Мария Барет
Неприлично поведение (23)

Двадесет и втора глава

Беше денят на училищния спортен празник и Теа си облече кремави къси панталони от лен и бяла ленена риза без ръкави. Стегна талията си с кафяв велурен колан и обу ниски обувки в същия цвят. Погледна се в огледалото, среса набързо косата си, сложи си червило и провери дали и двете й обици са си на местата. Бяха.

— Така — каза тя, като се отправи към стълбите. — Спортен празник, пристигам! — взе чантата си и ключовете за колата, погледна се за последен път в огледалото и убедена, че изглежда добре, допълни: — Даниъл Елис, изяж се от яд! — отвори входната врата, но точно в този момент иззвъня телефонът. — По дяволите! — тя изчака да чуе включването на телефонния секретар, но не се чу нищо — беше забравила да го включи.

Върна се в антрето и грабна слушалката:

— Да? Ало? — прозвуча доста по-войнствено, отколкото би искала. Замълча. — О, да, да, аз се обаждах! Можете ли да изчакате минутка, за да се преместя на другия телефон? Благодаря — Теа остави слушалката, хвърли бърз поглед към часовника си и видя, че има десетина минути. Втурна се нагоре по стълбите към спалнята си, където веднага отвори чекмеджето на тоалетката си и извади една синя папка и химикалка. След това вдигна телефона, който стоеше до леглото й. — Извинете, че ви накарах да чакате. Да, аз се обаждах в „Дък и Ферет“, радвам се, че са ви предали — запрелиства папката, докато откри един лист, озаглавен „Юърт“. Извади го, взе си списание за подложка и продължи да слуша. — О, да, да, разбирам. Не, не е нищо, свързано с полицията, отнася се за бившата му приятелка — Кора Уитби. О, познавате я, така ли? Какво, миналата година? Да, много е привлекателна, да — Теа трескаво записваше по листа, докато гласът от другата страна на линията й обясняваше нещо. — Не, точно това е проблемът, не се е обаждал и ние се опитахме да се свържем с него, но не успяхме. Да, да, разбира се. Не, не бих разкрила откъде съм го научила, разбира се, че не… — тя замълча. — Разбирам — последва пауза, докато Теа обмисляше чутото. — Добре, ако ми дадете пълния му адрес, ще уредя да получите неголяма сума в брой. Колко точно, трийсет? — отново замълча. — Не, съжалявам, това е последното ми предложение и не мисля, че е малко за един петминутен разговор по телефона! — дяволите да го вземат, нямаше да получи нищо, докато тя не провереше дали адресът е истински. — Да, мога, утре сутрин. Добре, радвам се, че решихте — тя си записа: пари в брой — 35 лири, и името на бара. — Добре, давайте! — последваха адресът и телефонът, които така нареченият приятел на Юърт й даде. — Добре, записах ги, благодаря — тя подчерта сумата и до нея си записа: тел. Фил.

— И сте абсолютно сигурен, че той е там, така ли? — гласът отсреща я увери в това. — Добре, благодаря, много благодаря. Ще проверя информацията ви и ще ви изпратя парите — без повече приказки Теа затвори телефона.

Стана, постави листа в папката, а нея — в чекмеджето. Сега нямаше време, но щеше да звънне на телефонния номер по-късно през деня, след като поговореше с Фил. Теа затвори чекмеджето и се поздрави с първия успех. Една сутрин в Лондон, прекарана в обикаляне на баровете, които Юърт обикновено посещаваше, и вече се бе сдобила с това — първата насочваща информация.

Погледна часовника си и бързо тръгна надолу, включи телефонния секретар, грабна чантата си и изтича навън. „Дотук добре — помисли си, докато се качваше в колата, — може пък да започна нов бизнес — като детектив.“

 

 

Началното училище на Том се намираше на огромна площ от първокласна съсекска земя, граничеща от едната страна с река Арун, а от другата — с Южните падини. Когато зави по алеята и паркира зад дългата редица коли, Теа си помисли, както неведнъж вече, че това училище със сигурност бе по-добро от нейното собствено във „Финсбъри Парк“. Дръпна ръчната спирачка, слезе и взе чантата си. За родителите на най-малките ученици спортният празник означаваше да поседят като зрители на полето за крикет, да ръкопляскат бурно и после да пийнат чай в градината на училището. Слънцето грееше, духаше слаб ветрец — идиличен, типично английски ден. Носеха се гласовете на множество хора и виковете на момчетата, раздаваха се награди на всеки участвал в надпреварите, съвсем в духа на добрите частни училища. Теа извади одеялото си за пикник от багажника. Разбира се, тя не си бе купила обикновено карирано одеяло, както всички останали майки, а бе избрала искрящо розово на оранжеви квадрати. Нави го под мишница, махна на една майка от класа на Том, която я поздрави в отговор и извика: „Виждам, че пак си донесла това безумно одеяло, Теа!“ — и се отправи към полето, където течаха спортните състезания.

 

 

Спортният празник бе към края си и в градината на училището бе поднесен чай. Теа стоеше с чашката си чай в едната ръка и с малко, домашно приготвено кексче в другата и водеше любезен, типично английски разговор с директора и една от другите майки.

— Какъв късмет, че днес времето е хубаво, като се има предвид, че валя повече от седмица! — отбеляза директорът.

— Така е съгласи се Теа. Бедната ми градина направо се наводни!

— Значи се интересувате от градинарство, госпожо Маршал?

— Много — Теа никога не бе се представяла като госпожа или госпожица и бе оставила на учителите да се обръщат към нея, както решат. Не че много й се искаше да ги лъже или че се срамуваше, че е самотна майка, по-скоро го възприемаше като въпрос на удобство, особено за Том, пък и за самата нея. — Имам доста голяма зеленчукова градина, плодни дръвчета и храсти и, разбира се, задължителната леха с подправки.

Директорът се усмихна.

— Радвам се да го чуя! Том помага ли ви за градината?

Това бе едно от нещата, които Теа особено харесваше в училището на Том — фактът, че директорът знае имената на всички момчета. Войнственият, ляво ориентиран директор на нейното собствено училище можеше да изреди имената на всички членове на лейбъристкия кабинет в сянка, но не знаеше как се казват и учителите, камо ли учениците в училището, което ръководеше.

— О, много е добър в копаенето — каза Теа. — Особено в подкопаване корените на растенията.

Директорът се засмя:

— Значи е като мен! И аз не мога да различа коприва от марули — той погледна през рамото си. — А, Даниъл! Познаваш ли госпожа Маршъл? Тя е запалена градинарка! — Теа се изчерви.

Даниъл Елис пристъпи към тях. Той се обърна първо към другата майка и я целуна по бузата.

— Здравей, Одри. Благодаря за чая онзи ден, Чарли е прекарал страхотно.

— Удоволствието бе изцяло мое, Даниъл! Трябва да дойде пак някой ден.

— Не, сега е наш ред. Ще накарам Петула да ти звънне. Аз не съм много добър в организирането на подобни сбирки.

— Добре.

— Някой да иска още чай?

Теа поклати глава, но Даниъл кимна:

— Да, моля, с удоволствие бих изпил още една чаша.

— Добре, ще изпратя някое от момчетата да ти донесе. Одри?

— Не, благодаря, но ще се разходя, за да си потърся още едно парче от този вкусен кекс. Теа, искаш ли и ти?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам след малко.

— Даниъл?

— Не, благодаря, Одри.

— Добре. Ами в такъв случай, извинете ни — директорът и Одри се отдалечиха заедно и Теа ги изпрати с поглед. Обърна се към Даниъл, видя, че той я гледа, и пак се изчерви. Даниъл усети, че топката от нерви в стомаха му, която го бе измъчвала цял следобед, сега се увеличи още повече.

— Добре ли си, Теа? — попита той тихо.

— Да, чудесно.

— Радвам се. А Том?

— И той — Теа отмести поглед встрани, после, след няколко минути, го погледна отново. — Не си казал на никого с какво се занимавам, нали?

— Не — Даниъл се ядоса, че изобщо й бе хрумнало, че той е способен на подобно нещо. — Не мисля, че на някого му пука по какъв начин си изкарваш прехраната.

— Освен на теб.

Той се взря в земята. Боже Господи, бе безнадеждно. Бе прекарал целия следобед, гледайки с едно око към момчетата и с другото — към Теа, с кого говори тя, какво прави, как изглежда, дали изобщо поглежда в неговата посока, а сега успяваше да предизвика само гнева й. Тя нямаше да отстъпи и на сантиметър, това бе сигурно. Той допи чая си и направи последен опит:

— Имаш ли вести от Кора?

Теа кимна. Той внимателно наблюдаваше лицето й: изражението му се промени и стана напълно неразгадаемо.

— Във Франция е. При майка ми.

— При майка ти? — Даниъл знаеше съвсем малко за Теа, но доколкото бе разбрал, тя изобщо не бе близка с майка си. — А, добре. Как е тя?

— Както можеш да предположиш, че е при дадените обстоятелства — гласът на Теа стана съвсем леден. — Прекарала е някаква нервна криза и е убедена, че иска да се откаже от съдебното дело срещу Джейсън Уейкс, така че… — тя сви рамене.

— Съжалявам — каза Даниъл. — Сигурно се чувства ужасно.

Теа леко смекчи тона си.

— Да, така е — погледна Даниъл в очите и добави: — Защото той наистина е виновен. Кора наистина е била изнасилена.

Даниъл задържа погледа й. Даваше си сметка, че това, което се кани да каже, е неетично, но в момента то не го смущаваше.

— Знам — каза той. — Не се съмнявам, че е била изнасилена.

— Тогава можеш да ми помогнеш! — каза неочаквано Теа и очите й пламнаха от ентусиазъм. — Щом и ти си убеден във вината му, той трябва да бъде съден. Трябва да открия още доказателства, Даниъл. Трябва да открия какво крие Уейкс: има нещо съмнително във всичките тези показания, твърдящи какъв чудесен характер има той. А и никой не познава Кора така, както я познавам аз. Няма начин тя да го е насърчила, бе абсолютна параноичка в това отношение. Още от самото начало спазваше съвсем стриктно правилата, които си създадохме, и доколкото знам, не ги е нарушила нито веднъж, дори и в най-малка степен. Сигурно има нещо скрито-покрито около него, нещо, което полицията не е успяла да открие. Сигурно и преди е правил подобни неща, иначе просто не мога да повярвам, че… — Теа замълча, защото едно момче от училището се появи с чаша чай за Даниъл. Лицето й бе поруменяло и очите й проблясваха диво.

Даниъл благодари на момчето, отпи от чая и отмести поглед от Теа, поразен от непоносима болка заради откритието, че в момента тя изглеждаше по същия начин, както когато се бяха любили. Той преглътна чая, въпреки че изгори гърлото му, и използва мълчанието, за да овладее чувствата си.

— Даниъл, можеш да ми помогнеш — настоя Теа. — Ако искаш, разбира се. Щом вярваш, че той е виновен, значи можеш да помогнеш на справедливостта. Наистина можеш!

Даниъл се наведе и остави чашата на тревата до краката си. Не го интересуваше, че някой може да го види, беше се издигнал над това. Хвана ръцете на Теа и каза:

— Теа, не мога да ти помогна. Цялата тази история ме постави в много деликатна ситуация и ако сега се забъркам още повече, ще се компрометирам много сериозно. Имам принципи и трябва да ги спазвам.

— Принципи! — Теа дръпна ръцете си. — Съжалявам, но аз не се впечатлявам много от принципите, не и когато те противоречат на справедливостта.

— Но аз съм на страната на справедливостта! — Даниъл се чувстваше много разстроен. Защо Теа винаги оказваше такова влияние върху него? — Не мога да рискувам кариерата си заради това! Трябва да го разбереш! Каквото и да знам за този случай, то е професионална тайна между мен и бившия ми клиент и не мога да го разкривам.

Теа прехапа устната си. И тя бе разстроена. Сега двамата стояха, оковани в болезнено мълчание, и не забелязваха нищо около себе си.

— Теа, моля те — промълви Даниъл. — Не може ли поне да се срещнем и да обсъдим всичко?

— Тази история съсипа приятелката ми, а ти не можеш да си позволиш да ми помогнеш. Какво друго да си кажем, Даниъл, което можеш да разкриеш? — тя го погледна за последен път и без да изчака отговора му, се отдалечи.

 

 

Том седеше на кухненската маса с картичките от състезанията и ги броеше. Беше събрал картички за участие във всички спортни състезания през деня. На някои от тях пишеше: „Победител“.

Други бяха за второ или трето място, а на някои пишеше просто: „Добър опит“.

— Осем! — провикна се той към Теа. — Събрал съм осем!

— Чудесно — измърмори тя, без да отмества поглед от крема, който правеше. След малко все пак вдигна глава и му се усмихна, насилвайки се да забрави разговора с Даниъл. „Няма да му позволя да съсипе празничното ни настроение“, повтаряше си тя, но не можеше да се отърси от потискащия спомен. — Направо си звезда, Том Маршъл, браво!

— Може ли вече да видя изненадата?

Теа поклати глава:

— Щом е изненада, не може да се види предварително. След вечеря!

— Моля те! — настоя Том. — Нека я видя! — в този момент телефонът звънна и отвлече вниманието му. Той скочи да го вдигне пръв. Теа използва момента да прибере десерта в хладилника. — Дейв Лорънс е — провикна се Том.

— Добре, кажи му, че ей сега ще дойда.

Теа изми ръцете си и бързо ги подсуши с кърпата. Отиде до телефона.

— Здравей, Дейв, извинявай, че се забавих. Как си?

Детектив Лорънс седеше в колата си на километър разстояние от къщата на Теа.

— Добре съм, Теа. Всъщност съм съвсем наблизо, трябваше да отида на един адрес в селото и се чудех дали ще е удобно да се отбия за малко.

— Да, разбира се. Има ли нещо конкретно?

Лорънс си пое дъх.

— Ами не, всъщност не. Просто исках да се видим за малко.

— Аха, ясно — Теа се изненада, после се почувства поласкана. — Добре, чудесна идея! — погледна през рамо към кухнята, където стоеше готова една голяма тава с лазаня. Беше възнамерявала да замрази половината, но сега промени решението си. Лорънс можеше да й бъде полезен, това бе възможност, която не трябваше да се пропуска. — Защо не дойдеш за вечеря? — предложи тя. — Имаме нещо като празненство заради спортния празник днес. Том се представи много добре.

— О, не, не исках да се натрапвам.

— Не се натрапваш. Хайде, Том ще се радва да имаме компания, сигурна съм, че му писва да е само с мен през цялото време.

Лорънс се усмихна.

— Много се съмнявам да е така… — той се поколеба. — Ако си сигурна, че нямаш нищо против?

— Разбира се, че съм сигурна. Искаш ли да дойдеш веднага? Смятах да вечеряме след около час.

— Добре. Ще се отбия само да купя бутилка вино и след петнайсет-двайсет минути ще съм при вас. Добре ли е така?

Теа се усмихна. Кой знае докъде можеше да стигне една неофициална вечеря, стига тя да я запази спокойна и неофициална.

— Напълно. Ще те чакам.

 

 

Дейв Лорънс пристигна точно както бе казал — петнайсет минути по-късно, с бутилка червено австралийско вино и кутия белгийски шоколадови бонбони.

— Охо, любимите ми! — възкликна Теа, когато той й ги подаде. Лорънс се засмя и се зачуди защо тази фраза не звучеше абсурдно, произнесена от нея.

— Изглеждаш много добре.

Теа се обърна.

— Така ли? — ленените й дрехи бяха вече доста поизмачкани, не се бе ресала цял ден, нито бе подновявала червилото си.

Лорънс се усмихна.

— Да, определено — непринуденият й, но изтънчен вид му действаше много възбуждащо, но той не би добавил това в никакъв случай. Поне засега.

— Заповядай, влез. Да отворя ли това или ще предпочетеш първо чаша бяло вино?

— Червено, няма проблем. Тук мирише на нещо много вкусно.

— Лазаня, не е кой знае какво, но Том я обожава, а аз доста му угаждам, особено при такива случаи.

— Това е добре.

— Нима? — усмихна се Теа. — Не съм сигурна дали не го глезя прекалено. Мен никога не ме глезеха като дете и аз май прекалявам в другата посока.

— Никога не е вредно човек да получава това, което иска — поне според мен.

Теа го погледна. Той сякаш говореше съвсем открито и прямо, но начинът, по който я гледаше, придаваше на думите му и друг, съвсем различен смисъл. Теа усети, че се изчервява и тръгна към шкафа, за да извади тирбушон и да промени темата.

— Здрасти! — поздрави Том, който влезе в кухнята. Още бе със спортния си екип: бледосиня тениска и тъмносини шорти. „Изглежда като ангелче — каза си Теа веднага, виждат се само дългите му крака и буйната коса.“ — Вие ли сте полицаят?

— Да.

— Имате ли от онези коли със сирени на покрива?

— Да.

— Какво, тук ли? Супер! Може ли да я видя?

— Не, не е тук, в участъка е.

— О! — Том бе много разочарован.

— Обаче имам синя лампа, която мога да закрепям на покрива на обикновената си кола. Искаш ли да я видиш?

— Да! Може ли?

Лорънс се усмихна.

— Да тръгваме! — той извади ключовете за колата си и тръгна към вратата. Отвори я и подаде на момчето ключовете. — Натисни копчето на алармата, за да се отключат вратите — каза на Том, който бе изтърчал пред него. После се обърна към Теа: — Страхотен е! — усмихна се. Теа му отвърна с усмивка.

След вечеря Теа извади десерта — сметанова торта с боровинки, оцветена отгоре със зелена боя за сладкиши, за да изглежда като спортно игрище. Беше сложила и няколко миниатюрни пластмасови фигурки на спринтьори върху тортата и каза на Том, че този най-отпред е той.

— Невероятно! — възкликна Лорънс. — Как успя да…

Теа вдигна ръце, за да го накара да замълчи.

— Изобщо не е невероятно, по-скоро е престараване и дори изглежда малко глупаво, но на кого му пука. Том, искаш ли?

— Да.

— „Да“ какво?

— Да, моля!

— Дейв?

— Как мога да откажа?

— Съвсем лесно, бих казала. Зеленият цвят е достатъчен като мотив — тя отряза две парчета и ги подаде на Том и Дейв, после отряза за себе си съвсем тънко парче. — Пазя се за бонбоните — обясни тя на Лорънс. — Наистина са ми любимите.

— Добре, радвам се, че съм улучил.

Тя се усмихна и всички мълчаливо се заеха с тортата си. Том я изяде неприлично бързо.

— Благодаря за вечерята, мамо. Може ли да отида в дневната?

— Разбира се, догледай си касетата и после се качвай и се приготвяй за лягане.

— Какво? Без вана?

— Да. Можеш да си вземеш един душ. Хайде, тръгвай и ме викни, когато си готов.

Том скочи от стола си и изчезна. Теа го изпрати с поглед, помълча малко и реши да опита късмета си. Би предпочела Дейв да бе пил повече и да не е толкова нащрек, но това явно нямаше да стане, така че тя си пое дълбоко дъх и каза:

— Дейв, надявам се, нямаш нищо против да те попитам… ъъъ… как стана така, че нещата с Кора толкова се объркаха? Обикновено не става така, нали?

Дейв дояде тортата си, остави вилицата в чинията и я погледна.

— Не, не става — отпи от виното си, после и малко вода. — Канеше се да ме питаш това цяла вечер, нали?

Теа се взря в дланите си.

— Усещах колко си напрегната — той се протегна и хвана ръката й. — Теа, какво всъщност искаш да знаеш?

Тя усети как се отпуска. В един ужасяващ момент си помисли, че той ще я попита какво всъщност е намислила, и че тя няма да успее да измисли достоверно обяснение.

— Просто исках да знам какво не достигна. Защо нещата стигнаха дотук? Направо не ми го побира главата как той може да се измъкне невредим, при положение че е виновен.

— Какво целиш с въпросите си?

— Не знам — отвърна Теа тихо, без да го поглежда. Знаеше, че никак не я бива да лъже. — Предполагам, искам да си изясня положението поне за мен. И да съм в състояние да обясня на Кора какво точно става, когато тя ме попита.

Последва мълчание и Теа се притесни, че той не й е повярвал. Но след няколко минути Лорънс каза:

— Има два основни факта, които ни липсват, Теа, и няма да се справим без тях, а засега не успяваме да ги проверим — той се облегна на стола си и я погледна. — Първият е какво е правила Кора, след като е напуснала къщата на Уейкс и преди да се появи у вас. Тук изчезването на Юърт Локхарт съвсем усложнява положението… — Теа внимателно издиша. Значи се бе насочила правилно.

— Продължавай — подкани го тя и детектив Лорънс, без да осъзнава, че в момента отваря кутията на Пандора, продължи да й обяснява подробно ситуацията.