Мария Барет
Неприлично поведение (24)

Двадесет и трета глава

Теа седеше в леглото, наметнала една жилетка над нощницата си. Нощната й лампа светеше, а на масичката до нея имаше чаша чай. Четеше всичко, което бе събрала в папката си. Чувстваше се потисната, изморена и почти отчаяна. През двете седмици, откакто бе решила да проведе свое собствено разследване, не бе постигнала никакъв напредък. Нямаше развитие, нямаше улики, нямаше отговори. Нищо. Дори и трийсет и петте лири, които даде за адреса на Юърт, не донесоха нищо. Теа въздъхна, взе чая си и отново запрехвърля листите. На вратата се почука, тя бързо затвори папката и я пъхна под леглото си, след което извика:

— Влизай, татко, още чета.

Джейк, облечен в домашен халат и обут със стари кожени чехли, влезе в стаята и се приближи до леглото. Теа отмести краката си и той приседна на ръба.

— Добре ли си, Теа? Изглеждаш много тъжна и напрегната.

Тя се усмихна.

— Така ли? Съжалявам. Не, добре съм, благодаря.

— Сигурна ли си? — Джейк не изглеждаше убеден. — Просто Бети ми каза, че постоянно хвърчиш нанякъде. Доста се е притеснила и… — Джейк замълча.

— Не се тревожи, татко! — Теа го потупа успокоително по ръката. — Имаше това-онова, но нищо не излезе.

— О, съжалявам. И ти заслужаваш малко разнообразие. Теа, работиш прекалено, а откакто стана и това с Кора… ами струва ми се, че имаш нужда от малко компания. Добре де, стига съм те поучавал. Сигурна ли си, че си добре?

— Да, напълно.

Джейк се изправи, но петата на чехъла му се закачи на нещо под леглото. Той се наведе да види какво е и се изправи със синята папка в ръка.

— Боже Господи, това пък какво е? Обзалагам се, че си я забравила там отдолу — подаде я на Теа, но един лист от папката се изплъзна и падна на пода. Джейк коленичи да го вдигне. — Никога не съм харесвал тези папки, все се разпиляват… — задържа листа и го погледна за миг. Нещо привлече вниманието му обаче и без да успее да се спре, той прочете написаното. После погледна Теа. — Какво е това? — подаде й листа. — Още ли има?

Тя кимна.

— Същото? За Кора?

Тя отново кимна, после сведе глава.

— Какво, по дяволите, си решила да правиш, Теа? Тук пише: Разговор с приятеля на Юърт, после стрелка към някакъв адрес, който е зачеркнат. Какво означава всичко това? Да не би да се месиш в полицейското разследване?

— Не, не се меся!

— Ами какво тогава? — гласът на Джейк звучеше неумолимо. — Кажи ми, Теа! Това ли е причината за необичайните ти излизания? Затова ли си толкова замислена и напрегната? — той седна на леглото, отвори папката и я запрелиства. — Това е, нали? — беше толкова ядосан, колкото Теа рядко го бе виждала. — Теа? Ще ми обясниш ли или да се обадя на полицията да ги питам? Сигурно много ще се заинтригуват, че още някой работи по случая. Бих казал дори…

— Добре! — прекъсна го Теа.

Джейк млъкна и я погледна.

— Добре — повтори тя малко по-спокойно. — Ще ти обясня — взе папката, отвори я и подреди листата върху леглото. — Просто се опитвам да открия какво всъщност се е случило…

— Ти знаеш какво се е случило! Кора е била изнасилена! Какво повече ти трябва да знаеш?

— Искам да знам как Уейкс се е изкарал толкова неопетнен и чистичък! Искам да знам как е успял да се измъкне безнаказано! Как адвокатите са изградили толкова непоклатима защита на такъв негодник! Искам да знам защо, когато говорих с един от приятелите на Уейкс, който е бил там във въпросната нощ, един от „най-добрите“ му приятели, който е свидетелствал пред полицията за безупречния характер на Уейкс — защо като го попитах кога последно се е виждал с Уейкс, той не можа да си спомни. Страхотен приятел, а? Най-добрият му приятел! И като го попитах кога последно са се чували по телефона, той заекна, оплете се, изчерви се и накрая каза: „Не си спомням, сигурно миналата седмица.“ — Теа отпусна крака на пода и стана от леглото, прекалено възбудена, за да може да стои на едно място. Започна да крачи из стаята.

— Другият му тъй наречен приятел не искаше да каже и дума — нито в защита, нито против Уейкс, просто отказа да говори с мен!

— Теа, как, за Бога, си успяла да се свържеш с тези хора?

— Лени ми даде списък с имената, на които е била изпратена покана за партито на Уейкс в клуба в нощта, когато… — искаше да каже: „Когато Кора бе изнасилена“, но не можа дори да произнесе тези думи. Овладя се и продължи: — Обадих им се и ги питах дали са давали показания за полицията.

— Не мислиш ли, че това е доста дръзко? — Джейк не вярваше на ушите си. — Не мислиш ли, че от полицията може да се ядосат, ако научат какво правиш?

— Как ще научат? Аз няма да им кажа! — Теа изобщо не съжаляваше за стореното. — Има нещо потулено, Джейк! Знам, че е така и искам да открия какво е! Познавам Кора като собствена сестра и съм абсолютно сигурна, че не тя е насърчила Уейкс. Не би му дала и най-малкия аванс, просто не е такъв човек! — Теа го погледна в очите.

— Нали?

— Наистина не е, права си. Трябва да призная, че и аз се шокирах, когато чух твърденията, че е било с нейно съгласие. Просто не се връзваше, не и при характера на Кора, но те явно не вземат това под внимание!

— Секс с нейно съгласие! Как ли не! — Теа взе един лист. — После и това, историята с Юърт! Къде, по дяволите, е той? Как може да е изчезнал така внезапно? Когато са го потърсили от полицията, него вече го е нямало. Къде е? И защо с такава бързина е изчезнал? Някой е отишъл при него пръв, Джейк, някой сигурно му е платил, заплашил го е, не знам кое точно, но би било невероятно съвпадение той да изчезне точно когато отсъствието му може да се използва като аргумент в полза на защитата.

Джейк поклати глава:

— Почакай малко, не можеш да отправяш подобни обвинения! Може да се забъркаш в големи неприятности, това може да се изтълкува като опит за злепоставяне. А и какви доказателства имаш, освен развитото си въображение? — той вдигна ръце. — Не, не, това не го приемам, просто не звучи убедително.

— Добре, да се върнем на Уейкс тогава. Работи в тази банка от около година и всички то обожават. Секретарките, колегите, шефът му, всички мислят, че е роден за бизнес.

— Това пък откъде го знаеш? Да не си ходила в банката…

— Не! — прекъсна го Теа. — Не, не се тревожи. Не съм толкова непредпазлива — поклати глава, притеснена, че Джейк може да я помисли за глупачка. — Детектив Лорънс ми го каза, това е едно от нещата, които смущават и него. Той каза, цитирам: „Всичко мирише толкова прекалено хубаво, че ми заприличва на ароматизатор, който трябва да скрие вонята.“ Просто това е едно от нещата, които не се връзват.

— Не виждам какво точно целиш с това, Теа. Да не би да твърдиш, че Уейкс и всичките му приятели и колеги лъжат? Ако е така, това е абсурдно! А и е напълно недоказуемо! Няма да помогне на Кора по никакъв начин.

Теа замълча и погледна Джейк. После отпусна глава в дланите си.

— Знам — измърмори тя. — Убедена съм в това, но не мога да го докажа, така че… — вдигна сепнато глава. — Божичко! Какъв е този шум?

Джейк скочи на крака.

— Звучи като котка, сякаш е наранена…

Двамата се втурнаха към прозореца и Теа го отвори широко. Пищенето се носеше в нощта.

— Котаракът на госпожа Бетс — каза Теа и затърси обувките си. — За Бога, звучи, сякаш някой почти го е заклал. По-добре да ида да видя какво става. Госпожа Бетс замина за уикенда. Може някой да е прегазил котарака с колата си — тя хукна към вратата.

— Да дойда ли с теб? — попита Джейк.

— Не, засега няма нужда. Ако не го намеря, ще те извикам — лицето й бе съвсем пребледняло, мразеше да вижда как някое животно страда и при мисълта за това направо й се гадеше.

— Теа? — Джейк изтича на площадката, но тя вече бе долу и отваряше предната врата. — Теа, чакай! — не го чу, защото бе излязла.

— Арти? — Теа изтича надолу по алеята. — Арти? Всичко е наред, миличък, идвам! — извика тя. Пищенето продължаваше и стомахът на Теа се сви. Беше много тъмно, имаше само няколко звезди, а луната бе съвсем тъничък сърп. — По дяволите! — не видя едно стъпало, препъна се и се зачуди дали да не се върне за фенерче. — Арти? — извика отново. Пищенето бе преминало в жален вой, сякаш животинчето щеше да издъхне всеки момент. — Арти? Къде си?

Изведнъж нещо я удари в лицето. Пляс! Беше тежко, топло и мокро и като го докосна с ръка, Теа напипа една лапичка.

— Божичко! — ахна и веднага млъкна. Ударът дойде изотзад, нещо тежко се стовари върху раменете й и я събори на колене, а стомахът я сряза от болка. Падна върху чакъла и острите камъчета се забиха в голата й кожа. Отвори уста и изпищя точно когато някой я срита силно отстрани. Тя се присви одве. — Джейк! — извика. — Джейк! — отново я ритнаха — този път в гърдите, и тя се сви на кълбо, вцепенена от болка.

— Теа! — Джейк бе излязъл от къщата и тичаше по алеята към нея. Тя чу стъпки и скърцане на чакъл, но стъпките сякаш се отдалечаваха. Заплака.

— Джейк… — хълцаше тя. — Джейк, моля те… — затвори очи.

— Теа! — Джейк коленичи до нея. — Божичко! Какво… — внимателно вдигна главата й.

Теа отвори очи и усети ръцете му върху лицето си.

— Добре съм… — прошепна тя.

— Не говори, всичко ще се оправи, вече съм тук — Джейк я огледа, лицето й бе цялото в кръв и той едва се сдържа да не заплаче от облекчение, болка и гняв. — Можеш ли да се движиш?

— Да… Мисля… че да — изпъна краката си и се надигна до седнало положение. Джейк носеше фенерче. Беше го оставил на тревата до Теа и лъчът му осветяваше върховете на дърветата. — Нещо ме удари в лицето, не знам какво, после някой ме блъсна отзад — тя разтри раменете си. — Не видях нищо… беше много тъмно, нищо не се виждаше — Теа погледна към дърветата, осветени от фенерчето. — Мисля, че дойде от… — млъкна и притисна ръка към устата си. — О, Боже… — стомахът й се преобърна. — Божичко, Джейк, това е Арти — тя се наведе и повърна.

Джейк огледа района зад нея. На едно дърво висеше обесена котка, която беше разпорена от врата до опашката. Лъчът на фенерчето освети зловещата гледка и ужасените и изцъклени очи на животното блеснаха от светлината. Джейк се изправи, за да не повърне и той. На врата на котката имаше закачена бележка. Пишеше:

„Любопитството уби котката.^[1]“

Беше чист късмет, че детектив Лорънс бе в участъка тази вечер, но той го възприе като знак на съдбата. Занимаваше се с разни писмени доклади, когато постъпи обаждане за нападение, и какъвто си бе любопитен, той веднага се заслуша в разговора на колегата си и чу името на селото, в което живееше Теа.

— Хей, Майк, какво става? — извика той.

— Нападение в някакво селце близо до Даунс. Нападнали са млада жена в собствената й градина. Веднага тръгваме.

— Знаеш ли името на жертвата?

— Да, Теа Маршъл…

Лорънс вече бе прекосил помещението. Грабна листчето от ръката на младши детектив Майк Мичъл и прочете записаното.

— Боже Господи! — вдигна глава. — Само това ли се знае?

— Да, веднага тръгваме.

— Добре! — Лорънс грабна сакото и ключовете за колата си. — Ще се видим там — каза вече от вратата. — Тя е основният свидетел по един от моите случаи.

 

 

Теа седеше, увита с едно одеяло, и стискаше с разтрепераните си ръце чашата обилно подсладен и подсилен с малко бренди чай, а Джейк крачеше из стаята, вече напълно облечен.

— Съжалявам, Теа, но трябваше да го направя — той спря и я погледна. — Това е стигнало прекалено далеч. Полицията просто трябва да научи — Теа не каза нищо. — И ако питаш мен, те трябва да научат цялата история.

— Недей, Джейк, моля те… — все още бе под влияние на шока и с мъка се сдържаше да не заплаче. — Какво направи с Арти? — попита тихо.

— Поставих го в една торба в дъното на градината — Джейк поклати глава. — Теа, престани да избягваш темата! Ти ли ще им кажеш или аз?

— Какво да им кажа? Това няма нищо общо с Кора!

Джейк коленичи пред нея.

— Разбира се, че има общо със случая с Кора! Това е някакво предупреждение и ти трябва да кажеш на полицията!

— Значи сега ми вярваш? Признаваш, че в случая има нещо потулено и странно?

Джейк си пое дълбоко дъх.

— Не знам, Теа. Не мога да мисля за това сега. А и не се притеснявам за разследването на полицията, а за самата теб. Предай им каквото си открила и ги остави да си свършат работата.

Теа пак не каза нищо. Отчаян и ядосан, Джейк се изправи и продължи да крачи.

 

 

Детектив Лорънс сложи синята сигнална лампа на покрива на колата си и подкара с пълна скорост по шосе А-24. Мина по отбивката вдясно, тръгна по селския път, преминаващ през няколко селища, и стигна до селото на Теа. Намали едва забележимо и подкара по тесния път, който водеше само към четири къщи. На алеята пред къщата на Теа спря рязко, точно зад патрулната кола, остави лампата да свети, изскочи от колата и хукна към входната врата. Нямаше официална причина да бърза толкова, случаят не бе спешен, но Лорънс не се замисли за това. Теа Маршъл бе не само ключов свидетел в случая, по който работеше. През последните две седмици Лорънс бе започнал да си мисли, че тя може да се окаже нещо много повече за самия него.

 

 

Даниъл Елис се връщаше с колата си след спокойна вечеря с приятели в Хейкот, следващото село след това на Теа. Караше и слушаше един нов компактдиск. По принцип бе предпазлив шофьор и спазваше ограниченията на скоростта, но щом навлезе в селото на Теа, намали съвсем и започна да оглежда колите, опитвайки се да разпознае колата й. И въпреки че си повтори няколко пъти, че няма какво да гледа по посока към къщата на Теа, когато стигна до нейната улица, намали още повече и се взря в тъмнината, без да очаква наистина да види нещо. Внезапно спря по средата на пътя, без да е дал никакъв сигнал за това — просто спря. Сграбчи силно волана. В края на улицата, точно пред къщата на Теа, имаше две полицейски коли — едната със светеща синя лампа.

— По дяволите! — изруга той и без да се замисля повече, включи на първа и бързо подкара към къщата.

 

 

Детектив Лорънс влезе тичешком в къщата. Вратата бе отворена, тъй като единият от униформените полицаи бе излязъл с Джейк в градината, за да види котката.

— Полиция! — представи се той и показа служебната си карта на полицайката, която стоеше в антрето. — Къде е Теа? Госпожа Маршъл?

— В кухнята.

— Тук съм, Дейв — извика Теа.

Той бързо се отправи натам и я намери да се топли до печката.

— За Бога, Теа! Добре ли си? — отиде до нея и хвана ръцете й.

— Ох! — възкликна тя и опита да се усмихне.

— Имаш ли нужда от лекар?

— Не, не мисля. Просто ме блъснаха по раменете и после ме сритаха няколко пъти, но мисля, че ми няма нищо. Утре за всеки случай ще навестя личния си лекар.

— Какво стана?

— Теа?

Теа вдигна глава, разпознала гласа на Даниъл.

— Даниъл?

Той бързо влезе в стаята, последван от полицайката.

— Извинете, той…

— Да, да, приятел ми е. Няма нищо.

Даниъл стоеше на прага и се опитваше да асимилира видяното. Детектив Лорънс се бе дръпнал, настрани, но Даниъл бе доловил някаква близост между него и Теа.

— Теа, добре ли си?

Тя кимна притеснено.

— Какво правиш тук?

— Можеш ли да повярваш, просто минавах през селото и видях полицейската кола и… — той сви рамене. Последва кратко мълчание, после измърмори: — Слава Богу, че си добре.

Лорънс се обади:

— Какво точно се случи, Теа? Изненада ли ги? Опит за кражба ли беше?

— Не, беше… — Теа млъкна, защото в този момент Джейк се върна в къщата.

Следваше го униформен полицай, който разпозна Лорънс и му каза:

— Сър, мисля, че трябва да дойдете отвън да видите нещо.

Теа се взираше в пода.

— Теа?

— Да, върви.

Лорънс излезе и Даниъл пристъпи навътре в стаята.

— Каза ли му? — обърна се Теа към Джейк.

Той поклати глава.

— Какво да му каже? — попита Даниъл.

Теа затвори очи за момент, после обясни:

— Тази вечер бях нападната. Беше предупреждение, че намесата ми е нежелана. Бях започнала да задавам въпроси за Джейсън Уейкс и Кора.

— Какво си правила?

— Свързах се с неколцина от приятелите на Уейкс и им зададох някои въпроси, това е всичко. И се опитах да открия Юърт — Теа размаха ръце. — Боже Господи! Всички реагират, сякаш съм извършила някакво престъпление! Просто се опитвах да си отговоря на някои въпроси, за да… — млъкна и захапа юмрука си. В съзнанието й проблесна гледката на изкормения Арти — само за секунда — но това бе достатъчно очите й да се напълнят със сълзи.

— Кажи му за котарака.

Теа поклати глава.

— Добре, тогава аз ще му кажа. Някой — същият, който е нападнал Теа — е убил котарака на съседите. Беше разпорен от врата до опашката и висеше обесен на…

— Стига! — изплака Теа. — Стига, Джейк, моля те!

— Не, няма да спра. Бяха оставили бележка, на която пишеше: „Любопитството уби котката.“ Беше предупреждение, и то кърваво предупреждение, че може да убият и самата нея — той погледна Теа. — Следващия път може да си ти, Теа, или пък Том!

Теа се разплака, а Даниъл усети пронизваща болка при вида на сълзите й.

— Теа — прошепна той нежно. Замълча, защото детектив Лорънс се върна в стаята.

— Какво, по дяволите, значи всичко това? — попита навъсено Лорънс. — Теа? Какво, по дяволите, става?

Теа преглътна сълзите си и прехапа силно устната си.

— Аз… аз задавах въпроси за Юърт и Джейсън Уейкс.

— Боже Господи, как може да си такава глупачка!

— Хей, я по-кротко! — намеси се Даниъл. — Няма нужда от подобни изрази!

Лорънс изгледа през рамо Даниъл, но все пак се постара да се успокои.

— Осъзнаваш ли, че така можеш да злепоставиш цялото разследване? Че има процедури, които трябва да се спазват, правила, протоколи, които — ако се пренебрегнат — могат да провалят обвинението ни — той бе готов да избухне, но някак се сдържаше. — Какво си мислеше, че правиш? Какво, Теа?

— Опитвах се да открия Юърт. Дадоха ми един адрес. Намерих приятел на Юърт в един от клубовете, където ходеше често, и после… просто нещата си продължиха…

— И са ти дали адрес в Нюкасъл, нали?

Теа се сепна.

— Ти откъде…

— И ние си вършим работата, Теа! Не сме някакви поспаланковци, които не си мърдат пръста! — Лорънс поклати глава. — Нима си мислеше, че ние няма да проверим всяка възможна следа, всеки познат на Юърт и всеки клуб? За Бога! Само любител Шерлок Холмс ни трябваше!

Теа отпусна глава в дланите си.

— Това е сериозна заплаха, Теа! Имала си късмет, но следващия път може и да нямаш! — Лорънс погледна през рамо и видя, че пристигнаха двамата дежурни детективи. — Всичко наред ли е, Майк?

— Да. Какво става тук?

Лорънс виждаше, че Теа плаче, и реши да изведе колегите си навън.

— Ела, ще ти предам накратко какво открихме. Тъкмо ще запаля една цигара. — Той погледна към полицайката. — Защо не направите чаша чай за госпожа Маршъл? — Жената кимна, а Лорънс и колегите му излязоха в градината.

 

 

Много по-късно, когато полицаите най-после си тръгнаха, Даниъл остана. Намери бутилка коняк в шкафа на Теа и наля три чашки. Теа изглеждаше изцедена физически и емоционално и той едва се сдържа да не я прегърне, за да я успокои.

— Добре — каза той, като отпи от коняка си. — Какво всъщност става тук? Ти не си глупачка, Теа, трябва нещо сериозно да те тормози, за да се забъркаш толкова.

Джейк погледна Даниъл. Хареса го, но Теа се държеше така, сякаш изобщо не го харесва.

— Теа? — подкани я той. — Ще отговориш ли на Даниъл?

Тя сви рамене. Отпи голяма глътка от брендито и се закашля.

— Ще ти дам папката си — каза му направо. — От нея ще разбереш защо мисля така.

Даниъл кимна и допи коняка си наведнъж. Нямаше смисъл да им се натрапва повече, беше разбрал намека й.

— Добре, ще я прегледам.

Той се изправи и Джейк каза:

— Ще я донеса, горе е.

— Благодаря — когато Джейк излезе, Даниъл се втренчи в косата на Теа и каза: — Не съм виновен аз за това положение.

— Не съм казала, че си.

— Но сякаш по някакъв начин виниш мен. Ако не бях аз адвокат на Уейкс, щеше да е някой друг.

Теа го погледна и ефектът от погледа й бе, че го накара да отстъпи назад.

— Но можеше да ми помогнеш.

— Не, не можех. Ако човек има принципи, трябва да ги спазва винаги, иначе няма никакъв смисъл.

— Но ако човек има принципи, трябва да знае кога да ги прилага и кога не — възрази Теа. — Това беше проблем и на майка ми.

Джейк се върна с папката, Даниъл я взе и се сбогува. Теа не вдигна глава, нито промълви „довиждане“. Нямаше сили за нищо, вече нищо нямаше смисъл.