Мария Барет
Неприлично поведение (21)

Двадесета глава

Хеда се събуди рано, около четири и половина сутринта, когато първите слънчеви лъчи започваха да се процеждат на хоризонта и птиците запяваха шумните си песни. Завъртя се по гръб и бавно се разсъни. Това бе едно от най-пълните удоволствия — бавното събуждане всеки ден, спокойното очакване на това, което предстои, и песните на птиците. Хеда седна в леглото си в тази вторнична сутрин и изруга — незлобиво, както обикновено — птиците. Боже, защо никой не й бе казал, че селският живот е изпълнен с много повече натрапчиви шумове, отколкото животът в града. Защо никой не й бе казал, че няма на кого да се оплаче от пернатите си съседи, че в провинциална Франция никой не се бори за ничии права, и че животът без всички тези глупости е толкова блажен. Тя взе жилетката си и стана от леглото, за да си направи кафе. Отвори капаците на прозорците и погледна пурпурното небе, насечено от оранжевеещи ивици, и пейзажа, наситен с искрящи снопове светлина точно преди изгрева. Пое си дълбоко дъх, усмихна се на птиците и тръгна към кухнята на долния етаж.

Къщата на Хеда бе малка, но много удобна. Бе построена от камък и дърво някъде през деветнайсети век. Беше фермерска къща, здрава и непоклатима, със студени каменни подове. Когато бяха продали къщата в Лондон и Джейк бе получил своя дял — Хеда бе останала вярна на принципите си за равноправие до последно — тя бе заминала за Париж за известно време. Искаше да избяга от всички и докато се разхождаше из града един ден, на витрината на агенция за недвижими имоти бе видяла снимка на къщата. Не бе възнамерявала да купува каквото и да било във Франция, но имаше пари и бе решила да си почине една година от работата и от всичко останало, така че реши да види къщата. Защо пък не? На следващия ден отиде с кола до Прованс, влюби се в купчината камъни и се спазари за цената още там, на място. Нае някакъв френски архитект и строителен предприемач, много бавен и хаотичен. Но в един момент той й стана любовник и някак си неорганизираността и закъсненията му спряха да й правят особено впечатление.

Анри бе по-възрастен от нея. Беше здрав френски провинциалист, почитател на коняка, който не приемаше никакви високопарни идеи и спореше с Хеда яростно и решително, така че тя почти никога не надделяваше в споровете. Беше доста старомоден, очакваше от Хеда повече, отколкото тя бе готова да му даде, но това придаваше известна динамика на връзката им и така двамата не си омръзваха.

Хеда слезе в кухнята, изнесе ботушите на Анри от коридора и ги остави отвън до входната врата, после постоя няколко минути, наслаждавайки се на сутрешната хладина. Анри не живееше с нея, имаше си собствена къща в селото, но Хеда го очакваше да се появи още за закуска. В момента той работеше на един обект близо до къщата й, нагоре по хълма в посока на съседното село, и обичаше да се отбива за по едно кафе, сандвич и няколко минути в леглото, преди да започне работния си ден.

Хеда влезе обратно в кухнята и сложи кафеварката на котлона — дребно занимание, което в миналото винаги бе оставяла на Джейк, но което бе открила, че сега прави с удоволствие. Закопча жилетката си, отряза си филия хляб и я изяде, както стоеше права до кухненския шкаф — само хляб, без масло или мармалад. Анри щеше да донесе пресен хляб от пекарната: Хеда бе открила колко е вкусно да закусиш с прясно изпечен хляб и ароматно колумбийско кафе. След като бе водила безкрайно сложен начин на живот, сега не можеше да се нарадва на това изненадващо простичко удоволствие.

Чу съскането на кафеварката, но отиде първо до хладилника, за да извади млякото, а след това дръпна кафеварката и сложи млякото да се постопли на газовия котлон. В този момент отвън се чу спиране на кола и Хеда се усмихна, че Анри пристига точно навреме. Тя сложи кафеварката върху една подложка, намери огромните френски чаши за кафе и ги подреди на масата. Чу се затръшването на вратата на колата, Хеда свали жилетката си и я преметна на облегалката на стола. По каменната пътека отвън проехтяха стъпки и Хеда отиде до вратата, облечена само с памучната си нощница, разрошена, с тяло, ухаещо на сън.

— Bonjour, mon cheri! — поздрави тя, докато отваряше вратата. Но в мига, когато я отвори напълно, усмивката на лицето й замръзна, тя премигна няколко пъти, намръщи се от усилието да си спомни чие е лицето пред нея. — Кара! — спомни си изведнъж. — Боже Господи, ти си Кара, нали? Приятелката на Теа?

— Да, Кора, не Кара — Кора беше още с дрехите си от предния ден, вече доста поизмачкани, а лицето й бе много бледо. — Извинявай, че идвам толкова рано, но… — тя сви ръце пред гърдите си и погледна безпомощно Хеда. — Помислих си… — поклати глава, чувствайки се съвсем объркана. — Тоест аз… — замълча и Хеда, която бе виждала достатъчно случаи на психични разстройства в живота си, за да разпознае веднага признаците, се наведе напред, хвана Кора за ръка и внимателно я издърпа да влезе.

— Тъкмо направих кафе — каза спокойно тя. — Пристигна точно навреме — Настани Кора на един от кухненските столове. Видя я, че цялата трепери, взе едно одеяло от канапето и го уви около раменете й. — Кора, хайде, изпий това, замръзнала си и си изморена. Ще те съживи — Хеда подаде на Кора голяма чаша кафе с мляко и малко коняк. — Сложих вътре малко коняк, добре ще ти дойде, Кора — след всички години, през които бе поддържала нетрадиционните способи и методи за лечение, Хеда най-после бе стигнала до извода, че това, което се е правило в продължение на поколения, в повечето случаи е най-добро. — Стой си тук и го изпий спокойно, няма закъде да бързаш.

Хеда се извърна и се зае да мие нещо на мивката, докато Кора пиеше кафето си. Каза си да не се шокира, но ръцете й трепереха и въпреки че никога не бе винила Кора за начина, по който се бе стекъл животът на Теа, самото й присъствие изпълваше Хеда с яростно и доста неочаквано огорчение. Изми и избърса няколкото чинии от предната вечер, не защото държеше да се покаже като добра домакиня, а просто за да не гледа Кора. „Толкова години — каза си тя, — толкова години се опитвам да смекча малко характера си, пенсионирах се рано, започнах нов, съвсем различен живот, а сега един поглед към това момиче и стомахът ми се свива от напрежение, сякаш онази история е станала вчера. Би трябвало най-после да съм се примирила, да мога да разсъждавам за миналото без огорчение, но не мога.“ Най-сетне тя се извърна, за да погледне Кора, да я попита какво става и какво, по дяволите, прави тук. Отвори уста да заговори, съзнателно правейки усилие да запази спокойствие, но в този момент Кора вдигна глава към нея и Хеда видя в погледа й такава болка и унижение, че не можа да изрече и дума.

— Изглеждаш различно — каза Кора.

— Така ли? — напрегна се Хеда. — Много остаряла, предполагам.

— Не, не точно — Кора я огледа и Хеда почувства как всички белези на възрастта, отпуснатата плът и понатрупаните килограми ясно прозират през памучната нощница. — Не трябваше да идвам — тя се взря в ръцете си. — Но не знаех къде другаде да отида. Аз… — отхапа някаква кожичка до нокътя на единия си пръст и го разкървави. — Нямах къде другаде да отида.

 

 

По-късно Кора заспа. На Хеда не й се искаше тя да остане, но не можеше да я отпрати. Просто не бе типично за Хеда да загърби някой проблем, вместо да го разреши. Помогна на Кора да се съблече, шокирана от това колко е отслабнала, напълни й ваната в непретенциозната бяла баня и й даде вместо нощница една своя стара ленена риза. Чаршафите бяха хладни и гладки и Кора усети как крайниците й се плъзгат по памучната им мекота. Завъртя се на една страна и видя прозореца с бели дървени капаци. Усети аромата на цветята отвън и каза:

— Никога не съм си представяла, че може да живееш по този начин.

Хеда погали главата на Кора, после смутено дръпна ръката си. Някак не можеше да понесе всичко това.

— Успях да си изградя някакъв навик за поддържане на къщата, който не ми тежи. Не съм кой знае каква домакиня, но се оправям някак — видя, че Кора затваря очи. Нямаше представа какво прави момичето в дома й, нито как изобщо я бе открило във Франция, но не искаше да пита. През последния час бе осъзнала нещо много важно. Бе разбрала, че ако успее да превъзмогне огорчението и гнева си, Кора щеше да се превърне за нея в мост към Теа, а Хеда се нуждаеше от връзка с дъщеря си.

Анри се отби по обяд, след като сутринта бе изчезнал веднага след появата си, усетил, че присъствието му не е желано. Той почука леко на вратата, Хеда му отвори и се отпусна в прегръдката му, за да усети физическата му сила и успокояващата му увереност. Появата на Кора я бе извадила от релси.

— Трябва да я попиташ — каза Анри. — Трябва да разбереш какво се е случило или да се обадиш на дъщеря си. Хайде, скъпа, не се тревожи толкова, трябва да вземеш решение — седяха на канапето и Хеда се бе извърнала така, че да е с лице към Анри. Той погледна часовника си и сви рамене. — Трябва да тръгвам. А ти трябва да поговориш с нея, Хеда, да я попиташ това, което искаш да узнаеш.

Хеда кимна. За Анри всичко бе черно или бяло, нямаше сиво или неясно, нямаше опасност човек да се обърка или загуби. Решенията се вземаха, нещата се вършеха — правилно или погрешно, но човек се движеше напред. Хеда още не се бе убедила, че този начин на живот е за предпочитане, но осъзнаваше, че той бе определено по-лесен и не оставяше място за терзания.

Анри се изправи и Хеда го изпрати до вратата.

— Ще се видим ли довечера?

Хеда поклати глава:

— Да пропуснем ден-два. Може би в четвъртък.

Анри се усмихна.

— Добре — той поклати глава. — Всичко е толкова резервирано, толкова типично английско — целуна я по устата и тръгна, качи се в колата и махна с ръка. Хеда постоя така известно време, загледана в отдалечаващата се кола. Той натисна два пъти клаксона, Хеда се обърна и влезе в къщата. Откри, че Кора стои на стълбите и я гледа. Хеда се стресна и допря длан до гърдите си. Откога ли Кора стоеше там?

— Говориш френски много добре — каза Кора.

Хеда се усмихна.

— Благодаря — двамата с Анри винаги говореха на френски, неговият английски бе почти на нулата. — Искаш ли да обядваш? — Кора имаше вид, сякаш не бе яла от дни. Тя сви рамене и Хеда каза: — Не съм голяма готвачка, но имам домати и пресен хляб. Мога да ти направя салата — нищо специално, просто тукашните домати са много вкусни — тя се усмихна неуверено. — Като те гледам, няма да ти навреди да хапнеш. Ще се почувстваш… — канеше се да каже „по-добре“, но се спря, защото Кора не бе казала нищо за това как се чувства.

— Ще се почувствам как? Не толкова мрачна? — Кора слезе по стъпалата. Ленената риза направо висеше на раменете й като на закачалка. — Сигурно доматите са хубави.

Изведнъж Хеда се усмихна непринудено и Кора й се усмихна в отговор.

— Хайде — двете отидоха в малката кухня и Хеда издърпа един стол за Кора. — Сядай — отиде до мивката, взе няколко лъскави аленочервени домата, един нож, дъска за рязане и започна да ги реже.

— Много мило от твоя страна — каза Кора. — Не очаквах да се държиш по този начин.

— Така ли? — Хеда не отместваше поглед от доматите. — Какво очакваше?

— Не знам. Просто реших да дойда и да видя.

— Да видиш какво?

— Какво ще кажеш.

Хеда вдигна глава, озадачена от думите на Кора, но тя не обясни нищо повече и Хеда остана за момент разкъсвана между собствените си емоции и опита си като психотерапевт. Професионалната й страна надделя и тя смени темата:

— Как ме откри?

— Теа ми беше казала името на селото ти много отдавна. Веднъж разглеждахме една карта на Франция заедно с Том и тя каза: „Ето тук живее баба ти“ — и го посочи на картата — Кора говореше бързо, думите й излизаха от устата, без да ги обмисля, така както говорят децата. — Аз така и не забравих името. Всъщност аз никога нищо не забравям. Вчера следобед взех с колата си ферибота до Кале и карах цяла нощ. Нямах представа къде точно живееш, но попитах селския хлебар, само той беше буден по това време.

— Добре си се сетила.

Тя я гледаше и за момент Кора се смути. После Хеда се зае отново със салатата, а Кора продължи:

— Трябваше да се махна. Трябваше да се скрия някъде. Да видя нещата от разстояние: бяха започнали да стават прекалено големи, толкова големи, че ме смазваха и… — тя прехапа устната си. Хеда не се опита да запълни мълчанието. Подреди нарязаните домати в една чиния, поля ги с тъмнозелен зехтин и ги поръси с подправки и щипка сол. — Чувствах се изплашена — каза Кора.

Хеда се обърна, този път не можа да се сдържи и попита:

— Защо?

Кора я погледна. За пръв път, откакто бе пристигнала, се осмеляваше да погледне Хеда право в очите.

— Бях изнасилена — каза тя. — От един клиент на клуба, където имах представление. Един мъж, когото закарах до дома му, защото… — млъкна, но продължи да я гледа. Лицето на Хеда оставаше безизразно, но в главата й всичко забушува, а тялото й се вцепени от шока. — Вече не се чувствам в безопасност — каза Кора тихо. — Въобще, дори и когато спя.

Хеда дойде до масата и седна до Кора, като хвана ръцете й. Цялото й огорчение и гняв се бяха изпарили, заля я такава жалост и съчувствие, че гърдите я заболяха от тежестта на тези чувства.

— Исках да чуя какво ще кажеш ти — каза Кора. — Странно е, знам, но исках да говоря точно с теб — тя дръпна ръцете си. — Сигурно ще кажеш, че сама съм си виновна, че съм една най-обикновена курва, която си го е заслужила. Винаги си била против мен, не одобри идеята за стриптийза, каза, че е унизителен и отвратителен. Получила съм си заслуженото, нали? Така ли е? Това ли ще ми кажеш?

Хеда седеше напълно неподвижно. Принципите й — ето докъде я бяха довели. Отчуждена от дъщеря си и внука си. Възприемаха я като предубедена и жестока. Тя се взря в червените домати върху жълтата чиния, в тъмнозелените подправки, но не ги видя изобщо.

— Моя мила Кора — прошепна тя, — как бих могла да кажа подобно нещо! — остана известно време със сведена глава, после погледна Кора с лице, обляно в сълзи. — Станала си жертва на ужасно престъпление. Не е било и не би могло да бъде по твоя вина, в никакъв случай — изтри лице с опакото на ръката си. — Не си заслужила с нищо болката, която изпитваш, никой не е заслужил такава болка.

Хеда се изправи и извади вилица и нож от чекмеджето на шкафа. През всичките си години като психотерапевт не бе открила по-добър лек от времето и милото отношение.

— Трябва да хапнеш от салатата ми — постави ножа и вилицата пред Кора. — После трябва да си починеш още. Навън е топло, можеш да седнеш в градината и да почетеш. Знаеш ли, винаги съм се гордяла, че се научи да четеш, Кора — добави тя искрено. — Имам много книги, Теа ми беше писала в едно писмо, че сега четеш постоянно, можеш да си избереш нещо.

Кора погледна доматите. Усети аромата им, свеж и сладък, зеления пипер с неговия леко тръпчив мирис и за пръв път от месеци устата й се напълни със слюнка. Тя погледна Хеда.

— Благодаря.

За пръв път в живота си Хеда бе обзета от нещо като майчинска топлота, поне доколкото бе способна на такива чувства. Искаше й се да прегърне Кора, да я защити, но не помръдна. Вместо това каза:

— Можеш да останеш колкото решиш, Кора. Тук си в безопасност, обещавам ти — Кора кимна и започна да яде. Никога през живота си не бе яла нещо по-вкусно от тази доматена салата.

 

 

Теа стоеше до прозореца в апартамента на Кора в Чичестър и гледаше дъжда. Най-после бе заваляло, горещината бе прогонена от студения, режещ дъжд, който се изсипваше върху сухата земя и потичаше на вадички. Теа потрепери, сви ръце около тялото си и се почуди откъде може да се включва отоплението в този супермодерен и почти необитаван апартамент. Отиде до отсрещната стена и натисна ключа на осветлението. Всички лампи светнаха и апартаментът изведнъж стана по-уютен и не толкова стерилен. Божичко, къде беше Кора? Теа се огледа наоколо и се зачуди дали нещо не й е убягнало. Още веднъж отиде до бюрото, където Кора държеше документите си, и прерови всичко, търсейки някакъв знак къде може да е заминала приятелката й. Единственото очевидно нещо бе, че липсва паспортът на Кора, но Теа не бе абсолютно сигурна, че го държи точно в това чекмедже. Въздъхна, затвори чекмеджето и отиде в спалнята. Надникна в гардероба, видя малкото, но скъпи и почти неносени дрехи на Кора и осъзна, че нищо не липсва. Нищо, освен самата Кора. Теа седна на леглото и отпусна глава в дланите си.

— Къде си, Кора? — прошепна тя. — Моля те, обади ми се, където и да си.

 

 

Хеда наля две чаши вино и отпи от едната, преди да изнесе подноса на терасата. Беше топла вечер, бризът почти бе стихнал и уханието на мимозите в керамичните саксии изпълваше въздуха. Кора седеше с книга в ръце. Носеше потниче и стари къси панталонки на Хеда, пристегнати на кръста с въженце. Краката й бяха боси и леко загорели след няколкото дни, които бе прекарала тук. Когато Хеда се появи с виното, Кора веднага стана, за да й помогне, взе подноса от ръцете й и го постави на избелялата дървена маса.

— Това за мен ли е?

Хеда кимна и Кора взе чашата с вино. Отпи, седна отново на стола и продължи да чете. Хеда сложи на своя стол една възглавница, с която да подпре гърба си, и също седна. Не четеше, а просто се любуваше на пейзажа.

Бе прекарала прекалено много години в следене на всяка новина, изчитайки дебелите съботни вестници, медицинските си списания и доклади, бе следила всички литературни класации, всички биографии, получаващи ласкави рецензии. Вече не искаше да си губи времето с такива неща. Сега се чувстваше щастлива просто да седи и да гледа природата, да си говори с Анри за водопроводи и отоплителни системи, за зидане с камъни и тухли и дори да прави нескопосани опити да рисува пейзажи.

Кора остави книгата си и погледна Хеда. Беше невъзможно да не забележи промените в майката на Теа, трудно можеше да разпознае жената, която бе възприемала с уважение и страхопочитание преди пет години. Но в много отношения тя си беше същата, а по-скоро Кора бе много променена и сега откриваше у Хеда неща, които не бе забелязвала или разбирала по-рано. Тя отпи от виното си и продължи да гледа Хеда над ръба на чашата си.

— Интересен обект съм, нали? — каза Хеда, без да обръща глава.

— Да.

— И какво ти е толкова интересно, Кора?

Кора остави чашата и се взря в дланите си. През последните дни почти не бе говорила, само спеше и четеше, ядеше приготвяната от Хеда храна и пиеш невероятното вино и ароматното кафе — без повече обяснения след краткия разговор, който бяха провели първия ден. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, Кора трябваше да си признае, че всъщност не е говорила много през последните месеци, че се е чувствала прекалено уморена, за да говори, и прекалено объркана, за да се вслушва в това, което й казват околните. А и какво толкова имаше да се говори?

Сега тя погледна Хеда и каза:

— Опитвам се да преценя кой се е променил повече — ти или аз.

— И до какви изводи стигна?

— Не знам — Кора взе бутилката с вино, наля отново на Хеда, а после и на себе си. — Май вече не знам нищо.

— Да ти помогна ли?

Кора не отговори.

— Мисля, че и двете сме се променили, Кора. И двете сме се променили много, но дълбоко в себе си сме същите, каквито бяхме и преди пет години. Що се отнася до мен, вече знам, че съм направила някои грешки и съм осъзнала последиците от тях. Разменям писма с дъщеря си, но нищо повече. Знам, че се провалих като майка. Това беше много трудно, най-трудното нещо, което трябваше да преглътна: че съм грешала, че Теа ще бъде същата като мен, и че е трябвало да приема това от самото начало. Освен това осъзнах, че след всички години като психотерапевт съм загубила умението да слушам. Мислех си, че знам всички отговори и изобщо не се замислях истински върху проблемите и върху факта, че понякога няма еднозначен отговор. Все пак, дълбоко в себе си, все още вярвам в това, в което винаги съм вярвала. Не съм променила принципите си, просто малко съм ги смекчила, така че да пасват по-добре на истинския живот — Хеда замълча и взе чашата си. Отпи голяма глътка и задържа течността за малко в устата си, преди да я глътне. — А ти, Кора, мислиш ли, че си се променила въобще?

— Да… и не.

Хеда се усмихна.

— Какво означава това: да, имам нова прическа и съм с десет килограма по-слаба, но иначе съм си същата; или мислиш, че си се променила, но не си сигурна как и дори защо?

— Мисля, че е последното. Смятах, че вървя в правилната посока, че съм постигнала нещо и тогава… тогава открих, че не съм стигнала доникъде, че съм си същата глупачка, която си е получила заслуженото — Кора удари с юмрук по отворената си длан. — Пляс! Това е за теб, тъпа кучко!

Хеда мълчеше. Взираше се в далечината, за да не я смути. Кора отпи от виното си.

— Всичко, което съм правила — продължи тя гневно, — всички пари, които съм спечелила, собственият ми апартамент, мебелите, дрехите, колата — нищо прекалено лъскаво, но все пак мои собствени — не означават нищо. Пак бях никоя и пак ме унижаваха, както едно време — отново удари с юмрук по отворената си длан. — Пляс! Това е за теб, тъпа кучко!

Хеда я погледна.

— Но ти се научи да четеш, Кора. Имаш нещо, което никой не може да ти отнеме, имаш едно удоволствие, от което никой не може да те лиши. Това със сигурност те е променило.

Кора сви рамене, но не отрече казаното от Хеда.

— Мислиш си, че си все същата, защото си преживяла нещо ужасно — без изобщо да имаш вина, в това няма съмнение, — нещо, което си преживявала и в миналото, и това, че се оказваш жертва, е част от теб, част от най-съкровената ти същност. Права ли съм?

— Ще ми вземеш ли пари за този сеанс? — попита Кора.

Развеселена, Хеда се усмихна.

— Не, това не е терапия, а просто здрав разум. Мисля, че дълбоко в себе си ти си същата и ще успееш да превъзмогнеш станалото, защото си силна и можеш да продължиш напред, както си имала силата — и куража — да постигнеш това, което си постигнала: апартамента, мебелите, колата, това, че си се научила да четеш, че си имала куража да пропътуваш стотици километри през цяла Франция, за да стигнеш чак дотук! — Хеда допи виното си. — Преди пет години ти беше едно нахакано, упорито момиче и не си загубила това, то все още е у теб — тя се наведе и постави ръка върху гърдите на Кора, точно над сърцето. — То все още е тук, Кора, това е твоята същност. Обмисли го, но повярвай ми — това никога няма да се промени.

Кора постави дланта си там, където бе посочила Хеда, и се загледа в далечината. „Време — припомни си Хеда, — трябва й още време.“ Тя стана, остави Кора насаме с мислите й и влезе вътре да приготви вечерята.