Константин Кунин
Васко да Гама (6)

Аудиенцията

На другия ден Васко да Гама взема със себе си тринадесет португалци и се отправя при Заморин на аудиенция. При напускане на кораба той предава командуването на брат си Пауло да Гама и заповядва, ако се случи нещо с него, да не се опитва да го спасява, тъй като това може да причини гибелта на корабите. А ако научи, че Васко да Гама е постигнат от нещастие, веднага да отплава за Португалия, за да съобщи на краля за великото откритие.

Великият пътешественик Васко да Гама завинаги опетни своето име със студената си жестокост, лъжи и интриги. Поведението му обаче при посещението на Заморин свидетелствува, че доблестите на великите конквистадори — решителност, сила на волята, изключителна храброст, високо развито чувство за дълг — не са чужди на португалския мореплавател.

Васко да Гама облича най-красивите си дрехи, нарежда и тези, които ще го придружават, да се пременят. На лодката слагат бомбарда, като я замаскират с килими и ленти. Васко да Гама дава последните си нареждания и слиза по трапа. Тръбачът на носа на лодката дава сигнал за отплуване. Над залива Пандарани Колам проехтява пронизителният глас на тръбата.

Вали, заместникът на Заморин, очаква на брега португалците с отряд наири с черни мустаци и дълги коси. До тях се трупат пъстро облечени музиканти.

Мястото, където трябва да слязат португалците, е разчистено и покрито с пресни клончета. Лодката спира и Васко да Гама пръв стъпва на индийския бряг. В този момент наирите вдигат нагоре големите си месове и се разнасят грохот и вой — оркестърът поздравява пратеника на далечните страни. Думкат барабаните, бумти огромният тъпан от биволска кожа, който виси между два вола и четирима барабанчици удрят по него. Мрачно бучи дългата права тръба. Звънят цимбали, трещят тракала, пронизително пищят малки свирки.

Португалците са почти оглушени. Но Васко да Гама, усмихнат приветливо, се изкачва по стръмната крайбрежна улица, нататък, където го чака Вали — ниският дебел старец с бяла чалма. Командирът иска да произнесе приветствена реч и вече два пъти слага ръка на сърцето си, готов да се поклони, но оркестърът не спира: думка тъпанът, беснеят тракалата и продължава да пищи досадно дискантът на малките свирки. Вали стои спокойно и мълчаливо наблюдава чужденците. Васко да Гама, прехапал устни, отстъпва една крачка и чака.

Оркестърът затихва, само свирките издават все по-пронизителни звуци… Накрая, достигнали най-високия тон, замлъкват и те. Васко да Гама отново излиза напред, покланя се с отдавна подготвения поклон и започва десет пъти премислената си поздравителна реч.

Отново и отново той описва призрачното величие на португалския крал. Монсаид превежда, като тук-там поизлъгва или поукрасява речта на португалеца.

Вали слуша и си поглажда боядисаната яркочервена брада. След като отговаря кратко на приветствието на Васко да Гама, той го кани да седне в разкошния паланкин, покрит със зелен балдахин с избродирани по него сребърни полумесеци. Васко да Гама се отпуска на възглавниците. Шестима носачи вдигат паланкина и закрачват през селцето Пандарани нагоре по стръмнината. Отпред тичат барабанчиците, а след тях ситнят останалите музиканти. На разстояние от тях на ленив дебел раванлия кон язди Вали, а след него се полюлява паланкинът на Васко да Гама. Накрая вървят тринадесетте португалци.

Около кортежа се кипрят на конете си наирите и разгонват народа.

Привлечени от шумния оркестър, от всички страни се стичат жителите на Пандарани, на съседните села и случайните минувачи; а когато португалците излизат на прашния път, хората от двете им страни образуват плътна стена: бронзови чернобради селяни-индуси с превръзка на бедрата, дебели парси върху малки магарета, въоръжени мохамедани с бели и зелени чалми. Жени с големи обици вдигат над главите си голи деца, а край пътя се отбиват застигнатите от шествието груби коли с две колела, с впрегнати сиви волове или тъмносиви биволи.

По дърветата крещят и си подвикват разтревожените от шума маймуни. Пътят ту се изкачва и вие нагоре край заградените с ниски каменни стени градини и палмови горички, ту се спуска в някоя долина — царство на оризови ниви и малки тръстикови къщурки.

Отдясно се сребрее морето, а отзад се очертават ясните силуети на португалските кораби.

Шествието вдига облаци от варовит прах. Той посребрява черните бради на португалците, покрива шлемовете и ризниците им, хруска в зъбите и влиза в очите. Слънчевите лъчи падат отвесно, ризниците на португалците се нажежават, те отдавна са ожаднели. Но оркестърът продължава да гърми, край пътя продължават да излизат тъмнокожи хора, продължава своя ленив тръс раванлията на Вали и продължава да се полюлява паланкинът на Васко да Гама върху раменете на носачите, които постоянно се сменят.

Най-после започват да се спускат и след завоя пред гъста зеленина блясва река. Оркестърът замлъква и сякаш изведнъж започва да се диша по-леко. Внасят паланкина под навеса на голям дом. Васко да Гама става от него и започва да се разхожда, за да раздвижи отеклите си крака.

На португалците предлагат вода и ориз с риба, наситени с подправки и масло. Васко да Гама отказва да яде, но придружаващите го с удоволствие си почиват и похапват, макар да не снемат шлемовете си и не разкопчават, ризниците си от страх да не бъдат внезапно нападнати.

Когато закуската свършва, повеждат гостите по глинест склон към речния бряг. Върху две вързани една до друга лодки е направен подиум, ограден с перила. Там се настаняват Вали, някои от наирите и португалците. Останалите наири се качват на други лодки. Начело в две лодки са настанени дотегналите на португалците музиканти, които отново огласят околността с дрънкането на цимбали, думкането на барабани и писъка на свирки.

Така плават надолу по реката няколко километра. Край бреговете се простират оризови ниви. През зелените класове на току-що поникналия ориз проблясват ивици вода. Край бреговете виждат и високи дървени колела. По цял ден гол човек стъпва по лопатите на мазното колело и по такъв начин привежда в движение голямото колело. То се върти бавно и със скърцане вади с черпаци вода от реката и я излива в напоителния канал.

На брега мургаво слабо момче с подвиквания гони по разчистена кръгла площадка две бичета със завързани очи. Върти се воденичният камък на жалка мелница и един старец събира с черпалка спускащото се по улея брашно.

След това дърветата образуват плътна стена около бреговете на реката. На крайбрежните плитчини стоят важни марабу, в речните тихи заливчета поклащат чашките си водни цветя, а от клоните се надвесват любопитни маймуни.

Реката е оживена. Ниски лодки, натоварени с вързопи, пълзят надолу по течението; рибари се суетят около мрежите си; препълнен сал пренася пътници през реката.

На едно място португалците са поразени от необикновено за тях зрелище: в една плитчина лежи голям тъмен слон, а около него се въртят няколко индийци. Те мият и търкат слона с клонки и в същото време го поливат с вода, а слонът блажено и ленива мърда уши и гони мухите с хобота си, въоръжен със зелено клонче.

Още един завой на реката и португалците отново виждат Каликут. Макар че този път те влизат в града по реката, веднага го познават по очертанията на джамиите.

До брега на реката, където спират лодките, се спускат стъпала на тераси. Зад оградата се вижда някакъв тъмен храм.

— Джамия ли е? — запитва Васко да Гама Монсаид.

— Не, християнски храм — отговаря хитрият авантюрист.

Тук се разиграва интересна сцена — португалците се молят в езически храм.

Авторът на „Roteiro“ пише:

„Когато пристигнахме, ни заведоха в голяма черква. По пространството, което заемаше, черквата приличаше на манастир. Беше построена от дялан камък и покрита с кахлени плочки. При главния й вход се извисяваше бронзова колона, висока колкото мачта, а на върха й имаше птица, която приличаше на петел. Освен това там имаше и дебела колона, висока колкото човек. В центъра на черковния участък имаше параклис, построен от дялан камък. Към него водеха каменни стъпала и бронзова врата, достатъчно широка, за да мине човек. В средата на това светилище имаше малко изображение на Богородица, а по стените срещу главния вход висяха седем звънчета. В тази черква капитанът командир и ние се помолихме. Не влязохме в светилището, защото според тукашния обичай там влизат само служителите на черквата, наречени кафи. Тези кафи ни напръскаха със светена вода и ни дадоха някаква бяла пръст, с която християните на тази страна си мажат челото, темето, шията и ръцете. Те напръскаха със светена вода и капитана командир и му дадоха бяла пръст. Той я даде на някого да я пази, като каза, че ще се намаже после.

По стените на тази черква имаше нарисувани много светии с корони на главите. Те бяха изобразени различно: със зъби, които излизат от устата им на цяла педя и с четири или пет ръце.“

Васко да Гама без съмнение прекрасно разбира, че това не е християнска черква. Разбират това и някои от придружаващите го.

Древният историк на първото пътешествие на португалците в Индия Кастаниеда пише, че един от португалците — Жуан де Са, когато коленичил до командира, казал „Ако това са дяволи, аз се покланям на истинския бог“, на което Васко да Гама се усмихнал.

Когато Васко да Гама отказва да вземе „бяла пръст“ от индуските жреци, може би вече знае от Монсаид, че главната съставна част на „бялата пръст“ е крави тор.

И тъй „ревностният слуга на черквата“, правоверният католик Васко да Гама, за да настрои в своя полза индийците, намира за необходимо да даде вид, че приема индуския храм за християнска черква и извършва в него тържествена молитва. И затова може би по-късно в желанието си да отклони от себе си обвинението в светотатство ще продължи да нарича индийците „християни“.

След молитвата португалците напускат индуския храм; Васко да Гама отново се отпуска на възглавниците и процесията потегля нагоре към градските порти.

Пред самите порти, които завършват с огромна кула, нещо задържа процесията. Паланкинът се спира, цялата тълпа се отдръпва, за да даде на някого път: на вратата се появява огромен слон. Той има на бивните си златни обръчи, на богато украсения му чул звънят звънчета и се полюляват сребърни пискюли. На гърба на слона се издига пъстро оцветена куличка. Човек с бяла чалма седи пред куличката на врата на слона.

— Кралският слон — шепне Монсаид.

Слонът оглежда процесията и като се поклаща, тръгва надолу към реката.

Пътят е свободен и паланкинът се мушва под сводовете на кулата. Там е тъмно и прохладно; виждат се вратите за караулните помещения. Край стените стоят въоръжени хора. Васко да Гама, верен на тактиката на кралските тайни наблюдатели, се опитва да определи на око дебелината на каменните стени и здравината на дървените, обковани с мед врати, но носачите бързат и отново ярка светлина заслепява португалците. По тесните градски улици има още повече хора, отколкото по пътя. Край къщите човек до човек стоят тълпи от хора, които изпълват и тесните криви пресечки. По плоските покриви също има много зрители.

— Приемат ни по-добре, отколкото краля в Испания — промълвява един от португалците, Диого Диас, на своя приятел писаря Алваро де Брага.

Процесията трудно си пробива път през града, макар че наирите не жалят бичовете си, разгонвайки тълпата. Отляво се появява каменна ограда, а зад нея се издига храм. Васко да Гама иска да спре и тук, за да демонстрира още веднъж пред тези „християни“ своето благочестие, но гъстата тълпа не му дава възможност да се приближи до храма. Тя все повече и повече напира от двете страни. Наирите капват от умора. Движението нататък е невъзможно. Вали, след като се съветва с помощниците си, свива надясно в една малка пресечка и отвежда португалците в двора на голяма къща, за да изчакат, докато любопитните се разпръснат.

В този двор португалците остават няколко часа, а на улицата шумът на тълпата не престава. Само с помощта на нов отряд, изпратен от двореца, португалците успяват към залез-слънце да се промъкнат през тълпата и да достигнат дворцовите врати.

Там блъсканицата е още по-голяма. Раздразнените и уморени португалци вече не се стесняват. Те си пробиват път към Заморин със сила. Един източник съобщава, че португалците дори използували ножове.

Най-после командирът на португалците стига до малък двор, където го очаква владетелят на Каликут. Заморин, силно мургав човек с дълга черна коса, завързана на възел, и прехваната с низа от бисери, е само с бяла превръзка на бедрата. Изобилие от украшения замества оскъдното облекло. По краищата на набедрената му превръзка има много златни колелца, украсени с рубини. На лявата ръка на индиеца блести гривна от три запоени кръга, обсипана със скъпоценни камъни. Върху средния кръг блести огромен елмаз, дебел колкото човешки пръст. Шията на владетеля на Каликут е два пъти обвита с бисерна огърлица и изкусно изработена златна верижка. Масивни обици завършват разкошната украса на Заморин.

Владетелят на Каликут седи в кресло, покрито с килим. Отдясно стои момче със син копринен набедреник с червен щит, по краищата на който има злато и изумруди, и с къс меч, украсен със златни линии. Отляво друго момче държи масивна златна чаша. От време на време стоящият зад гърба на Заморин старец подава на повелителя пакетче бетел^[1]. Заморин дъвче бетел и плюе яркочервената слюнка в чашата.

Васко да Гама се приближава и поздравява Заморин, като най-напред вдига ръцете си към небето, а след това ги притиска към гърдите си. Заморин предлага на португалците да седнат. Поднасят им плодове и студена вода, а след това владетелят на Каликут моли Васко да Гама да изложи накратко посланието на краля. Васко да Гама, като вижда наоколо маври, страхувайки се, че те могат някак да навредят на португалците, моли Заморин да го приеме насаме. Заморин става и преминава заедно с Васко да Гама в малка стая, където има ложе, покрито с разкошни килими и възглавници.

Васко да Гама започва да говори. Той разказва за португалския крал, „повелител на много страни и притежател на огромно богатство, равно на което няма на земята“^[2], споменава, че прадедите на крал Мануел вече шестдесет години изпращат ежегодно кораби да търсят път за Индия „не за да търсят злато и сребро, защото в Португалия има толкова злато и сребро, че съвсем, не е необходимо да ги търсят в чужди земи, а защото португалските крале научили, че и на Изток също има християнски царства“^[3].

След това Васко да Гама предлага на Заморин от името на краля на Португалия братство и дружба и го моли да изпрати заедно с него пратеници от Каликут в Португалия. Заморин казва, че се радва на идването на португалците и се надява, че между Каликут и Португалия ще съществуват дружба и мир.

Аудиенцията завършва едва през нощта и гостите напускат двореца. Паланкинът на Васко да Гама се заклатушква по улиците на Каликут. Този път зяпачи няма, но от двореца заедно с португалците излиза голяма тълпа. Най-отпред тичат факлоносците, които носят на високи пръти насмолени трески. Треските пукат и хвърлят искри.

Градът е тих и пуст.

Отначало всичко върви прекрасно и португалците се радват, че я няма досадната тълпа. Но изведнъж връхлита вятър, вдига уличния прах, угася факлите и започва внезапен, тропичен пороен дъжд. Португалците веднага се измокрят до кости. По улиците потичат потоци от вода, които образуват трапове и ями; носачите постоянно се препъват и хлътват в дупките, като жестоко разтърсват паланкина. Васко да Гама трябва да се държи здраво за рамките на балдахина, за да не падне. Тълпата моментално се разпръсва. Изпращачите като че ли се объркват. Със сърдити гласове те се съветват и спорят помежду си, а измъчените носачи с мъка влачат станалия два пъти по-тежък мокър паланкин. Светкавиците осветяват само голите глинени стени. Дъждът не престава.

Васко да Гама се вбесява. Той извиква мокрия Монсаид.

— Кажи на тези кучета да ни заведат под някакъв покрив. Те забравят, че аз съм пратеник на Португалия. Ще отговарят за това.

Монсаид се промъква напред и с изплашен глас разговаря с изпращачите. Те започват да си шепнат. Един от тях, мавър — чиновник при Заморин, който купува и продава от негово име, предлага да отведе разгневения пратеник в своя дом и там да изчакат, докато спре дъждът. Носачите тръгват по-бързо и скоро португалците се намират в двора на богата къща. Чиновникът на Заморин не иска да пусне неверниците в къщата си и ги отвежда на широка веранда. Тя е застлана с килими, в ъглите й има два светилника, в които със синя светлина гори някакво масло. Португалците се настаняват удобно на килимите, оглеждат мокрите си дрехи и на глас проклинат променливото време на Индия.

Най-хубавите им дрехи, облечени специално за посещението при Заморин, са безнадеждно развалени. Перата на шлемовете са изпочупени, кафтаните са избелели и са загубили формата си, измачкани са дантелите по краищата на маншетите.

Дъждът продължава. Да се пътува с паланкин по-нататък е невъзможно. На командира довеждат прекрасен кон, но той не е оседлан (и до днес по индийското крайбрежие обикновено яздят конете неоседлани). Васко да Гама и в това вижда преднамерено оскърбление и отказва да се качи на коня. Едва на разсъмване проливният дъжд престава тъй внезапно, както и почва, и през деня озлобените и уморени португалци се домъкват до корабите.

Трябва да се изпратят на Заморин подаръци. Изваждат ги от трюма, внимателно ги оглеждат и почистват. В Каликут има обичай предназначените за господаря подаръци да се показват на придворните му. Затова на 29 май Васко да Гама поканва на кораба Вали и чиновника на Заморин. Двамата маври пристигат привечер и се качват на „Сан Габриел“. Васко да Гама ги приема на кърмата на кораба. Пред дошлите нареждат подаръците: дванадесет парчета раиран плат, четири червени качулки, шест шапки, четири наниза от корали, сандъче с шест чаши за миене на ръце, сандъче със захар, две бъчви с маслинено масло и две бъчвички с мед.

Маврите с учудване разглеждат подаръците и след като се споглеждат, високо се разсмиват.

— И това е всичко? — пита Вали.

— Да — отговаря Монсаид.

— На владетели не се правят такива подаръци. И най-бедният арабски или индийски търговец би подарил повече — казва с усмивка чиновникът. — Ако нямате никакви редки и интересни стоки — добавя той, — подарете му просто чисто злато.

— Да, именно злато — потвърждава Вали и се подсмива, — още повече, че според думите на вашия командир вие имате толкова много злато, че не знаете какво да го правите.

Васко да Гама едва се сдържа. Досега португалците са имали работа само с невзискателни негърски вождове от африканското крайбрежие. Негърските вождове с готовност са им давали шепа злато или пет млади робини за малко огледалце и са се чувствували безкрайно щастливи, ако получат някоя стара риза. За подаръците, които португалците приготвят за Заморин, на африканския бряг биха могли да купят няколко села с всичките им жители, покъщнина и домашен добитък. А тези маври си позволяват да се хилят и да осмиват португалските подаръци.

— Кажи на мавританските кучета — проговаря най-после Васко да Гама, — че не съм донесъл злато, защото не съм търговец, а пратеник и давам това, което имам. Това не са кралски подаръци, а лично от мен. Ако кралят на Португалия ми заповяда още веднъж да дойда в Индия, той ще ми довери много по-разкошни подаръци, а ако Заморин не приеме подаръците, ще заповядам да ги приберат и няма да му изпратя нищо.

Маврите поглеждат мрачното лице на португалския командир и веднага стават сериозни. Чиновникът студено проговаря.

— Аз не смея да предам на господаря подобни подаръци и вас не съветвам да направите това.

Представителите на Заморин напускат кораба. По-късно идват други арабски търговци. Васко да Гама показва на всички подаръците и ги пита за мнението им, като мисли, че Вали и чиновникът от користни съображения са бракували подаръците. Но търговците в един глас заявяват, че подаръците нищо не струват и че дори е срамно да се предлагат на повелителя на Каликут.

И наистина в очите на Заморин и неговите мавритански съветници португалците с жалките си подаръци вероятно изглеждат просяци.

Васко да Гама продължава да мисли, че причина за поведението на маврите са не жалките подаръци, а желанието им да го очернят пред Заморин и затова настойчиво и нетърпеливо иска нова среща със Заморин. Маврите съветници му обещават да уредят такава среща, но все отлагат и протакат. През това време те настройват Заморин против чужденците.