Мария Барет
Неприлично поведение (2)

Първа глава

Теа Маршъл бе зачената в един необичайно топъл ден в средата на септември 1969 г. Родителите й — Хеда и Джейк, току-що се бяха върнали в дома си, на „Парк Роуд“ 59 в Айлингтън, след месеци обикаляне на азиатския континент със своя фолксваген комби и бяха напълно завладени от идеите на тантристкия секс. Беше истинско чудо, че Теа изобщо бе зачената, като се има предвид, че Джейк поддържаше ерекцията си по шест часа, а Хеда лежеше отпусната върху чувал с грах в очакване на усещания, по-скоро духовни и умствени, отколкото чисто физически. Все пак Теа бе зачената и се роди съвсем според очакванията, четирийсет и две седмици по-късно, в басейн с топла вода и на фона на звуците на индийски ситри и ужасните крясъци на майка си.

— Беше невероятно — каза Джейк, като помилва Хеда по веждите и втри малко тигров балсам в слепоочията й. — Най-удивителното преживяване в моя…

— Махни се от мен, по дяволите! — извика Хеда. — И вземи тази гнусотия със себе си. — Тя погледна с насълзени очи младия лекар, който тъкмо се захващаше с шевовете. — Удивително, а? Невероятно! Зашийте всичките тези кървища, всичко! Хайде! Защото нямам никакво намерение втори път да стигам дотук!

 

 

И тя не стигна. Теа бе единственото дете на това бурно и либерално семейство на университетски преподаватели и често оставаше съвсем незабелязана в тълпата от колеги и студенти на родителите си от факултета по социални науки към университета „Уест Трант“, които изпълваха кухнята, пушеха и пиеха билков чай по всяко време на деня и нощта. Човек би очаквал тя да е преждевременно развита, шумна и неразбрана, дори да се е разболяла от булимия или анорексия, само и само да привлече върху себе си вниманието на майка си от другите общо значими каузи, на които се бе посветила. Но Теа не бе нищо подобно. Тя бе уравновесено, тихо и интелигентно момиче, което избягваше чуждото внимание и предпочиташе да потъва в света на приказките. Поддържаше стаята си чиста и подредена, обичаше да бродира и да рисува малки, много детайлни рисунки с цветя или купи с плодове в часовете по изкуство.

Разбира се, родителите й стимулираха интелектуалното й развитие, даваха й подходящите играчки в подходящото време, водеха я на балет и опера, открито и директно й разказаха какъв е животът още когато беше на осем години. Но тя нямаше истински дом, поне не такъв, за какъвто си мечтаеше, такъв, какъвто имаха другите деца в прогресивното ляво ориентирано училище, където учеше. Никога не й даваха полуфабрикати, никога не й направиха истински детски рожден ден с чай, сладкиши и глупави игри, в които да участват всички. Никога не се сгушваше при родителите си на дивана да гледат заедно телевизия, нито я задължаваха да присъства на официалния неделен обяд. Бяха й дали пълна свобода, насърчаваха я да експериментира и я отглеждаха в духа на еманципацията. Изненадващо обаче, когато стана на петнайсет години, Теа можеше да готви добре, познаваше цената на парите и след училище почистваше идеално къщата, следвайки умело изготвен от самата нея график.

Хеда бе отчаяна.

— Откъде, по дяволите, се извъди такава домошарка? — постоянно питаше тя Джейк, приятелите и колегите си. — Това сигурно е някакво отмъщение на прабабите ми. Ето ме мен, феминистка до мозъка на костите си, с добра кариера, открит брак, лично пенсионно осигуряване, всъщност всичко, с което да се чувствам завършена личност, а дъщеря ми се заглежда по рекламите за тоалетни сапуни — нелогичността на това положение я поразяваше. Хеда бе желала дъщеря, която да следва примера й, да се възхищава от същите героини и да яде богати на протеини соеви храни.

И тогава Теа се запозна с Хал.

Беше през първия й семестър в университета. „Поне едно нещо направих както трябва“, бе казала Хеда на Джейк, когато отвориха писмото, съобщаващо, че Теа е приета в „Ню Колидж“ в Оксфорд. Хал учеше математика и физика, имаше гъста руса коса, тен на сърфист и високо слабо тяло с гладка кожа с нежен мъх. Произхождаше от голямо, шумно семейство някъде на север, състоящо се най-вече от жени, които го обожаваха. Той бе най-малкото от пет деца и единствено момче в семейството, бе свикнал някой да се грижи всичко в живота му да върви гладко и по тази причина бе израснал прям, чаровен и непринуден по характер. Теа се влюби със страстна, помитаща, открито сексуална любов, която бе споделена, макар и не със същата сила, от Хал. Най-после родителите на Теа научиха нещо за дъщеря си. Тя стоеше будна до късно нощем, на кухненската маса вечно имаше празни бутилки от вино, вратата на стаята й бе неизменно заключена и старото чамово легло постоянно скърцаше. Това бе младостта, това бе независимостта. И тогава, през юни, по средата на летния семестър, Теа се прибра вкъщи един следобед и каза на родителите си, че е бременна.

 

 

— Какво, по дяволите, значи това „бременна съм“? За Бога, Теа, още като стана на шестнайсет, те заведох лекарят да ти изпише противозачатъчни!

Теа стоеше в кухнята, пъхнала дълбоко ръце в джобовете на якето си, а една колежка на Хеда от женския приют — Мариан, седеше на масата и я гледаше притеснено и със съжаление.

— Просто не мога да повярвам — продължаваше Хеда. — След всичко, което съм ти казала, след всичко, което съм направила, за да съм сигурна, че няма да допуснеш точно тази грешка! — Хеда се протегна за цигара, запали я и приседна на ръба на масата. Тя размени поглед с Мариан. — Толкова съм разочарована, Теа, наистина! Това е проява на чист егоизъм от твоя страна и точно сега, когато сме по средата на проекта, в който двете с Мариан вложихме толкова усилия! Само това ми липсваше! Още един повод за стрес! — тя изгаси цигарата си, едва начената, в големия стъклен пепелник, препълнен с фасове и пепел. На излъскания дървен под падна малко пепел и Теа едва се сдържа да не я изчисти веднага с мокра кърпа. — Ще трябва да се обадим на Майк — заяви Хеда, като имаше предвид лекаря, когото викаха при необходимост в приюта. — Предполагам, че той би могъл да уреди нещата бързо. Май е най-добре веднага да му звънна, какво ще кажеш, Мариан? Дали в момента е в болницата?

Мариан погледна часовника си — пластмасова джунджурия в неоново розово и червено, и кимна.

— Свършва след половин час — отговори тя. — Позвъни и остави съобщение.

— Добре, така и ще направя — Хеда се изправи и заобиколи Теа на път за коридора. Запрелиства един огромен и опърпан кафяв кожен тефтер, накрая откри търсения номер и вдигна слушалката. Започна да набира и едновременно се провикна през рамо към дъщеря си: — В коя седмица си, Теа? Майк сигурно ще пита — изведнъж тя остави слушалката на мястото. — О, Божичко! Нали са минали само няколко седмици? Не си била чак такава глупачка, че да чакаш три месеца?

Теа гледаше майка си зяпнала. Ръцете в джобовете й вече бяха мокри и хлъзгави от пот.

— Аз, ами… — гласът й съвсем се изгуби и тя се прокашля. — Мисля, че… ъъъ… че са седем или осем седмици.

Хеда погледна към тавана.

— О, благодаря ти, Господи! Добре тогава! Теа, защо не се качиш горе да си разопаковаш нещата, а аз ще се обадя на Майк. Да се надяваме, че всичко ще се уреди за не повече от седмица.

Теа отново се опита да проговори.

— Да се уреди? — прошепна тя. — Аз…

За втори път Хеда остави слушалката и се обърна към дъщеря си:

— Нека да изясним нещата веднъж завинаги, преди да продължим нататък. Предполагам, че нямаш намерение да провалиш добрите си перспективи за академична кариера, обещаващото си бъдеще и въобще целия си живот с товара на едно бебе в този момент, нали?

— Аз… ъъъ… аз… — Теа се насили да проговори. Премигна бързо няколко пъти и стисна до болка мокрите си длани в юмруци, без да ги вади от джобовете. — Аз… ъъъ… — гласът й отново изтъня и тя се втренчи в пода.

Хеда взе слушалката и започна да набира.

— Добре, значи е решено.

— Не! — внезапно извика Теа. — Не, тоест да, искам да кажа, не, не си разбрала, аз искам детето, аз…

Хеда сграбчи ръба на масата, стисна гневно устни и прониза Теа с поглед.

— Мариан! — извика тя с писклив и измъчен глас. — Мариан, ела тук, моля те — Теа потърси опората на стената зад себе си. Майка й продължаваше да я гледа разярено. — Мариан, ела веднага — извика тя отново, — защото иначе няма да се сдържа и ще я ударя!

 

 

Много по-късно същия ден Теа седеше в стаята си, положила длани върху все още плоския си корем, и слушаше разярените гласове долу в кухнята. Джейк се бе прибрал, бяха извикали и Майк, лекаря, и сега седяха заедно с Мариан и Джуд, друга приятелка на Хеда, и всички си разменяха разгорещени аргументи за бременността при тийнейджърките, абортите, помощите за самотни майки и правото на избор за жената. Теа затвори очи, беше й писнало, цял следобед. Можеха да се карат колкото си искат, можеха да спорят, да изтъкват всякакви идеи и доводи, нищо нямаше да я накара да промени решението си. Теа знаеше какво иска или поне си мислеше, че знае. Искаше да роди бебето си, искаше вниманието, любовта и нежността, които появата му щеше да донесе, искаше идиличен семеен живот. И можеше да има всичко това, сигурна беше. А и вниманието вече я бе споходило.

 

 

В девет и половина Джейк сервира на масата чили със зеленчуци и извика Теа да слиза за вечеря. Той бе сложил масата, без да обръща внимание на насядалите около нея хора, и в момента сипваше с черпак тъмночервената задушена смес в чиниите, като гарнираше всяка порция с лъжица кафяв ориз с булгур. Теа прекоси стаята и застана до него. Той се усмихна, подаде й една чиния и каза толкова тихо, че тя не бе сигурна, че е чула правилно:

— Изяж всичко, мила, ти и бебето имате нужда от пълноценна храна.

Теа потисна внезапния импулс да се разплаче и отнесе чинията си до масата. Седна, огледа за момент лицата на хората около себе си, после сведе глава и започна да се храни. Хеда стана да си вземе нов пакет цигари от скрина. Въздухът вече бе съвсем наситен с дим и Джейк се изкашля:

— Хеда, сега ще вечеряме.

— Не мога да ям! — обяви Хеда. — Не и в такъв момент! — тя взе чашата си за вино, напълни я и отпи голяма глътка. — Изненадана съм, че можеш да ядеш, Джейк, сега, когато дъщеря ни се кани да захвърли живота си на боклука заради някакъв романтичен идеал за брак и деца!

— Не я чух да казва нищо за брак — възрази Джейк.

Хеда се изкашля демонстративно и седна обратно на масата.

— Добре, даже и да не е брак — съгласи се тя с едва сдържано раздразнение. — Деца! Сигурно ще се съгласиш с мен, Джейк, че това не е шега работа. По-скоро е адски трудно и изтощително. Изтощително до изнемогване, Теа, умора и тонове сълзи, това е да имаш дете. Не е като рекламите, дето ги гледаш по телевизията, с чисти усмихнати дечица, подскачащи наоколо в снежнобели памперси. Кажи й, Джейк! Кажи й какво всъщност е да имаш бебе!

Джейк въздъхна. Какво можеше да разкаже на Теа за бебетата? Спомняше си изтощението, безкрайната работа, фанатичното споделяне на отговорностите, за което Хеда толкова настояваше, но си спомняше и топлината на Теа, сладкото ухание, безпределната любов. Един-единствен път през живота си, в онези кратки няколко години, докато Теа бе съвсем малка, Джейк се бе чувствал обичан безусловно и той пазеше дълбоко в сърцето си този спомен. Остави черпака в тенджерата с чилито, обърна се и каза:

— Хеда е права, Теа, не е лесно да имаш бебе и аз не бих се решил на такова нещо сам…

— Но аз не съм сама — възрази Теа. — Имам Хал.

Хеда изсумтя подигравателно, но Джейк смекчи тона си и продължи:

— Разбирам това, Теа, но той може да реши да си отиде. Ти си още толкова млада и двамата сте такива…

— Само да му замирише на повръщано или акано — намеси се Хеда, — и ще се изстреля като куршум.

Лицето на Теа съвсем помръкна и тя сведе глава, а от очите й потекоха едри тежки сълзи и западаха в чинията й.

— Хеда, не трябваше да говориш така — обади се Джейк.

— Не трябваше ли? — не отстъпи Хеда. — А аз мисля, че трябваше. Тя си представя някаква блажена семейна идилия! Но в живота не е така! В живота има непосилни отговорности и компромиси на всяка крачка! В живота никога не става така, както искаш!

Джейк погледна жена си. Съвсем предпазливо той я попита:

— Така ли е, Хеда?

Тя отвърна навъсено на погледа му и прочете в очите му, че се чувства наранен. Смути се.

— Обикновено — завърши тя.

Джейк се върна при тенджерата.

— Чили, Мариан? — гласът му звучеше съвсем спокойно, той отново се бе дистанцирал от всичко.

Мариан, която имаше алергия към житни продукти и не можеше да яде домати, нито лютива храна, поклати глава и си наля още вино. Вече се чувстваше доста замаяна, крайниците й бяха олекнали и тя облегна лакти на масата, като се втренчи в празното пространство. Майк, лекарят, се изправи и отиде при Джейк да вземе чинии за себе си и Джуд. Джейк видя две малки огненочервени чушлета, загреба ги и ги пусна в чинията на Джуд. Той не я харесваше. Никога не я бе понасял.

— Няма да се справиш, Теа, знаеш това. Няма да смогнеш с бебето и с толкова учене в Оксфорд — продължи Хеда, която не можеше да спре да коментира дори когато се хранеха. — Не знам какво може да са ти казали за майчинството и помощите за самотни родители, но повярвай ми, положението съвсем не е розово.

Теа не каза нищо. Джейк седна на масата, остави чинията си и изгледа продължително Хеда, която отново се канеше да си запали цигара, после потупа нежно крака на Теа под масата.

— Божичко, виждала съм стотици жени като теб, Теа, умни, способни, но изнемогващи в усилието си да се справят с всичко и навсякъде. В резултат на това се чувстват крайно неудовлетворени — още преди десетина години Хеда бе напуснала преподавателското място в „Уест Трант“ и оттогава работеше като социален работник и психотерапевт. Имаше доста успешна и с добри доходи практика в Хамстед — така бяха изплатили ипотеката на къщата в Айлингтън — и освен това се занимаваше с благотворителна работа в женския приют. — А даже и да стои при теб, не виждам каква полза ще има от Хал. Симпатичен е, вярно, но…

Теа повдигна глава. Това, че Джейк седеше до нея, й вдъхваше поне малко от куража, от който се нуждаеше.

— Хал нае малка къща за нас и бебето близо до Банбъри.

Хеда повдигна въпросително вежди.

— Къща? Чудесно!

Теа погледна майка си, понечи да се усмихне, но долови сарказма на Хеда и усмивката й се стопи. Преглътна голяма хапка от чилито, после каза:

— Аз… ъъъ… всъщност не смятам да започвам втората година в университета, Хеда.

Хеда замръзна, вдигнала чашата на половината път към устните си.

— Там не ми харесва. Всъщност… ъъъ… никога не ми е харесвало особено и мисля… — Теа погледна баща си. Той се прокашля.

— Тя всъщност не искаше да постъпва в „Ню Колидж“ — обади се той. — Доколкото си спомням, Хеда, мисля, че ти я убеди да го направи — той се изкашля отново. — Повтаряше й каква невероятна възможност е това и че така ще стане част от академичния елит, от каймака на обществото.

— Джейк! — Джуд остави вилицата си. — Никога не съм смятала, че Хеда би проявила и най-малка склонност към елитаризъм. Сигурна съм, че това не е вярно, нали, Хеда?

Хеда глътна виното си.

— Е, поне не съм го изразила с толкова много думи. Джейк се обърна към дъщеря си:

— Ти какво искаш, Теа, скъпа? Хеда е права, тя мисли за бъдещето ти, но решението е изцяло твое, ние нямаме право да ти се месим.

— И защо не, по дяволите? — рязко го прекъсна Хеда. — Та тя е на осемнайсет години, Джейк! Какво знае тя за живота, за Бога? Какво знае за децата? Самата тя бе дете едва ли не до вчера!

— Винаги сме я учили да бъде самостоятелна, Хеда, дори и когато беше съвсем мъничка.

— Да, но… — Хеда размаха отчаяно ръце. Всъщност искаше да каже: „Но само ако разсъждава трезво, ако мисли като нас“ — и осъзна, че това не е честно. Не можеше да го изрече. Макар че се бе развивала в съвсем различна посока, Теа бе свикнала на самостоятелност.

— Теа, ти си решила, че искаш да родиш бебето, но още ли си на същото мнение след всичко, което Хеда ти каза, след като изслуша всички доводи и спорове днес, още ли смяташ, че така е правилно?

Теа остави ножа и вилицата върху чинията си съвсем внимателно, успоредно един на друг.

— Да, Джейк — отвърна тя. Никога не ги бе наричала „мамо“ и „татко“, въпреки че толкова пъти бе копняла да се обърне към тях по този начин. — Чувствам, че това е правилно, не мога да обясня защо, просто така го чувствам. Искам да съм нормална, това е истината. Искам нормална къща, нормален живот, партньор, бебе. Искам съвсем обикновен живот.

— А образованието ти?

На Хеда й се искаше да скочи и да зашлеви дъщеря си, Джейк или Джуд, най-добрата си приятелка, чиято усмивка едва успяваше да прикрие ехидния присмех. „Какво ще стане с образованието ти, с Оксфорд — искаше й се да извика, — с тази невероятна възможност, каквато аз никога не съм имала, с най-големия шанс в живота ти?“ Тя стисна зъби и изчака отговора. Теа я погледна през масата.

— Може и да го завърша, а може и да се откажа, не знам засега — каза тя и Хеда избухна в сълзи.