Константин Кунин
Васко да Гама (8)

Търговия

Щом стъпва на адмиралския кораб, Васко да Гама веднага заповядва да спрат изпращането на стоки на брега, заключва се с Монсаид в каютата си, за да напише писмо за Заморин.

На другия ден Монсаид отнася писмото, написано с арабски букви, наредени като мъниста. Васко да Гама отново се оплаква от маврите, упреква Заморин, напомня му, че „добрите християни така не постъпват“, и завършва с молба да помогне на португалците да продадат донесените от тях стоки.

След един ден в пристанището пристига ковчежникът на Заморин. Той заповядва на слугите си — все яки момци, въоръжени със сопи — да подготвят помещение за португалците в Пандарани Колам. Слугите му влизат в една къща. Оттам се чуват плачове и нареждания. След час от вратата излизат малко сиво магаре, натоварено с огромни пъстри вързопи с покъщнина, бабичка с две бели кокошки в ръце и куц старец с мръсна чалма, теглещ с дълго въже бяло козле, което се дърпа назад. След тях полетява, изглежда, забравена рогозка и на вратата се показва засменият слуга на ковчежника с метла в ръка.

— Вашият магазин е готов — казва ковчежникът на португалците.

Главният секретар на Васко да Гама Диого Диас, брат на Бартоломео Диас, заедно с писаря Алваро де Брага, Монсаид, Жуан Нуниеш и няколко войници се разполагат в отвоюваното помещение и зачакват купувачи. В сенчестия вътрешен двор на рогозки те нареждат раирани вълнени и ленени платове, червени шапки, жълти куртки, огледала, сандъчета с корали, янтар, разноцветни стъклени мъниста, изтърколват бъчва с живак и натрупват планина от пити с мед. В един ъгъл изнасят за продан маса, покрита със зелена покривка. Всичко това писарят Алваро де Брага записва в специална книга.

Привечер в новия португалски магазин идват седем мавритански търговци.

— Дойдохме по нареждане на господаря да оценим и купим стоките ви — казва по-възрастният от тях.

Португалците завеждат маврите във вътрешния двор. Там те започват да оглеждат стоките, небрежно прехвърлят от ръка в ръка коралите, кехлибара и герданите, презрително обръщат гръб на платовете и дори не поглеждат гордостта на португалците — малка маса със зелена покривка. Маврите нищо не казват и си отиват. Португалците недоумяват. На другия ден търговците идват ту по един, ту по двама. Те опитват коралите със зъби, опипват червените шапки, питат за цената и в отговор само се смеят. Това продължава осем дни. Португалците разбират, че се подиграват с тях. Диого Диас и Монсаид бързат при Васко да Гама.

Ясно е, че маврите организирано бойкотират португалските стоки. Монсаид казва: „Та кой продава тук, в Пандарани Колам? Всички търгуват на главния пазар в Каликут. Тук никой няма да дойде. Маврите са наплашили всички, а там има много търговци. Трябва да помолим Заморин да ни позволи да пренесем стоките в Каликут.“

Така и правят. Васко да Гама заповядва на Монсаид да напише ново писмо на Заморин и на 24 юни Вали идва с цяла тълпа носачи. Те натоварват на раменете си денковете и сандъците с португалски стоки и под охраната на отряд наири тръгват за Каликут. Когато и последният португалец напуска къщата в пристанището на Пандарани Колам, иззад ъгъла се показва старицата с кокошка под мишница. Тя се оглежда, изчаква, докато той се скрие зад ъгъла, и бързо се мушва през полуотворената врата на къщата. Скоро иззад ъгъла се показва куцият старец с козичката и магаренцето, влиза в къщата и се чува щракане на ключалка.

В Каликут на португалците дават магазин в края на главния пазар срещу една чешма. В средата на стаята Диас окачва на една кука масивни везни, донесени от Португалия. В едната стая нареждат стоките, а в по-отдалечената полутъмна стая цял ден стържат и режат. По съвета на Монсаид за всеки вид подправки те правят отделни сандъци. След това идва ковач-индиец, който обковава сандъците с железни обръчи, слага им железни халки и окачва на тях големи катинари.

На другия ден португалците отново се подготвят да посрещат купувачи. При входа застават войници в пълно въоръжение. Те пазят магазина от маврите, но тайно им е заповядано да избягват до последна възможност сблъскванията. Диого Диас още веднъж оглежда дали всичко е в ред и застава заедно с Монсаид пред входа, за да погледа живота в чуждия град.

Срещу магазина на португалците се тъмнее заобиколена с дървета чешма. В средата й има сива плоча. От нея по меден улей се лее струя студена вода. Плочата е украсена с резба. Горе се преплитат две каменни рози, надолу се спуска оригинален орнамент, а в центъра се вижда арабски надпис.

— Какво пише там? — пита Диас Монсаид.

— Чешмата построи Омар Ибн Ахмад от Джида. Пътнико, утоли жаждата си и спомени името му — бавно превежда Монсаид.

Около чешмата цял ден има навалица. Мохамеданки, увити от главата до петите с бели и сини дрехи, стройни индийки с медни халки на краката и ръцете, с големи очи, подчертани с черно, хванали за ръка бронзови деца, идват за вода. Техните сплетни, шеги и кавги не спират през целия ден. Под сянката на дърветата почиват на прохлада и се хранят пътниците. От едната страна водата се излива в голямо корито. Тук селяните от предградията водят на водопой магарета и впрегатни биволи, мрачни керванджии от север идват с кльощави камили, млади франтове с пъстри дрехи поят арабските си жребци. Два пъти идват на водопой работни слонове с бивни, обковани с мед, а веднъж благоволява да се напие свещеният бик на Шива — великолепно добре гледано животно с огромни рога. Насреща са магазините на месарите. Облаци черни и зелени мухи се въртят над току-що закланите и одрани овни, макар че месарите, едри и весели брадати хора, през цялото време размахват метлички. По-настрани в праха лежат проскубани жълти кучета с изплезени от жегата езици.

По-нататък са магазините на търговците на платове. Пъстри бродирани шалове, най-тънки муселини, тежки копринени покривки с втъкана сърма, платна с най-ярки цветове са изложени за показ и блестят на слънцето.

Португалците веднага разбират, че техните платове не могат да конкурират чудните изделия на индийските тъкани.

Пазарът живее своя шумен и пъстър живот и като че ли не обръща никакво внимание на португалците. Продавачите на сладкиши с пронизителни диви викове канят купувачите под жалките си навеси. Градинарите, живеещи около града, са сложили направо на прашната земя неизвестни на португалците плодове: златисти, нежнорозови, сякаш покрити с лек пух, синкави, черни. На слънцето от тях лъхат някакви силни чужди аромати.

В тълпата се мушкат голи момчета с делви разхладителни напитки. Малка улична танцьорка танцува върху килимче под акомпанимент на дайре. Бавно минават мавритански търговци и важно разговарят за цените и за предстоящата реколта на подправките. Гърми чукът на ковача, който поправя селски мотики; скитник-жрец с тояга, звънче и просяшка чаша проси милостиня. Полицаите на Вали влачат към затвора някакъв крадец на дребно, който се дърпа. Мургави планинци се пазарят за коне.

Времето минава. Никой не обръща внимание на португалците. Сякаш никой не се интересува от новия магазин и от португалските войници, които изнемогват в кожените си ризници и подплатени кафтани под отвесните лъчи на тропичното слънце. Но зад това привидно безразличие на пазара се крие нещо друго. Всесилните мавритански търговци са организирали около португалските стоки заговор на мълчание. Из пазара се носи слухът, че португалците са тайни наблюдатели на пиратите и търговците на роби и че след като си заминат, тези, които търгуват с тях, жестоко ще си изпатят.

Понякога от тълпата се появява някой мохамедански войн, който предизвикателно крещи и показва меча си. Моряците различават само често повтаряната дума „португал, португал“. Винаги когато около магазина спре мохамедански войник, Монсаид изчезва в магазина.

— Какво говори този безбожник? — разпитват португалците Монсаид.

— Не заслужава да се превежда — шепне мавърът от магазина.

— И все пак? — настойчиво пита Диас.

— Лош човек, ругае и заплашва — неохотно отговаря Монсаид и се мъчи да замаже неприятния разговор.

Облечени в непригодни за тропичния климат дрехи, португалците мъчно понасят жегата. Вода нямат. Наистина често минават момчета с делви и моряците неведнъж завистливо поглеждат минувачите, които, изпили за някаква дребна монета чаша студена течност, с удоволствие покашлят. Но Диас се страхува, че маврите могат да ги отровят и не разрешава на никого да си купи нещо за пиене. Да отидат на чешмата през площада не се решават — въоръжени мохамедани все по-често и по-често се спират пред магазина. Сега те се появяват на групи и като сочат магазина и португалските войници, които стоят, без да помръднат на слънцето, говорят, изглежда, нещо оскърбително и смешно, защото всички наоколо се смеят с глас.

В южната част на Португалия, сравнително неотдавна отнета от маврите, още живеят доста мавританци, но португалците са свикнали да гледат на тях като на победени и сломени. А тук маврите са господари на положението, облечени са с богати, но леки, нестесняващи движенията дрехи и им се надсмиват…

Португалците кипят от злоба и се кълнат като командира си Васко да Гама да отмъстят на присмехулниците.

Така минава денят. Спуска се нощта. Пазарът замира, макар че на площада все още се виждат закъснели търговци, селски каруци с впрегнати в тях биволи и момчета с кошници, които ловко събират в прахуляка сламата и тора.

Диас решава през нощта да се промъкне при командира и да му съобщи какво е положението им на пазара в Каликут. Той взема със себе си двама войници и Монсаид, въпреки че мавърът отначало се опитва да избегне опасната разходка.

… Мръква се. Тропичната нощ се спуска изведнъж, без здрач. Диого Диас и другарите му, за да не пресичат осветения от луната пазарен площад, се измъкват през малка врата в тревясала уличка и тръгват из тихия град, като се стремят да избягват осветените от луната места.

— Главните врати са затворени — прошепва Монсаид, — но аз зная един изход при реката.

Скоро луната се скрива. Превалява топъл дъжд.

И през нощта животът в източния град не замира. Понякога португалците дочуват звън на цимбали, нежна жалба на лютня, глас на певица.

— Младежите се веселят — казва Монсаид.

Иззад високите огради до тях достига пръхтене и сумтене на биволи; някъде скърца колело, чука тъкачен стан, звънтят чукчетата на златарите. От плоските покриви се носи приглушен спор и тънък писък на дете. Отдалече долита чаткане на копита. Зад реката вият чакали. Изведнъж вик разтърсва въздуха, от другия край на града му отговаря също такъв вик.

— Какво е това? — разтревожени възкликват португалците и се хващат за мечовете си.

— Това е ходжата. Той слави аллаха. Не се тревожете — успокоява ги Монсаид.

Португалците стигат до някакви тъмни стени и като вървят след Монсаид, свиват встрани и започват да се промъкват през обрасли с тръни развалини. Дъждът престава и отново се появява луната.

Монсаид спира, сякаш си спомня нещо, после бързо тръгва напред и изчезва в сянката на храстите. Португалците бързат след него, закачайки с глави клонки и листа.

— Ето че излязохме от града — се дочува гласът на Монсаид. Мавърът стои на площадка, ярко осветена от луната. Зад тях се издигат стените на града, а пред тях шуми вливащата се в морето река. В рибарското селище на брега на реката Монсаид има познати. Той се надява да получи от тях лодка. Но мавърът не познава добре пътя и се страхува да пита. Цели два часа те се скитат по кривите, покрити с рибени глави и люспи улички на селището, препъват се, прескачат стари лодки и най-после Монсаид открива търсената къща. Той предпазливо почуква и с тих глас започва да се пазари с рибарите.

След половин час тясна платноходка излиза в морето и бърза към корабите.

Въпреки късния час Васко да Гама веднага ги приема. Той изслушва подробния доклад на Диас за несполучливата търговия, за интригите и издевателствата на моплахите.

— Нищо, приятели — казва на португалски командирът, за да не го разбере Монсаид, който говори на кастилски. — Докато сме слаби, трябва всичко да търпим, но и да помним. Ще дойде ден, ще се върнем тук със силна флота и тогава тежко на мохамеданите. За всички обиди ще им заплатим стократно. А сега трябва да молим Заморин да ни защити от моплахите.