Мария Барет
Неприлично поведение (26)

Двадесет и пета глава

Детектив Лорънс се чувстваше потиснат. От двайсет и четири часа не мръдваше от участъка в очакване на резултати от подновеното разследване на случая „Уайт“, но засега резултатът от самоналоженото му мъчение бе нулев.

— Защо не си идеш вкъщи, Дейв? — подхвърли му детектив Мичъл, като минаваше покрай бюрото му и го видя да седи с отпусната глава, затворени очи и стиснал неизменната цигара между устните си.

— И да ти кажа, няма да разбереш — измърмори той, без да вдига глава. Честно казано, и самият той не бе сигурен, че разбира защо. Не бе заради Теа, това вече си бе изяснил през изминалото денонощие. Беше много повече, беше, защото не искаше да предаде Корин Уайт, не искаше да позволи на надутия, богат негодник да се измъкне безнаказано. Беше крайна проява на професионализъм и въпрос на гордост и достойнство. „Да, точно така — помисли си и в този момент телефонът иззвъня — най-вече гордост.“ Грабна слушалката и изръмжа името си, но след секунди се изправи рязко и си запали нова цигара. — Сигурна ли си, Кет? Да, чакай да проверя. Номерът е M465FRC, син опел корса. Наистина? Боже Господи! Ти си гениална! Браво, Кет! Да, моля те, донеси касетата веднага и ще я изгледаме заедно — той затвори телефона и скочи на крака.

— Добре ли си, шефе?

— Повече от добре, направо чудесно! Намерила го е! Кет е намерила касетата, на която се вижда как Корин Уайт е спряла в ъгъла на паркинга на една денонощна бензиностанция, съвсем близо до шосе А-24. Досега не сме го открили, защото не е точно по пътя между Уейкс и Теа Маршъл, но Кет решила да провери. Направо гениално! Корин Уайт е стояла там през цялото време, което досега ни се губеше. Всичките час и четирийсет и пет минути и със сигурност е тя! — той изгаси цигарата си и веднага си запали нова. — Сега остава и ти, Луис, да извадиш късмет и ще хванем здраво копелето без никакво съмнение! Просто няма да има за какво да се заловят!

 

 

Даниъл Елис погледна бележките, които си бе записал, а в това време факсът му изписука и започна да получава някакъв списък.

— Аха! — измърмори той, стана и се протегна. Отиде до факса и в този момент звънна телефонът на бюрото му. Даниъл веднага вдигна слушалката. — Ало? Да, да, аз се обаждах, благодаря. О, наистина ли? Чудесно, благодаря. Да, да, за финансовата страница на „Дейли Телеграф“. Разбира се, само да си запиша още веднъж името ви и ще ви изпратя един екземпляр веднага щом го публикуват — през последните двайсет и четири часа бе открил, че с няколко безобидни лъжи може да научи невероятно много. Първо бе казал, че се занимава със статистиките за безработица по проект на Министерството на промишлеността и търговията, а сега се представи за журналист от „Телеграф“. Само за един ден от адвокат бе станал статистик, а после и журналист. Не бе зле. Записа си името на момичето от отдела за връзки с обществеността на банката и й благодари отново за помощта. После отиде до факса и взе листовете, които бяха изтекли. Беше получил списък на най-важните вложители, чиито капитали се управляваха от банката, размера на капиталите и екипите, които ръководеха инвестиционната дейност. Даниъл зачете списъка и се отпусна на стола си. — О, Боже… — подчерта името на фирмата, която бе поверила най-много капитали за управление на банката, и поклати глава. Беше „Хайнд Индъстриъл“. Джейсън Уейкс управляваше част от пенсионния им фонд, банката бе разпределила останалите средства между няколко други екипа.

Даниъл вдигна телефона и набра номера, от който бе получен факсът.

— Ало? Мога ли да говоря с Кайли? О, Кайли ли е? Здравейте. Обажда се Том Роджърс, журналистът. Преди малко говорихме. Да, здравейте отново. Вижте, Кайли, дали бихте могли да ми помогнете с още малко информация? Интересува ме откога банката управлява пенсионния фонд на „Хайнд Индъстриъл“. Искам да добавя един малък абзац за лоялността на клиентите и как те държат повече на… О, можете да го проверите? Да, ще изчакам — той забарабани с химикалката по предните си зъби, малко напрегнат от изчакването. — Да? От миналата година? Август миналата година? Аха, от „Фърст Мидуестърн“? Добре. Благодаря ви отново, Кайли. Дочуване засега — Даниъл остави слушалката и пак се облегна на стола си. „Хайнд Индъстриъл“ местят пенсионния си фонд от „Фърст Мидуестърн“ в „Премиър Банк“ и Джейсън Уейкс е назначен да го ръководи по същото време, може би като част от пакета, може би не, но каквато и да бе истината, никой нямаше да каже нищо против сина на един от най-важните клиенти на банката. Имаше нещо скрито-покрито. Но никой нямаше да рискува да ядоса „Хайнд Индъстриъл“, колкото и некадърен или непоносим да се бе оказал Джейсън Уейкс. Може би, тук вече Даниъл просто гадаеше, може би бе спуснато указание от горе всички да си държат устата затворена или да говорят само хубави неща, за да нямат проблеми. Какво беше казал Джон Едуардс, когато помоли Даниъл да поеме случая: „Майкъл Уейкс винаги получава това, което поиска.“ Уейкс бе пожелал синът му да бъде защитаван от най-добрите адвокати, така както бе пожелал каквито и недостатъци да има синчето му Джейсън, те да бъдат премълчавани или представяни в съвсем различна светлина.

Даниъл запрелиства факсовете, които си бе издействал да получи сутринта, и откри този, който му трябваше — списък на работещите в банката, с който се бе сдобил, след като се бе представил на човека от отдел „Кадри“ като служител в Министерството на търговията и промишлеността. Сега прегледа внимателно списъка, подчерта си няколко имена и отново взе телефона. Набра агенцията за набиране на кадри, с която обикновено работеше „Премиър Банк“.

— Ало, да, здравейте… ъъъ… дали Морийн Паркс е още там? Да? Да, ако обичате. Ще изчакам — госпожа Паркс бе директор на агенцията и както бе казала секретарката преди това, никой, освен нея не можеше да съобщава каквато и да било информация. — Ало? Морийн Паркс? Да, надявам се. Казвам се Том Роджърс и съм журналист. В момента работя по една голяма статия по поръчка на един от най-големите всекидневници. Статията ще бъде за сексуалния тормоз в големите фирми в Сити. Тъй като се интересувам основно от финансовите институции и знам, че вие осигурявате секретарските кадри за голям брой… — замълча, защото Морийн Паркс го попита за кой точно всекидневник работи и той се поколеба кой да избере този път. — Да, разбира се, за „Таймс“. Редакторката Сюзън Хилър, която ми възложи статията, ми препоръча да поставя ударението върху секретарките, защото според нас те са основният обект на подобни посегателства — Даниъл си пое дъх и продължи бързо: — Помислих си, че вие може да имате опит от първа ръка с подобни произшествия. Дали съм бил прав? — погледна отново списъка със служителите и техния стаж в банката, както и двете имена, които си бе отбелязал. И двете жени бяха работили като секретарки в отдела на Уейкс, и двете бяха напуснали доста бързо след не повече от месец работа в банката, и двете бяха предложени на банката от агенцията на Морийн Паркс. Можеше да бъде обичайното текучество, но пък можеше и да не е… — Наистина сте имали? Да, разбира се, мога да дойда. Кога ще ви бъде удобно? Честно казано, колкото по-скоро, толкова по-добре за мен. Срокът малко ме притиска. Утре сутринта? — Даниъл взе бележника със срещите си. — Да, седем и четирийсет и пет е чудесно. Не, не е прекалено рано, съвсем не. Благодаря. Да, знам къде се намирате. Очаквам с нетърпение да се срещнем.

 

 

Фериботът на Кора пристигна в Доувър в пет сутринта. Това бе един от онези луксозни лайнери, които пътуват през нощта и имат басейни, нощни клубове и фризьорски салони на борда си. Точно във фризьорския салон прекара Кора по-голямата част от времето и стъпи на английска земя вече не блондинка на черта до раменете, а брюнетка със съвсем къса и изтънена коса. Фризурата бе променила лицето й напълно, сега то изглеждаше по-малко и ъгловато, а с новите си тесни слънчеви очила Кора бе почти неузнаваема.

Първо отиде с колата си до една фирма за автомобили под наем и нае кола, оставяйки своята собствена в паркинга на фирмата, който се използваше срещу съвсем незначителна такса. Напълни резервоара на наетата кола и се отправи към магистралата за Лондон. След половин час, около шест сутринта, тя вече бе на път към офиса на „Премиър Банк“ в Лондон.

 

 

Беше петък, пет и половина сутринта, третият ден от отпуската на Даниъл. Той вече бе станал, беше се изкъпал и избръснал и бе облечен с костюм и вратовръзка. Направи си чай, закуси и събра бележките си, като ги натъпка в куфарчето си. Когато Петула слезе в кухнята в шест часа, той тъкмо тръгваше с намерение да отиде с колата си до Гатуик^[1], откъдето да вземе експреса до площад „Виктория“.

— Ще се върна към обяд, Пет! Ще заведеш ли момчетата в зоопарка днес?

Най-близкият зоопарк се намираше в Източен Съсекс. Петула се намръщи и Даниъл каза:

— Знам, знам, не е приятно, но не мога да отида аз. Трябва да свърша нещо много важно тази сутрин, нещо изключително важно!

Петула още се мръщеше, така че Даниъл остави куфарчето си, върна се от вратата и я целуна по бузата.

— Утре няма да излизам. Обещавам.

Петула кимна, а Даниъл взе куфарчето си и се отправи повторно към вратата.

— Някога да не съм спазил обещанията си, Пет? — извика той вече отвън и Петула най-после се усмихна. Винаги ги спазваше. Даниъл Елис бе най-принципният човек, когото познаваше.

Офисът на Морийн Паркс бе в една пресечка на „Оксфорд Стрийт“, много елегантен и заел целия първи етаж на бивш магазин, както и втория етаж, където по-рано бе живял собственикът на магазина. Бе проектиран и обзаведен от специалисти по офис обзавеждане, имаше меки и удобни канапета с дамаски на райета, надиплени завеси, махагонови бюра, имитиращи известни модели от минали векове, и картини в красиви рамки. В агенция „Паркс“ работеха шест жени на пълен работен ден, от които се изискваше винаги да са облечени с костюми. Бяха завършили елитни секретарски колежи, очакваха да си намерят високоплатена работа в Сити, където да се задържат година-две, преди да си намерят богат млад съпруг.

 

 

Когато Даниъл пристигна, Морийн Паркс бе сама в офиса. Служителките й пристигаха чак в осем и половина, което означаваше, че разполагат — както предупреди госпожа Паркс, поглеждайки златния си „Ролекс“ — с четирийсет минути.

— Надявам се, че нямате нищо против — допълни тя, докато наливаше на Даниъл кафе. — Наистина бих предпочела да приключим, преди да започнат да пристигат служителките ми. Мисля, че ще е по-добре, ако само ние двамата с вас знаем за тази среща.

— Разбира се — увери я Даниъл.

— Мляко или захар?

— Не, пия го чисто — той взе кафето си и двамата седнаха един срещу друг.

— Е, господин Роджърс…

— Наричайте ме Том, моля ви.

— Том. Искахте да научите за опита ни със случаи на сексуален тормоз?

— Да, казахте, че сте имали подобни инциденти. Нали така?

— Да — Морийн Паркс бе малко под петдесетте, с изправена стойка, грижливо поддържан маникюр, много скъп костюм и съвсем малко класически бижута. Маниерите й бяха шлифовани, но на Даниъл му се стори, че долавя лека следа от северняшки акцент в говора й. Освен това изглеждаше доста изнервена. — Но трябва да ви предупредя, че съвсем не съм сигурна дали мога да споделя това с вас. Ако не бе чувството ми, че е извършена несправедливост, и фактът, че едно от момичетата ми, от най-добрите ми момичета, беше… — тя замълча за момент и се взря в дланите си. — В тази статия… трябва ли да се използват истинските имена?

Даниъл поклати глава:

— Изобщо не е необходимо. Ако желаете да останете анонимна, това си е ваше право. Мога да кажа например: „една от елитните агенции за набиране на персонал“. Би трябвало да има поне няколко такива.

— Е, не са много.

— Разбира се, но все пак гарантира известна анонимност.

— И имам вашата гаранция, че ще се погрижите за това? Обещавате ли?

— Разбира се — „вярва на журналист — помисли си той, — това е първата й грешка.“

— Работата е там, Том, че от известно време ме измъчва мисълта за един инцидент. Аз съм честна жена, нещо нетипично за нашия бизнес наистина, но съм изградила репутацията си точно върху това. При Морийн Паркс няма скрити недостатъци — това, което виждате, е това, което получавате. Стана така, че… — тя се поколеба отново.

— Имах проблем с една от институциите в Сити — две от момичетата ми напуснаха заради сексуален тормоз. Особено единият случай, този с второто момиче, беше… направо ужасен… — последва нова пауза, този път още по-дълга. — Така че мисля, че е време да проговоря за случилото се, за да го поправя поне малко. Когато се обадихте вчера и оставихте съобщение за мен, аз доста дълго мислих и реших, че това е намесата на съдбата. Бях получила предупреждение да си мълча за случилото се, защото иначе никой вече няма да сключи сделка с малката ми фирмичка. А една голяма банка за нас е основен клиент, който не можем да си позволим да загубим. Така че аз си мълчах, но момичетата ми са нещастни, започна да се разчува между тях и те вече не ми се доверяват, усещам го. Това, което се случи, не бе по моя вина, но някои от редовните ни секретарки за почасова работа винят мен, смятат, че аз…

— Госпожо Паркс? — прекъсна я Даниъл. — Какво точно се случи? Съжалявам, но нищо не мога да разбера, ако не ми кажете подробностите.

Морийн се поколеба отново. Темата видимо я разстройваше.

— Защо не ми разкажете всичко със свои думи, от начало до край?

— Добре — тя очевидно бе жена, която не дава израз на емоциите си, но сега усилията й да се овладее не бяха съвсем успешни.

Даниъл извади диктофон от куфара си.

— Може ли да запиша разказа ви? Ще го използвам само за бележките си, за да ми е по-лесно да отсея същественото.

— Ами… да, можете да записвате — тя изчака Даниъл да включи диктофона и си пое дълбоко дъх. — Всичко започна преди около година. Имах едно чудесно момиче — Лора, и тя започна работа при един от най-значителните ни клиенти. Беше добра работа — личен асистент на управленския екип на фонда. След това стана инцидентът. Лора работеше там само от месец, когато един от новите управители се опитал да й се пусне.

— Да й се пусне?

— Да. Тя не каза нищо повече, поне не на мен, но после чух от едно от другите момичета, че този мъж се държал наистина отвратително, грубо и агресивно. Тя отхвърлила авансите му — бе сгодена, щеше да се жени този август — но в продължение на три седмици тормозът продължил. Само така мога да го определя: тормоз, физически и психологически. Мъжът я докосвал при всеки удобен случай, подхвърлял й похотливи забележки, правел си шеги за нейна сметка, унижавал я и в края на краищата тя напусна и работата, и агенцията ми! — Морийн Паркс поклати глава. — Разбира се, аз научих всичко това, след като тя си отиде, и така и не можах да поговоря лично с нея за случилото се. Но въпреки това побеснях! Отидох веднага в банката, говорих с шефа на отдела, който отрече абсолютно всичко. Каза, че било просто недоразумение и че моето момиче било „истеричка“. И представяте ли си, аз му повярвах! Божичко, колко наивна съм била! Просто това момиче току-що бе дошло в агенцията ми, а аз бях работила с банката от много време и никога преди това не бях имала проблеми, никога! Целият инцидент бе омаловажен и аз приех версията им. Нещо повече, намерих им нова секретарка, едно от най-добрите ми момичета, което до този момент поемаше само временни постове. Бързо им осигурих заместничка, а те ми предложиха щедър хонорар за извънредната услуга. Всъщност са ми платили да си мълча, но тогава не го осъзнавах.

Даниъл, който си водеше бележки, вдигна глава, защото Морийн Паркс замълча. Тя издуха носа си в една безупречно бяла кърпичка.

— Съжалявам — каза тя. — Но като се отприщят емоциите… Толкова дълго таих тази тревога в себе си, толкова дълго се измъчвах, че сега, като ви го разказвам, ми действа много разстройващо… — издуха носа си отново. — Извинете.

— Няма нищо. Напълно разбирам как се чувствате. Искате ли да направим кратка пауза?

Морийн погледна часовника си.

— Не, иначе ще ни свърши времето — тя сгъна кърпичката си. — Когато това момиче, Лора, напусна банката, както ви казах, им изпратих едно от най-опитните си момичета — Кейт. Тя започна при тях още на следващата седмица. Кейт е много способна. Привлекателна, на двайсет и седем-осем години, неомъжена, много независима и наистина твърде способна. Тя работеше при мен от седем години, преди да стане това с банката, така че изобщо не бих се усъмнила в нейните думи.

— Какво се случи?

— Ами на първо време същото, както с предното момиче. Този млад мъж започнал да й прави намеци, но Кейт се справила много по-добре: тя беше по-зряла и умееше да контролира нещата. Само че тогава, както разбрах, нещата се развили по нов начин. Той започнал да я ухажва против волята й, изпращал й цветя, звънял й по телефона, изпращал й любовни картички по електронната поща, постоянно я канел на срещи, и въпреки че тя се стремяла да го държи на разстояние, нещата ставали все по-зле. Тя дойде за съвет при мен и аз отново отидох в банката и говорих с шефа на отдела. Този път вече не приех лековерно твърденията му, настоях да проведат вътрешна проверка и им заявих, че Кейт ще напусне. Той каза, че ще обсъди всичко с нея и че вероятно ще успеят да се разберат — Морийн си пое дълбоко дъх. — Резултатът бе, че на Кейт й предложиха постоянна работа в банката — като асистент на друг екип, в същия отдел, забележете, но с други хора. Предложиха й много висока заплата и всички останали бонуси: пенсионно и здравно осигуряване, годишни премии и т.н., и т.н. Сигурна съм, можете да разберете, че на такова предложение обикновено не се отказва. За съжаление Кейт го прие. Може би, ако се бе доверила на инстинкта си, щеше да откаже, но… Всеки на нейно място би се изкушил. Както и да е, Кейт прие работата, прехвърли се в другия екип, но за съжаление това не бе краят на проблема. Този млад мъж станал още по-досаден. Изглежда, той всъщност не можел да има нормална връзка, трябвало да доминира по всякакъв начин. Направо се вманиачил в чувствата си към Кейт, пресрещал я по коридорите, когато била сама, докосвал я, започнал да й се обажда вкъщи, проследявал я, когато излизала на обяд, всякакви подобни работи. И една вечер, доста късно, отишъл в дома й. Казал й, че трябва да поговорят, защото е влюбен в нея. Кейт го пуснала и той… — Морийн Паркс млъкна и сведе глава, за да скрие сълзите си.

— Какво е направил, госпожо Паркс?

Морийн го погледна.

— Той я изнасилил.

 

 

Беше късно следобед, а Кора продължаваше да стои пред „Премиър Банк“. Бе прекарала там целия ден. Бе видяла как Джейсън Уейкс пристига на работа в осем и четирийсет и пет, как отива на обяд в един часа и как се връща в офиса почти два часа по-късно. Сега бе пет и петнайсет и Кора знаеше, че е преполовила чакането си. Отново сведе поглед към книгата си. Ходилото й продължаваше да подскача нервно нагоре-надолу, но тя се взря в буквите пред себе си, без изобщо да ги вижда в действителност.

 

 

Младши детектив Пийт Дауи влезе в архива на семейните гербове на „Куин Виктория Стрийт“ и се представи на момичето на входа.

— Дежурният ще дойде след минута. Искате ли да го изчакате в приемната?

— Не, и тук съм добре, благодаря — той огледа стените, на които висяха знамена с кралски гербове, и се изпълни със страхопочитание. Когато се обърна, дежурният вече вървеше към него. — Младши детектив Дауи, говорихме по телефона тази сутрин.

— Да, здравейте. Мисля, че открих точно това, което търсите. Името беше Уейкс, нали? Господин Джейсън Уейкс?

Младши детектив Дауи едва не подскочи от радост.

— Да. Има ли нещо, свързано с него, в архива ви?

— Както ви казах и по телефона, когато се поръча търсене за конкретен герб, се заплаща определена такса и ние отваряме нещо като досие. Според записаното в това досие, господин Джейсън Уейкс ни е поръчал такова търсене през януари тази година. Ето, тук има бележка с всички подробности, същите са като тези, които ми изредихте по телефона — дежурният показа папката.

— Ще може ли да направим фотокопие на тези документи?

— Разбира се.

— А хората, които ви възлагат подобни търсения, какво правят обичайно със семейния си герб, след като го открият?

— Какво ли не. Някои си поръчват собствени бланки за писма с герба, други си правят пръстени с герб, някои просто си го запазват за семейната история.

Младши детектив Дауи взе папката.

— Кое е най-типичното?

Дежурният се замисли за момент.

— Според мен — пръстенът.

Младши детектив Дауи се усмихна.

— Благодаря ви. Много ви благодаря наистина.

 

 

Даниъл Елис остана малко повече от определените четирийсет минути с Морийн Паркс. Щом историята бе излязла наяве, думите запрепускаха като плочки домино, всяка от които събаря следващата, и преди да се усети, Морийн Паркс бе казала много повече, отколкото бе възнамерявала. „Какво — бе попитала тя — да правя, това тежи на съвестта ми.“ Даниъл й предложи само това, което и самата тя знаеше: да убеди Кейт да отиде в полицията.

 

 

От мига, когато рано сутринта Кет се обади, детектив Лорънс бе убеден, че това е щастливият му ден. По обяд касетата със записа от охранителната камера на бензиностанцията бе официално при тях и веднага й направиха няколко копия, които да използват като доказателство. На Лорънс му идеше да хвръкне от радост. След това му се обади и Дауи, който бе ходил в архива на семейните гербове, и Луис Джъд, който пък бе открил Локхарт, бившия приятел на Корин Уайт, криещ се в едно малко хотелче в Тутинг Бек, на пет минути от мястото, където живееше по принцип.

— Беше си чист късмет, шефе — каза Джъд. — Както си вися в една заложна къща и подпитвам дали някой не го е виждал, и той се появява цял-целеничък. Опита се да избяга, обаче го спипах — Джъд, който се обаждаше по полицейската радиостанция, седеше изправен до колата и сега се ухили на Локхарт, който беше отзад в колата е един полицай. — При мен е — повтори той и в участъка на Кроли Лорънс отново размаха възторжено юмрук във въздуха.

След час и половина Джъд пристигна в участъка с Локхарт.

— Къде го искаш, шефе?

— Заведи го в стаята за разпити. Каза ли нещо по пътя?

— Само, че не е направил нищо. Което си го знаем и ние.

— Тогава защо се е скрил? — Лорънс си запали цигара. — Да му предявим обвинение.

— Обвинение?

— Да, за жестоко нападение над Корин Уайт.

— Майтапиш ли се?

— Не, изобщо. Той е пребил Корин, когато тя отишла при него да му се похвали, че е свалила Уейкс. Нали това твърди защитата на Уейкс, хайде да му го съобщим и да видим как ще го отрече.

Джъд погледна Лорънс. Имаше моменти, когато го считаше за гений, и моменти, когато се питаше дали шефът му е нормален.

— Да му предявим обвинението — повтори Лорънс. — Довери ми се, Луис! Знам какво правя.

След един час Локхарт седеше в стаята за разпити и разпалено настояваше, че е невинен. Бе говорил с Лорънс само трийсет минути и вече започваше да се пречупва.

— Не можете да ме обвините, щото не съм направил нищо — извика той и погледна служебния адвокат. — Не могат да ми натресат това, нали не могат? Не съм направил нищо!

Адвокатът му го посъветва:

— Просто отговаряйте на въпросите, господин Локхарт.

— Къде беше по това време? — продължи Лорънс. — Сутринта на четиринайсети май, между три и пет часа?

— Казах ви, вкъщи, в леглото!

— Може ли някой да потвърди това?

— Разбира се, че не! Та аз спях!

Лорънс въздъхна:

— Не, не си спял, Юърт. Гледал си телевизия, някой филм сигурно, и Кора Уитби е дошла у вас към три. Била е много доволна, хвалела се е, че тъкмо се е изчукала с една голяма клечка, дразнела те е и ти си побеснял. Подивял си от ревност, бил си и пийнал, така че ти е паднало пердето. Нахвърлил си й се и добре си я подредил. Удрял си я в лицето, налагал си я и накрая си я изритал. Само че тя не си е замълчала, както обикновено, а е отишла при една приятелка, която настояла да извикат полиция.

— Боже Господи! Това са абсолютни глупости! Пълни лъжи!

— На следващата сутрин ти изтрезняваш, обаждаш й се по телефона да се извиниш и тя ти казва, че е прекалено късно, защото се е оплакала в полицията. Затова ти се покриваш веднага. Нали така? Изплашил си се и си се покрил.

— Не е така! — извика Локхарт. — За Бога, човече, откъде измисли тия глупости?

— Защо се криеше, Юърт?

Локхарт не каза нищо.

— Как стана така, че изчезна в деня точно след като Кора е била пребита? — Локхарт продължи да мълчи, но докато си палеше нова цигара, Лорънс видя как ръцете му треперят. — Изчезнал си, защото си пребил жестоко Кора! — повтори детективът. — Направо си я претрепал от бой! Какво ти каза тя, че така те ядоса, а, Юърт? Че на онова копеле му е по-голям от твоя ли? Или…

— Не! Нищо такова! Изобщо нищо такова не ми е разправяла!

— Аха! Тогава какво? Какво ти каза, че ти я преби от ярост?

— Изобщо нищо не ми е казала! — извика Юърт. — Изобщо нищо не ми е казала, защото аз изобщо не си бях вкъщи онази нощ! — той млъкна, погледна Лорънс и отпусна глава в ръцете си. След малко продължи: — Бях при една жена, в нейната къща. Казва се Джули, работи при Кора, стриптийзьорка е. Бях там цялата нощ! Тя може да го потвърди!

Лорънс погледна Джъд и каза:

— Младши детектив Джъд напуска разпита в… — той погледна часовника си. — … в осемнайсет и петнайсет. Провери това, Луис. Къде живее тази твоя Джули?

Локхарт му даде адреса.

— Добре, ако приемем, че изобщо не си си бил вкъщи, защо тогава се криеше? А ти се криеше, нали, Юърт?

Локхарт кимна.

— За записа: господин Локхарт кимва с глава. Защо, Юърт? Кажи ми, не мога да разбера!

— Ами в неделя сутринта вкъщи дойде един тип. Още в осем. Джули ме изгони рано, защото баща й щял да се върне от нощна смяна. Та тоя ми предложи седем бона, ако си държа устата затворена. Каза, че ще ми плати за хотела и разноските, само да изчезна за три-четири месеца. Най-много за шест.

— Но ти не си могъл да изчезнеш, нали, Локхарт? Прекалено си си падал по веселия живот — Лорънс поклати глава. — Какво друго ти каза?

— Каза ми, че е нещо, свързано с Корин, с Кора де, и че ще имам големи ядове с полицията, ако ме открият. Това е всичко.

— Каза ли ти как се казва?

— Не.

— Никакво име ли не спомена?

— Не.

— И никакъв телефон, на който да му се обадиш, ако стане нещо спешно?

— Не.

— Ами парите?

Локхарт замълча.

— Парите, Юърт?

— Вземах си ги от рецепцията на един хотел. Донасяше ги куриер, онзи повече не го видях.

— Куриер от тези с мотоциклетите ли?

— Ъхъ.

Лорънс издиша продължително, после се наведе напред и предложи на Локхарт цигара, след което запали и той. „Пипнахме го — мислеше си в момента, — този път наистина го пипнахме.“

 

 

Даниъл слезе от влака на Гатуик и подкара право към дома на Теа. От колата се обади на Петула и й каза, че няма да се прибере за вечеря, после се обади на Теа да го чака.

— Мисля, че успях — каза той. — Ще ти обясня, като се видим — за негова изненада, Теа не каза почти нищо в отговор.

Беше почти седем, когато Даниъл спря пред къщата на Теа. Бе прекарал следобеда, прехвърляйки разговора с Морийн Паркс в писмен вид, бе направил копие на касетата, след това бе оставил оригинала в един трезор в своята банка, но на името на Теа. Докато слизаше от колата, Теа излезе да го посрещне.

— Добре ли си? — попита я Даниъл.

— Не, не съм. Следобед се обади майка ми. Каза, че Кора си е тръгнала предната вечер, че в последно време се държала много особено, била много мълчалива и резервирана, задълбочена в някакви свои си мисли, въобще странна… — Теа притисна длани към лицето си.

— Теа, какво има? — Даниъл се приближи и я прегърна. Въпреки грижите и очевидното й нещастие, прегръдката му се стори най-прекрасното нещо, което бе изпитвал от седмици.

Тя се дръпна леко назад.

— Хеда се обади, защото днес следобед открили, че пистолетът на приятеля й липсвал. Тя мисли, че Кора може да го е взела.

— Какво? Защо да го е взела Кора?

— Явно Кора е знаела как да влезе в къщата, онзи човек държал резервен ключ в една саксия в градината. Освен това нямало следи от взлом. А и Кора си е тръгнала, оставила бележка и заминала — в гласа на Теа се усещаше паника. — Напоследък все говорела за справедливостта и възмездието. В бележката пишело, че ще се прибере у дома! О, Боже, Даниъл, само да не направи някоя глупост!

— Обади ли се в полицията?

— Да, звънях на Дейв.

— Дейв?

— Детектив Лорънс. Но той в момента разпитва някого и не можеха да го извикат.

— Не можеше ли да предадеш на някой друг?

Теа поклати глава и Даниъл изпита ревност, от която му прималя.

— Да звъннем отново.

— Току-що звънях.

— Ами в апартамента на Кора?

— Опитах. Никой не отговаря.

— Добре, хайде да влезем за момент. Можем да отидем до апартамента й и да проверим дали се е върнала. Имаш ли ключ?

— Да.

— А Том?

— Бета е тук.

— Добре, вземай ключа и да тръгваме.

Теа тръгна към къщата.

— Наистина ли мислиш, че става нещо сериозно? — попита я Даниъл. Тя го погледна през рамо и отговорът бе изписан на лицето й. Той поклати глава. Само това му липсваше! „Какво ли не прави човек от любов“, напомни си той мрачно и се качи в колата.

 

 

Кора стоеше в телефонната кабина на ъгъла срещу „Бинарна Хигсън“ и наблюдаваше компанията вътре през прозореца. Компанията, в която бе и Джейсън Уейкс.

Беше осем часът в петък вечер и тъй като бяха пристигнали малко след шест, някои от групичката на Уейкс започваха да се разотиват. Уейкс бе излязъл веднъж, за да се обади по мобилния си телефон. Кора предположи, че е позвънил за такси. Бе паркирала колата си край тротоара, готова да потегли. Съкровището й стоеше в чантата в багажника.

В осем и петнайсет наистина се появи такси и Уейкс излезе от бара с леко олюляваща се походка и подкрепян от един приятел. Кора излезе от телефонната кабина и пресече улицата. Приятелят на Уейкс я загледа, докато минаваше покрай тях. Тя спря за момент, сякаш търсеше нещо в чантата си, и чу, че дават указания на шофьора на таксито да кара към Хоршъм.

Кора се усмихна.

— Малко е пийнал — извини се приятелят на Уейкс на шофьора, — обаче като стигнете там, си вземете колкото пари трябва, ето портфейла му. А и по пътя той може да поизтрезнее.

Шофьорът взе портфейла и слезе да помогне, за да качат Уейкс в таксито. След това седна отпред и потегли, а Уейкс веднага се катурна на задната седалка.

— Глупак! — измърмори приятелят на Уейкс към Кора, която тъкмо се канеше да пресече обратно улицата.

Тя му се усмихна в отговор. „Да — помисли си, — пълен глупак!“ Качи се в колата и подкара към Пътни, откъдето се излизаше на магистралата. „Пълен глупак!“ — повтори си отново наум и за пръв път от месеци се засмя.

 

 

Апартаментът на Кора в Чичестър изглеждаше по същия начин, както и последния път, когато Теа бе идвала. Тя набързо се огледа и се върна при Даниъл в колата.

— Нищо. Не е идвала. Успя ли да се свържеш с детектив Лорънс?

— Още не може да говори.

Теа се качи в колата и погледна Даниъл.

— Да идем направо в участъка в Кроли? — предложи й. Тя кимна и Даниъл подкара обратно към Кроли. — Не знам защо правя всичко това — опита се да развесели леко атмосферата той.

Теа постави ръка на рамото му.

— Разбира се, че знаеш — в този момент той бе готов да я откара и до луната, стига тя да поискаше.

 

 

Детектив Лорънс говореше по телефона, когато получи съобщението от дежурния сержант. Прочете бележката, довърши разговора си и се изправи.

— Успя ли да откриеш нещо, Кет?

— Не, но половината ги отхвърлих — тя звънеше на всички куриерски фирми в Лондон.

— Добро момиче, продължавай така.

Лорънс излезе в коридора.

— А, Луис. Готови ли сте с Локхарт?

— Още не, шефе — Луис и един от полицейските художници се опитваха да съставят с помощта на Локхарт портрет на мъжа, който му бе платил да се скрие.

— Добре. Виж, слизам долу в приемната. Госпожа Маршъл е дошла и иска да ме види. Като свършите, ми се обади.

— Добре.

Лорънс слезе в приемната. Видя през стъклената врата Теа и отново почувства привличане. Теа бе сама: бяха решили, че е по-сигурно Даниъл да остане в колата.

— Здравей, Теа.

Тя се обърна към него и той се сепна от разстроеното й изражение.

— Боже Господи, Теа, добре ли си?

Тя поклати глава.

— Кора е напуснала Франция снощи и предполагаме, че може да носи пистолет в себе си. Там, където е била отседнала, са открили, че липсва един.

— Шефе?

Лорънс се обърна. Беше Луис Джъд.

— Дейв, постъпи спешно обаждане, от централата веднага ми го прехвърлиха. Обаждането е от къщата на Уейкс в Хоршъм…

Теа ахна.

— Той е съобщил, че в къщата му влизал някой, но после връзката прекъснала.

Лорънс не губи време за колебания.

— Изпратили ли са патрулна кола?

— Да, вече е на път, но…

— Осигурете въоръжено подкрепление. Бързо, Луис, може да ни потрябва. Теа, ти изчакай…

— Не! — прекъсна го тя. — Не мога да изчакам, идвам с вас. Кора е разстроена и има нужда от мен.

Лорънс я погледна за миг и бързо взе решение, неслучайно му се носеше славата за това.

— Добре, да тръгваме. Луис, среща отвън след две-три минути.

Младши детектив Джъд кимна и изчезна. След няколко минути всички бяха отвън.