Константин Кунин
Васко да Гама (12)

В родината

Миналото на човечеството познава малко толкова мрачни и кървави страници, каквито са страниците, разказващи за „подвизите“ на конквистадорите.

Необуздана алчност, грабителски навици, придобити във вековната борба с маврите, религиозен фанатизъм, който превръща хищническите набези в „свещена война“, хладнокръвната жестокост на средновековния феодал, високомерието и невежеството на разорения дворянин — всички тези черти, взети заедно, откриваме в конквистадора на XV-XVI в.

Кортес, Писаро и Кесада в стремежа си да се сдобият с колкото се може повече злато заливат с кръв Мексико, Перу и страната Чибча^[1], съсипват древните цивилизации на тези страни и обричат населението им на робство и измиране. Те трошат и претопяват в кюлчета чудните бижутерийни изделия на ацтеките и инките, изгарят и разрушават архитектурните им паметници, унищожават създадената с труда на много поколения напоителна система.

Невежите завоеватели и сподвижниците им — католическите монаси — ревностно унищожават всички паметници на писмеността на покореното население, старателно изкореняват народните песни и танци като „рожба на дявола“.

Те са безпощадни към туземците, избиват населението на цели градове или отрязват носовете и ушите на всички жители на завладяния град, както постъпва д’Албукерк в Индия и Арабия, водят в дълги походи тълпи от оковани и завързани с една верига индийци, като ги обричат на гибел от изтощение и глад, както прави Гонсало Писаро и Амброзий Алфингер в Южна Америка, изгарят като Кортес на бавен огън ацтеките, за да ги накарат да кажат къде са скрити съкровищата им, или като Васко да Гама капят разтопено масло на главите на туземците, заподозрени в заговорничество с враговете им.

Няма жестокост, коварство или подлост, с които да не са опетнили името си конквистадорите, проправили пътя на капитализма в тропичните страни.

„Отношението към туземците е било, разбира се, най-ужасно в ония плантации, които, както например във Вест-Индия, са били предназначени само за експортна търговия, и в богатите и гъсто населени страни, обречени на пълно разграбване, като Мексико и Ост-Индия“ — пише Маркс^[2].

Но в жаждата си за злато тези храбри и жестоки войници не щадят не само чуждия, но и своя живот. Великите мореплаватели и конквистадорите от XVI в. проявяват в откритите и завоювани земи изключително мъжество, настойчивост и хладнокръвие, необикновена храброст, находчивост и умение да не губят самообладание и при най-тежка обстановка. През време на дългите си походи те могат да гладуват по цели седмици, хранят се с конско месо, плъхове, кожи от корабните принадлежности и дори с труповете на другарите си, без водачи пътуват през безводни пустини и тропични джунгли, плават без карти по непознати реки и океани.

Но същите тези хора обикновено са безпомощни, когато трябва да защитят пред кралските чиновници правата и привилегиите си, придобити с кръв и лишения, завоювани с цената на унищожаването на цели цивилизации.

Върнал се от щастливо плаване, избил хиляди хора в далечни страни и завоювал нови страни, почернелият и покрит с рани конквистадор се сблъсква с вежливите и спокойни хора с черни дрехи. По лицата им, бледни от постоянното стоене в полутъмните сводести стаи на канцелариите, играе вечна усмивка. В отговор на исканията на конквистадора, обикновено подкрепени от кралски документ с щедри обещания, кралските юристи любезно го молят да не се вълнува и плетат тънката си мрежа от доказателства и опровержения, като украсяват речта си и с латински цитати от Тертулиан или черковните отци. Те заникъде не бързат и по цели години плетат своята мрежа. В края на краищата окончателно объркалият се и пропилял всичко конквистадор приема мизерните условия, които твърде малко напомнят първоначалното споразумение с короната и съвсем не съответствуват на лишенията, които е преживял, и на изгодите, които е донесла неговата дейност на краля. Обикновено кралят измъква от конквистадора всички богатства, получени със зверства и разбойничество, отнема по различни начини всички обещани награди и привилегии, а след това захвърля ненужния му вече завоевател като изстискан сюнгер.

Всички помнят съдбата на Колумб, открил за Испания Новия свят — той е изпратен от Америка за Испания окован във вериги и короната не удовлетворява претенциите му. Бартоломео Диас, който пръв заобикаля нос Добра надежда и открива пътя за Индия, трябва да даде най-добрите си кормчии на Васко да Гама, който повежда португалските кораби по проправения от Диас път.

Педро Алвареш Кабрал, открил Бразилия, е отстранен от всяка работа и до края на живота си живее в пълно бездействие.

Васко Нуниеш де Балбоа, открил Тихия океан и проправил пътя за Перу, е осъден на смърт по лъжливо донесение за измяна.

Фернандо Магелан е принуден да избяга от родината си в Испания и там след дълги митарства получава възможност да осъществи гениалния си план за околосветско пътешествие. Ернандо Кортес, завладял за Карл V нова империя и унищожил великата ацтекска култура, е равнодушно забравен от испанските владетели. Кабеса де Вака, който пръв пресича Америка от единия океан до другия, открива устието на Мисисипи и изследва Парагвай, е откаран в Испания окован във вериги и заточен в Африка.

Гонсало Хименес де Кесада, който тридесет и пет години странствува из неизследваните земи на Южна Америка, завладява приказно богатата държава Чипба и потопява в кръв своеобразната й цивилизация, поради лъжливи обвинения позорно е изгонен от Испания. А всички те са най-големите изследователи и завоеватели на XV-XVI в.

Още по-тежко е положението на придружавалите ги редови испански и португалски моряци. За тях са раните и лишенията, а на всичко отгоре често ги мамят и лъжат при разпределяне на плячката дори собствените им командири. Така например постъпват Кортес и Писаро.

Не е такава съдбата на Васко да Гама. Той израства в средата на създаващото се тогава служебно дворянство. По време на пътешествията си той винаги настойчиво подчертава, че е „слуга и роб на краля“.

Но в същото време този „верен изпълнител на кралската воля“ прекрасно разбира значението на откритието си и съумява да получи за него награда дори от крал Мануел Щастливи, който се е прославил с неблагодарността си. Мануел проявява още тогава изключителна неблагодарност към блестящата плеяда моряци и войници, които откриват и завладяват за него нова империя в трите части на света.

Васко да Гама обаче не позволява на никого да подцени заслугите му и съумява да получи награда от Мануел.

Още при триумфалното посрещане в Лисабон той получава титлата дом, която го изравнява с поземлената аристокрация. Кралят обещава да му даде и земи, без които гръмката титла дом е само празна дума.

Още през 1499 г. Мануел подарява на Васко да Гама родния му град Синиш. В кралската грамота се казва: „С патент, издаден в Лисабон на 24 декември 1499 година, кралят възнаграждава Васко да Гама за доблестите и великите му заслуги, оказани при откриването на Индия, неговите наследници и приемниците им с град Синиш заедно с всички доходи, привилегии и такси, а така също и правото да осъществява гражданско и наказателно съдопроизводство, но тъй като този град принадлежи на ордена «Сан Тияго», формалното предаване на владението трябва да стане, след като орденът получи друг град и измоли разрешение за тази замяна от светия отец.“

На пръв поглед дом Васко би могъл да бъде доволен. Той сам молил да му дадат в награда родния му град — рибарския и моряшки град Синиш, а кралят задоволил молбата му с необичайна за него бързина.

Но кралският дар, макар и подкрепен с тържествена грамота, не е получен. Започват безкрайни разтакавания.

За да бъде разменен Синиш с друг град, необходимо е специално разрешение от папата. В Рим са изпратени инструкции и португалският посланик в папския двор започва да обикаля влиятелните кардинали. Най-после през 1501 г. след продължителни разтакания, интриги и обещания папската курия разрешава на ордена „Сан Тияго“ да размени Синиш с друг град, но самият орден още дълго протака нещата.

Васко да Гама нервничи и губи търпение; той прекрасно разбира, че орденът „Сан Тияго“ е голяма сила в Португалия. Командор на ордена „Сан Тияго“ е незаконният син на крал Жуан II, дом Жорже, херцог на Коимбра, а крал Мануел, братовчед на Жуан II, добре познава родната история и прекрасно помни, че през 1383 г. незаконният син на крал Фернан, дом Жуан да Авиш, отстрани законния наследник Фернан, заграби престола и основа новата Авишка династия. Затова той предпочита да живее в мир с командора на „Сан Тияго“. Освен това орденът притежава огромни средства и кралят неведнъж е заемал от него пари. Ако се скара с ордена, касите на „Сан Тияго“ ще бъдат затворени за него.

Работата по предаването на Синиш се проточва. Обиденият мореплавател почтително, но настойчиво търси компенсация. Той нееднократно напомня на краля каква огромна печалба е донесло първото му плаване, без да се включват бъдещите изгоди от откриването на морски път за Индия. И наистина парите, получени срещу докараните от Индия стоки, превишават шестдесет пъти направените за експедицията разходи. От „настойчивия си роб“ кралят е принуден да се откупи с пари.

Кралската канцелария пише: „Лисабон, 22 февруари 1501 година. Дом Мануел заповядва на Каса да Мина^[3] да плаща на Васко да Гама ежегодно по хиляда златни крусадо, докато той не бъде въведен във владение на град Синиш.“

Златото от Африка не постъпва редовно. Тропичните бури затрудняват работата в рудниците, корабите със злато се бавят по пътя. Освен това разходите на краля поглъщат толкова злато, че дори богатите африкански рудници не са в състояние да задоволят португалската хазна.

И Каса да Мина не плаща редовно. Васко да Гама се сърди и пак напомня, че го обиждат.

Но злато няма и кралят моли своя слуга да приеме за сметка на недоборите поне храни от кралските складове. Васко да Гама се съгласява, но не скрива недоволството си. Кралят пише: „19 ноември 1501 година, Лисабон. Кралят заповядва Гонсало де Секвейра, главен ковчежник на Каса де Сеута, да предостави на дом Васко 15 мойаса^[4] пшеница за сметка на недополучените от него пари от Каса да Мина.“

Освен това със специален указ кралят потвърждава титлата дом на Васко да Гама. Но великият мореплавател е недоволен, защото работите за Синиш безкрайно се отлагат.

А ето че кралят отново се нуждае от услугите на Васко да Гама.

Мануел прекрасно разбира какво огромно значение имат за Португалия пътищата за Индия, макар че и той, както и Васко да Гама, много не вярва на известията за „християни“ в Индия.

Само един месец след завръщането на Васко да Гама от Индия Мануел пише на Фердинанд и Изабела Испански: „Християнските народи, до които са достигнали тези пътешественици, засега не са силни във вярата и не са изцяло обърнати към нея… Но когато вярата им стане по-силна, ще стане възможно да се отхвърли господството на маврите по тези места. Нещо повече, надяваме се, че с божията помощ огромната търговия, която сега обогатява тези маври…, ще премине към туземците и към корабите на нашата страна.“

Сякаш за да ознаменува големите си надежди, свързани с откриването на Индия, крал Мануел още през август 1499 г., месец и половина след пристигането на „Берио“ в Португалия, си прибавя нова титла. Той започва да се нарича: „По милост божия крал на Португалия и Алгарве както по тази страна на морето, така и отвъд морето, в Африка, Повелител на Гвинея и на завоеванията, мореплаването и търговията в Етиопия, Арабия, Персия и Индия.“

Веднага след пристигането на Васко да Гама в Лисабон в Португалия започват да подготвят нова експедиция за Индия, за да затвърдят постигнатите успехи.

Приготвят тринадесет добре въоръжени кораби.

Този път португалците се надяват да се закрепят на индийския бряг и затова изпращат много войници и монаси. На ръководителя на ескадрата Педро Алвареш Кабрал е предложено, „преди да атакуват маврите и идолопоклонниците с материален меч, да позволи на свещениците и монасите да използуват духовния меч, т.е. да им открият истинската вяра“.

С корабите пътуват и опитни търговци, които ще трябва да купуват и продават от името на краля.

И тъй за завоюване на Изтока Португалия изпраща войници, монаси и търговци. По-късно този почин на Португалия ще се възприеме и от други европейски страни и в продължение на няколко века европейското владичество в колониите ще се опира на войниците, монасите и търговците.

Васко да Гама взема най-активно участие в подготовката на експедицията на Кабрал. Активна роля в това отношение играе и Бартоломео Диас.

Този път крал Мануел позволява на Диас да придружи ескадрата. Но и сега той не трябва да попадне в Индия. Той е назначен за началник на златните находища в Софала на източния бряг на Африка. За тези находища съобщава още Перо де Ковилиам, за тях е чувал и Васко да Гама. Кабрал трябва да завладее тези находища и да организира изпращането на злато в Португалия. С Кабрал заминава и най-близкият приятел на Васко да Гама Николао Коельо, а така също и взетият в плен на островите Анджидив евреин от Гранада, който в Португалия се покръства и получава името Гаспар да Гама.

На 9 март 1500 г. тринадесетте кораба на Кабрал напускат устието на Тахо и поемат на югозапад.

Отначало всичко върви добре, както и при предишните плавания. Но в желанието си да бъдат по-далече от негостоприемния африкански бряг Кабрал и Диас отиват много по на югозапад, отколкото обикновено отиват португалските моряци и сутринта на 22 април 1500 г. моряците от мачтата на адмиралския кораб виждат на хоризонта планина. Вдигат всички платна и гонени от попътен вятър, скоро се приближават до неочаквания бряг.

Кабрал и Диас слизат на пустия бряг и тържествено обявяват откритата земя за собственост на португалския крал. На крайбрежния хълм поставят кръст с надпис.

Кабрал изпраща един кораб от ескадрата си в Португалия, за да съобщи на краля за откриването в Далечния Запад отвъд великото море на нова земя — „Земя на светия кръст“ (Тера да Санта Крус).

Тази страна дълго време съществува като „Земя на светия кръст“. Но по-късно там откриват дърво, което дава жълта боя. По-рано това дърво се внася от Индия и е познато като бразилско дърво. То се оказва по-важно от светия кръст и новата страна започва да се нарича Бразилия.

Самият Кабрал с дванадесет кораба тръгва на изток към нос Добра надежда. Тук моряците попадат в безветрена зона и цяла седмица стоят с вдигнати платна в очакване на вятър.

Внезапно небето почернява, започва да гърми и преди моряците да се опомнят, връхлита страшен ураган. Португалците дори не успяват да свалят платната. През време на бурята загиват четири кораба и екипажите им. Загива и Бартоломео Диас край открития от него нос. Нос Добра надежда, който той отначало нарича Нос на бурите, за него се оказва нос на смъртта.

Бурята разпръсва оцелелите кораби из океана и Кабрал в продължение на няколко седмици събира това, което е останало от ескадрата му.

Едва на 13 септември виждат от корабите Каликут.

Неприятности очакват Кабрал и в Индия. Отначало всичко върви добре. Кабрал посещава Заморин и той позволява на португалците да си построят в Каликут фактория. Търговците, изпратени от крал Мануел, започват изгодно да търгуват. Португалците обаче, заслепени от алчност, нямат никакво чувство за мярка, а на Кабрал липсват умът и тактът на Васко да Гама, за да предусети опасността и да ги спре навреме.

Чувствувайки се в безопасност под защитата на своята силна ескадра, португалците започват да хазяйничат в Каликут — португалските монаси по всевъзможни начини натрапват на индусите католичеството и оскърбяват мохамеданите, португалските войници често се държат с туземците като с победени. Пък и самият Кабрал не се стеснява да пленява мавритански кораби дори в пристанището на Каликут.

Наглостта на португалските търговци препълва чашата на търпението: те се опитват самоволно да си присвоят правото първи да избират от донасяните на пазара стоки. Става сблъскване. Подстрекавана от мохамеданските търговци, тълпа от моплахи напада факторията и избива намиращите се там петдесет португалци. В отговор Кабрал изгаря индийските и арабските кораби, намиращи се в пристанището, и започва да бомбардира беззащитния Каликут. Бързо пламват дървените къщи. В огъня и под развалините им загиват над петстотин невинни индийци.

След като съсипва Каликут, Кабрал се отправя на юг в малабарското пристанище Кочин. Кочин е съперник на Каликут в износа на подправки. Затова раджата на Кочин посреща португалците с отворени обятия. Той им позволява да си построят в Кочин фактория и сключва с тях съюз за борба против Заморин.

На връщане Кабрал загубва още три кораба и едва на 31 юли 1501 г. ескадрата, намаляла повече от половина, пристига в Лисабон.