Мария Барет
Неприлично поведение (3)

Втора глава

„Мейсън Котидж“ бе в покрайнините на селцето Дънс Тю, близо до Банбъри. Опушена, малка, изолирана и много студена, но поне не е влажна, каза Теа на баща си по телефона първата вечер, след като се премести в къщата. Каза му, че ако беше и влажна, не би го понесла. Не че Теа се оплакваше. Прекара добре лятото, стоеше навън през по-голямата част от горещите юлски и августовски дни, готвеше, грижеше се за къщата, направи си малка градинка с билки и подправки, шиеше непрекъснато дрешки за бебето, които никога не се получаваха така, както изглеждаха на снимките на моделите. Беше доста самотна, разбира се, но това можеше да се очаква, мислеше си Теа. Хал не се застояваше много: първо трябваше да отиде да навести семейството си, после дойде пътешествието до Индия, планирано отпреди месеци, което той не можеше да отмени. Все пак Теа не си позволяваше да скучае, постоянно си намираше работа, запълваше времето си възможно най-добре, въпреки че нещата не се оказваха такива, каквито си ги бе представяла. Мисълта за бебето я крепеше и поддържаше ентусиазма й.

Щом настъпи есента обаче, на Теа започна да й става все по-трудно. Към края на октомври времето изведнъж захладня и нощем в къщата ставаше леденостудено. Хал имаше ужасно много за учене и през седмицата спеше в колежа. Прекъснаха телефона заради неплатени сметки и го пуснаха отново само по настояване на Джейк, който плати и останалите сметки. Теа наедряваше все повече — чувстваше се тромава, тежка и непохватна. С всеки изминал ден всяка част от тялото й се подуваше все повече. Гърдите й бяха натежали и напрегнати, коремът й бе толкова голям, че бе променил центъра на равновесието й, и постоянни болки пронизваха бедрата й, изнемогващи под тази тежест. Бебето мърдаше непрестанно, преобръщаше се денем и нощем, не й даваше да заспи, риташе с крака и размахваше ръце толкова силно, че тя понякога виждаше очертанията на крачето му под опънатата си кожа.

Някъде преди Коледа — прекара я съвсем самотно в Айлингтън, в компанията на Хеда и Джейк, които мълчаха почти през цялото време — Хал се отказа от секса с нея. Каза й, че не иска, за да не й навреди нещо или да не разстрои естествения ритъм на бебето. Но веднъж, когато терминът й бе съвсем наближил, Теа го улови, че я гледа, докато тя стоеше гола и навличаше нощницата си, и на лицето му бе изписано шокирано изражение, а устните му се бяха свили от отвращение. След този случай Хал оставаше в колежа и през уикендите и Теа се бореше с всеки нов ден, говореше с нероденото си дете и вземаше стари списания от чакалнята на лекаря, само и само да има нещо за четене.

Разговаряше от време на време с Джейк, но никога с Хеда. Очакванията й, че ще бъде отрупана с внимание и нежност, бяха напълно излъгани, живееше съвсем сама и в гробна тишина. Хеда малко или много се бе примирила с положението, защото обичаше дъщеря си, макар че не одобряваше и не разбираше решението й. Все пак цял живот тя бе подкрепяла толерантността към околните. Понякога Теа бъбреше с бодър, опасно приповдигнат глас, а друг път не казваше почти нищо. Джейк се притесняваше за нея, тревожеше се непрестанно, но никога не би признал това пред жена си.

— Разбира се, че е ужасно студено — каза Теа една вечер. — Ужасно студено и затънтено, но поне не е влажно, ако беше…

— Теа — опита се да я прекъсне Джейк.

— … влагата би била опасна както за бебето, така и за мен. Човек не може да се пребори с нея, така че…

— Теа! — Джейк леко повиши глас и на другия край на линията за момент настана тишина. — Теа, добре ли си? В този адски студ и ние с Хеда… — той замълча. Не бе свикнал с ролята на родител, който се меси в работите на детето си. Двамата с Хеда бяха решили още от деня на раждането на Теа, че ще й позволяват да живее собствения си живот и че ще се намесват само ако тя ги помоли за това. — Ами ние просто се чудехме… — продължи той — дали не си сама там? Хал при теб ли е?

— Не, не съм сама — отвърна Теа бързо, опитвайки се да потисне болката от разочарованието, което изпълваше цялото й същество. Хал не бе при нея и ужасно й липсваше. — Тоест в момента съм сама, но… Хал ще си дойде малко по-късно — това, което Хеда и Джейк не бяха осъзнали, бе, че Теа всъщност не знае как да помоли за помощта им. — Не се притеснявай за мен — добави тя съвсем тихо. — Добре съм.

— Добре — Джейк видя, че Хеда се бе появила откъм кухнята и се опитва да му каже нещо. — Теа, изчакай за момент, аз… — видя, че Хеда го пита дали Теа е добре, и сви рамене. — Добре, радвам се, че е така. Тогава няма да те бавя повече. Кога очакваш Хал да си дойде? — видя, че Хеда се мръщи, и отново сви рамене. — Разбира се, Теа, можеш да звъниш по всяко време. Добре, чао засега — той остави слушалката и обърна гръб на Хеда. Живееха заедно повече от двайсет години, винаги се бяха държали открито и като равностойни партньори, обсъждаха работата си, ходеха на почивка поотделно, освен когато водеха Теа, но сега, когато дъщеря им вече не бе при тях, Джейк не можеше да не се запита дали всичко това все още имаше смисъл. Дали не бяха загубили нещо още преди много време, дали сега и двамата не бяха прекалено заети и егоцентрично настроени, за да си правят труда да търсят загубеното. Дали това всъщност не бе самата Теа.

— Ще ходя в приюта тази вечер — каза Хеда, докато си слагаше червило пред огледалото в антрето. Удивляваше го, че тя никога не пита по-подробно какво е казала Теа. — Искаш ли да вечеряме заедно по-късно, да речем, към девет?

— Това е намек, че трябва да сготвя ли? — попита той раздразнено.

Хеда спря и го изгледа.

— Не, съвсем не — отвърна тя също толкова раздразнено. — Знаеш правилата в този дом също толкова добре, колкото и аз, Джейк. Никой не е длъжен да прави нищо, освен ако сам не го желае.

— Знам — може би точно това бе проблемът. — Разбира се — може би ако бяха наложили някакви правила на Теа, може би ако се бяха държали по-строго с нея… Джейк проследи с поглед как Хеда поставя капачката на червилото си. — Смятах да направя гювеч с тиквички.

Хеда се усмихна. Усмивката й бе широка, виолетова и продължителна, но в нея нямаше никаква топлина. Тя не можеше да говори за Теа, беше се провалила като майка и не разбираше как Джейк не го осъзнава.

— Значи до по-късно?

— Да — Джейк я изпрати до входната врата, сякаш не му се искаше да я пусне, но и не можеше да измисли как да я задържи. — Червено или бяло?

— Моля?

— За довечера. Червено или бяло вино?

— О, Боже, каквото и да е — отвърна тя леко раздразнено. Джейк затвори вратата след нея и за пръв път забеляза, че къщата сякаш бе потънала в безкрайна тишина.

 

 

Теа остави слушалката и опря гръб в студената каменна стена. Цял следобед усещаше тъпа болка в основата на кръста си, навярно защото бе разчиствала навеса за въглища, за да могат да държат там бебешката количка. Зачуди се кога ли количката ще се появи. Хал отговаряше за нея, беше казал, че ще се погрижи, но кога или как всъщност не бяха неотложни въпроси за него. Теа само се молеше той да не е забравил, предположи разочарована, че сигурно точно това бе станало, и бавно тръгна към мивката, за да напълни чайника. Вдигна тежкия стар железен чайник, напълни го и го понесе към котлона. Точно в този момент водите й изтекоха. Изведнъж бедрата, роклята и чехлите й станаха мокри.

— О, Боже! — прошепна тя и се преви одве от болката, която я сряза. „О, Боже! — помисли си. — Май бебето ще се ражда!“

Остана неподвижна и задържа дъх, опитвайки се да превъзмогне болката, после се сети за правилата за дишане. Започна да вдишва и издишва ритмично, стисна рамката на вратата и някак издържа до края на контракцията — въпреки мократа и леденостудена рокля, която беше залепнала за бедрата й. Болката утихна, Теа си пое дълбоко дъх и започна да разсъждава по-трезво и по-спокойно, отколкото й се бе случвало от месеци. Бавно се качи в спалнята.

Там си извади чисти дрехи, приготвената вече чанта за болницата и принадлежностите за къпане. Наплиска лицето си със студена вода, преоблече се възможно най-бързо, доколкото й позволяваше тромавото тяло, грабна чантата и тръгна надолу. Стигна до телефона и набра номера на колежа на Хал. Говори с портиера, който й каза да изчака, и сякаш след цяла вечност чу, че Хал не си е в стаята. Не знаеше какво да прави. Изплашена и паникьосана, че всеки момент болката ще се върне, Теа затвори телефона, без да остави съобщение за Хал. Отиде до вратата с едничката мисъл, че трябва да намери помощ. Бе толкова объркана и уплашена, че не се сети да се обади за линейка, а бързо пъхна крака в гумените ботуши, облече палтото си и тръгна към фермата по-нагоре по пътя.

Стигна до фермата за двайсет минути, като междувременно спира два пъти, за да изчака отшумяването на контракциите. Знаеше какво се случва, бе посещавала курс за бъдещи майки, но не бе очаквала, че всичко ще стане толкова бързо.

— Нали уж това траело часове — мърмореше си тя през стиснати зъби, докато превита изчакваше да отмине третата контракция, която я свари точно до вратата на фермата. Стисна леденото желязо на вратата и затвори очи. Започна да брои и да си мърмори някакъв монолог от „Крал Лир“, доколкото си го спомняше.

— Боже Господи! — Теа усети една топла ръка да я докосва по рамото. — Да не би?… — тя изстена, стисна желязната врата още по-силно, въпреки че студът пронизваше непоносимо пръстите й. — Да, явно. Изчакай минутка — топлата ръка изчезна и Теа чу стъпки, после някакви приглушени звуци. Изправи се, когато болката започна да отшумява, и видя, че една жена на средна възраст върви право към нея, следвана от кола с включени фарове. — Хайде, мила, трябва да стигнем до болницата — гласът бе силен и настоятелен. — Колата идва, просто се опитай да останеш права, докато отворя вратата, после ще те качим и за нула време ще стигнем до болницата. Начесто ли са болките?

Теа усети как някой внимателно отделя ръката й от желязната врата.

— На около десет минути.

— Чудесно, значи имаме достатъчно време, не се тревожи — Теа отстъпи няколко крачки назад, за да мине колата, после жената я отведе и настани внимателно на предната седалка, след което седна отзад. — Карай към болницата в Банбъри — каза тихо жената на шофьора. — Нямаме време да стигнем до Оксфорд — Теа затвори очи, наведе се напред, срязана от поредната контракция, и заплака мълчаливо.

 

 

— Хайде, вече всичко е наред, недей да плачеш повече. Пристигнахме. Седни на количката. Така бързо ще стигнем до родилната зала.

Теа усети как я настаняват на едно твърдо легло и се озърна назад за жената, която я бе довела. Ярките лампи на тавана я заслепиха.

— Къде е…

— Майка ти ли, скъпа? Отиде в чакалнята.

Теа нямаше сили да обясни ситуацията.

— Чантата ми! — изстена тя. — Къде е чантата ми? — караха количката с такава скорост по широкия, миришещ на дезинфектанти коридор, че на Теа й се догади. — Чантата ми, аз…

— Тук е чантата ти, скъпа, не се тревожи — Теа опита да диша ритмично, но новата контракция я накара да изплаче от болка.

— Аз… Аз ще…

— Внимавай, Мери — извика акушерката на една своя колежка. Количката не спря и Теа повърна така, че изпръска колосаната синя униформа на акушерката и излъскания под.

— Така ми се пада, като не съм си сложила найлоновата престилка — каза жената. Колежката й се усмихна. Тя бе извадила отнякъде пластмасов леген и Теа се зачуди дали не халюцинира. — Опитай да се облекчиш тук, скъпа — каза й акушерката. Количката зави по коридора, мина през една летяща двойна врата и спря в леко затъмнена стая. — Хайде, стигнахме до родилното отделение, тук вече всичко ни е подръка, не се притеснявай… ъъъ… Тео? Тео ли беше?

Теа поклати глава.

— Теа — прошепна тя. — Теа, с „а“ на края — раздиращата болка бе изместена от някакво странно чувство, което тя разпозна след минута. — Усещам напън. Май е време да напъвам.

Една от акушерките застана до главата й и нежно изтри челото й, после хвана Теа за ръка.

— Може да усещаш напъни, Теа, но още не трябва да напъваш. Хайде, опитай се да дишаш дълбоко. Не трябва да напъваш, докато не получиш пълно разкритие, докато не си напълно готова да родиш бебето. Сега по-добре ли си?

Теа стисна ръката на акушерката.

— Сякаш напъва! — извика тя през зъби. — Май бебето излиза!

— Всичко е наред, Теа, успокой се, това е първото ти бебе, рядко излизат толкова бързо, просто се опитай да дишаш дълбоко и да си спокойна. Мери ще те прегледа и ще види какво е положението. Хайде, дишай, а аз ще броя заедно с теб: едно, две…

— Усещам главата на бебето! — изстена Теа. — Не мога да не напъвам! — акушерката пусна ръката й и отиде до долния край на леглото.

— Мери! — извика тя и погледна през рамо. — Мери! Раждането започва!

Тя разтвори краката на Теа и я погледна. Лицето й бе съвсем спокойно — нещо, което Теа щеше да си спомня и след години: че при всичкия неин страх и паника лицето на акушерката бе останало съвсем спокойно.

— Браво, Теа, права беше! Бебето е тръгнало да излиза! Хайде сега, знаеш как да напъваш, сигурно усещаш какво трябва да правиш, това е съвсем естествено. Главата почти се показва, така че трябва да напънеш силно, за да излезе. Сега малко си почини, добре. Напъвай с корема си. Хайде, браво, напъвай, напъвай, напъвай! Готово! Браво, момичето ми! Главичката се показа, сега напъни, за да издърпаме телцето. Готова ли си? Хайде, поеми си дълбоко дъх и напъвай! Хайде, Теа, напъвай!

Другата акушерка бе влязла в стаята и бе хванала ръката на Теа, без тя да усети кога е станало. Сега стисна пръстите на жената, изстена силно и напъна с всички сили.

— Готово! Хайде, хайде, ето го! Ето го бебето ти! — Теа усети как я залива вълна от облекчение. — Боже, толкова бързо стана! — промърмори акушерката. Теа погледна свитото кърваво телце на бебето, което акушерката й подаде. Другата акушерка разтвори ризата й и положи бебето — Томас Маршъл, на гърдите й. Теа изпита най-невероятната радост и най-помитащата тъга в живота си.

— Здравей, Том! — прошепна тя. — Толкова дълго те чаках.

 

 

Два часа след раждането на Том, Хал се изправи в леглото на едно момиче на име Люси Кокс и се протегна. Тя също учеше математика, беше много умна и доста симпатична. Потупа голото й рамо, тя се завъртя и се усмихна.

— Ще се обличаме ли?

Люси се прозя. Знаеше, че тази вечер има купон в града и бе чула Хал да обещава на един приятел, че ще отиде, но самата тя не бе сигурна дали изобщо й се става от леглото. Навън бе ужасно студено и Люси не се бе стопляла така, както в момента, от седмици. Къщата, в която живееше с още три момичета, бе леденостудена, мръсна и пълна с буболечки.

— Май не ми се излиза — каза тя. — Ти иди, ако искаш, стига да оставиш електрическата си печка тук.

Хал се наведе и уви една от плитките на Люси около пръста си.

— За да си сигурна, че ще се върна ли?

Люси се дръпна и придърпа завивките до брадичката си.

— Не, защото умирам от студ в тази ледена дупка и твоята печка е, честно казано, най-хубавото нещо в теб.

Хал се разсмя, пъхна се под завивките и придърпа Люси в мечешка прегръдка. Нищо не можеше да засегне Хал, той не забелязваше обидите или това, че някой не го харесва. Беше доволен от себе си и изобщо не се смущаваше, че някои хора може да не мислят така. След като успя да разсмее Люси, се измъкна от леглото и започна да събира дрехите си, разхвърляни по целия под. Облече се и приседна на ръба на леглото, за да завърже обувките си.

— Може ли да използвам телефона ти, преди да тръгна? — той се изправи и потърси монети в джобовете си. — Искам да се обадя на Теа и да проверя дали е добре.

Люси усети някакво парване, което не можа да определи. Ревност? Съжаление?

— Разбира се. Кога се очаква бебето?

Хал сви рамене. Не избягваше да отговори, просто наистина не знаеше.

— Каза, че ще ми се обади, ако започне да ражда.

Люси кимна. Последва мълчание. Люси се чудеше дали изобщо си е струвало, а Хал — дали ще трябва да вземе такси, за да отиде на купона навреме.

— До скоро значи.

— Да, чао — Люси се надигна на лакът, наслаждавайки се на топлината в стаята. — Някой ден ще се видим.

Хал се усмихна.

— Не, не някой ден, а скоро. Трябва да си прибера печката — той й изпрати въздушна целувка и излезе от стаята.

Долу, в кухнята, съквартирантката на Люси — Луиз, тъкмо излизаше и се суетеше заради чантата си.

— О, здрасти, Хал. Да си виждал чантата ми? Таксито вече ме чака, а не мога да намеря пустата чанта!

Хал огледа кухнята.

— На купона на „Ларсън Роуд“ ли отиваш?

— Да, ако изобщо се добера дотам. Ще можеш ли да изтичаш навън и да кажеш на шофьора на таксито, че ще дойда ей сега?

Хал сви рамене. Не му бе за пръв път да прави подобно нещо. Тръгна към вратата, напълно забравил за Теа, и забеляза една кожена дръжка под струпаните палта на закачалката.

— Чантата ти да не е кафява кожена? — извика той.

— Да! Намери ли я? — Луиз изтича откъм кухнята. Хал се пребори с палтата и освободи дръжката на чантата.

— Ето!

Луиз грейна.

— Хал, ти си истински гений! — тя се втурна към него и го целуна по устните, после грабна палтото си и хукна към вратата. — Не искаш ли да те закараме донякъде? — тя отдавна си падаше по Хал, но досега не бе имала възможност да го опознае.

— Например на купона?

Луиз се усмихна още по-широко.

— Да потегляме тогава! Хайде, че броячът на таксито вече е отброил цяло състояние.

 

 

Теа лежеше на първото легло в отделението с осем легла, точно до вратата и уж заградена отстрани с избелели перденца на цветя. В действителност чуваше и виждаше всеки, който влизаше в стаята, всеки шепот, плач или движение. Беше четири часът сутринта. Том бе дошъл на този свят преди около седем часа и почти през цялото време оттогава насам бе плакал. Теа се чувстваше изтощена, гладна, изтръпнала от болката. Мечтаеше си за чаша чай. Томас имаше нужда от утеха, но тя явно не успяваше да му я даде. Цяла върволица от акушерки се бе изредила край леглото й — всяка даваше различен съвет, стискаха и мачкаха гърдите й, опитваха се да приучат бебето да засуква, но бебешката уста си оставаше стисната — навярно последица от шока, ярките светлини, студа и усещането, че вече не е в утробата. Нищо не се получаваше, Томас не искаше нито да яде, нито да заспи. Теа опита да го носи напред-назад, даде му да смуче пръста й, полюля го, опита с включена нощна лампа, после с изключена, говори му, пя му, опита да го сложи легнал върху гърдата си, но малкото личице си оставаше изкривено от плач, писъците продължаваха, а по страните на Теа се стичаха безмълвни сълзи.

В шест сутринта, с помощта на дежурната сестра, Теа най-после успя да напъха набъбналото до болка зърно на гърдата си в устата му и той засука. Тя се облегна на възглавниците и заспа веднага. В седем, след по-малко от час, лампите в цялото отделение светнаха и пристигна количката, с която им караха по чаша чай за събуждане.

Теа се събуди стресната, сепването й събуди и Томас и той отново се разплака. Теа направи същото. Избута го с пластмасовото легълце на колелца до банята и го остави да плаче, докато си вземе душ с доста хладка вода, после, без той да престава да плаче, си облече чисти дрехи и го върна до леглото си. Там го взе на ръце и отново се забори с него, за да го накърми. След половин час той най-после засука, и то само с нейна помощ. От радост тя отново се разплака, с което накара жената, която разнасяше закуската, да седне до нея и да я прегърне с ръка. Това бе първата физическа и емоционална подкрепа, която Теа получи, и по този повод изпадна в силни и неконтролируеми хлипания.

— О, Боже! Нали не трябваше да е така. Не си го представях точно така.

— Рядко е каквото си го представяш — каза жената и се върна при количката със закуските. Искаше й се да добави, че нищо в живота не е такова, каквото го искаш, но реши, че не й е работата да разправя подобни неща. Подаде на Теа хартиена носна кърпичка.

— Хал не беше тук — каза Теа, като се поуспокои. — Каза, че ще дойде, обеща ми, а когато моментът настъпи, нямаше време да дойде. Беше излязъл. Обадих се, но не оставих съобщение, така че той още не знае… — гласът й потрепери и тя издуха носа си. След няколко минути добави: — Никой не знае — каза го съвсем тихо: — И нямам монети да се обадя.

Жената погледна купчината закуски, които вече изстиваха, и въздъхна дълбоко. Беше си мека душа, цял живот бе такава. Хвана ръката на Теа, потупа я и каза:

— Виж, миличка, когато го накърмиш и самата ти хапнеш нещо, ела в кухнята и аз ще ти услужа с монети за телефона. Можеш да ми ги върнеш, когато се появи бащата на бебето. Става ли така?

Теа кимна, свела поглед. Знаеше, че ако погледне в очите тази мила и състрадателна жена, ще се разплаче отново.

— Благодаря — прошепна тя.

— Няма нищо — каза жената и се изправи. Погали Том по главичката. — Чудесно бебе е! Имаш късмет, момиче — при тези думи Теа отново избухна в сълзи.

 

 

Хал най-после научи за обаждането на Теа към обяд. Върна се в колежа с печката си и тъкмо я мъкнеше нагоре по стълбите, когато портиерът го спря.

— Вашата млада дама се обади тази сутрин — каза той намръщено. Не му харесваха занизаните млади мъже, а този бе толкова зализан, че чак хлъзгав. — Обади се и снощи, към седем, после тази сутрин от болницата в Банбъри.

Хал рязко се обърна и блъсна печката в стената.

— Болница? А каза ли нещо, остави ли ми съобщение? Добре ли е?

— Не, никакви съобщения. А дали е добре или не, на мен не би тръгнала да обяснява. Вие трябва да проверите сам.

— О, да! По дяволите, точно така — Хал понечи да се усмихне, после се отказа и продължи по стълбите към стаята си. Щом стигна в нея, пусна печката на пода, извади някакви чисти дрехи от гардероба и се преоблече, без да си прави труда да се мие. Нямаше време за миене. Премести портфейла си в новия панталон, грабна палтото си и хукна надолу по стъпалата, като едва не събори някакъв студент, в когото се блъсна. Десет минути по-късно, без да се сети за подарък за бебето или майката, той вече пътуваше към болницата в Банбъри.

 

 

Теа се бе обадила и на родителите си и те също пътуваха към Банбъри, като по пътя се отбиха в един цветарски магазин да купят цветя. Хеда се чувстваше напрегната, така че предпочете да шофира тя, а Джейк да се ориентира по картата. Хеда караше много лошо, не спазваше указанията, които той й даваше, завиваше не където трябва, забравяше да използва пета скорост и през цялото време говореше за Теа, сякаш сега, след раждането на бебето, всичко можеше да се върне постарому. Джейк се почуди дали Хеда си спомня какви огромни промени бяха настъпили в живота им, когато Теа се бе родила, после се сети, че тя естествено не би могла да си спомня, защото се бе върнала на работа шест седмици след раждането и той бе човекът, който остана вкъщи и гледа Теа през първата година. Усмихна се и се замисли дали и Том ще е така лесен за гледане, каквато бе Теа като дете, и осъзна, че за пръв път от месеци се усмихва, защото се чувства щастлив, а не просто развеселен. Това му се понрави. „Май ще ми хареса да съм дядо — помисли си той. После погледна жена си и видя напрегнатото й лице. — Ако Хеда ми позволи естествено.“

 

 

Хал пристигна пръв. Дойде точно преди да сервират обяда. Из цялото отделение се носеше мирис на макарони със сирене. Хал мразеше това ядене, защото му напомняше за детската градина, където го бе ял насила. Като влезе в отделението, мина точно покрай Теа, без да я забележи, и продължи навътре. Теа бе съвсем бледа, със зачервени и подпухнали от плач очи. Хал стигна до края на стаята, обърна се и се огледа повторно. Най-после забеляза Теа, погледна корема й и се втурна към нея.

— Още не си го родила! — извика той и хвана ръцете й. — Дошъл съм навреме! О, слава Богу, помислих си, че…

— Хал! — Теа дръпна ръцете си. — Хал, родих момченце снощи. Ето го тук, в креватчето.

На лицето на Хал се изписа пълно объркване, той погледна бебешкото креватче, после корема на Теа.

— Но аз си помислих, ами… видях корема ти и… — Теа извърна поглед настрани.

— Не може да стане веднага плосък, трябва да мине известно време — очите й отново се бяха напълнили със сълзи.

— О, аха… ъъъ… добре — Хал бе смутен и малко шокиран. Последва кратко мълчание. — Значи си го родила!

— Да — отвърна Теа сломено.

— Страхотно!

Теа го погледна.

— Наистина ли?

Хал се вгледа в лицето й. Когато се бяха запознали, тя бе красива, висока, силна и сияеше от здраве. Беше се влюбил в тялото й, стегнато и гъвкаво, в гъстата й непокорна коса, в странния, малко отнесен поглед. У нея имаше някаква противоречивост, бе много умна, но не си придаваше тежест, дори се чувстваше уязвима заради интелигентността си. Бе очарователна и невинна. Сега той едва можеше да разпознае в нея онова момиче и се изпълни със съжаление. Не знаеше какво им предстои — на него и Теа. Докосна подпухналите й клепачи с върха на пръста си и се наведе да я целуне по главата.

— Разбира се, наистина — каза той, въпреки че не бе никак сигурен как всъщност се чувства. Отиде до малкото креватче и надникна. — Никога не съм виждал новородено. То изглежда доста странно, нали?

— Той — поправи го Теа. — И се казва Том. Томас Маршъл.

— Значи не Хал Младши? — той погледна Теа и тя най-после се усмихна.

— Не — отвърна тя. — Със сигурност не Хал Младши — и двамата се закикотиха.

 

 

Хеда и Джейк не бяха очаквали да чуят смях. Хеда не бе сигурна какво точно очаква, но със сигурност не Хал, превиващ се от смях на стола до леглото, докато бебето спи спокойно в скута му. Не бе очаквала и че Теа ще изглежда толкова изтощена, бледа и измъчена и не бе очаквала собствената си реакция — на неконтролируем гняв: гняв към Хал, че е направил дете на дъщеря й, към Теа, че се бе държала като глупачка, и към мъничкото бебе, родено едва преди петнайсет часа, за всичкия хаос и объркване, които щеше да причини.

Хеда и Джейк се изправиха до леглото и Джейк погледна внука си с нежност, която напълно го изненада. Хеда си спомни за подаръците и се опита да разсее връхлетелите я емоции. Извади своите подаръци от чантата и каза:

— Донесох някои неща за теб, Теа, защото все едно ще те затрупат с подаръци за бебето и ще ти се прииска да има и нещо за теб. Заповядай.

Тя подаде един красиво опакован пакет — всички подаръци на Хеда бяха винаги красиво опаковани. Теа го пое и внимателно свали хартията. „Откъде ли — помисли си тя — ще ме затрупат с подаръци за бебето?“ Та тя нямаше дори количка. Като махна всички опаковки, видя красива кутийка.

— О, много е красива!

Отвори я: беше комплект за ароматерапия с две ароматизирани свещички.

— Избрах лавандула, защото действа успокояващо — обясни Хеда, — и розмарин, защото стимулира концентрацията — тя се усмихна, напълно доволна от себе си. — О, но това върви с другия ми подарък. Хайде, Теа, отвори втория пакет.

Теа пое втория подарък, несъмнено книга, и се опита да се усмихне. Отвори го и с мъка сдържа реакцията си. Беше „Кралицата на феите“ на Спенсър.

— Помислих си, като знам колко обичаш Милтън, че тази ще ти хареса, а и е толкова важна при изучаването на литература, ако изобщо смяташ да подновиш учението си… — Хеда не довърши изречението си, а просто сви рамене.

Джейк извърна глава настрани. Виждаше, че Теа се опитва с всички сили да не заплаче, а Хал гледаше към една от сестрите в дъното на отделението. „О, Хеда — помисли си Джейк, — никога ли няма да мирясаш?“ Бързо подаде на Теа голямата торба със своите подаръци и каза:

— Е, опасявам се, че това няма да ти помогне в учението — той се усмихна, Теа пое торбата и погледна вътре. Нищо не бе опаковано. Имаше два комплекта бели хавлиени бебешки гащеризончета, пелени, бебешки крем против подсичане, тоалетни кърпички, пакет бебешки гащички, биберон. — Ако плаче постоянно, няма да ти е излишен — усмихна се Джейк. В следващата торба имаше мече, шест бледосини камизолки, едно официално костюмче в тъмносиньо и бяло, две памучни одеялца, два спални комплекта за бебешко креватче, едно вълнено одеялце на синьо-бели карета и кутия скъпи белгийски шоколадови бонбони. — Тези са за теб — поясни Джейк. — Не те съветвам да ги даваш на Том, колкото и гладен да ти изглежда.

Теа се усмихна, после се засмя, сетне отново заплака и промълви:

— О, Джейк, благодаря ти, благодаря ти много.

Хал се обади:

— Леле, каква купчина неща! Не предполагах, че ще трябват толкова работи!

— Има си хас! — отвърна Хеда саркастично. — Сигурно има още доста неща, които не си предполагал, Хал!

— Хеда! — опита се да я спре Джейк.

— Моля те, Джейк! — сопна му се Хеда. — Погледни всичко това! Абсурдно е ти да го носиш! Не е наша отговорност!

— Да, не е — намеси се Теа. — Но е чудесно, че си го направил. Още нямам нищо за бебето, Джейк, направо е страхотно…

— Супер е, Джейк! — вмъкна Хал.

Всички извърнаха глави към него.

— Супер? — избухна Хеда и повиши глас. — Супер? Бащата на Теа е купил всичко, което би трябвало да осигуриш ти, а ти просто казваш, че е супер? — бе загубила всякакъв самоконтрол. Може би заради вида на Теа, може би заради това, че Джейк я бе засенчил с подаръците си, или заради това, че бе осъзнала собствената си неадекватност като майка — да купи книга вместо мече за бебето, може би всичко това, събрало се накуп, я раздразни. Вече нищо не можеше да я накара да се овладее. — Виж се само, седнал безгрижно, не, направо си се излегнал на стола и не ти пука за нищо! За нищо! И защо ли? Не ти пука изобщо нито за Теа, нито за бебето!

— Хеда — прошепна Теа, — моля те, недей!

— Чакай, чакай! — обади се Хал. — Питаш ли ме нещо или само ми крещиш?… — той се опитваше да успокои нещата. Заради нещастното лице на Теа, а и просто защото не обичаше да спори. — Мислех, че не поддържаш тези идеи за традиционните задължения на мъжа и жената. Какво стана с еманципацията? — той млъкна и вдигна ръце нагоре, сякаш се предава, опитвайки се да обърне всичко на шега.

Но Хеда бе неумолима.

— Не ги поддържам! — изръмжа тя. — Но вярвам, че всеки трябва да поема отговорност за действията си, а ти очевидно не правиш това!

— Хеда — повтори умоляващо Теа, която всеки момент щеше да се разплаче.

Обаче Хал вече бе изтръгнат от обичайната си пасивност и изгледа Хеда войнствено.

— Това бебе не беше моя идея, Хеда! Така че не ми приписвай отговорности, ако обичаш. Никога не съм обещавал нищо! Така ли е, Теа?

Теа се взираше в леглото си и само кимна, а Хал се изправи и й подаде Том.

— Не съм се месил на Теа в решението й за детето, а и докато бяхме заедно, тя ми казваше, че пие хапчета!

— Хал! — Теа погледна смутено към жената на съседното легло, която вече дори не се преструваше, че не ги слуша, а само клатеше глава и цъкаше. Теа гушна Том и затвори очи.

— Толкова типично! — не се предаде Хеда. — Винаги жената е виновна! Тя да се оправя! Божичко, направо ми се повдига от мъжете! — тя изгледа унищожително Хал, но той ни най-малко не се смути и издържа на погледа й.

Том, който се бе събудил от местенето, започна да плаче тихо. Теа осъзна, че е време да го накърми, и се изчерви силно.

— Явно нищо не може да те трогне! — Хеда държеше последната дума да е нейна. — И нямаш намерение да кажеш нищо повече. Не е било твоя идея и сега не е твой проблем. Така ли?

Хал отвърна грубо:

— Да, точно така. Какво ще ми направиш?

— Страхувам се, че… — опита се да ги прекъсне Теа.

— Да ти направя? Да ти направя?! — лицето и шията на Хеда бяха станали тъмночервени от гняв. — Веднага бих те обесила за топките, ако зависеше от мен! — извика тя.

— Хеда! — намеси се Джейк. — Стига толкова!

— Не, не стига. Няма да спра, докато не чуя как това безотговорно и дебелокожо момченце ще се погрижи за Теа!

— Ще ме обесиш за топките, а? — ухили се Хал. — Много либерално, няма що!

Теа започваше да се паникьосва.

— Трябва да… — плачът на Том се засилваше.

— Мислех, че винаги сте учили Теа на самостоятелност! — вече и Хал нямаше спиране. Бе израснал в семейство предимно от жени и бе свикнал на подобни свади. — Ето, сега може да е самостоятелна! Това си е неин избор! Съжалявам, че не ти харесва и че положението не пасва на твоите уж интелектуални ценности. Но не аз съм виновен за това!

— Слушайте, съжалявам, но трябва да… — Теа се опита да повиши глас, за да я чуят. Плачът бе преминал в писъци. — О, за Бога! — извика тя отчаяно. — Най-добре е всички да си отидете и да ме оставите сама! — и за ужас на шокирания Хал, тя извади едната си гърда и Том засука веднага, както никога.

 

 

Теа бе готова да я изпишат от болницата два дни след раждането на Том — двата най-дълги дни в живота й. Беше подписала всичко необходимо и седеше на леглото, изчаквайки да й донесат документите за изписването и бележката за личния й лекар. Седеше сама, с Том на ръце, чантата с подаръците на Джейк бе до нея, а книгата от Хеда — в чантата с багажа й. Хеда и Джейк я чакаха в малката мрачна чакалня, мълчаливи и напрегнати. Хал се бе отбил при тях по-рано сутринта, но се бе върнал до колежа с автобус след нова кавга с Хеда, която отказа да го вземат с колата или да му даде назаем пари за такси. Така че Теа щеше да си тръгне от болницата, придружавана от родителите си, а не от бащата на бебето. Джейк също бе бесен — на Хеда, която не отстъпваше, и на Хал, който не се държеше мъжки. Но не бе в характера на Джейк да изразява чувствата си и да се конфронтира, както правеше Хеда, затова просто си мълчеше.

Сестрата на отделението се приближи до леглото и Теа вдигна глава. Жената постоя за миг с папката с документите в ръце, после бързо дръпна завеските около леглото и седна до Теа.

— Не си предполагала, че можеш да плачеш толкова много, нали?

Теа поклати глава, потърка с ръка подпухналите си очи и после я отпусна на главичката на Том.

— Няма да ти е лесно, Теа, да гледаш бебето си сама — сестрата я погледна. — В повечето време ще си сама, нали?

Теа се поколеба дали да излъже, после осъзна, че няма смисъл да продължава да се преструва. Щеше да е сама, както през цялото време, откакто бе взела решението да роди бебето си. Хал се бе опитал, поне в началото, през лятото, когато всичко изглеждаше прекрасно и идилично, но нещата се бяха променили още през октомври, с началото на семестъра. Теа се бе заблуждавала, че живеят заедно, само така можеше да издържи.

— Да. Сама ще съм — тя сви рамене. Този безобиден израз отприщи такава болка и мъка, че тя едва не заплака отново. — Общо взето.

— Искаш ли да се свържа със социалните служби? Те могат да ти помогнат.

Теа поклати глава. Бе видяла достатъчно социални работници в кухнята на „Парк Роуд“ 59 и имаше твърдо изградено мнение що за стока са.

— Не, благодаря. Родителите ми ще ми помагат, те и сега са тук, Хеда е психотерапевт — ако имам нужда от съвет, тя ще ми помогне.

Сестрата от отделението не познаваше семейството на Теа — а и как би могла, — така че не долови иронията в този коментар. Тя просто кимна и каза:

— През следващата седмица всеки ден ще те посещава акушерка, така че ако имаш някакви притеснения около бебето, можеш да се съветваш с нея. След това периодично ще те посещават от женската консултация, там също са акушерки по професия. Можеш да се съветваш с тях, ако имаш някакви проблеми с възстановяването след раждането — тя подаде папката на Теа. — Номерът ни тук, в болницата, е написан най-отгоре на болничния лист. Можеш да ни се обадиш, ако има нещо спешно — сестрата стана. Това момиче бе много странно, бе изплакало цели кофи сълзи през изминалите два дни, в един момент изглеждаше съвсем съсипано и отчаяно, а сега беше твърдо, решително и вече не така уязвимо. „Дано има късмет — помисли си сестрата, която също бе чула почти всичко от скандала, разразил се край леглото на Теа първия ден. — И дано намери сили, защото определено ще й трябват.“