Мария Барет
Неприлично поведение (7)

Шеста глава

Една вечер, няколко седмици по-късно, когато Теа и Том напълно се бяха настанили, Хеда се прибра по-рано от очакваното. Бе решила да пропусне посещението си в приюта, чувстваше се изморена; напрежението от присъствието на бебе в къщата бе много по-голямо, отколкото си бе представяла или си спомняше, и фактът, че Джейк приема с възторг това положение, започваше да й дотяга. Чувстваше се изолирана в собствения си дом, Джейк почти нямаше време за нея, а тя почти нямаше време за бебето. Нямаше с кого да си поговори, което в действителност бе много странно, след като тя по цял ден изслушваше чуждите проблеми, а никой не искаше да чуе за нейните.

Имаше приятелки, разбира се, Мариан и Джуд, но в приятелството им имаше нещо, което напоследък караше Хеда да се чувства неловко. Въпреки че никога не би го признала, Хеда изпитваше превъзходство спрямо приятелките си, винаги тя бе давала, защото можеше да си позволява да дава. Сега имаше проблеми, сериозни и неизбежни, и заради тях превъзходството й се бе стопило, а тя не искаше да си го признае. Въпреки всичко, което бе постигнала в живота си, Хеда не бе избегнала изпитанията, с които се сблъскват обикновените смъртни. Бракът й бе под огромно напрежение, бракът, заради който някога им завиждаха всичките им познати, дъщеря й — която не й бе създала никаква грижа като дете — бе захвърлила възможността за значима академична кариера заради това да стане майка, преди да е навършила двайсет, и на всичко отгоре сега често се будеше нощем и всяка сутрин в шест от плача на едно бебе, което според нея бе виновно за целия този хаос.

Така че когато влезе, окачи палтото си и отиде в кухнята да си налее дългоочакваната чаша изстудено шардоне, тя не беше особено изненадана да види Джейк с червен нос, зелена перука и един кремав копринен шал да се прави на клоун — забавление, в което никога не бе откривала смисъл — пред Том, който бе настанен в столчето си върху кухненската маса. Основата на столчето вече бе оставила дълбоки отпечатъци върху ръчно полираната повърхност на масата.

— Какво, по дяволите, става? — извика тя, като хвърли чантата си на пода. — За Бога, Джейк! Погледни масата! А моята възглавничка — и тя я издърпа от ръцете на Джейк. — Боже Господи! Виж я на какво прилича! Цялата е измърляна! — Том се разплака.

— Но това е само една възглавничка, Хеда — отвърна Джейк студено, после взе Том на ръце и добави: — Разплака го!

Хеда изпухтя дълго и ядосано.

— Боже, дай ми сили! — заключи тя. — А и къде впрочем е майката на бебето?

— Майката на бебето, както обичливо я наричаш, е горе и се приготвя за излизане.

— За излизане? Ще излиза?

— Да.

— О, страхотно! Просто прекрасно. Значи пак сме вързани с него, така ли? Да не говорим за вечеря, само ще го разнасяме, за да не реве, никакво спокойствие, никаква музика, за да не го събуди, и, разбира се — никакъв секс. Не сме правили секс, откакто е тук, а той дори не е наш син!

Джейк бе успял да успокои Том и да го накара отново да се усмихне, докато траеше избликът на Хеда, и сега се разхождаше напред-назад, като го държеше изправен, за да може спокойно да наблюдава какво става в стаята.

— Усмихни се на баба — бъбреше той на бебето, а ноздрите на Хеда се разтвориха застрашително. После Джейк добави: — Има пица, готова е, така че мога просто да я стопля в печката, когато огладнееш.

— Пица — повтори Хеда през зъби. — Джейк, на това трябва да се сложи край! Веднага ще се кача да говоря с Теа и да й кажа, че просто не може ти да гледаш Том.

Джейк не отговори. Знаеше, че Хеда може да говори, да прави изявления, да настоява, да крещи, да опява и дори да вилнее, но той няма да се откаже да гледа Том, освен ако Теа не пожелаеше това.

— И докато сме още на тази тема — продължи тя, — това дете има нужда от конструктивни игри, не от клоунадите на някакъв уморен възрастен мъж, който се опитва да съживи младостта си. Има нужда от подходящо стимулиране, от играчки, подпомагащи интелектуалното му развитие, има нужда от насърчение, за да разгърне пълния си потенциал, има нужда…

— О, Хеда! — въздъхна Джейк. — Моля те, спести ми това. Той току-що се научи да се усмихва и има нужда да упражнява усмивката си. Има нужда от любов, внимание и смях. Ще има време да се обучава — целуна Том и го върна в столчето му. — Както и да е — допълни той, — ако исках да съживя младостта си, щях да си купя мотоциклет — после взе Том със столчето и го отнесе в дневната, за да си играят на спокойствие.

 

 

Хеда се качи на горния етаж. Чу шум от сешоар и почука на вратата на Теа.

— Да! Влизай!

Хеда отвори вратата. Теа стоеше пред огледалото и се опитваше да изсуши косата си. Новата подстрижка, която бе по инициатива на Джейк, й отиваше, но Теа нямаше никаква представа как да я оформя и следователно косата й увисваше от едната страна на главата и се извиваше по странен начин от другата. Хеда въздъхна. Прическата на Теа изглеждаше много странно.

— Така ли ще излизаш?

Теа погледна дънките си, прекалено опънати и с неизличимо петно на единия крачол — навярно от крема против подсичане на Том, обувките, които носеше от две години и доста различни от модната линия в момента, пуловера — една тъмносива фланела на Джейк с шпиц деколте.

— Да… ъъъ… — тя усети неодобрението на Хеда и се изчерви. — Нямам друго.

— Ясно — Хеда прехапа устната си и целият й гняв се стопи при вида на безнадеждните опити на Теа да изглежда добре. Съчувствието й се събуди и тя каза: — Почакай, имам едно червило, което ще ти отива — излезе от стаята, прекоси площадката до собствената си спалня и се върна след минута с чантичката си с гримове. Разкопча я, затършува из нея и извади червило „Шанел“. — Опитай това.

Теа го взе, внимателно си го сложи пред огледалото и се обърна.

— Добре ли е?

Хеда се намръщи веднага: не беше добре, беше ужасно.

— Хммм — измърмори тя и пак затършува из несесера. — Не съвсем. Опитай това — тя извади ново червило, подаде го на Теа и изчака тя да изтрие неуспешния опит с първото и да опита отново.

— Това по-добре ли е?

Хеда я изгледа, направи физиономия и поклати глава.

— Чакай. Мисля, че имам подходящия цвят долу в чантата. Ще ида да го донеса — тя излезе, Теа чу стъпките й по стъпалата и се погледна в огледалото. Имаше тъмнокафява коса, нищо особено, без по-светли кичури или кестеняв блясък, бледа кожа, не розова или маслинена, както на повечето брюнетки, а съвсем светла и лесно изгаряща на слънце. Изтри червилото, от което устните й останаха леко оцветени и подути на вид, и изчака завръщането на Хеда. След минута Хеда се върна, подаде червилото на Теа и я попита: — Искаш ли аз да ти го сложа?

— Не, не, няма нужда, мисля, че мога да се справя — Теа отново се обърна към огледалото, направи голямо О с устни и си сложи червилото. Отдръпна се назад и осъзна, че този цвят е по-зле и от предишните.

— О, Боже! Май тези наситени тъмни цветове никак не ти отиват.

— Да — съгласи се Теа, — никак не ми отиват — без да изчака друг коментар, тя бързо изтри устните си от ужасния виолетов цвят. — По-добре да тръгвам. Закъснявам.

— Да, да, разбира се — Хеда бе притеснена от безуспешния си опит да помогне. — Къде отиваш?

— В „Роял Оук“ — Теа почти потрепери, когато го изрече. — Само за едно питие.

— Ясно — Хеда отстъпи, за да направи път на Теа, после предложи: — Може да излезем по магазините някой ден, ако искаш, Теа. Да ти купим някои нови дрехи. Няма да са ти излишни, а така и аз ще помогна с нещо.

Теа спря. Никога не бяха ходили по магазините двете с Хеда. Никога. Когато бе малка, направо й донасяха дрехите, които й бяха купили. Това бяха разнообразни „унисекс“ дрехи в тъмни цветове, винаги ужасно практични. После, когато стана по-голяма, й купуваха дрехи от магазините за юношеска мода, отново по преценка на Хеда. Теа също си избираше някои дрехи, но само когато излизаше с Джейк, който никога не коментираше избора й и се радваше, че тя търси собствения си стил.

— Божичко! Благодаря, ще е страхотно! — усети съвсем лек блясък на смущение в очите на Хеда и осъзна, че предложението е било направено от съжаление. Сърцето й се сви и тя сведе поглед, заобиколи майка си и тръгна надолу по стълбите.

В коридора взе якето си от гардероба. Беше стар тъмнозелен анорак на Джейк и за ужас на Хеда вдигна качулката си. Теа викна на Джейк, който дойде в коридора с Том и я целуна, после й подаде бебето, за да го целуне тя. Хеда наблюдаваше тази мила домашна сцена от горната площадка, незабелязана и изолирана. Видя как Теа отвори вратата, после се обърна и погледна нагоре към нея.

— Чао, Хеда — извика Теа и й махна с ръка, но Хеда осъзна, че в гласа на дъщеря й нямаше топлина, и отново се зачуди защо в нищо не бе успяла да се справи както трябва.

 

 

Теа зави по пресечката от „Парк Роуд“ към бара и вече скрита от поглед, спря. Погледна напред, към „Роял Оук“, където всички прозорци светеха ярко, а през отворената врата се дочуваше шум и глъчка, и си помисли: „Не мога да го направя, не мога да вляза там.“ Закова се на място като парализирана, вцепенена от смущение, сърцето й биеше до пръсване, а изпотените й длани стискаха чантата. Това бе идея на Джейк. Тя само спомена, че няколко познати, които бе видяла предния ден, ще ходят в бара и той заяви усмихнат:

— И ти трябва да идеш, Теа. Разбира се. Сега, като мога аз да гледам Том.

— Разбира се — измърмори Теа, въодушевена, че най-после бе обърнала страницата и че не долавя паника в гласа си.

Сега Теа пристъпи напред. Насили се да измине последните няколко метра до бара и спря почти пред входа. Скръцна със зъби. Шумът бе непоносим: оглушителна музика, смях и гълчава от гласове.

— Трябва да вляза — каза си тя. — Трябва да вляза.

И тогава, съвсем изневиделица, нещо я блъсна с такава сила, че цялото й тяло политна към тухлената стена на бара. Друго тяло се стовари отгоре й, Теа изпищя или поне си помисли, че е изпищяла, но от устата й не излезе никакъв звук и тя се строполи на тротоара и извика от болка.

— Шибано копеле! — крещеше някакъв писклив глас в ухото й. Теа се притисна още по-плътно към студения мръсен бетон, докато тялото отгоре й се опитваше да се изправи. — Проклето шибано копеле! — продължаваха писъците. — Само да си ме пипнал пак с пръст! Чу ли ме?

— Я се разкарай, Кора! До гуша ми дойде от теб. Хайде, разкарай се!

Някаква врата се затръшна, дочу се приглушен смях и после:

— Копеле! Ще ти го върна аз, копеле такова!

Теа лежеше съвсем неподвижно. Инстинктивно бе вдигнала ръце нагоре да предпази главата си и продължаваше да ги държи така, без да посмее да стане. Чу шумолене, кашлица, после рязко изхлипване. Теа отвори очи, дръпна ръце надолу и погледна настрани. На тротоара до нея имаше друго тяло, облечено в розово палто от изкуствена кожа. Теа се претърколи и се надигна на един лакът, примижа от болката, която я сряза в рамото й, поело първо сблъсъка със стената, после се изправи на колене и приседна на една страна.

Розовото палто принадлежеше на съвсем младо момиче. Беше свело глава и се опитваше да си запали цигара, стискайки запалката с разтрепераните си пръсти. Теа се изправи.

— Копеле! — продължаваше да нарежда момичето. Най-после запали цигарата си и вдигна глава. Едната страна на лицето й, около дясното око, бе току-що ударена и започваше да се подува.

— Това не изглежда никак добре — обади се Теа.

Момичето не отговори. Дръпна продължително от цигарата си и продължи да се взира във входа на бара. Лицето й бе обляно в сълзи.

— Добре ли си? — осмели се да попита Теа.

— Да, просто чудесно! — сопна се момичето. Огледа бързо Теа и добави: — Имаш ли да ми дадеш пари за един чай?

Теа кимна:

— Къде можем да отидем?

Момичето поклати глава невярващо.

— Ние? — озъби се тя и нараненото й лице придоби съвсем странен вид. — Не си спомням да съм те канила.

Теа стана на крака.

— Мисля, че има едно кафене близо до спирката на метрото. Хайде, ще ти купя чай и нещо за хапване.

Момичето я погледна. Пъхна кичур тънка платиненоруса коса зад ухото си и присви очи.

— А трябва да се погрижим и за раната ти — добави Теа. — Онзи подлец явно има здрав юмрук.

Момичето се усмихна. Стисна цигарата между начупените си устни и протегна ръка на Теа. Тя я пое и издърпа момичето на крака.

— Аз съм Кора — каза то, като изтупа клина си и го огледа да не е скъсан. — А ти?

— Теа Маршъл.

— Теа? Странно име — забеляза една дупчица на клина си. — По дяволите! Скъсал ми е и клина.

— Това е гръцката дума за богиня.

Кора извади цигарата от устата си.

— Кое? — дръпна си за последен път от цигарата и я загаси с крак. Обувките й, розови, с високи токчета и каишки на глезените, продължиха да мачкат цигарата, докато не стана на парченца. — Не искам някой скитник да ми допушва фасовете — заяви Кора. — Хайде да тръгваме, преди негодникът да е надникнал да види дали съм още тук и да ми шибне още някой юмрук — намести изкуствената кожа на раменете си и я пристегна около тялото си. — Добре ли е ръката ти? — попита тя Теа, която закрачи заедно с нея. — Здравата те блъснах.

— Не съм сигурна — отвърна Теа. — Навярно. Попитай ме по-късно и тогава ще знам.

Кора я погледна косо.

— Ти си нещо от богаташите, нали?

Теа сви рамене:

— Не знам. Така ли смяташ? — двете продължиха мълчаливо и в тишината отекваше единствено тропането на токчетата на Кора! Меките подметки на обувките на Теа не издаваха никакъв звук. Две пресечки по-надолу двете завиха към станцията на метрото, където беше денонощното кафене „При Лена“.

— Тук ли?

— Да. Това е — Теа отвори вратата и пусна Кора напред. Кора се намръщи, сякаш току-що бе пристигнала от друга планета, и прекрачи прага. Преди да влезе напълно, тя спря и погледна през рамо.

— Не си някоя лесбийка или нещо такова, нали? Защото отсега ти казвам, не си падам по такива работи, ясно?

Теа премигна няколко пъти, но не изрази по никакъв друг начин това, че е шокирана от думите на Кора. Просто поклати глава и каза:

— Не, съвсем нормална съм си — после тръгна след Кора и намери маса за двете. — Искаш ли нещо за ядене? — попита тя, докато си издърпваше стол.

Кора, която тъкмо вадеше пакет цигари от джоба си, погледна към дъската с менюто, присви очи, поколеба се, после отмести поглед. Беше очевидно, че не може да чете. Каза:

— Да, какво има?

Теа прикри смущението си и без никакъв коментар изчете менюто от дъската край бара. Кора си избра яйца, бекон, пържени картофи и боб.

— И чаша чай — провикна се тя — с две захарчета.

Теа поръча на бара, изчака да й сипят чая и го донесе на масата. Остави го, постави и в двете чаши по две бучки захар, разбърка ги и подаде едната на Кора.

— И Кора не е обикновено име — каза тя, докато чакаше чаят да поизстине.

Кора отпи от своя, изгори устата си и изруга шумно.

— Не е истинското ми име. Чух го по телевизора отдавна, преди години, и реших, че ми харесва да се казвам така.

— Хубаво е. Наистина.

Кора се изчерви.

— Ами, нищо особено.

— Кой беше онзи негодник и защо те удари?

— Сега какво, на въпроси и отговори ли ще си играем?

Теа сви рамене:

— Не е необходимо да ми отговаряш, питам просто от любопитство.

Кора погледна пакета с цигарите си, видя, че е останала само една и реши да си я запази за след яденето. Започна да си играе с пакета и затропа с пръсти по масичката.

— Негодникът е гаджето ми — каза тя след известно време. — Юърт. Хем ми е гадже, хем не съвсем. Той… — тя замълча, промени решението си за цигарата и я запали. — Той не го направи нарочно — посочи с палец насиненото си око. — От време на време го вбесявам, това е. Почвам да го дразня, да му играя по нервите. Аз съм си виновна.

Теа не каза нищо. Изчака Кора да продължи, но жената зад бара извика, че поръчката им е готова и тя стана да донесе на Кора чинията с храна.

Кора попита:

— И защо правиш това всъщност?

Теа пак сви рамене:

— Не знам. Би трябвало да съм в бара, на чашка с приятели, само дето те не са ми истински приятели, а и аз не съм много общителна, нали разбираш…

— Общителна? — Кора натъпка голяма хапка в устата си. — В какъв смисъл? — попита тя, дъвчейки.

— Как в какъв?

Кора преглътна.

— Общи… какво не си била?

— Общителна. Да излизам с приятели, да си прекарваме добре заедно и така нататък.

— А ти не си падаш по това, така ли? — Кора топна хапка хляб в жълтъка на яйцето и я лапна.

— Не, не особено. Но казах вкъщи, че ще изляза тази вечер и не ми се искаше да се върна и да призная, че не съм се престрашила да вляза в бара.

— И защо?

Теа се усмихна.

— Сега какво, на въпроси и отговори ли си играем?

Кора отвърна на усмивката й. Имаше хубави равни бели зъби и усмивката напълно преобрази лицето й.

— Тогава защо не искаш да се прибереш?

— Ами… — въздъхна Теа. — Много е сложно за обясняване.

— Така ли? — Кора, която не спираше да тъпче храната в устата си, сега остави вилицата и ножа върху чинията си и отпи голяма глътка чай. Преглътна, изтръска пепелта от цигарата, която още димеше в пепелника, и си дръпна. — И аз никога не съм харесвала особено дома си. Особено след като Гордън се премести при майка ми — изпусна дима през крайчеца на устните си. — Бягах от къщи толкова често, че ме пратиха в пансион — тя се усмихна и обърна очи нагоре. — А това определено бе още по-зле, казвам ти. Да бях си останала вкъщи, въпреки че Гордън ме опипваше — отново дръпна от цигарата си и продължи: — Хайде, сега е твой ред.

— Мой?

— Да, твой ред е. Кажи ми защо не ти се прибира вкъщи.

— О, Боже! — Теа отпи от чая си. — Не знам откъде да започна — Кора я гледаше изпитателно и Теа се почувства неловко. — Имам бебе.

— Ами? Майтапиш ли се?

— Не. Наистина. Казва се Том и е на три месеца. Но не той е причината да не ми се прибира.

— А какво?

— По-сложно е. Всъщност няма значение.

— Така ли?

Теа сви рамене, но осъзна, че не може да убеди нито себе си, нито Кора в това.

— А къде е бащата на бебето ти?

— Не знам. Навярно вкъщи, при родителите си. Запознахме се в университета…

— Казах ти, че си богаташка — Кора изгаси цигарата си и отново се зае с храната в чинията си. — Богаташка, и то глупава — поклати глава тя. — Да ти тръснат бебе.

— Не беше така.

— А как?

— Когато забременях, аз бях доволна, облекчена… — Теа млъкна. Канеше се да каже, че тогава за пръв път е успяла да привлече изцяло вниманието на майка си и че за известно време това някак си е имало смисъл, но се спря. Беше прекалено объркано за обясняване. Вместо това завърши: — О, Боже, не знам, може пък да съм се държала като глупачка.

— А бащата на бебето, той зарадва ли се?

Теа сведе поглед и замълча. Кора довърши храната си и избута чинията настрани. Взе чая си. Очите й не се отделяха от лицето на Теа.

— Не — отвърна Теа. — Изобщо не се зарадва. Всъщност нищо не се получи между нас.

— Не го виня.

Теа извърна лице настрани, за да избегне очите на Кора, които сякаш отгатваха всичко, след като са видели прекалено много в живота.

— И къде е детето сега?

— Вкъщи.

— Ами?

— Да — отвърна Теа спокойно. — Къде да бъде?

Кора сви рамене:

— Откъде да знам. Например в ясли, мен там ме оставяха. Не че е голяма хубост да стоиш там.

Теа се притесни.

— Сигурно не е.

— И? — Кора избута с нокът парченце бекон, заседнало между зъбите й. — Още ли се радваш?

— За кое?

— Че имаш бебе.

Теа се усмихна: Кора не си падаше по заобикалките.

— Не знам. Изобщо не е така, както си го представях.

— Има си хас! На мен го разправяй — Кора направи физиономия. — Не е за мен това, мръсни памперси и повръщано, постоянно хленчене — тя поклати глава. — Аз поне няма да падна в този капан, много благодаря — спря и погледна Теа. — А ти какво си представяше?

— Не знам — Теа се поколеба. — Не очаквах да се чувствам толкова самотна, толкова… — тя отново се поколеба. — … толкова отчаяна.

Кора поклати глава.

— Може да изглежда глупаво, но си представях, че ще е… ами като във филмите или в рекламите по телевизията и… — Теа млъкна. — Какво е толкова смешно?

Кора се усмихваше.

— Ами наистина звучи глупаво. Пухкаво сладко бебе, което си играе с руло тоалетна хартия на фона на добродушно куче? В живота никога не става така: или бебето ще се издриска, когато е без памперс, или ще налапа тоалетната хартия, а кучето ще сдъвче памперса му.

Изведнъж Теа, която до момента не бе виждала нищо смешно в положението си, избухна в кикот.

— Да, по телевизията бебетата само се хилят и се гонят с проклетото куче. Боже Господи! — Кора се намръщи. — От мен такава майка не става. Аз или ще крещя на бебето, или на кучето.

Теа не можеше да си поеме дъх от смях.

— А и хартията не е евтина, че да се хаби така — сериозно добави Кора и доволна, но леко объркана от забавния ефект на думите си, завърши: — Пък и да се трие човек с толкова луксозна хартия си е направо престъпление, ако ме питаш.

 

 

Кора изпрати Теа до дома й. Нямаше какво друго да прави, обясни тя, освен да се прибере в мърлявата си гарсониера и да слуша радио. Когато стигнаха до входа на „Парк Роуд“ 59, Теа я покани да влезе, но Кора огледа голямата тухлена къща във викториански стил и отказа. Тя не я възприе така, както я виждаше Теа — зле поддържана и позападнала. За Кора тази къща означаваше пари и класа, до която тя нямаше досег.

— Мога да сложа лед на окото ти и да намажа раната с антисептик — предложи Теа. — И ще видиш бебето ми.

— Не — отказа Кора. — Благодаря, но не искам. Трябва да тръгвам, до вкъщи е доста ходене.

— Добре.

Двете момичета си размениха нервни усмивки. И двете живееха самотно, нямаха приятелки и бяха усетили нещо общо помежду си, нещо, което можеше да постави началото на приятелство.

— Благодаря за почерпката — каза Кора. — Супер беше.

— Няма нищо. Благодаря за компанията и че ме спаси да не се прибера още в осем — усмихна се в отговор Теа.

— Трябва да тръгвам — Кора се обърна към пътя. — Ще се видим пак.

— Да, разбира се — Теа потърси ключа си в джобовете на якето, после погледна през рамо и попита: — Къде точно живееш?

Кора се обърна.

— „Гилбърт Хаус“ на „Хубърт Роуд“ — тя сви рамене. — Доста е влажно, но поне не е пансион.

— Кой номер?

— Защо? Ще ми дойдеш на гости ли?

— Да. Може би утре сутрин. Мога да дойда с Том.

Кора направи физиономия, после се усмихна.

— Номер седем, за късмет — тя се поколеба за момент, прехапа устна, очевидно обмисляйки нещо, после бързо добави: — Сигурно няма да можеш да донесеш пакет цигари, а?

— Разбира се, че не — възмути се Теа. — Вредно е за здравето и не бих те съветвала да пушиш — тя млъкна. Кора пристегна колана на палтото си и зарови лице в яката от изкуствена кожа. Избегна притеснено погледа на Теа. Почти никога не молеше за нищо, задоволяваше се с това, което й даваха. Теа се обърна към вратата, после пак погледна Кора. — Хеда пуши — промени мнението си. Може да взема няколко от нейните.

Лицето на Кора грейна и това скрепи приятелството им.

— Супер! — тя тръгна по тротоара, като махна с ръка за сбогуване, и извика: — Значи ще се видим утре сутрин — отекването на токчетата й по паважа беше последното, което Теа чу, преди да влезе в къщата.