Мария Барет
Неприлично поведение (25)

Двадесет и четвърта глава

Детектив Лорънс не мигна цяла нощ. Стоя на бюрото си с папката по случая „Корин Уайт“, като преглеждаше отново и отново всеки лист, всяко показание, всеки доклад от лабораторията, всяка следа, по която бяха тръгвали. Не се чувстваше уморен: кофеинът и никотинът го зареждаха с енергия — подът около бюрото му бе осеян с пластмасови чашки от кафе, а пепелникът бе пълен с фасове. Чувстваше странния прилив на адреналин, който идва след безсъние, и от него всички неща придобиват по-резки очертания.

Знаеше защо е загубил Теа предната вечер, разбираше го и го оценяваше. Не бе просто заради разследването — тя не би могла да попречи особено, беше заради усещането, че е бил измамен, че вечерите — общо три — са били постановка, начин, по който тя да се добере до информация. Това го бе разгневило, бе го накарало да се почувства като пълен глупак. Разбира се, че я харесваше, кой нормален мъж не би я харесал? Но може би имаше нещо повече? Запали си нова цигара и се облегна на стола. А може би нямаше. Боже Господи, този случай бе пълен с въпросителни! Имаше едно сигурно нещо обаче и то бе, че на никого не бива да му се размине безнаказано гадостта, която Лорънс бе видял в градината на Теа предната вечер. Никой не отправяше подобни заплахи просто за развлечение.

Лорънс разтри лице с дланите си и се изправи, за да отиде до тоалетната, все още стиснал цигарата между устните си. Ако не бе Теа, щеше ли да е толкова ядосан, щеше ли да остане буден цяла нощ? Дръпна за последно от цигарата и я изгаси в пепелника. Още една въпросителна, помисли си, както и начинът, по който се бе държал с нея. Вече не бе сигурен дали изобщо ще му се удаде възможност да постави нещата на местата им.

На път за тоалетната се размина с младши детектив Луис Джъд.

— Добро утро, шефе — поздрави го Джъд. — Как е положението?

Лорънс спря.

— Случаят „Корин Уайт“. Папката е на бюрото ми. Направи кафе за всички и ги събери, моля те. Отивам да се поизмия малко и след десет минути идвам.

— Добре, шефе, няма проблем! — Джъд влезе в помещението на детективите, взе папката от бюрото на Лорънс и седна да я прегледа.

 

 

— Така, добро утро на всички — започна Лорънс, измит и избръснат, но още с вчерашните си дрехи. — Това е неофициално съвещание. Искам всички отново да се заемат със случая „Уайт“. Мисля, че оставихме няколко неща недовършени и сега трябва бързо да се справим с тях.

Последва смутено размърдване. Хората, занимавали се със случая, смятаха, че са направили всичко възможно, и че не са оставили нищо непроверено.

— Например? — попита Кет.

— Например лентите от охранителните камери. Кет, искам да се свържеш с всички денонощни бензиностанции и закусвални, на които се обади и преди, но този път поискай да прегледаш записите от охранителните им камери в онази нощ.

— Шегуваш се! Това може да отнеме дни!

— Правилно!

— Но защо, след като никой не разпозна колата?

— Защото ги питахме устно, а понякога хората грешат. Корин Уайт трябва да е спряла някъде за час-два. Била е объркана и изплашена и аз предполагам, че е спряла на някоя бензиностанция, може да си е купила кафе, може просто да е постояла на паркинга. Ако е така, може да я засечем на някой запис. Съжалявам, Кет, знам, че е досадно, но… — той сви рамене. — Луис, ти се заеми отново с Юърт Локхарт. С онзи адрес в Нюкасъл ни пратиха за зелен хайвер, но този човек все се крие някъде и аз бих предположил, че това „някъде“ е в Лондон.

Младши детектив Джъд кимна и си записа нещо в бележника.

— Пийт, направи нещо по проблема с пръстена, става ли? Провери отново всичките му приятели, някой все трябва да има снимка от онази нощ, може на някоя от снимките да се вижда, че Уейкс е с пръстен. Освен това как може човек да си направи пръстен с герб? Не всеки срещнат си поръчва такъв пръстен. Сигурно са някаква рядкост. Провери бижутерите, изобщо навсякъде, където се сетиш.

Младши детектив Пийт Дауи бе току-що произведен, сериозен и старателен и точно затова Лорънс му възложи изискващата най-голяма изобретателност задача.

— Останалите — заемете се отново със списъка на поканените на партито на Уейкс. Понатиснете ги, може някой да издаде нещо. Все трябва да има някой, който не харесва Уейкс! — Лорънс се усмихна. — Освен нас, разбира се! — последва лек смях. — Добре. Някакви въпроси?

— Да. Каква е целта на всичко това, шефе? Мислех, че сме приключили случая — попита Джъд.

— Така е, но доказателствата ни не са достатъчно. Трябва да изградим такова обвинение, че от прокуратурата да престанат да се чудят дали ще спечелят делото или не. Ясно ли е всичко?

Всички кимнаха.

— Добре, да се залавяме за работа.

 

 

Даниъл Елис пристигна в кантората преди всички останали. Помоли Чарли да му даде папката по случая „Уейкс“, направи си кафе и седна да чете. Беше рано, но той бе прекарал нощта в тревоги за Теа и сега кафето му дойде добре. Отпи от горещата течност, стисна чашата между дланите си за момент и погледна през прозореца. След това се зае за работа. Имаше нещо, което го бе смутило преди, бе се сетил за това, докато стоеше буден през нощта, размишлявайки върху думите на Теа, и знаеше, че ще го открие някъде в папката. Запреглежда свидетелските показания за характера на Уейкс, четеше внимателно всяко едно и си водеше бележки. Най-после, три показания преди края, откри това, което търсеше. Шефът на Уейкс, който стоеше начело на ръководния екип на фонда, бе написал в първото си показание:

„Джейсън Уейкс е високоуважаван член на нашия екип. Той работи при нас само от една година и въпреки че първоначално имахме някои проблеми — поради липсата му на опит при общуването с персонала и при ръководенето на такъв голям фонд, сега той вече се справя изключително добре.“

Точно това си спомняше Даниъл. Във второто показание, поправено по негова препоръка, не се споменаваше за липса на опит и проблеми с персонала. Даниъл бе открил това, което му трябваше. Той стана и излезе в коридора, за да преснеме този лист. След няколко минути вече бе върнал оригинала на показанията в папката и я бе занесъл на Чарли.

— Значи тръгвате, господин Елис?

— Да, Чарли — Даниъл бе обявил, че ще си вземе няколко дни отпуска.

— Ще ходите ли някъде?

— Ако времето е хубаво — в Уест Уитъринг, ако не — ще си стоя вкъщи и ще гледам крикет по телевизията.

— И това бива. Няколко бирички и един хубав мач. И аз това бих избрал, ако можех!

— Ще изпия една бира и заради теб. Благодаря за помощта, Чарли. До скоро!

— Довиждане, господин Елис! Приятна почивка!

Копието на показанията бе на сигурно място в куфарчето му, така че Даниъл спокойно се отправи към гарата, за да вземе първия влак за Съсекс.

 

 

Теа миеше нещо на мивката, когато Джейк слезе в кухнята. Лятната ваканция на Том вече бе започнала и той спеше до късно сутрин, за да си навакса всичките ранни ставания през годината. В къщата бе съвсем тихо. Тихо и малко потискащо, помисли си Джейк, докато слагаше чайника на печката.

— Дай на мен — каза Теа и взе чайника от ръката му. — Какво да бъде — чай или кафе?

— Чай, моля — Джейк още бе по халат. Ако трябваше да си признае, инцидентът от предната вечер здравата го бе разтърсил и изплашил. „Явно остарявам — каза си той, — щом вече не мога да приемам нещата в крачка.“

— Искаш ли препечени филийки? — Теа отиде до хладилника. — Направила съм сладко от френско грозде, тази година имаше много и…

— Теа?

Тя замълча, пое си дълбоко дъх и се обърна.

— Теа, съжалявам, че трябва да повдигна този въпрос, но мисля, че ми дължиш обяснение — той я погледна. Изглеждаше толкова бледа, че се виждаха вените на врата й, а под очите й имаше синкави сенки. — Не мога да разбера, наистина не мога, как си могла да изложиш на такава опасност себе си и Том.

— Аз…

— Не, изслушай ме докрай. Теа, не мога да разбера какво може да е предизвикало подобно ужасно отмъщение. Защо си решила да поемеш на собствен гръб ролята на правосъдието, за да постигнеш възмездие за Кора? Защо си се заела с това като с някаква идея фикс? Искам да кажа, че всички сме разстроени, не само ти, но тази самостоятелна битка, която си подхванала, ми се струва малко пресилена.

Чайникът изсвири и Теа се зае да прави чая. Остави го да се запари няколко минути, разбърка го и наля една чаша за Джейк.

— Теа, моля те, седни да поговорим нормално.

Тя седна срещу него.

— Извинявай, че те питам, но държа да го знам. Има ли нещо между теб и Кора, което да преминава границите на обикновеното приятелство? Има ли някаква по-специална причина за гнева и болката ти?

— Питаш ме дали с Кора сме любовници ли?

Джейк преглътна. Сега, след толкова години живот с Хеда, възприемаше тези неща изненадващо либерално. Искаше Теа просто да е щастлива и в безопасност, не желаеше тя да страда заради разбито сърце или предразсъдъци, да трябва да се бори с условностите на обществото. Мечтаеше тя да има много деца — неговата собствена неосъществена мечта, и да бъде истински обичана. Затова каза само:

— Предполагам, че да.

Теа мълчеше.

— Обичаш ли Кора?

— Да. Много я обичам, но… не по начина, за който ти говориш. Обичам я така, както обичам и теб. Ти си огромна част от живота ми, Джейк, моя и на Том. И с Кора е същото. Не бих могла да живея без теб и ми е много трудно да живея без Кора.

Джейк се протегна и хвана ръката й.

— Това ли е всичко?

— Да. Да и не — Теа стисна пръстите му. — Честно казано, не знам защо се чувствам точно по този начин. Никога не съм изпитвала такъв гняв и такава болка! — тя въздъхна. — Не мога да спра да мисля за това как Кора се е борила цял живот, борила се е да постигне нещо, да бъде нещо. Научи се да чете, да разговаря като образована дама, стана всичко, за което си мечтаеше, и после в една нощ, само за някакъв си един час, този негодник е съсипал всичко това! Знаеш, че тя ми се доверяваше, Джейк. Когато започвахме, тя не одобряваше стриптийза. Прие го само защото аз я убедих, че всичко ще бъде наред! И аз я предадох: не изпълних обещанието си. Накарах я да се заеме с професия, от която тя се срамуваше, и в края на краищата не можах да я защитя точно когато имаше нужда от мен.

— Не си виновна ти, Теа. Наистина не си.

— О, знам това, вече превъзмогнах самообвиненията. Но и аз се чувствам предадена от нея. Тя просто избяга. Кора е единственият човек, когото винаги съм уважавала, а се изплаши. Избяга във Франция, при Хеда. Това дълбоко ме засегна — Теа се втренчи в ръцете си.

— Значи и това е причината. Опитваш се да я спечелиш обратно, да я убедиш, че има основание да се върне?

— Май ти е трябвало да станеш психоаналитик!

Джейк се усмихна.

— И Хеда все това ми повтаряше.

Най-после и Теа се усмихна.

— Има ли още?

— Да, има още едно нещо — Теа си пое дълбоко дъх и продължи: — Имах връзка с мъжа, който се появи тук снощи, Даниъл Елис. Всичко вървеше много добре, направо невероятно, после… — тя прехапа устната си. — Оказа се, че той е адвокатът на Джейсън Уейкс.

— Боже Господи! Сигурна ли си?

— Разбира се! Той сам ми го каза.

Джейк усещаше как сълзите й напират.

— И?

— Нищо. Заряза ме.

— Заряза те?

— Да, отиде си. Повече не ми се обади.

— Съжалявам, Теа.

— Да. Честно казано, Джейк, и аз съжалявам.

— Той знае ли го?

— Кое? Че съжалявам? Изобщо не му пука.

Джейк не каза нищо. От начина, по който Даниъл бе гледал Теа предната вечер, от начина, по който й бе говорил и се бе държал, за Джейк бе станало очевидно, че това не е така.

— Е, сега вече знаеш — каза Теа.

— Да, сега знам.

— Разбираш ли нещо? Виждаш ли някакъв смисъл цялата история?

Джейк сви рамене:

— Не съм сигурен — стана да си налее още чай и в този момент на вратата се позвъни. — Аз ще отида — и тръгна към антрето. — Здравей, Даниъл — чу Теа. — Заповядай, влез — тя скочи паникьосана на крака, но Даниъл се появи на вратата, преди да успее да избяга нанякъде.

— Теа, мислих за това, което каза снощи, и… ами реших, че искам да ти помогна.

— Наистина ли?

— Да — беше облечен в делови костюм, тъмносин и шит по поръчка, със светлосиня риза и червена вратовръзка. Въобще не приличаше на адвокат, но пък и той не парадираше с това. — Но ако искаш да се включа, държа да ми обещаеш две неща.

— Казвай.

— Не, първо обещай.

— Как да обещая като не знам какви са условията ти?

— Не, ако искаш да ти помогна, трябва да ми се довериш напълно.

Теа се поколеба за миг. Не можеше да се справи сама.

— Добре, какво искаш да ти обещая?

— Първо, че повече няма да се месиш в разследването — Даниъл не можеше да понесе мисълта, че нещо може да се случи с Теа. Беше прекалено опасно за нея.

— Даниъл! Не мога да ти обещая такова нещо! Знаеш, че…

— Следващия път може да не е котка, може да си ти или Том. Трябва да ме оставиш аз да се справя с това, Теа. Иначе няма да се заема! — той блъфираше, но се надяваше тя да се хване на блъфа му.

Така и стана.

— Добре — реши Теа. — Имаш думата ми.

— Благодаря.

— А второто?

— Че това, което правя, няма да излезе извън тези четири стени. Излагам цялата си кариера на риск, трябва да съм сигурен, че няма да съобщиш на никого за намесата ми. Що се отнася до мен, никога не сме водили този разговор.

— Съгласна съм — всъщност чак сега тя осъзна сериозността на това, което той правеше. — Обещавам. Разбира се, че обещавам!

— Добре — той бръкна в джобовете си. — Тогава се разбрахме.

— Разбрахме се.

Даниъл тръгна към вратата, но Теа го спря:

— Може ли да те попитам нещо, Даниъл?

— Да.

— Защо? Защо реши да помогнеш?

Той бръкна още по-дълбоко в джобовете си и я изгледа изпитателно. Сега беше моментът. Сега бе шансът му да й каже защо е при нея. Очакваше това от мига, когато я бе видял предната вечер, отново и отново бе повтарял наум думите, които да й каже, дори ги бе изрепетирал на глас, но сега те не можеха да излязат от устата му. Той не искаше просто да помогне, бе дошъл, защото тя бе по-важна за него от принципите му, от кариерата му дори. Бе дошъл, защото тя го бе извикала, но не можеше да го изрече.

— Защото… Защото мисля, че така е правилно.

— Разбирам.

— Наистина ли, Теа?

Той я погледа още няколко минути, после с мъка отмести погледа си и тръгна към вратата. Преди Теа да успее да го спре, за да го попита какво означава този въпрос той бе излязъл. След минута чу шум от колата му.

— Е? — попита Джейк, като се върна в кухнята. Беше се оттеглил дискретно в дневната, за да ги остави насаме.

— Е, нищо — отвърна Теа потиснато, после стана и наля и на двамата още чай.

 

 

Хеда наблюдаваше Кора незабелязано откъм терасата. Кора седеше на сянка и четеше или поне така изглеждаше, но единият й крак не преставаше да мърда и бе очевидно, че тя не е особено концентрирана в четенето си. Хеда си запали цигара, без да помръдва от мястото си.

Бяха минали почти три седмици от пристигането на Кора и през това време тя доста се бе променила. Разбира се, промените бяха съвсем недоловими, но не убягваха от професионалното око на Хеда. Преди Кора бе объркана и готова да заплаче и при най-малкия повод, сега бе просто резервирана. Вече нямаше сълзи, нямаше изблици на гняв и вина, нямаше нерешителност, а само хладно непроницаемо мълчание. Бяха говорили един-два пъти, но Кора бе доста неразговорлива и бегло бе споменала нещо за възмездието и истинската справедливост, нещо, което Хеда не можеше и не искаше да разбере, и това ужасно я тревожеше. Положението започваше да я притеснява все повече. Хеда се приближи до младата жена.

— Кора?

Кора я погледна. Беше започнала да обръща малко повече внимание на външността си, но по най-странния и неподходящ начин. Постоянно ходеше с тъмносинята рокля на бели точки, като я переше вечер, за да изсъхне до сутринта, и решеше косата си на сложен кок или на плитка, като ги редуваше и сменяше прическата си по два-три пъти на ден. Носеше някакви големи лъскави обици, които си бе купила в съседния град, и лакираше ноктите си в наситенорозово. Сега си бе сложила жълти клипсове с форма на цвете и с имитация на диамант в средата и яркочервено червило, което изпъкваше на бледото й лице.

— Кора, ще ходя в селото тази вечер да пийнем по нещо с Анри. Искаш ли да дойдеш?

Тя остави книгата си.

— Не, Хеда, не ми се идва.

Хеда си издърпа един стол и седна до Кора.

— Изглеждаш толкова красива, ще е срамота никой да не те види.

— Пазя се.

— О? За кога?

Кора се усмихна. През цялото време, докато седеше така, кракът й продължаваше да подскача нагоре-надолу.

— Не е нещо важно.

Хеда въздъхна. Допуши цигарата си мълчаливо, после попита:

— Кора, мислила ли си да се върнеш у дома? Да се изправиш лице в лице с нещата там?

— Да. Мислила съм.

— Наистина ли? И?

— Ще се постарая справедливостта да победи.

Хеда я погледна изненадано.

— Браво! Радвам се, че го казваш!

Но Кора сякаш не я чуваше. Бе навела глава и навиваше подгъва на роклята между пръстите си, а на лицето й бе изписана напрегната концентрация.

— Обади ли се на Теа?

Кора рязко изправи глава. За момент изглеждаше съвсем объркана.

— Теа?

— Да, тя знае ли, че ти…

Кора поклати глава и се усмихна.

— Казах ти, Хеда — протегна се и докосна с леденостудената си ръка топлото, загоряло от слънцето рамо на Хеда. — Ще се постарая справедливостта да победи — без да каже дума повече, тя отново се задълбочи в книгата си.

 

 

— Не ми харесва това, Анри — каза Хеда вечерта, докато седяха в бара. — Чувствам се притеснена. Тя не е добре и не знам какво да правя. Професионалният ми опит и инстинктът ми подсказват да я оставя на мира, но в поведението й има нещо, което ме смущава, тя не е типичен случай.

Анри не знаеше какъв съвет да даде. Момичето му се струваше много особено. То бе смутило спокойния им живот, влиянието й бе направо потискащо, той се чувстваше неловко в дома на Хеда, а дори — при единствения случай, когато тя я бе завела на гости — и в собствения си дом! Но Кора бе преживяла нещо ужасно и макар че бе консервативен и голям инат, Анри не можеше да не й съчувства.

— Остави я, Хеда — отвърна той. — Остави я още малко и виж дали започва да се съвзема. Може би още една седмица. Хубаво ще е да я запознаем с хора на нейната възраст, да поизлезе малко, да се сприятели с момичетата от селото. Например с Мари и семейството й. Хайде да изпием още по едно и да отидем вкъщи да се наспим. Съгласна ли си?

— Да — кимна Хеда и му подаде празната си чаша.

 

 

Кора успя да се върне в къщата на Хеда съвсем в рамките на трийсет и петте минути, които си бе дала като краен срок. За нула време бе стигнала до къщата на Анри. Всичко бе станало съвсем лесно. „Лесно-чудесно“ — повтаряше си тя. Усмихна се и погали свидетелството за успешната операция. Боже Господи, този мъж бе пълен глупак! Миналата седмица, когато с Хеда му ходиха на гости, той си бе въобразил, че тя му хвърля съблазнителни погледи! Какъв идиот! Всъщност тя го бе наблюдавала много внимателно, когато им показваше пистолета си и се фукаше колко лесно го зарежда. Бе видяла в кой шкаф го прибира и къде държи ключа от шкафа. Сега вече притискаше пистолета до гърдите си и въздъхна с облекчение. Взе една хавлиена кърпа от банята и уви пистолета с нея, после го постави на дъното на пътната чанта, която бе приготвила още от сутринта, а отгоре натрупа дрехите си. Изпъна кувертюрата на леглото си и излезе от стаята.

Хеда щеше да прекара нощта у Анри. След няколко питиета в бара и едно у Анри щеше да заспи в леглото му, отпусната и доволна. Когато се върнеше сутринта, Кора отдавна щеше да си е заминала. Бележка с благодарности, букет цветя и довиждане.

Кора слезе по стълбите, подреди едно-две неща, оставени не на местата им в малката каменна къща, и се огледа за последно. Всъщност не видя нищо, не бе виждала истински нищо от дни. Заключи входната врата и остави ключа под изтривалката. Качи се на колата си и подкара, без да погледне повече назад. Бързаше за ферибота — беше си резервирала билет още преди седмица — и засега се движеше точно според графика си.