Константин Кунин
Васко да Гама (20)

Епилог

1567 година. От смъртта на Васко да Гама са изминали над четиридесет години. Над столицата на Португалска Индия „Златна Гоа“ се спуска вечер.

Луис Камоенс, висок едноок човек, запасен войник и моряк от „Южната армада“, допива чашата си под платнения навес на кръчмата „Сребърното кълбо“.

Наоколо шуми пазарът на Гоа. Търговците се надвикват, за да привлекат купувачи; маври, търговци на коне, с вик профучават през площада, за да покажат арабски жребци на дебел индиец, чиновник при дребен планински раджа. В кръчмата чернобради, загорели от слънцето войници пропиват и проиграват на зарове и карти обици, гривни и нанизи от евтини перли, получени от ограбването на цейлонски градове. Около кръчмата под сянката на манастирската стена иранец играе с португалци на шах за пари. По-нататък плътен кръг от хора е обградил ниска масичка. Чуват се провиквания и смях. Там наблюдават бой петли.

Тълпата се разделя, за да даде път. Роби, облечени с пъстри ливреи, разчистват пътя на снажен конник, яхнал пищно украсен кон. Негър с червена чалма пази господаря си от слънцето с огромен чадър. Португалските идалго обичат вечер да се разхождат из града в носилка или на кон с богата украса и със свита от роби. Но не всеки може да има кон, роби и богати украшения. Затова често няколко идалго с общи средства купуват всичко необходимо за такава разходка. Докато един от тях тържествено се разхожда из града, предизвиквайки възхищението на красавиците, които му се любуват иззад спуснатите пердета, останалите чакат реда си в кръчмата.

Изпод навеса на кръчмата „Сребърното кълбо“ Камоенс вижда близкия пазар на роби. В португалските колонии всичко се крепи на робския труд. Непрекъснатите набези по индийското и африканското крайбрежие и разбойническите пленявания на кораби предоставят на Гоа много роби. Градът Гоа се гордее със своя пазар на роби. По броя на продаваните роби Гоа отстъпва само на Лисабон, където продават роби от всички части на необятната португалска държава, и на Алжир, където търгуват с пленници — плячка от пиратски набези.

Камоенс вижда в оборите дългата редица на окованите във вериги негри и индийци. Те са силни мъже. Предназначени са за най-тежката и най-изморителната работа — да копаят ровове и басейни, да носят тежести, да изпомпват вода за напоителните канали, да гребат на галерите. Между тях се разхождат купувачите. Те са придирчиви — разглеждат очите и ръцете на робите, броят зъбите и опитват мускулите им. Продавачите знаят много хитрости. Те са дали на робите различни билки, за да изглеждат бодри и млади дори болните и старите.

По-нататък в ниски кошари са струпани деца. Тук купувачите са малко. Те купуват момичета, за да ги продадат, когато пораснат, в публичен дом или харем. Момчетата стават слуги на богатите португалци.

Още по-нататък се редуват малки стаи със завеса от пъстра материя. Тук продават девойки и жени — пленници от Арабия, Индия и Ява. Там със смях се тълпят млади идалго.

От време на време се чува звън на лютня и удари по дайре: продавачът демонстрира пред купувачите изкуството на робинята си.

Тази картина е позната на Камоенс. Навсякъде из португалските владения има пазари на роби. Навсякъде роби и робини работят по нивите и каменоломните, строят къщи, гребат в корабите, носят тежести, подслаждат живота на португалските господари.

Шумна тълпа от индийци, португалци, араби и иранци изпълва пазара. Кръчмите оживено търгуват с палмово вино, оризова водка и дори с вино, внесено от Португалия и Мадейра, Мнозина дъвчат бетел.

Фокусник от Андаманските острови, заобиколен от тълпа, която е затаила дъх, свири с малка свирка. Огромна кобра, подчинявайки се на тъжната мелодия, изпълзява от кошницата пред очите на очарованите зрители.

Постлала някаква кърпа, танцува тъничка мургава танцьорка. Индиец със зелена чалма жонглира с плодове; нарове и портокали се въртят във въздуха.

От манастира „Сан Жуан Евангелист“ достигат гласовете на учениците, които в хор зубрят псалми; в корабостроителниците работата продължава и до пазарния площад долитат стоновете на трионите и виковете на надзирателите, които тормозят робите.

Вечерта встъпва в правата си. Прозвучава камбанен звън: свършила се е вечерната служба. От манастирските врати започват да излизат богомолците. Между тях има много мохамедани и индийци. Те грижливо държат с два пръста малки сини билети. В Гоа всеки нехристиянин е длъжен веднъж в седмицата да слуша проповед в доминиканския манастир. При излизане от църквата той получава от монаха билет, които по-късно представя на началника на квартала.

На пазара става тихо.

Камоенс се замисля. Да, прав е старият приятел Гаспар Кореа, посветил много години на изучаването на историята на Португалска Индия. Началото блестеше като злато. Можеше ли някой да допусне, че отвътре всичко ще изгние? Напоследък той не може да откъсне мислите си от съдбата на родната страна. Все по-често и по-често Камоенс си припомня героичното минало на Португалия — хората, които за някакви тридесет години създадоха португалската колониална държава от Бразилия до Китай.

Той вижда разпадането и загниването, които царят в Португалска Индия. В неосъзнатия си стремеж да избяга от дребните и всекидневни въпроси на „Златна Гоа“ той потъва в света на прекрасното минало на Португалия. Най-много го привлича образът на човека, довел португалците в Индия, образът на великия адмирал, славния Васко да Гама.

Камоенс добре познава миналото на Португалия и историята на откриването на Индия. Той помни, че Васко да Гама и Д’Албукерк са създали великата колониална държава с кръв и желязо, с насилие и измама, но поетът не иска да си спомня за тъмните страни от живота на своя любим герой. Във въображението му великият Васко да Гама става приказен титан. Той се бори със стихиите и дружи с нимфите. Той е въплъщение на доблестта на славния португалски народ — народ от войници и моряци. Камоенс иска да нарече поемата си за Васко да Гама „Лузиади“, по името на лузитанците, древни деди на португалците. Чертите на живия Васко да Гама се преплитат с черти на герои от рицарските романи.

Старчески глас го сепва от замислеността му.

— Ще ми позволи ли господарят да изпея песен за славните подвизи?

Камоенс вдига глава. Сляп стар португалец стои пред него. Вижда се, че някога е бил войник. Той е облечен със стара избеляла кожена ризница. Лютня със зелена панделка е преметната през рамото му. Води го малко момче-индиец с големи черни очи.

— Пей, старче — промълвява Камоенс.

Старият войник взема в ръце лютнята, прозвучават няколко акорда и той запява със слаб, но приятен глас. Той пее по всички правила на старинните романсеро — с повторения и обръщения към слушателя. Пее за битките с маврите и кастилците, за славните герои от Алжубарот и Сеута; изведнъж запява за първото плаване в Индия, за битките със Заморин, за смъртта на Васко да Гама, за подвизите на Д’Албукерк, Пашеко Перейра…

Камоенс внимателно слуша. Колко странно: старецът пее за това, за което той, Луис Камоенс, пише в своята любима тетрадка. Героите от миналото в песента на стареца са такива титани със свръхчовешки качества, каквито са и в поемата на Камоенс.

Сега старецът пее за героичната гибел на сина на Васко да Гама, отишъл в Абисиния, за да помогне на първосвещеника Йоан в борбата му с мохамеданите.

Внезапно старецът замлъква.

— А после? — сепнат от мълчанието, пита Камоенс.

— После, господине, няма нищо достойно за песен — отговаря старият войник.

И наистина това, което става сега в Гоа, не заслужава нито песни, нито поеми. Камоенс подава на стареца монета и става. Сега вече друга чашка няма да има…

Той тръгва през започналия да опустява площад и по тесните улици към дома си на края на града. Камоенс излиза на огромен площад пред тъмния дворец на вицекралете. Топлият дъжд мокри триумфалната арка, издигната от град Гоа в чест на вицекраля дом Константино да Браганца.

Вицекралят триумфално влезе в града, беше уредено шумно празненство, най-благородните идалго взеха участие в комедийните турнири, така наречените „игри с бамбук“, при които бамбукови пръчки заменят бойните копия. Край вратите на малкия театър се играеше пиеса на Камоенс. Триумфът беше изключителен, само че май поводът за този триумф не беше достоен за него.

Вицекралят неочаквано беше нападнал Цейлон и беше превзел градове, които принадлежаха на съюзници на Португалия. Португалците взеха в Цейлон богата плячка. Тези, които участвуваха в нападението на Цейлон, половин година скитаха по улиците и площадите на Гоа, играеха на комар, пиеха и се биеха на дуел. Дом Константино измъкна от Цейлон главната светиня на будистите — Далада — „зъба на Була“. Когато будистките владетели на Индия и Индонезия научиха, че „свещеният зъб“ е в ръцете на португалците, в Гоа дойдоха техни пратеници. Те предлагаха огромен откуп, обещаха вечен съюз, ако португалците върнат „свещения зъб“. Вицекралят се колебаеше, но архиепископът настоя на своето. С него мъчно можеше да се спори. Още през 1560 г. в Гоа се настани инквизицията. Зъбът тържествено беше изгорен, а пепелта му хвърлена в реката. В чест на изгарянето на зъба беше организиран пищен триумф.

Камоенс си припомня предишните триумфи, когато посрещаха герои, за триумфа на Дуарте Пашеко Перейра, Д’Албукерк и Де Кастро. Той пресича площада и навлиза в лабиринта от тесни и криви улички. Тук живеят обикновени хора — дребни чиновници и бивши португалски войници със своите жени индийки, индийски и мавритански търговци.

Понякога иззад пердета до него достигат смях и женски гласове. Много португалци имат в Индия цели хареми от робини и държат жените и наложниците си заключени. Често дочува стонове: наказват роб или робиня. В Гоа умеят да наказват робите обмислено жестоко.

Става съвсем тъмно. ЛУИС Камоенс мисли за съдбата си.

Някога в страната на морските мъгли, солените пръски и северния вятър той имаше свой дом в Коимбра: град с древни катедрали и тесни улички, с бели и розови къщи, с градини от маслини, портокали, алое, рози и жълтуга, с бели августинци, черни студенти и надзиратели с маски; град на граматиката и риториката, на студентски представления, състезания на поети, нощни серенади, гуляи и мечти за задморски страни.

След това Лисабон, шумното пристанище, веселите кръчми, високомерният и лицемерен двор на Жуан III, срещата с любимата — прекрасната Натерсия.

В 1547 г. той замина за Мароко. Дори сега, след двадесет години, си спомня с тежко чувство двете марокански години, скуката на захвърлените някъде в планината гарнизони, африканската жега, отегчителната военна служба, безцелните експедиции в планините, изнурителната война с хитрия, смел и жесток враг.

Там, в Мароко, при случайно сблъскване с маври том загуби дясното си око.

През 1549 г. той се върна в Португалия, но за войника без късмет достъпът в двореца е затворен. След две години в една улична свада той рани кралски чиновник, осем месеца прекара в лисабонския затвор и беше пуснат едва когато пое задължението да замине за Индия.

„Неблагодарна родино, няма да получиш костите ми“ — мълви той с тъжна усмивка думите на Сципион Африкански. Тези думи той произнесе преди четиринадесет години, когато очертанията на родната земя изчезваха в леката вечерна мъгла.

Но и на Изток не си намери място — воюва с маврите и индийците по малабарското крайбрежие, включи се в Северната армада и плава с кралски кораби в Персийския, залив и Червено море, взе участие в наказателните експедиции срещу пиратите, попадна в Южната армада и беше далеч на изток, в Малака, на „Островите на подправките“, воюва с китайските пирати, взе участие в потушаването на бунта на португалския гарнизон в Тернат и се озова в Макао, шумен китайски град, взет под аренда от португалците.

Той е несретник. Другите отдавна пожънаха плодовете на своите подвизи и се наслаждават на спокоен живот в Гоа или Португалия, а той все още скита и търси щастие по далечни морета и незнайни земи.

Той познава разкоша и нищетата, пъстрия живот на португалските владения, миналото величие и днешния упадък на Португалия. Все по-често мислите му се връщат към славните дела на миналото и ето вече няколко години той носи винаги със себе си заветния ръкопис.

Но несполуките го преследват. От Макао го изгониха поради нелепо обвинение за измама, а край бреговете на Камбоджа тайфун потопи кораба, на който беше поетът. Камоенс се спаси, но водата намокри ръкописа му и много места трябваше да възстановява по памет. Тогава едва се добра до Гоа.

… Камоенс тръгва по-бързо. Сега върви край гола каменна стена. Иззад високата ограда до него достига звън на окови. Камоенс не обича това място. Той е бил в този затвор заедно с избягали роби, дезертьори, убийци и разбойници. Тук попадна през време на дъждовния сезон и глинените стени на килиите бяха покрити с плесен. Това е най-страшното време в живота му. Тук, в този затвор, той научи за смъртта на любимата Натерсия.

След това дойдоха годините, прекарани в Гоа. Вицекралят награди Камоенс за индийската му служба с „правото да кандидатствува“ за началник на факторията в Чаул. В Португалска Индия на една длъжност назначават много кандидати, които чакат реда си. Всеки началник на фактория може да заема тази длъжност три години, а след това трябва да я предаде на следващия кандидат пак за три години.

Преди Камоенс четиринадесет души чакат своя ред, така че той не може да разчита на тази длъжност. Вече четиринадесет години живее в Изтока. Старите му приятели отдавна са в Португалия или в гроба…

Време е да се завърне в родината.

Той стига до кея. От водата го лъхва свежест. В далечината бавно пълзят разноцветни светлинни и звъни камбана. В пристанището предпазливо влиза някакъв голям кораб.

Да, време е да се завърне в родината!

По скърцащо гърбато мостче Камоенс минава канала. Вече е почти в къщи. Познати миризми го заобикалят. Мирише на човешко жилище, риба и море. Тук, в рибарската покрайнина на „Златна Гоа“, живее Камоенс: още два пъти трябва да завие по кривата тясна уличка. Почуква. Отваря му стар явански роб със светилник в ръце. Камоенс се качва в стаята си на втория етаж и отваря прозореца. В стаята нахлува свеж морски вятър и едва не угася светилника.

Камоенс изважда от кутията измачканата тетрадка и започва да пише за златното утро, когато пред Васко да Гама за пръв път се открива Индия.