Мария Барет
Неприлично поведение (8)

Седма глава

Колкото и малко вероятно да бе това, Кора и Теа Маршъл постепенно станаха приятелки. Двете бяха много различни. Кора бе рязка и груба, отракана и понякога дори арогантна; тя даваше малко, не очакваше да получи нищо в замяна, но копнееше да бъде обичана. За разлика от нея, Теа беше по-мека, раздаваше се с готовност, но нерешителността й пречеше и я караше да се чувства малоценна. Двете взаимно се допълваха, без в действителност да го осъзнават, и помежду им се породи връзка, която бе много по-здрава, отколкото можеха да си представят.

Отначало пиеха заедно кафе ту в гарсониерата на Кора, ту в къщата на Теа, пиеха кафе и разговаряха, всяка разказваше за живота си, а другата я слушаше като омагьосана. Том лежеше в бебешкото си столче между двете или на някой по-дебел килим и те си играеха с него — простички игри, правеха му физиономии, гъделичкаха го по ръцете и краката. След това започнаха да ходят заедно по магазините, возейки Том в детската количка, която Джейк бе купил на старо от една съседка. Пътуваха с него в метрото, преобличаха го в пробните на магазините за младежка мода, където постоянно мереха някакви дрехи. Експериментираха с червила и очни линии, лакираха всеки нокът на ръцете си в различен цвят в универсалните магазини, където имаше много тестери. Щом времето започна да се затопля, седяха по цял следобед в „Хайд Парк“ и бъбреха, приличайки се на слънце.

В началото на лятото започнаха често да се отбиват сутрин в спортния център в Айлингтън, където гледаха заниманията по аеробика, опрели носове в стъклената стена на залата. Том също гледаше от количката си, хипнотизиран от постоянното ритмично движение на телата в ярки трика. Теа и Кора повтаряха запомнените движения в дневната на Хеда и Джейк на фона на музика, която харесваха. Един ден Джейк им предложи да опитат истинското занимание в спортния център и им даде пет лири, за да си платят за едно посещение.

След това двете не можеха да се спрат. Парите, с които Кора си купуваше по десет цигари на ден, сега отиваха за таксата й за курса по аеробика, а Теа започна да глади дрехите на една съседка срещу заплащане от пет лири на кош и така си осигуряваше необходимите средства. Понякога оставяха Том у дома при Джейк и се наслаждаваха на час и половина свобода, иначе го вземаха със себе си и го оставяха в ъгъла на залата, където той бе пред погледа им по време на тренировката. Винаги заставаха най-отпред на групата, тананикаха си мелодиите и старателно копираха всяка стъпка, всяко движение, всеки жест на инструкторката. Двете имаха естествена дарба за движение.

После, един ден, докато пиеха кафе в закусвалнята на спортния център след особено ползотворна тренировка, Теа и Кора едва не се скараха.

— Добре — каза Кора, като разбъркваше захарта в кафето си, — хайде, изплюй камъчето. Направила си физиономия като препикано мушкато.

— Чудесен израз, много благодаря — отвърна Теа.

— Ами заслужи си го! Не си казала и думичка, аз трябваше да приказвам през цялото време и вече ми писна. Хайде, казвай какво става!

Теа изпи кафето си.

— Извинявай, Кора, но е много объркано. Няма да разбереш.

— Щото не съм умна като теб ли?

— Не, не е това, аз…

— Аха! — Кора присви очи. — Може и да не съм ходила в някакъв тузарски университет, но не съм глупачка и ти го знаеш!

— Разбира се, изобщо нямах предвид това, всичко е заради… — Теа неочаквано размаха ръце. — Заради Хеда — обяви тя. — Започна да се връща вкъщи преди обяда, веднага щом свършат консултациите й, и докато мен ме няма там, прави разни неща с Том.

— Така ли? — Кора, която бе виждала Хеда само веднъж и бе решила, че това й стига, сега отново присви очи. Беше си изградила този навик, защото смяташе, че така изглежда по-изтънчена. — Какви неща?

Теа извърна глава за момент, въздъхна, после изгледа Кора.

— Започнала е целия този образователен процес, нарича се ранно подсъзнателно обучение или нещо такова.

— Божичко! Какво, по дяволите, значи това?

Теа отново въздъхна.

— Нещо като да се подава на мозъка информация, която той не възприема съзнателно. Както в супермаркетите пускат съвсем слаб шепот на фона на по-силна музика и така подсъзнателно ти влияят да купуваш разни неща.

— Ами! Не може да бъде! И в „Теско“^[1] ли го правят?

— Не съм сигурна. Може би.

— И майка ти прави това?

— Ами нещо такова. Започнала е да показва на Том едни цветни карти с думи и картинки на тях. Прави го по цяла сутрин. Убедена е, че така той ще се научи да чете по-рано, че стимулира развитието му — докато обясняваше, Теа ставаше все по-напрегната. — Изглежда направо откачено да прави това с едно петмесечно бебе и да се опитва да изтръгне от него някаква реакция. Направо побеснявам от това! Не може да остави нещата да се развиват нормално, все трябва нещо да насилва, да го кара да прави разни неща, за да стане по-умен, по-развит или по-интелигентен от останалите деца. Просто не го оставя на мира, не го оставя да си е едно щастливо бебе, да си играе и да се забавлява по бебешки. Тормози го с нейните амбиции, не спира и не спира! Аз… — Теа рязко млъкна, осъзнала, че е повишила глас и че хората наоколо я гледат. Изведнъж осъзна и че Кора някак се е отдръпнала от нея и седи съвсем мълчаливо. — Кора? — тя се протегна и докосна ръката на приятелката си. — Добре ли си?

Кора вдигна глава към нея. Погледна Теа, после ръката й и после се дръпна още по-настрани, така че Теа да не може да я докосне.

— Трябва да тръгвам — заяви тя забързано. Изправи се и взе чантата си. — Извинявай. Ще се видим тези дни, нали? — избута стола си назад и тръгна, без да погледне Теа и без да каже нито дума повече. Прекоси закусвалнята, почти тичайки, събори един стол, без да иска, и затръшна двойната входна врата.

Теа се поколеба за момент, после скочи и изтича след нея.

— Кора! — извика тя, докато тичаше надолу по стъпалата. — Кора, чакай! — Кора продължи, без да й обръща внимание, излезе от сградата и тръгна по тротоара. Теа затича още по-бързо. Настигна приятелката си при автобусната спирка, останала съвсем без дъх, сграбчи ръката й и я накара да се обърне. — Кора? Какво има? Какво казах? — Кора се опита да издърпа ръката си, автобусът се зададе, но Теа не я пускаше. — Кора! Кажи ми!

— Добре! — извика изведнъж Кора. — Добре, ще ти кажа. Ти и твоите надути идеи, нямаш си и представа, нали? Нищо не ти хрумва, само мрънкаш, че майка ти иска да помогне на детето ти да се научи да чете, а иначе си нямаш и представа какво е станало! Нямаш никакво чувство за признателност! Говориш, все едно е възникнал някакъв проблем, а тя просто иска да помогне на детето ти! Божичко, направо ми се гади от теб! Тя се опитва да му даде нещо, което много деца никога не получават, опитва се да му даде добър старт в живота, а ти… — Кора заби пръст в ребрата на Теа. — … ти само критикуваш и мрънкаш и се оплакваш, сякаш майка ти е направила нещо лошо! — гласът на Кора съвсем се разтрепери, а очите й се напълниха със сълзи. — Нямаш си и представа… — повтори тя и гласът й съвсем пресекна. После се извърна и точно в този момент автобусът спря на спирката. Кора бързо се придвижи до отворената му врата, извади пари от чантата си и се качи. — Един билет до Хубърт Роуд — каза тя, възвръщайки спокойния си тон. Изчака за билета си, взе го и без повече да се обърне към Теа, тръгна по пътеката между седалките.

Теа стоеше неподвижна. Видя как автобусът затвори вратата си със съскащ звук и потегли шумно. Усещаше присвиване в стомаха си — познатата болка от обида и разочарование, и докато вървеше обратно към закусвалнята, където бе оставила спортния си сак, не можеше да проумее какво от думите й бе ядосало Кора.

 

 

През нощта, в дългите часове на тишина след полунощ и преди зазоряване, Теа седеше будна до Том и мислеше за Кора. Докато кърмеше бебето си в сенчестия мрак и докосваше меката му бузка, опряна до гърдата й, тя продължаваше да разсъждава върху това, което бе казала, и защо то бе разстроило Кора толкова силно. Теа знаеше, че Кора не може да чете, беше й помагала неведнъж със знаци, табели, менюта и цени, но никога не бе казвала и дума по въпроса. Как би могла, щом самата Кора не обръщаше внимание на това и се преструваше, че проблемът не съществува. Изключително хитро се измъкваше от всяка ситуация, в която се налагаше да прочете нещо, прикриваше се и никога, нито веднъж, не бе помолила директно за помощ.

Теа погледна Том, който бе заспал в ръцете й, и внимателно го отнесе в креватчето му. Отново седна на креслото и сви крака. Том тихо сумтеше в креватчето си и Теа се замисли за него, за неговите шансове в живота, за нещата, които тя бе получавала и които бе възприемала като даденост — неща, които той също би получил, като например образование, умение да чете и пише.

На Теа никога не й се бе налагало да се оправя в метрото, като пита хората дали се намира на перона за дадена посока, като брои спирките до дадена станция, за да знае къде да слезе. Никога не й се бе случвало да разпознава храните в супермаркета само по цвета на опаковките им или да изчаква в кафенетата някой да си поръча това, което и тя иска, за да е сигурна, че го има в менюто. Замисли се, че и Том никога не би изпаднал в подобна ситуация. Така че защо критикуваше Хеда, че се грижи за това отрано? Какво бе казала Кора? Че си няма и представа, че само хленчи и мрънка, защото Хеда се опитва да даде на Том нещо, което много деца няма да получат никога в живота си.

Теа се изправи, погледна спящия Том и изведнъж се почувства дълбоко засрамена. Засрамена заради това, което винаги бе възприемала като даденост, засрамена — за пръв път в живота си — че е предала Хеда. Наведе се, целуна Том и се върна в стаята си. Взе халата си от закачалката на вратата, облече го и слезе на долния етаж. В шкафа в кабинета на Хеда, Теа намери цветните карти. Бяха в пакет заедно с упътване за използването им и няколко други книги. Светна лампата, занесе целия пакет до бюрото на Хеда и седна да ги разглежда. Видя, че това е комплект за първоначална грамотност, беше идеален за обучение и Теа веднага реши как да го използва.

 

 

На следващата сутрин Теа стана преди всички останали в къщата. Когато Джейк слезе по пижама и чехли, още сънен и замаян, Теа вече бе нахранила, изкъпала и облякла Том.

— Искаш ли чай, Джейк? — попита тя, когато той влезе в кухнята.

— Да, моля. Сипи една чаша и за Хеда, ще й го занеса горе.

— Веднага — Теа сложи чайника на котлона и започна да подрежда нещата за чая върху един поднос.

Джейк разтри очите си.

— Какво си решила да правиш днес, Теа? Станала си много рано — той се протегна и се прозя. — При вида на такава бодрост и експедитивност рано сутрин направо ми става зле.

Теа се усмихна.

— Просто ще ходя у Кора.

— Какво, пак ли? — Джейк започваше да се притеснява, че това приятелство с Кора няма да доведе доникъде. Може би Хеда бе права, може би Теа трябваше повече да се замисля за бъдещето си, вместо само да пие кафе и да играе аеробика. — Какво, за Бога, правите вие, момичета, по цял ден?

В гласа му прозвуча леко раздразнение и Теа го долови.

— Досега нищо особено — обясни тя. — Но от днес всичко ще се промени.

— Така ли? — Джейк взе чашата чай, която Теа му подаде. — Какви хитри планове са се оформили в главата ти? Ще пробвате нова марка червило ли? Или ще пазарувате дрехи?

Теа го изгледа.

— Извинявай, Джейк. Нещо нередно ли направих тази сутрин?

Джейк въздъхна.

— Не, не само тази сутрин, Теа. Просто се чудех кога ще направиш нещо с живота си, нещо положително, смислено, вместо само да се мотаеш и да си губиш времето.

— Но аз се грижа за Том, забрави ли, а това не ми оставя много време.

— Има си хас! — Хеда започваше да нервничи все повече от присъствието на бебето в къщата и Джейк трябваше да се съгласи, че поне отчасти тя имаше право. — Виж, Теа, ако ми покажеш, че поне малко използваш ума си, че правиш нещо смислено…

— Какво ще кажеш да науча Кора да чете? Това достатъчно смислено ли е според теб? — Теа остави чашата за Хеда върху подноса и я напълни с чай. Когато се обърна отново към Джейк, той я гледаше втренчено.

— Да научиш Кора да чете? — той прекоси кухнята и седна на един стол. — Това ли ще правите?

— Да. Поне това възнамерявам да направя. Смятам да започна от тази сутрин с помагалата, които Хеда използваше за Том — тя го изгледа. — Мисля, че така ще упражня ума си, не си ли съгласен?

Джейк не обърна внимание на сарказма й и обви длани около чашата. Погледна Теа, искрено впечатлен.

— А какво ще правиш с Том?

— Ще идва с мен, така и Хеда ще е доволна, защото и той може да научи нещо.

Изведнъж и двамата се усмихнаха.

— Виж, мога и аз да го гледам — предложи Джейк. — По два-три часа всяка сутрин, за да можете да понапреднете.

Теа прехапа устната си.

— Много мило, че го предлагаш, но по-добре не. Ти също си имаш работа, Хеда постоянно ми го напомня и не искам да ти натрапвам Том.

— Изобщо не ми го натрапваш, в никакъв случай! — раздразнението на Джейк се бе изпарило. Това, което Теа бе намислила, бе повече от смислено и полезно, бе етично и всеотдайно. Той трябваше да помогне, не би бил Джейк, ако не предложеше помощта си. — Бих искал да помогна, да съм част от тази чудесна идея. И без това съм свикнал да гледам Том от време на време, няма да е проблем да го гледам редовно.

Теа прекоси кухнята и седна срещу Джейк.

— Джейк, напълно ли си сигурен? Какво ще каже Хеда? Тя няма ли да…

Той се протегна и я потупа по ръката.

— Остави Хеда на мен — заяви той много по-уверено, отколкото се чувстваше. — Сега върви да се приготвиш за излизане и остави Том и Хеда на мен.

Теа се усмихна, стисна ръката му и се изправи.

— Ако си сигурен.

— Разбира се, че съм сигурен. Хайде, отивай! — уверен, че е постъпил правилно, той изпрати с поглед Теа, която тръгна по стълбите, и сам се изправи, за да занесе чая на Хеда.

 

 

Когато Теа пристигна в гарсониерата на Кора, завесите на малкия прозорец още бяха спуснати и никой не отговори на звъненето й. Теа позвъни два пъти, изчака, после реши да отиде до някой магазин наоколо, да купи тетрадки и химикалки и да се върне след около час. Така и направи. Върна се пред дома на Кора в девет и половина. Отново натисна звънеца, допря ухо до кутията на домофона и след няколко секунди подскочи стреснато, когато Кора изръмжа в ухото й:

— Ако си ти, Теа, отивай си! Снощи съм работила до късно и съм изморена.

— Кора, чуй ме. Трябва да обсъдя нещо с теб. Няма да отнеме много време, обещавам ти. Моля те, пусни ме!

Последва тишина и Теа затаи дъх. В ръцете си държеше торбичка с учебниците и тетрадките и сега нервно я удряше в бедрото си. Кора не каза нищо, но Теа чу бръмченето, с което се отключва вратата, бързо влезе в мрачното, миришещо на мухъл преддверие и скоростно се изкачи по тесните стълби до последния етаж.

— Вратата е отключена — провикна се Кора, докато Теа още се изкачваше.

В гласа на приятелката й нямаше топлота нито радост от появата й. „О, Боже — помисли си Теа, — надявам се да съм взела правилното решение.“ Стигна до етажа на Кора по-бързо от обикновено и чак пред вратата осъзна, че това е така, защото е без Том.

— Кора? — влезе през открехнатата врата и видя, че завесите още са спуснати и че свети само една мъждива настолна лампа. Кора се бе върнала в леглото си. — Здравей — поздрави я Теа.

Кора придърпа коленете си под завивката и седна, опряла брадичката си на тях, като гледаше втренчено Теа. Не отвърна на поздрава.

— Как беше работата ти?

Кора работеше по шест вечери в седмицата в един супермаркет, където подреждаше стоките по рафтовете, след като магазинът затвореше. Работата не бе добре платена, нито предразполагаше към някакво издигане, но поне ангажираше Кора и я държеше настрани от лошите компании.

— Нормално — измърмори тя. — Както винаги.

— Добре, тоест не е добре, щом е както винаги, тоест сигурно е отегчително — Теа се приближи и застана до леглото. Нямаше къде да седне, затова остана права и постави торбичката с учебниците на леглото пред Кора. — Кора, съжалявам, че те разстроих вчера. Права беше, не бях осъзнала, че Хеда го прави за добро и… — Теа се смути, Кора продължаваше да я гледа втренчено и тя се почувства глупаво. Може би не трябваше да идва, може би си бе въобразила прекалено много. Поколеба се за момент, чудейки се дали да не изостави плана си и да се прибере вкъщи, но реши, че инатът на Кора не е по-голям от нейния. — Виж — тя дръзко отвърна на погледа на Кора и събра цялата си решителност. — Получи се просто недоразумение. Ти цениш много възможността човек да се научи да чете и пише, а аз не си дадох сметка за това.

— Ами така е — Кора не каза нищо повече.

Теа я погледна. Напереността й сега я нямаше и Кора изглеждаше тъжна и уязвима.

— Но все пак това ме накара да се замисля, Кора.

— Аха — Кора се наведе напред и отмести няколко списания от долния край на леглото, за да направи място на Теа да седне. — За какво?

Теа потупа по торбата с учебниците.

— За четенето.

Кора се намръщи.

— Какво за четенето?

Теа отвори торбата и извади цветните карти и помагалото.

— Това е обучаващ комплект за четене, Хеда го използваше за Том. С картите и помагалото могат да се овладеят основните умения за четене.

Видимо разтревожена, Кора се намръщи още повече.

— Помислих си, че ако си съгласна, мога да те науча да четеш и да пишеш с помощта на този комплект — Теа не успя да удържи ентусиазма в гласа си. Бе толкова развълнувана от идеята, толкова въодушевена, че може да помогне на приятелката си и да я научи да чете, че изобщо не забеляза реакцията на Кора, която се притесни ужасно. Тя отметна завивките, скочи от леглото и тръгна към вратата. — Кора? Къде отиваш?

— Отивам да пикая — изръмжа Кора и изчезна, оставяйки Теа сама с цветните карти. Минаха поне петнайсет минути, преди Кора да се върне, и когато тя най-после се появи, вече бе измита и готова да се облече. Взе бикините си от стола до леглото, обу ги под халата си и отиде до гардероба, за да си вземе някакви дрехи.

— Кора?

Тя навлече един пуловер и се протегна да извади дънките си.

— Кора? Какво лошо казах този път? — в гласа на Теа прозвуча искрено отчаяние.

Кора се обърна.

— Ако мислиш, че ще се занимавам с някаква префърцунена програма за четене, подходяща за бебета, явно си сбъркала! — тя ядосано приближи до леглото, дръпна завивките да ги изпъне и така разпиля картите и книгите по пода. — Не съм толкова тъпа! А и кой ти каза, че не мога да чета? А?

— Никой не ми е казал. Просто го знам. Знам го, защото виждам как се мъчиш всеки път, когато се налага да прочетеш някой надпис, а не трябва да е така. И още нещо. Това изобщо не е програма за бебета, подходяща е за всички възрасти и просто обучава на основното в четенето, независимо дали си на пет, двайсет и пет или седемдесет и пет години. Честно казано, ако те интересува мнението ми, както ти казах вчера, да се прилага тази програма на петмесечно бебе си е чиста загуба на време, но това е друг въпрос. И съвсем не е префърцунена. Снощи изчетох цялата програма и помагалото и смятам, че е наистина добре направена, следва се лесно и е съвсем достъпна и ясна — това бе най-дългото словоизлияние, което Теа бе правила някога. Спря, пое си дъх и добави: — Май приличам на майка си повече, отколкото осъзнавам — Кора се усмихна кисело, после се наведе да събере картите от пода.

 

 

Двете седяха на пода, с картите и помагалата помежду им, повече от час, когато Кора остави книгата, която държеше, и попита:

— И защо всъщност правиш това?

— Кое? — Теа преглеждаше урока за следващия ден, докато Кора заучаваше думите в учебника си. Беше се замислила толкова дълбоко, че Кора повтори въпроса си, преди Теа да вдигне глава. — Кое? Да те уча да четеш ли?

— Да. Никой никога не е правил нещо за мен безплатно. На никого не му е пукало за мен. На учителите не им пукаше, когато напуснах училище. Бях на единайсет, а още не можех да си напиша името. На мама не й пукаше, когато бягах. На Гордън не му пукаше. Защо ти си различна?

— Защо не?

Кора се усмихна и стисна китката на Теа.

— Не, кажи ми. Защо? Защо реши да направиш това за мен? Няма да имаш никаква полза.

— Така е, освен дето ще спреш постоянно да ме питаш накъде вървим, когато сме на разходка, или колко струва всяко нещо в магазините — Кора шеговито удари Теа по ръката. — Ох! Заболя ме! — оплака се Теа. — Наистина ли искаш да знаеш защо? — Кора кимна. Последва кратко мълчание и Теа добави: — Защото сме приятелки.

Кора присви очи. Досега не бе имала много приятелки, всъщност не бе имала никакви, но въпреки това, обяснението не й прозвуча съвсем убедително.

— И само заради това? Без друга причина?

— Само заради това.

Кора сведе глава. Започна да си играе нервно с учебника, сякаш се чудеше какво да прави с ръцете си, после рязко скочи на крака и изтича до гардероба.

— Добре — тя зарови из купчината дрехи. — Значи сме приятелки, нали така?

— Да — Теа започна да се смущава какво ще последва, наблюдавайки действията на Кора.

— Така — Кора продължаваше да рови из дрехите си. Накрая откри това, което търсеше. — Аха. Ето го. Красота! — тя хвърли зад гърба си нещо, което изглеждаше като кутия с боя за коса, и продължи да рови из дрехите си. След няколко минути се върна при леглото с купчина дрехи в ръце. — Щом сме приятелки и ти правиш такова нещо за мен, аз ще направя нещо за теб. Става ли?

— Ами…

— Нали каза, че сме приятелки.

— Знам, но…

Кора отиде до мивката и напълни една купа с топла вода.

— Тогава никакво „но“ — заяви тя и вдигна боята за коса от пода. — Щом си ми приятелка, идвай тук.

— Къде? Там?

— Да, тук — Кора посочи водата.

— Какво ще правиш?

— Нищо особено.

— Нищо особено, в което се включва боя за коса?

— Да, и малко гел за коса, малко грим и някоя друга дрешка.

Теа се разсмя:

— Божичко! Защо изведнъж ми стана толкова нервно?

— Просто ела тук, госпожице Теа Маршъл, защото искам да променя вида ти веднъж завинаги.

— Наистина ли? — Теа си пое дъх: в едно приятелство това сигурно беше превратна точка.

— Да — заяви Кора. — Определено — тя отвори кутията с кестенява боя и взе гумените си ръкавици от мивката.

 

 

Джейк бе сложил Том да спи, когато Хеда слезе долу още по халат. Той знаеше, че няма срещи с пациенти тази сутрин. Хеда бе отказала чая и бе продължила да спи. Все пак Джейк се изненада, когато тя стана чак по обяд, защото бе предположил, че ще е на работа следобед. Хеда го свари да мие чинии. Кухнята бе с главата наопаки, дрехите и играчките на Том бяха разхвърляни навсякъде и единият ръкав на Джейк бе изцапан с мляко. Хеда остана няколко минути до вратата на кухнята, загледана в Джейк, като се опитваше да си спомни мъжа, за когото се бе омъжила, този, когото си мислеше, че познава, макар че вече не бе сигурна в това. Толкова ли много се бе променил? Хеда просто не можеше да си отговори.

Джейк се обърна да събере чашите и чиниите от масата и я видя.

— Здрасти — изглеждаше леко смутен, притеснен от нещо, и Хеда се замисли дали е заради нейното присъствие. — Още не си облечена?

— Не, смятах да си взема почивен ден — отвърна тя и влезе в кухнята. — Помислих си, като виждам, че сме сами в къщата, че няма да е зле да прекараме известно време само двамата, да си вземем обяд от индийския ресторант или да отидем на някоя изложба — тя се усмихна. — Или да си легнем?

Джейк усети топка от напрежение в стомаха си. Хеда се приближи към него.

— Не сме били сами — протегна се и намести един кичур от косата му — от цяла вечност.

Джейк кимна:

— Ами, Хеда…

Тя го целуна по устата и той веднага усети прилив на желание.

— Хеда — прошепна той, като се отдръпна. — Страхувам се, че… — замълча. От спалнята на горния етаж се разнесе силен плач и лицето на Хеда се вкамени. — Страхувам се, че не сме сами — довърши Джейк. — Теа излезе и аз й предложих да гледам Том днес.

Хеда размаха ръце.

— Страхотно — изръмжа през зъби. — Направо идеално! — тя се завъртя и се отдалечи. — Защо, Джейк? — попита вече от разстояние. — Защо го правиш? Защо?

— Не съм го планирал, Хеда, нямах представа, че смяташ да си вземеш почивен ден! Ако знаех, щях да… — той сви рамене безпомощно.

— Щеше какво? Щеше да организираш да отидем на някое матине и после в „Макдоналдс“ ли? О, за Бога! Защо не можем да сме заедно само един ден, само ние двамата, както по-рано? Само толкова искам, Джейк, един-единствен ден! — бе готова да избухне в сълзи и Джейк пристъпи напред, за да я утеши. — Не! — спря го рязко тя. — Не ме доближавай, само ще влошиш нещата допълнително! — плачът на горния етаж се бе усилил още повече и Джейк изведнъж се ядоса и на себе си, и на Теа, и на Хеда.

— Чудесно! — съгласи се той. — Няма да те доближавам! — заобиколи я и тръгна към стълбите.

— Използваш Том като извинение! — извика Хеда след него. — Използваш Том и Теа като извинение, че нямаш никакъв собствен живот!

Джейк се спря при най-долното стъпало и се обърна към нея.

— Да — каза той студено, — може и така да е, но и бездруго нямаме никакъв общ живот с теб, не е ли така? — без да каже нищо повече, той тръгна да се погрижи за Том.