Мария Барет
Неприлично поведение (5)

Четвърта глава

Нещата между Теа и Хал вървяха все по-зле. Хал съвсем не си даваше сметка колко й е трудно на Теа и предпочиташе за по-лесно да стои настрани. Беше млад и без опит, нямаше чувство за отговорност, а и основната му цел си оставаше да завърши образованието си.

И Теа не бе осъзнавала каква отговорност е да си родител, преди да се роди Том. Сега единствено от нея зависеше той да бъде нахранен, топло облечен и спокоен през целия ден и Теа разбра истинското значение на думата „отговорност“ — при това само деветнайсетгодишна.

Не бе лесно, съвсем не бе така, както си го бе представяла. Разбира се, Хеда би могла да й го обясни и би го направила, ако Джейк й бе позволил. Но Джейк предпочиташе да ги държи настрана една от друга и навестяваше Теа сам направо след работа, във вечерите, когато Хеда ходеше в приюта. Пристигаше с кола, натоварена с храна и покупки за бебето.

Естествено Теа се научи как да се справя. Успяваше. Създаде си някакъв режим и живееше, като го спазваше в някакво полуосъзнато, объркано състояние, посрещайки ден след ден без почти никаква радост. Обичаше Том, но не по начина, по който си бе представяла, не с всепоглъщащата възторжена любов, за която бе чела в книгите. Може би покрай ежедневните грижи около бебето в къща без пералня или сушилня, без телевизор и почти без пари, тя нямаше време да разсъждава за любовта към детето си. Просто трябваше да се справя. Може би ако се замислеше за любовта, щеше да се наложи да мисли и за Хал, а не би могла да понесе това. Така че тя живееше по инерцията, която бе завладяла живота й, грижеше се за Том и виждаше Хал само в редките случаи, когато той се появяваше в малката им къщичка. Постепенно дните започнаха да се удължават, земята — да се затопля, и яркожълтите нарциси грейнаха сред тревата, възвестявайки настъпването на пролетта. Тогава, точно преди великденската ваканция, най-неочаквано се появи Хал.

Теа бе в градината, когато той пристигна. Простираше голяма купчина бебешки гащеризончета да съхнат на слабото пролетно слънце и носеше Том, завързан на гърба й. Бе със същите дрехи, които бе носила цяла зима: клина, с който бе изкарала бременността, фланелка с дълги ръкави, тъмносинята жилетка, дебелите вълнени чорапи и грубите кожени чехли. Раменете й бяха превити под тежестта на бебето, бедрата й все още бяха доста пълни и еластичният клин не можеше да скрие отпуснатия й корем.

Хал постоя няколко минути край оградата, гледайки я, несигурен дали изобщо познава жената, в която се бе превърнала Теа. Още по-малко сигурен бе, че познава самия себе си или че знае какво трябва да направи при това положение. Ето защо той постъпи, както винаги изобщо спря да мисли по въпроса. Приближи се и извика:

— Теа? — опита да се усмихне, когато тя се обърна. — Здрасти.

Теа му се усмихна, но това бе съвсем машинално движение на устните.

— Здрасти. Как вървят нещата ти?

— Ами горе-долу добре.

Теа кимна.

— Ей сега ще свърша с простирането.

— Да, разбира се — той не предложи да й помогне, а се облегна на стената, извади слънчеви очила от джоба си и ги намести на лицето си. Теа не приключи толкова бързо, движенията й не бяха енергични, а бавни и машинални, но накрая все пак изпраните дрешки свършиха и тя отиде при Хал. Той взе празната кошница от ръката й и тръгна към предната страна на къщата. — Сигурно е хубаво, като може да се отварят прозорците — вметна Хал, докато влизаха.

— Да.

Теа отиде в кухнята и напълни чайника. Постави го на печката и се пресегна да пипне дрехите, които се сушаха, прострени на сушилката над нея.

— Това ново ли е?

— Да. Джейк я закачи там.

— Хубава е.

Теа примигна, извърна се с гръб към него и се зае да прави чай.

— Как е Том?

Тя погледна през рамото си.

— Добре е — последва мълчание, прекъснато от свиренето на чайника. — Искаш ли чай?

— Не, нямам време. Един приятел се отби, докато си приготвях багажа, и… — Хал замълча. Не бе свикнал да прави нищо насила и сега му бе изключително трудно. Последва отново мълчание. Теа си сипа чаша чай и в този момент Хал внезапно заяви: — Виж, Теа, дойдох да ти кажа, че си отивам, напускам Оксфорд след една седмица, в края на семестъра.

Теа се обърна. Лицето й бе съвсем пребледняло.

— Отиваш си? — тя го изгледа объркано за момент, после кимна. — А, искаш да кажеш, за ваканцията, нали?

Хал пристъпваше от крак на крак.

— Не, не само за великденската ваканция — той спря, пое си дъх и сведе поглед. — Завинаги. Прехвърлям се в университета в Нюкасъл, там ще уча само математика. Тук май няма изгледи да завърша втората година, преподавателите смятат, че нямам нужното отношение към учението. Местя се, преди да са ме изхвърлили.

Теа стоеше неподвижно. Още държеше чая си, но ръката й се разтрепери толкова силно, че остави чашата на масата, като малко я разля. Втренчи се в Хал и сведената му глава.

— Ами ние с Том? — промълви тя. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите. — Какво ще стане с нас?

Хал присви рамене:

— Виж, Теа, не мисля, че нещо ще се получи между нас. Наистина. Не мога да ти помагам с пари, защото нямам почти нищо, а и без това не съм се задържал кой знае колко при вас, така че няма да ви липсвам особено. И бездруго все ме нямаше.

Теа заплака. Всичко, което той казваше, беше вярно, но също така бе верен и фактът, че сега той я напускаше окончателно.

Хал прокара пръсти през косата си.

— По дяволите! Теа, не плачи, моля те! Не исках да стане така. Наистина. Не знаех, че ще се получи така — той се приближи към нея, но Теа веднага се дръпна. — Не съм се обаждал, че ще освобождавам къщата, можеш да останеш в нея, само че ще трябва ти да плащаш наема. Виж, съжалявам.

Теа издуха носа си.

— Не плачи. Моля те, не плачи! Няма да е чак толкова зле. Наистина.

Тя не каза нищо, но сълзите продължиха да се стичат по лицето й.

— Боже Господи, Теа! Та аз и без това изобщо не ти помагах — избухна Хал. — Ами аз даже не знаех какво трябва да правя. Дойде ми прекалено много. За Бога, аз дори още не съм казал на родителите си! Умирам от страх какво ще направят, ако им кажа! — той скри лице в дланите си, безпомощен и засрамен.

Теа го погледна. Взира се известно време в косата му и хлипанията й постепенно стихнаха. Двамата с Хал бяха на еднаква възраст, но сега той изглеждаше толкова млад, толкова различен от самата нея, че за момент тя се почуди как изобщо бе успял да стане баща на детето й. Тя изтри лице в ръкава на жилетката си и каза:

— А аз все се чудех защо родителите ти така и не дойдоха да видят Том, даже и по телефона не се обадиха.

Хал я погледна.

— Ще им кажеш ли изобщо някога?

Той се почуди, после сви рамене.

— Поне си честен — промълви Теа. Откъсна си парче хартия от рулото над мивката, отново издуха носа си, после взе чая си и отпи голяма глътка. — Искаш ли да си събереш нещата?

Хал кимна.

— Горе са.

Той се обърна към вратата, после пак към нея, сякаш очакваше още нещо: още гневни думи, още сълзи. Но Теа бе притихнала. Беше вцепенена, изпразнена, безизразна, сякаш всичките й сълзи бяха изплакани.

— Теа, аз…

Тя вдигна ръка и Хал млъкна.

— Остави ми домашния си адрес — каза — и ще ти пиша понякога как е Том.

Хал кимна. Стоеше смутено до вратата и се чудеше дали това е всичко.

— Ще изведа Том на разходка — продължи Теа. — Заключи вратата и остави ключа под саксията отзад.

— Добре.

— Това е — Теа тръгна към него и Хал се отдръпна, за да й направи път. Докато минаваше покрай него, Хал усети за миг допира на топлото гръбче на бебето и се протегна да го докосне. Теа го спря. — Недей — каза му тя рязко. — Не започвай нещо, което не искаш да продължиш — ръката му увисна във въздуха, а Теа излезе от къщата, без да погледне повече Хал. Само така можеше да понесе факта, че той ги изоставя завинаги.

 

 

Дълго след като се върна в къщата и видя, че Хал е заминал, Теа седя в студената предна стая, държеше Том на ръце и се взираше в стената. Кърмеше го, когато той проплакваше, и веднъж го преобу, но не направи нищо друго. Стана съвсем студено и тъмно, но тя не запали огън в камината, нито светна лампите. Зави Том в одеяло и го остави на пода под едно въженце, на което бе закачила различни формички от сребърно фолио, но нито му говори, нито си игра с него.

В седем телефонът звънна, ала Теа не му обърна внимание. В осем стана, взе Том и го отнесе в банята, за да го изкъпе и облече за спане. Докосваше топлото му коприненомеко телце със загрубелите си пръсти, но с безкрайна нежност. Когато бе готов, го отнесе в спалнята си. Там бе студено — стаята имаше три външни стени — и Теа потрепери от хладината. Включи електрическото одеяло, пъхна се в леглото с дрехите и чорапите и сложи Том на гърдите си. Той сука и заспа, а Теа цяла нощ лежа и се взира през малкото прозорче в черното небе, пометена от чувството за отчаяние.

 

 

Беше десет и половина. Джейк стоеше в коридора със слушалката на телефона в ръка и напразно чакаше отговор. За трети път тази вечер звънеше на Теа, но тя не му отговаряше. Започваше да се притеснява. Казваше си, че няма причина да се тревожи, но не беше убеден в това. Теа никога не излизаше вечер, не бе излизала, откакто се бе родил Том — още един повод за тревога — така че защо сега не вдигаше телефона? Молеше се на Бог нищо да не й се е случило в онова затънтено място. Забарабани с пръсти по масичката, изчака телефонът да звънне още няколко пъти, после затвори. Точно в този момент Хеда се прибра.

— Здравей. По телефона ли говореше?

— Никой не вдигна.

Тя свали палтото си и го окачи на закачалката заедно с чантата, и остави куфарчето си на пода.

— Добре ли мина денят ти? — попита тя междувременно.

— Не зле — Джейк тръгна към кухнята.

— Добре ли си, Джейк? — Хеда стоеше на вратата и развързваше копринения си шал.

Джейк взе отворената бутилка червено вино от кухненския плот и напълни отново чашата си.

— Чудесно — отвърна й той. — Искаш ли и ти?

Хеда направи физиономия, после каза:

— Ами добре, защо не — той й наля и тя пое чашата си. — Хайде, изплюй камъчето — рече тя и отиде с чашата си до масата, където си издърпа стол и седна. — Обикновено не си толкова намусен.

— Благодаря! Това значи, че обикновено съм намусен, но не чак толкова ли?

Хеда повдигна въпросително веждата си.

— Ти го каза — тя отпи от виното си. — О, хайде, Джейк. Пошегувах се.

Джейк прекоси кухнята и седна срещу Хеда.

— Опитвах да се обадя на Теа — обясни той. Хеда се напрегна. — Не отговаря. Звънях й три пъти тази вечер, но никой не вдига.

— Може да е излязла — сопна се Хеда.

— Не, Теа никога не излиза, Хеда. Не е излизала изобщо, откакто се роди Том.

— Не си ми казал това!

— Не си ме питала.

Тя отпи голяма глътка вино, после възкликна:

— Но това бе преди седмици! И не е излизала нито веднъж?

Джейк поклати глава.

— Дори до супера или на някакво събиране на млади майки? Нито веднъж?

— Ходи до селския магазин веднъж на три-четири дни, за да си напазарува, но с изключение на това — не.

— Божичко! — Хеда не можа да сдържи изненадата си. — Защо не си ми казал по-рано? Трябваше да ми кажеш, Джейк, трябваше да ми кажеш! Това съвсем не е добре, не е нормално! Тя би трябвало вече да си е намерила приятели, да е започнала да се среща с други майки, да внесе някакъв ред в живота си.

— Знам.

Последва напрегнато мълчание, после Хеда каза укорително:

— Трябваше да ми кажеш.

Джейк я погледна.

— „Не искам да знам нищо“ бяха точните ти думи, доколкото си спомням. „Не ми се слушат безкрайни разкази за бебето и колко е чудесно да си край него.“ Така каза, нали, Хеда?

Хеда не отговори. Тя се изправи и отиде в коридора, за да вземе цигара от чантата си. Опитваше се да намали цигарите и затова оставяше пакета в чантата си с идеята, че като се принуждава всеки път да ходи до коридора, за да си вземе цигара, си създава бариери пред пушенето. Сега си взе една, запали я, остави отново пакета в чантата си и се върна в кухнята.

— Да не би да се е повредил телефонът? — попита тя.

— Не знам, предполагам, че това е следващата стъпка. Ще се обадя на „Повреди“ и ще помоля да проверят.

— А ако не е от телефона? Тогава какво?

Джейк извърна лице от пронизващия поглед на Хеда. Едно време би хванал ръката на Хеда, за да усети подкрепата й, но сега просто се взираше в часовника и не помръдваше.

— Ако и сутринта никой не отговори, ще отида да видя какво става.

— Ще отидеш? Сам?

Той я изгледа.

— Да, както го правих през всички тези седмици.

Хеда прие упрека в гласа му без смущение. Тя знаеше, че Джейк посещава Теа, но бе предпочела да се прави, че не го забелязва. Това бе нейният начин да се справи със ситуацията.

— Но ако всичко се е провалило, ако тя се чувства нещастна, тогава трябва да я приберем вкъщи, Джейк. Явно й трябва помощ и — при цялото ми уважение към теб — аз съм човекът, който може да й помогне.

— При цялото ми уважение към теб, Хеда, не мисля, че Теа има нужда от нещо, освен ако самата тя не помоли за него. Ако иска да се върне вкъщи, ще я приберем тук, но само ако тя го желае.

Хеда изсумтя презрително и Джейк усети, че е на път да избухне. Пое си дълбоко дъх, задържа го, после издиша съвсем бавно. По-рано толкова се гордееше с открития си, либерален брак с Хеда, бе възприемал отношенията между двама им като напредък в тази отмираща институция. Сега се чудеше, след като толкова години всеки бе правил каквото реши, дали не се бяха отчуждили безвъзвратно и дали тяхното изобщо бе брак, или просто независимо съвместно съществуване на двама души под един и същ покрив. Каза:

— Мисля, че Теа може би се нуждае от малко самостоятелност, за да си изясни какво ще прави с живота си. И тъкмо това трябва да й осигурим, ако тя реши да се върне тук, вкъщи.

За негова изненада, Хеда кимна в съгласие.

— Мисля, че си прав — каза тя, после изгаси цигарата и допи виното в чашата си. Изправи се. — А после можем да я върнем в университета и животът й отново да си влезе в релсите — тръгна към вратата. — Лека нощ, Джейк — без да изчака отговора му, тя се качи в спалнята.

 

 

Теа се събуди на следващата сутрин, след като два пъти бе ставала да кърми Том през нощта и бе заспала след второто хранене, седнала на леглото до спящото бебе. Отвори очи, усети обичайното присвиване в стомаха и отново ги затвори. Трябваше да стане, да се измие, да се преоблече и да се заеме с ежедневните задължения, благодарение на които все още се държеше, но не успя да събере сили да го направи. А и какъв бе смисълът? Не ходеше никъде, не се срещаше с никого. Нямаше защо да става. Така че намести възглавниците си и се отпусна на леглото, опитвайки се да не мърда, за да не събуди Том. Продължи да лежи така, без да обръща внимание на телефонния звън от долния етаж, докато Том се събуди. Тогава се принуди да стане и да се заеме, неизмита и все още с дрехите от предния ден, с редовните сутрешни задължения.

 

 

Джейк паркира на ливадата пред къщата, възможно най-встрани от тесния селски път, слезе, заключи колата и се отправи към къщата. Завесите бяха още спуснати, не светеха никакви лампи и не се чуваше шум.

— Теа? — извика той изведнъж и побягна към вратата. — Теа? Вътре ли си?

Теа седеше сама в мрака. Беше сложила Том да спи и тъй като не бе успяла да събере сили да отиде да си направи чай, се бе отпуснала на пода в предната стая, заровила лице в дланите си.

— Теа? Там ли си?

Тя се стресна. Не бе чула добре и за момент се зачуди дали да стане да види дошъл ли е някой, но се отказа.

— Теа?

Подскочи рязко, когато от тропането по прозореца стъклото задрънча.

— Теа? Ако си вътре, отвори проклетата врата! — крещеше Джейк. Вече бе съвсем изплашен. — Теа! Къде си, по дяволите?

Беше Джейк! Теа се изправи. Краката й бяха изтръпнали от дългото стоене в една поза. Залитна към вратата, отключи я, отвори и примигна от ярката светлина навън. Пред нея беше Джейк. Теа се вгледа в лицето му, видя как пристъпва да я прегърне и без дори да осъзнае, заплака. Не хлипаше, не издаваше никакви звуци, мълчеше, но от очите й се стичаха огромни, неутешими сълзи.

— О, Теа! — Джейк я прегръщаше, усещаше уязвимостта й и внимателно галеше гърба й. — Всичко е наред — прошепна той. — Всичко е наред, вече съм тук, няма защо да плачеш.

Теа се отдръпна. Тя поклати глава и се взря в него, а лицето й се изкриви от болка.

— Има — промълви тя. — Има. Всичко се провали, съвсем всичко. Хал ме напусна и аз не знам как ще се справя… — спря, за да избърше лицето си в ръкава на жилетката, което не правеше за пръв път, ако се съдеше по вида на ръкава.

— Ще се справиш — успокои я Джейк. — Ще го преживееш, Теа, знам, че…

— Не! — изплака Теа и размаха ръце. — Не се притеснявам, че той ни напусна, хич не ми пука за него! И без това все го нямаше, аз… аз… — тя погледна назад, защото в този миг се чу оглушителен плач. — Не мога да се справя с Том, не знам как мога да го направя сама, аз… — плачът продължаваше, секна само колкото Том да си поеме дъх, после продължи. Теа скри лице в дланите си и също заплака.

За момент Джейк не помръдна от мястото си, после взе моментално решение. Теа не би казала с повече думи, че се нуждае от помощ. Той постави ръце на раменете й и каза:

— Стой тук, не мърдай. Ще отида да взема Том, ще прибера нещата ви в една чанта и си отиваме вкъщи. Съгласна ли си?

Теа не му отговори, но това нямаше значение. Той я остави, отиде в кухнята и набързо прегледа какво има в шкафовете. Остави малкото неща за ядене и взе само неотвореното шише бебешки парацетамол и кутията таблетки за стерилизиране. В предната стая събра дрешките, които съхнеха на сушилката, вдигна едно одеяло от пода и някаква дрънкалка, захвърлена на дивана. На горния етаж откри пътната чанта на Теа и буквално нахвърля вътре всички нейни и на Том неща, които откри. Когато провери чекмеджетата, гардероба и шкафчетата в банята, с удивление откри, че пътната чанта не е дори наполовина пълна. Затвори я, взе Том, както си лежеше в бебешкото кошче, и ги отнесе долу.

— Трябва ли да го храниш? — попита той в коридора. Теа не бе помръднала, стоеше и продължаваше да плаче и само поклати глава в отговор. — Тогава ще проверя дали памперсът му е чист — каза Джейк. Том, който за момент се бе успокоил, усетил, че го носят, сега отново нададе вой, докато Джейк не го извади от кошчето, постави го на пода и му се усмихна. — Какво сърдито личице — той охлаби леко памперса и надникна. — Не е мръсен, явно просто си в лошо настроение, а? — вдигна Том, задържа го за момент на ръце, после го остави в кошчето му и отиде при Теа. — Добре, значи сме готови — той й подаде бебето. — Да се качваме в колата. Ще спрем в Оксфорд да купим столче за кола.

Тя взе Том, погледна към къщата и тръгна към колата на Джейк. Не каза нищо и Джейк не бе сигурен, че тя осъзнава какво става. Не бе сигурен дали не е дотолкова отнесена, че напълно да е загубила връзка с реалността.

Той я последва, като затръшна вратата на къщата зад гърба си. После й отвори задната врата на колата. Теа се поколеба и Джейк си помисли, че може да промени решението си или да запита какво става, но тя не го направи. Само попита:

— Какво да правя с Том?

— Хайде да го извадим от кошчето. Ти си сложи колана и го вземи в скута си. Ще го настаним както трябва, щом купим специалното столче.

Теа кимна, взе Том и се качи в колата. Джейк издърпа колана и го закопча. Прибра чантата в багажника, седна отпред и запали колата.

— Добре ли сте? — попита, докато включваше на скорост. Теа не отговори, просто гушна Том в скута си и се загледа невиждащо през прозореца. Джейк не попита повторно. Подкара колата, чудейки се какво ще правят оттук нататък.