се закрие в далечината, Диман изтегли меча си, извиси го над главата и извика с цяло гърло:

— Но аз ти вярвам, царю Светославе!…

Примерът му последваха и другите, които бяха присъствували на разговора: Драгоил, Ботул, Стан, Арцо и Добрил. Патриарх Петър, който нямаше меч, издигна заклинателно светия кръст.

— И ние ти вярваме, царю!…

Както след хвърлен камък вълната се разпростира по водната повърхност, така викът се люшна и се поде от хилядите бранници, струпани наоколо:

— До смърт с тебе, царю Светославе!…

Екът отскочи от планината, разтърси небето, върна се надолу и се разля над освободената българска земя:

— С тебе, царю Светославе!…