Мария Барет
Неприлично поведение (15)

Четиринадесета глава

Беше майска сутрин и Теа поливаше градината си, облечена в нощница и с гумени ботуши. Прозорците на къщата бяха отворени, както и голямата стъклена врата, която водеше към кухнята.

— Том! — извика тя през рамо по посока на къщата. — Том, надявам се, че си започнал да се обличаш! — мълчание. — Том?

— Да! — чу се най-после престорено раздразненият отговор. — Започнал съм!

Теа се усмихна, пусна маркуча на земята и спря водата от крана. Събу ботушите си пред вратата и влезе в кухнята, където приготви масата за закуска и сложи чайника на печката.

Седна на масата и огледа кухнята на къщата си. Живееха тук от почти три години и тя още не можеше да повярва на късмета си. Кухнята бе боядисана в лимоненожълто, без никакви шкафчета, само чамови рафтове, два скрина, голяма мивка, готварска печка на дърва и огромна надраскана дъбова маса. Върху масата имаше купчина списания, каталози, рисунки на Том, вестници. На една връвчица на тавана бяха окачени да се сушат различни билки и подправки, а тенджерите и тиганите от неръждаема стомана висяха на големи медни куки на стената. Тази кухня беше сърцето на къщата — къщата, за която Теа винаги си бе мечтала, малка фермерска сграда от 1840 г., построена от тухли и камък, с три спални, три стаи и островръх покрив с керемиди. Дом за нея и Том, купен на съвсем изгодна цена и веднага оборудван с газово парно отопление за всички стаи.

— Можеш ли да ми оправиш яката, мамо?

Том стоеше до вратата на кухнята, облечен в сивия си вълнен пуловер. Теа се изправи, запаса ризата му, издърпа яката, така че да се подава над пуловера, и го целуна по главата.

— Така! Оризов или царевичен корнфлейкс?

— Препечена филийка.

— Не, избирай между оризовите кръгчета и царевичните люспички.

— Добре, давай оризовите. Може ли да им сложа захар?

— Вредно е за зъбите — Теа сипа от кутията корнфлейкс в купичката, заля го с мляко и го постави на масата. Том бе открил автомата си на стола и в момента обстрелваше котката. — Том, сядай, моля те! Закуската те чака — котката измяука, а Том продължи да надава разни бойни викове и Теа каза по-рязко: — Том! Сядай!

Той се подчини, измърмори едно „Извиняяяявай!“, на което Теа веднага се усмихна, защото физиономията на сина й беше наистина смешна и защото просто се чувстваше щастлива, после се качи да се облече за излизане.

 

 

Животът на Теа бе потръгнал много добре. Също и на Кора, макар че по различен начин. Момичетата си останаха добри приятелки, все още работеха заедно по три вечери в седмицата и два дни. Същността на работата им се бе променила: те бяха разширили бизнеса си, като започнаха да продават костюми и аксесоари за стриптийз и да обучават момичета, които желаят да се занимават с класически стриптийз, поставяха хореографията на представленията им и вземаха процент от печалбата от тези представления, като продължаваха да поддържат всеки аспект на заниманията си в напълно легални рамки. Фил още работеше с тях, само че сега той оглавяваше цял екип от агенти, които се грижеха за новите момичета и им осигуряваха ангажименти из цялата страна срещу петнайсет процента от хонорарите. Този екип от агенти — по един в Манчестър, Бирмингам, Глазгоу, Лийдс и Нюкасъл — осигуряваше на момичетата същата степен на сигурност, каквато Фил им гарантираше в Лондон. Агентите продължаваха да проверяват всеки клуб предварително, да придружават момичетата до него и след това обратно до дома им, да се грижат за безопасността им и да им помагат в случай на нужда. Фирмата се наричаше „Коприна и дантели“ ЛТД, беше малка, с приятелски взаимоотношения между персонала и напълно законна.

Кора и Теа все още имаха представления. Търсеха ги много, но те бяха ограничили изявите си до три вечери седмично. В началото, след невероятния първоначален успех, Теа и Кора имаха ангажименти за шест вечери в седмицата, и то все пред препълнени клубове, и двете момичета си изградиха стереотипа на живот на хора, които работят на смени. Том не бе приел добре това положение. Теа успяваше да спести много пари, но през деня лесно се изнервяше и се чувстваше изморена. След година с такъв напрегнат график, когато бяха сигурни, че нещата са потръгнали добре, двете започнаха да обмислят по какъв начин да променят живота си.

Теа реши да се премести от Лондон година по-късно. Един слънчев неделен следобед, точно след като Кора бе взела шофьорския си изпит, двете решиха да разходят Том по крайбрежието на Съсекс. Залутаха се по някакви тесни пътища и напълно се загубиха. Тогава Теа видя някаква къща, обявена за продан, която се намираше в едно съвсем малко селце на изток от Петуърт, селце, в което никога не биха попаднали, ако не се бяха загубили — нещо, което възприеха като знак на съдбата. Теа поразпита за къщата и откри, че е в съвсем добро състояние, макар и много старомодна, че има нужда от ново обзавеждане, но не и от някакви сериозни строителни ремонти. Тя изтегли голяма сума от спестяванията си, ипотекира къщата с гаранция от Джейк и я купи.

— Мамо! — викна Том от долния етаж. — Леля Кора те търси на телефона!

— По дяволите! — измърмори Теа, докато затваряше прозореца на спалнята, в която се носеше ухание на лавандула и пчелен восък. Усмихна се: „леля Кора“ звучеше много смешно. — Кажи й, че ще й звънна по-късно, става ли? Иначе ще закъснеем!

— Тя каза, че ще ти се обади после — каза й Том, който сега седеше на стъпалата с бележника си. — Забравила си да напишеш, че съм си изпълнил домашното!

Теа взе бележника, надраска набързо бележка за учителката на Том, пусна молива в джоба си и отвори предната врата.

— Готово! Всичко ли взе — чантата си, тетрадката?

— Да.

— Нещо да сме забравили?

— Не.

— Добре. Да тръгваме тогава!

Двамата отидоха до колата.

— Задната врата! — възкликна Теа. — Забравих да я заключа — тя хвърли ключовете за колата на Том. — Дръж, качвай се! — той ги изтърва на земята, но Теа хукна към задната част на къщата, за да заключи стъклената врата. Когато се върна и се качи в колата, Том вече се бе настанил и бе сложил колана си. — Кора каза ли нещо конкретно? — попита тя, докато палеше двигателя.

— Не — Том четеше някакво детско списание, което Джейк му бе донесъл. — Дядо ще идва ли довечера?

— Със сигурност! Но това не значи, че ще играете футбол до никое време. Ще си легнеш, както обикновено!

— Няма!

Теа погледна назад и включи колата на задна скорост.

— Добре де, може да си легнеш малко по-късно — протегна пръст да погъделичка Том, който избухна в кикот.

— Но да не си посмял да се оплакваш сутринта, че ти се спи! — тя изкара колата на главния път и подкара към училището.

Теа остави Том с няколко минути закъснение, поговори си малко с една от другите майки и тръгна по пътеката към колата си. Когато завиваше зад ъгъла, един черен ландроувър изскочи с доста висока скорост и взе завоя толкова близо до края на пътя, че Теа отскочи назад, за да не бъде прегазена, и се озова в копривата.

— Ох! — беше с боси крака и усети как целите пламнаха.

— Идиот такъв! — извика тя. Ландроувърът спря пред входа за подготвителните класове, някой, когото Теа не можа да види, скочи от колата, викна нещо на двете момчета, които слязоха след него, и тримата изтърчаха в сградата. — Кой пък е този? — попита Теа.

— Даниъл Елис — отвърна й Паскал Нордън. Тя се обърна. Не познаваше Паскал Нордън, но бе чувала за нея. — Нов е — продължи Паскал — и е невероятно красив.

„Невероятно красив! — помисли си Теа. — Все едно слушам Доли. Божичко, нямам търпение да го кажа на Кора.“ На глас Теа рече само:

— Срамота, че не се е научил да кара!

Паскал се засмя.

— Случайно да сте свободна в събота? — попита тя. — Знам, че е съвсем скоро, но сме поканили няколко човека за вечеря и сега ми хрумна, че ще е хубаво да дойдете и вие, ще сме в градината, такова приятно време е.

Теа се усмихна. „Сега ми хрумна“ сигурно означаваше, че някой бе отказал поканата в последния момент. Тя се зачуди кое от готовите си извинения за отказ да използва.

— Даниъл Елис също ще бъде — допълни Паскал. — Можете да се запознаете и да му се скарате, че едва не ви прегази. Дори и само за това си струва да приемете поканата ми.

Теа се разсмя:

— Добре. Благодаря, ще дойда с удоволствие — какво правеше? Та тя никога не приемаше покани!

— Радвам се — Паскал натисна бутона на дистанционното за алармата на колата си и фаровете примигнаха. — Наистина. Отдавна исках да се опознаем.

— О, нима?

— Да. Вие сте художничка, нали? Том казал на Оливър.

— Да, нещо от този род.

— Чудесно! Бих искала някой път да видя творбите ви.

Теа едва се сдържа да не се разсмее.

— Значи в седем и половина, в събота. Живеем в „Малоу Хаус“ в Уайлдкоум. Съвсем неофициално събиране, облечете каквото ви хрумне — Паскал се качи на колата си. — Чао.

— Чао и благодаря за поканата — Теа махна с ръка, после отиде при колата си. В момента, когато се качи, телефонът й звънна. — Дороти Марш — още преди години, когато започваха, Доли бе посъветвала Теа и Кора да използват псевдоними за работата си. Тя бе обяснила, че така запазват ясно разграничение между работата и личния си живот, което някой ден може да им потрябва. Както Теа бе открила, Доли отново се бе оказала права.

— Здрасти, Теа, аз съм!

— Здрасти, „лельо“ Кора. Как си?

— Ей, я стига с това „лельо“! Току-що направих четвърт век! — акцентът на Кора бе изчезнал напълно, но от време на време се пробуждаше. Теа се усмихна. — Както и да е, добре съм, благодаря, Дороти! А ти?

— И аз. В момента съм пред училището, ще тръгвам за вкъщи. Какво става?

— Събота. Получихме заявка в последния момент, парти в един клуб в Мейфеър. Знам, че обикновено не работиш в събота, но хонорарът е много висок и са си наумили, че искат точно нас. Фил отказал, но Лени, собственикът на клуба, ми звънна на мен и аз реших да ти се обадя, за да го обсъдим.

— Щом толкова ни искат, защо не са ни поканили навреме? Както другите клубове.

— Очевидно клиентът е направил резервацията за клуба в последния момент. По-точно, в понеделник вечер.

— Какво? И Лени му е осигурил клуба при толкова кратък срок?

— Да, защото онзи бил фрашкан с пари. Тъкмо бил направил някаква голяма сделка. Казал, че държи на представление от класа и Лени иска да ни наеме. Ще плати хиляда и петстотин.

Такъв хонорар не бе прецедент, но все пак бе с около петстотин над обичайното.

— Кора, току-що приех покана за едно парти. Буквално преди минута казах „да“!

— И вече не можеш да откажеш?

— Сигурно мога, но…

— Но?

— Просто вече се съгласих и ще направя лошо впечатление, а и ще бъде един родител, който едва не ме блъсна тази сутрин, искам да говоря с него и…

— Не ми обяснявай повече, ще се обадя на Лени, че не можем…

— Не, Кора, чакай! Не е чак толкова важно! — Теа замълча, поколеба се няколко минути и попита: — В колко часа искат да започнем?

— Около единайсет и половина. Първо ще ходят на вечеря и са запазили клуба чак от десет и половина.

— Не знам, Кора. Мразя да се прибирам късно точно в събота. Неделите ми са посветени на Том и… — Теа мразеше и да разочарова Кора, защото тя беше приятелка с Лени, понякога изпиваха с него по чашка след представление. — Ако беше по-рано, може би щях… — не знаеше как да постъпи.

— Виж, не се притеснявай — Кора се поколеба за момент. — Винаги мога да се обадя на Деби.

— Деби?

— Да, тя предложи да те замества, когато си заета. Не е толкова добра като теб, но ако порепетираме, може и да стане. Ако ти нямаш нищо против, разбира се.

— Не, аз… ъъъ… — Деби бе едно от момичетата, което бяха обучавали, беше млада, привлекателна и се справяше много добре. Но беше и доста глупава и безотговорна и ако Кора не се бе сприятелила с нея, Теа едва ли щеше да я задържи във фирмата. — Не, нямам нищо против.

— Добре, тогава ще й се обадя.

— Но Фил ще уреди всичко с Лени, нали?

— Разбира се.

— Ти ли ще я караш или Фил? — това бе едно от задължителните правила: момичетата винаги отиваха до клуба и си тръгваха оттам с придружител.

Последва кратко напрегнато мълчание и Кора каза:

— Виж, Теа, всъщност Фил няма да бъде там.

— Какво? Защо не?

— Зает е, има някаква отдавнашна уговорка, която не може да отмени.

— Ясно — Теа и Кора никога не работеха без Фил. — Изобщо не може да дойде, така ли? — Теа се разтревожи, никак не й хареса идеята Кора да работи без Фил.

— Очевидно.

— Виж, не знам какво да правим в такъв случай, Кора. Знаеш, че правилото е да не работим без Фил. Никой не отива на представление без агента си.

— Знам, но познавам добре Лени и клубът е съвсем приличен, Теа! А и не ми е за пръв път! Хайде, не проявявай такава параноя! Освен това никога, нито веднъж, не сме имали проблем!

— Знам това, но…

— Никакво „но“, знам какво правя.

Теа помълча, докато обмисляше ситуацията.

— Добре, надявам се, че няма какво толкова да стане.

Кора се засмя:

— Разбира се! Няма какво да стане! Правили сме го стотици пъти, какво може да се обърка?

На Теа идеята все още не й допадаше, но въпреки това се съгласи с Кора.

— Нищо, предполагам.

 

 

Беше събота вечерта и Теа се бе уговорила с Бети да стои при Том, защото Джейк вече бе идвал веднъж тази седмица, а тя не искаше да го ангажира през уикенда. Той й помагаше по всички възможни начини, но имаше право и на свой собствен живот, особено сега, когато отношенията му с Мариан бяха приели ново измерение.

Бети беше жена от селото на четирийсет и девет години, с две вече пораснали деца, която се нуждаеше от някаква почасова работа, за да допълва доходите си. Работеше за Теа от две години — три дни и две вечери в седмицата. Не знаеше с какво точно се занимава Теа — нито й бяха дадени някакви обяснения, нито тя бе питала. Беше предположила, че е нещо, свързано с огромните модернистични платна, които Теа рисуваше за разтоварване в гаража и откъдето бе тръгнала идеята, че е художничка. Разбира се, едно опитно око веднага би разпознало колко лоши и непохватни са опитите на Теа в живописта, но никой, освен Бети не бе виждал картините, така че нямаше такава опасност.

Тази вечер Бети знаеше, че Теа отива на парти в семейство Нордън и когато пристигна в къщата и викна към горния етаж, за да съобщи за появата си, Теа се появи откъм спалнята си, облечена в къса черна копринена рокля без ръкави, гримирана и с навита на ролки коса.

— Здравей! Том е вече по пижама и гледа телевизия, май „Супермен“.

Бети кимна, без да може да отдели поглед от Теа. Никога преди не я бе виждала облечена по този начин. Когато Теа тръгваше за работа, носеше дънки с тениска или пуловер, а когато не беше в града, ходеше облечена съвсем небрежно, не се гримираше и обувките й винаги бяха съвсем ниски. Ежедневното й облекло бе в пълна противоположност с това, което носеше на представленията. Теа махна ролките и Бети видя, че се е получила много модерна прическа, нищо общо с резултата от употребата на маша върху косата на самата Бети. Тя забеляза и че кожата на Теа, голите й ръце и крака имат нежен златист тен, който бе убягнал от погледа й до този момент.

— Изглеждаш много добре — каза тя. — Много шик!

Теа се усмихна.

— Благодаря! Не гледай толкова изненадано! — тя свали последната ролка и прокара пръсти през косата си. — Тръгвам след няколко минути. Том може да остане буден до осем, но не по-късно.

Бети кимна.

— В хладилника има вечеря — викна Теа след Бети, която тръгна към дневната, където беше Том — и чаша вино — върна се в стаята, среса косата си и се поколеба дали да си сложи малко парфюм, но се отказа. Реши да остави прозореца отворен. Дръпна завесата, за да не влизат насекоми, и светна лампата. Така, като се върнеше след партито, стаята й щеше да ухае на люляк, което бе по-добро от всякакъв парфюм. — Хайде — Теа надникна в дневната, където Том и Бети се бяха свили на канапето, загледани в телевизора. — Тръгвам.

— Добре, мамо — Том не отмести поглед от екрана, затова Теа прекоси стаята и застана така, че да е точно пред телевизора.

— А целувка?

— О, мамо! — Том скочи от канапето и се втурна към Теа, целуна я и я прегърна силно, обвивайки ръце около врата й. Тя затвори очи за момент и се зачуди защо изобщо бе тръгнала да излиза, вместо да си седи с Том и да гледа телевизия.

— Да си легнеш навреме — каза му, когато той се върна на канапето. — Когато Бети ти каже.

— Добре.

Теа се дръпна настрани и Том веднага зяпна екрана. Бети стана, за да я изпрати в коридора.

— Може да закъснея — каза Теа. — А може и да се върна рано — усмихна се. — Ще ти бъде ли проблем?

— Никакъв — отвърна й Бети. — Върви се позабавлявай — тя открай време съжаляваше Теа, че трябва да ходи до Лондон на работа през седмицата и че прекарва уикендите си у дома с Том, без гадже, без никакви приятели, с изключение на Кора и баща си. Хубаво бе да я види човек облечена за излизане. Малко разнообразие нямаше да й дойде зле. — Само ме бутни, ако съм заспала на канапето. Казах на Норман, че ще му се обадя и той ще дойде да ме вземе.

— Надявам се да не закъснявам — отвърна Теа усмихната. — А и не бих посмяла да те бутна, защото може да ме ухапеш.

Бети се засмя:

— Хайде, тръгвай и приятно прекарване — тя постоя на вратата, докато Теа се качи в колата си и потегли.

 

 

Имението „Малоу Хаус“ бе построено още през шестнайсети век. През следващите векове бяха достроявали разни части и сега къщата представляваше смесица от архитектурни стилове без никаква обща композиция, но въпреки всичко — с много собствен чар. Основната част на къщата бе тясна и дълга, с греди и тухли, двете крила бяха по-широки — с прозорци с фронтони, а отзад имаше друга пристройка във викториански стил — тухлена и с много красив комин. Теа бе очарована от къщата. Ориентирайки се по един знак, тя паркира на поляната вдясно от къщата и сега вървеше по алеята, оградена от двете страни с черешови дървета. От алеята се виждаха градини, неравни морави и гъсто засадени с подправки лехи. Зад къщата се чуваше далечно жужене от разговори и музика: джаз, който накара Теа да се усмихне. Може би щяха да я помолят да забавлява гостите. Щом стигна до парадния вход, един млад мъж с черни дънки и бяла риза й отвори вратата и каза:

— Ако желаете, минете отстрани на къщата, там са питиетата и там ще ви посрещнат господин и госпожа Нордън.

— О, добре, благодаря — стомахът на Теа се сви от притеснение.

По един коктейл и вечеря в градината, беше казала Паскал. Неофициално облекло, „каквото ти хрумне“. Пое си дълбоко дъх и тръгна. Отстрани имаше висока желязна порта, от която започваше алея с рози, водеща до една веранда. На повечето гости „им бе хрумнало“ да се облекат с тоалети на Версаче и Теа се зарадва, че се е спряла на късата черна рокля. „Кога провинцията е станала толкова снобска?“ — зачуди се тя. Един сервитьор й предложи питие, но тя отказа, като видя, че на таблата му има само две чаши шампанско.

— Искате ли нещо безалкохолно? — предложи той.

Теа кимна и погледна през рамото му, опитвайки се да открие домакините.

— Портокалов сок, ако има.

Сервитьорът я изгледа, усмихна се с малко странна и изненадана усмивка, както се стори на Теа, после се отдалечи.

— Много грубо — каза си Теа. Някои фирми за обслужващ персонал се мислеха за по-важни от самите гости. Тя се отдалечи от тълпата на терасата и установи, че така се приближава до дъното на градината. Не виждаше нито една позната физиономия и започна да се чувства неловко.

— Питието ви, мадам — сервитьорът неочаквано се бе озовал до нея.

Теа рязко се обърна.

— Олеле! Стреснахте ме.

Сервитьорът се разсмя:

— Олеле! Не бях чувал това възклицание, откакто сестра ми беше в гимназията.

Теа се навъси. Нямаше нищо против шегите, но тази тук бе доста грубичка.

— Моля? А вие какво бихте казали в такъв случай? „По дяволите, изкара ми акъла, копеле такова“ ли?

Сервитьорът спря да се смее. Доловил студенината в гласа на Теа, отстъпи крачка назад. Теа си каза: „Божичко, май прекалих. От твърде много ходене по клубовете съм загубила мярката.“ Тя се изчерви силно, допря ръка до неговата и промълви:

— Съжалявам, изразих се много грубо. Просто не съм свикнала да ходя по партита, изнервям се и ставам рязка. Съжалявам.

Сервитьорът погледна ръката й. Ноктите й имаха перфектна овална форма, както винаги, подрязани доста ниско и лакирани с почти безцветен лак. Нямаше никакви пръстени, нито гривни, само малък черен часовник „Суоч“.

— Извинението ви се приема — отвърна той. — А сега искате ли си сока?

— Да, моля — Теа пое чашата и се зачуди защо той не си тръгва. Тя обаче не искаше да го гони, така поне не стоеше сама. — Не познавам никого тук — каза тя, смутена, че стоят заедно и мълчат. — Това е много неловка ситуация.

— Така е — той взе чашата шампанско в ръка, остави празния поднос на земята и отпи. Очите на Теа се разшириха от изненада. Тя го изгледа втренчено, но той не се смути изобщо и Теа извърна поглед.

— Вижте, ужасно съжалявам — каза тя, като се обърна към него.

— Какво, пак ли?

Теа потисна раздразнението си.

— Не съм сигурна, че трябва да го правите. Имам предвид да стоите тук с мен и да пиете шампанско. Може да си навлечете неприятности.

— Нима? — усмихна се той и това я вбеси. — Значи ако стоя тук с вас, ще си навлека неприятности?

Теа не можеше повече да се сдържа.

— Точно така! — избухна тя. — Аз…

— А, Теа! Ето те и теб! — Паскал се появи най-неочаквано и обви всички в облак от ухание на „Келвин Клайн“. — Виждам, че си се запознала с Даниъл Елис. Браво, ти си единствената жена на партито, която е успяла да го стори!

Тя прегърна Теа и целуна въздуха от двете страни на лицето й.

— Даниъл Елис! — заекна Теа.

— Да, мъжът, който едва не те прегази! Спомняш ли си? — Паскал размаха пръст към сервитьора и Теа се изчерви. — Това е Теа Маршъл. А ти, Даниъл, скъпи, едва не я блъсна с колата си онзи ден, когато караше толкова безобразно пред училището.

— Аха — Даниъл Елис погледна Теа. — Краката в копривата. Ужасно съжалявам.

— Мисля, че това не е достатъчно — настоя Паскал. — Смятам, че извинението трябва да бъде във формата на вечеря в някой изискан и скъп ресторант! Та тя се канеше здравата да ти натрие носа! Това бе единствената причина да успея да я убедя да дойде тази вечер.

Даниъл продължи да гледа Теа, която все още бе силно изчервена.

— Мисля, че вече чух упреците! — каза той и се разсмя.

— Да не би да съм пропуснала нещо? — попита Паскал.

— Не, разбира се, че не, Паскал! — той допи шампанското си на екс. — Дали ще можеш да намериш някой сервитьор? Умирам за още едно питие!

В първия момент Паскал придоби обидено изражение, но прекалено любезна, за да откаже, каза:

— О, да! Разбира се! Ще мога ли да те подмамя да се смесиш малко с останалите гости?

— Засега бих предпочел да остана тук — той се усмихна на Паскал и Теа разбра защо тя го бе определила като „невероятно красив“. Изглеждаше точно така: беше мъжествен, малко странен на вид, като ризата му — скъпа, но леко измачкана, с добре подстригана, но поразрошена кестенява коса. Беше избръснат, но бе пропуснал едно малко ъгълче под брадичката си. Усмивката му беше топла и непринудена, а в тъмносините му очи проблясваше присмехулство. Прокара език върху предния си зъб — по ръба, където едно парченце бе отчупено, и Теа реши, че той наистина е най-привлекателният мъж, когото някога е виждала. Тя продължи да го гледа, докато той се усмихваше на Паскал, но после, когато се обърна към нея, Теа веднага отмести поглед. — Та защо — попита той, — като стоя тук с вас, ще си навлека неприятности? Не отговорихте на въпроса ми.

— Не беше честно от ваша страна — каза Теа, като се обърна към него. Почти веднага съжали, че го е направила. Погледът му бе така пронизващ, че тя едва си пое дъх. — Направихте се на сервитьор и ме накарахте да се държа като глупачка — продължи тя, втренчена в чашата си. — Беше нелюбезно.

— Не, не беше — в отговор на първите ви две обвинения, и не, не беше — в отговор на третото. Не се направих на сервитьор — вие ме взехте за такъв, не съм ви карал да се държите като глупачка, как бих могъл? Бяхме само двамата и със сигурност не смятам, че сте глупачка. Привлекателна — да, навярно най-привлекателната жена, която съм виждал, и невероятно секси, когато се изчервявате, но в никакъв случай глупачка. И не беше нелюбезно, а по-скоро смешно.

Теа вдигна глава. Беше чувала повече комплименти, отколкото си бе направила труда да запомни — всъщност повечето ги забравяше незабавно — но този сега бе просто абсурден и почти обиден! Тя понечи да отговори рязко, но Даниъл каза:

— И аз не обичам партитата и единствената причина да приема бе, защото Паскал ми каза, че и вие ще бъдете. Не съм много добър в тези неща, нямам навика да си определям срещи, бях женен толкова дълго, че съм забравил как се прави, така че това, което ви казах, е простата истина — Теа се канеше да го прекъсне, но той я спря: — Не, нека довърша. Адвокат съм и съм свикнал да се доизказвам. Виждал съм ви пред училището и от месеци искам да се запознаем, но вие винаги се държите толкова надменно, че не събрах кураж да ви заприказвам. Ето това е. Има пътека, по която човек може да се измъкне незабелязано от тази къща, покрай езерото с патиците в дъното на градината, през желязната портичка и през поляната. Момчетата ми го казаха, те са идвали тук на чай. „Татко — рекоха ми те, — ако стане непоносимо и госпожа Нордън не спре да ти приказва, има таен изход.“ И ми начертаха карта — Даниъл бръкна в джоба си и извади листче хартия. Подаде то на Теа. — Ще се измъкваме ли? Преди Паскал да се е върнала?

Теа погледна картата, прочете написаните с дребен красив почерк указания и подписите под схемата. Сгъна го, върна го на Даниъл и се поколеба за момент. Вероятно щеше да бъде грешка, нямаше основание да го прави, беше грубо и детинско, а и щеше да й се наложи да измисли убедително обяснение за Паскал, когато я види в понеделник. Но не можеше да пренебрегне острия, изключително болезнен копнеж, който чувстваше, когато Даниъл й говореше. Сега той й се усмихна и Теа отново видя счупения му зъб.

— Добре — съгласи се тя. — Само не разчитайте аз да водя. В училище предпочитах латинския пред географията.

Даниъл я хвана за ръка, хвърли поглед през рамо и като видя, че теренът е чист, я поведе към езерото.

— Лошата новина е — отбеляза той, — че и с мен беше така — той я дръпна по-близо до себе си. — Няма значение, стига да излезем от онази порта, можем спокойно да си останем загубени няколко дни, поне доколкото зависи от мен. Всъщност — извади картата от джоба си, смачка я на топка и я захвърли високо над дърветата — мисля, че това е за предпочитане.

 

 

Щом минаха през градинската портичка и прекосиха половината ливада, където вече не можеха да бъдат видени откъм къщата, Теа и Даниъл спряха и погледнаха назад. Виждаше се само покривът на къщата, разговорите на хората в градината се чуваха съвсем приглушено и изведнъж и двамата се разсмяха. Стояха посред полето в топлата вечер и се смееха, докато не им прималя от смеха и горещината. Теа избърса лицето си с ръка, Даниъл я хвана и прокара език по навлажнената част от дланта й. Теа потрепери.

— Солени сълзи — прошепна той. Преплете пръстите си с нейните, придърпа я към себе си и целуна първо дланта й, а след това устните й. — Имам две момчета вкъщи — каза той, когато нежно се отдръпна. — Не можем да отидем там.

— А аз имам едно момче и една Бети — Теа се дръпна назад. Сърцето й туптеше толкова силно, че й бе трудно да си поеме дъх.

— Никога не съм правил това — каза Даниъл. — Искам да кажа, толкова скоро, не знам къде… — Теа го накара да замълчи с върха на пръста си. Той го засмука.

— Къде е колата ти? — попита тя. И Теа не бе правила нищо подобно в живота си, но не искаше да го признае, усещаше, че е добре тя да контролира нещата.

— Колата ми? — изненада се той. — На поляната.

— Ами тогава да отидем някъде с колата. На някое спокойно, усамотено местенце — тя обгърна лицето му с длани, леко го придърпа към своето и го целуна по устните. Беше лудост. Нямаше представа защо прави всичко това, но не й пукаше. Привличането беше прекалено силно, прекалено внезапно и необикновено, за да му устои.

Даниъл се усмихна.

— Сериозно ли говориш?

Тя кимна и се усмихна.

— Съвсем сериозно — прошепна. — Защо иначе човек би си купил такава голяма кола като твоята?

 

 

Даниъл спря ландроувъра на една малка отбивка, обградена от дървета, където свършваше тесен черен път. Изгаси двигателя и двамата поседяха мълчаливо. Вече бе почти тъмно, из въздуха се носеше свежото ухание на гора, листа и влажен въздух. Беше съвсем тихо. Не се чуваше никакъв звук, освен дишането им.

— Не знам нищо за теб — каза Даниъл. — Не мога да повярвам, че правя това — обърна се към Теа. Кожата й блестеше като сатен и той я докосна, за да се увери, че и на допир усещането е същото.

Теа се взираше в хоризонта, където изумрудени облаци се движеха над хълмовете, приличащи на кадифени възглавнички.

— Нито пък аз — промълви тя.

Пръстите му погалиха рамото й и тя се замисли колко време бе минало, откакто за последен път се бе любила. Години. Не го бе правила с никого след Хал. Нито веднъж. Не бе сигурна, че ще има куража да го направи, а и не беше ли се загубило нещо от магията, като дойдоха тук, като бяха планирали действията си? После Даниъл попита:

— Какво трябва да направим сега? Да спусна седалката си назад или какво? — беше толкова простичко и неромантично, толкова честно, нервно и открито, че тя се обърна към него и без колебание се наведе и го целуна. Той зарови пръсти в косата й и целувката им се задълбочи.

— Мисля — прошепна тя, — че нещата ще станат от само себе си.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, протегна ръка назад и издърпа ципа на роклята си. После коленичи на седалката и издърпа роклята през главата си.

— Боже Господи! — изстена Даниъл. Теа носеше само миниатюрни дантелени бикини. Останала само по тях и обувките си, тя се премести и го възседна.

— Виждаш ли? — промърмори тя, когато той пое едното й зърно с устните си. И това бе последното нещо, което промълви. След това нямаше нито сили, нито място за думи.

— Е, Теа Маршъл — каза Даниъл, като милваше извивката на врата й с пръст. — Сега те познавам интимно във физическия смисъл на думата и бих искал да те опозная интимно и в духовния — двамата лежаха голи на задната седалка на колата му с преплетени ръце и крака. Теа бе положила глава на гърдите му. — Разкажи ми всичко за себе си.

— Всичко за себе си? Като какви оценки съм имала в гимназията и къде съм била на екскурзия във Франция с класа ли?

— Е, не точно тези подробности. Оставям те сама да прецениш.

Теа се размърда и се обърна на една страна. Подпря се на лакът и така едва не събори Даниъл от седалката.

— Мисля… о, извинявай — каза тя, докато той се наместваше на седалката, — мисля, че тази вечер говорих предостатъчно.

Даниъл се усмихна.

— Стенанията повече ми харесаха, беше много — замисли се — ентусиазирано.

Теа го сръга.

— Заядливко!

Той се засмя.

— Мисля, че ти трябва да ми разкажеш всичко за себе си. Започни с момчетата си и карай назад, докъдето решиш.

Даниъл се смълча.

— Сигурна ли си?

— Да, започвай.

— Добре. Ами имам двама сина, които учат в началното училище „Марлоу“, казват се Чарли и Уилс, на седем и осем и половина — Даниъл замълча за момент, но Теа не виждаше лицето му. — Жена ми почина преди три години при катастрофа.

— О, Боже, много съжалявам — каза Теа. — Не знаех.

Даниъл я погали по косата.

— Няма нищо, вече ми е по-лесно да говоря за това. Има истина в старата поговорка, че времето лекува… — отново последва мълчание, сякаш безкрайно, Даниъл се прокашля и продължи: — Ние с момчетата и една доста наивна, но мила бавачка — Петула, която работи при нас от четири години, и с която не бих понесъл да се разделим, въпреки че постоянно закъснявам за училището и съответно и за работа заради липсата й на организираност — та ние живеем в Хорнсби Аш, в къща, наречена „Уилоу Хаус“. Аз съм адвокат, работя в една кантора на „Чансъри Лейн“ — той спря и подръпна леко ухото на Теа. — Сега е твой ред.

— О, наистина ли?

— Да, наистина.

— Май няма много за разказване. Имам един син — Том, на пет години, учи в същото училище. Не съм омъжена и никога не съм била.

— Защо?

— Нещата между бащата на Том и мен така и не потръгнаха.

— Хм. Виждате ли се все още?

— Не, почти не. Той се обажда от време на време на Том — за Коледа и рождения му ден — но нищо повече. Има си собствен живот и ние не сме част от него.

— Това притеснява ли те?

— Не, изобщо.

— Хммм.

Теа започваше да се изнервя. Мразеше да говори за себе си. Нямаше намерение да му каже истината: докъде би я довела подобна откровеност в такава малка общност?

— Какво значи това „хммм“?

— Нищо. И къде живеете?

— В „Уест Бъртън“.

— Аха.

— Какво значи „аха“?

Даниъл я изгледа.

— Стига!

— Стига какво?

— Стига с тази параноя! Нямаш какво да криеш, нали?

— Разбира се, че не!

— Не си незаловената серийна убийца с брадвата, нали? И нямаш намерение да ми отрежеш главата и да я пуснеш в езерото? — Теа се разсмя. — Браво! Така е по-добре — Даниъл наведе глава към нея и целуна върха на носа й. — Теа, кога мога да те видя пак? — попита той. — Какво ще кажеш за утре? Или вдругиден? Или по-вдругиден?

Теа задържа дъха си.

— Не знам. Може ли да ти се обадя?

Даниъл завъртя главата й, така че тя да го погледне в очите.

— Разбира се, че може да ми се обадиш, но се постарай отговорът ти да е положителен, Теа. Наистина, наистина трябва да те видя пак. Съгласна ли си?

Теа затвори очи и си представи само за частица от секундата, че нещата между тях потръгват добре. После отвори очи, върна се в реалния живот и сви рамене.

— Ще видим — каза тихо. — Ще видим.

 

 

Теа не се върна прекалено късно. Бети още гледаше съботния филм по телевизията, когато тя надникна в дневната.

— Здрасти! Всичко наред ли е?

Бети вдигна глава.

— О, здравей! Да, нямаше никакви проблеми. Връщаш се рано. Не чух колата ти.

— Не се върнах с нея. Пийнах две-три чашки на партито и един от другите гости предложи да ме докара.

— Така ли? Кой?

Теа въздъхна и влезе в стаята.

— Даниъл Елис, синовете му учат в същото училище като…

— Да, знам кой е Даниъл Елис. Адвокатът от Хорнсби Аш. Норман от време на време ходи да прави някои ремонти в къщата му. Хубав мъж и толкова млад. Жалко за жена му — Бети поклати глава. — Е, много мило, че те е докарал — тя стана и разтърка гърба си. — Ще се обадя на Норман, ако може.

— Разбира се.

Бети излезе в коридора при телефона.

— Сприятелихте ли се с него? — попита тя, когато Теа прекоси коридора и влезе в кухнята.

— Не особено — отвърна Теа. — Аз… — но в този момент Бети се свърза и заговори с Норман. „Спасена съм“, каза си Теа и сложи чайника на печката, за да си направи един чай. Но докога — нямаше представа.