Константин Кунин
Васко да Гама (7)

В плен

В края на XV в., когато португалците се появяват в Каликут, Индостан е разделен на няколко враждуващи помежду си държави. Това много помага на португалците да се закрепят на индийското крайбрежие. На север властвуват султаните Лоди. В Декан се води борба между войнствената мохамеданска династия на Бахманите и индуските царства.

По времето на Васко да Гама мохамеданските племена на Севера постепенно завладяват Южна, езическа Индия.

Маркс пише: „Страна, в която съществуват ежби не само между мюсюлманите и индусите, но и между едно племе и друго, между една каста и друга; общество, стожерът на което се крепи изцяло на особен вид равновесие, обусловено от всеобщо взаимно отблъскване и органична обособеност на всичките му членове — не са ли били обречени такава страна и такова общество да станат плячка на завоевателя?

(…) Ето защо Индия не е могла да избегне участта да бъде завладяна и цялата й предишна история не е нищо друго освен история на последователни завоевания, на които тя е била обект. История на индийското общество няма, поне не ни е известна. Онова, което наричаме негова история, е само историята на сменяващите се един друг завоеватели, които са основавали империите си върху пасивната база на това неоказващо никакво съпротивление неподвижно общество.“^[1]

Особено енергична завоевателна политика провеждат бахманите; под предлог, че се борят против езичеството, те завладяват все нови и нови територии, разоряват и ограбват индийските държави, като убиват или насила помохамеданчват неверниците „кафири“, унищожават храмовете им, изгарят и отъпкват нивите им, отвличат добитъка им.

Един от бахманийските владетели, Фероз Шах Бахмани (1397–1422), през двадесет и пет годишното си царуване води двадесет и четири войни против индийците.

Великият руски пътешественик Афанасий Никитин, посетил Индия двадесет и пет години преди португалците, пише, че султан Бахманиев „се бие с кафирите двадесет години и ту те го бият, ту той ги бие многократно“.

Когато Афанасий Никитин е в столицата на бахманите Бидар, там се връщат от походи мохамедански пълководци. Афанасий Никитин пише: „Меликтучар превзел два индийски града, заловил седем князе и присвоил хазната им“, и по-нататък: „Мизамилк, Мекхан и Мартхан превзели три големи града и с тях сто хиляди войници, петдесет слона и разни скъпоценни камъни в голямо количество“, и най-после: „Меликчан превзел индийския град със сила, ден и нощ се бил с града, 20 дни войската му нито яла, нито пила, но стояла около града с оръдията си; загинали пет хиляди добри хора, но когато превзели града, избили 20 хиляди мъже и жени, а 20 хиляди взели в плен — малки и големи, и ги продавали по 10 пари, а някои по пет, а децата по 2.“

Колкото разрушителни и кръвопролитни да са тези войни, те не водят до дълбоки социални промени, защото не засягат основите на социалната система на Индия — индийската община:

„Гражданските войни, нашествията, превратите, завоеванията, гладните години — всички тези редуващи се бедствия, колкото и безкрайно сложно, бурно и разрушително да изглежда действието им върху Индостан, са го засягали само повърхностно.“^[2]

Всички тези войни, национални и религиозни разпри, които разоряват индийската земя, не засягат Каликут. Разположен на морския бряг, той е голямо търговско пристанище с международно значение. В Каликут идват търговци от Арабия, Иран, Египет, от африканския бряг, от Малака, Суматра, Тайланд, Цейлон, от източния бряг на Индия. През XIV-XV в. в пристанището на Каликут идват китайски кораби. Дори до португалците през време на първото им посещение стигат сведения за това, че 80 години преди тях Каликут е посетен от „… бели християни, които имали дълги коси като немците. Те идвали през две години с двадесет или двадесет и пет кораба. Те не могли да разкажат кои са и какви стоки могат да докарват освен много тънки ленени тъкани и бронзови изделия. Те откарвали подправки. Корабите им имали по четири мачти като испанските. Ако това бяха немци, щяхме да чуем за това пътуване. Може би това са били руси, ако те имат някъде пристанище.“^[3] В действителност това били китайци.

През Каликут минава лъвската част от подправките, които се изнасят от Индия. В този град отдавна са се заселили арабски и ирански търговци. Постепенно арабите и потомците им от браковете с индийски жени — войнствените моплахи, образуват в Каликут значителна колония. Те са силни със сплотеността си, богатствата си и влиянието си върху бедното население на Каликут, техен постоянен длъжник.

Самият владетел на Каликут също много зависи от мохамеданските търговци. Цялото му могъщество и цялото му богатство има за база морската търговия с мохамеданските, арабските и иранските търговци. Спре ли тази търговия, престанат ли арабските кораби да посещават пристанището на Каликут, ще замре и богатият град, ще замлъкнат шумните пазари, ще запустее просторното пристанище, а самият той, владетелят на Каликут, ще стане беззащитна плячка на враждебните си съседи. Ненапразно името му Самудриа Раджа, превърнато от португалците в „крал Заморин“ означава „повелител на морския бряг“. Ненапразно индусът, господар на Каликут, е благосклонен към мохамеданските търговци.

В Каликут се издигат мохамедански джамии, съществува специален съд, който разглежда делата на мохамеданите. Вече видяхме, че и в двореца на Заморин, и във войската му има много мохамедани, които заемат най-важни, най-почетни длъжности. Мохамеданските търговци живеят тук спокойно.

Иракският пътешественик Абд ур Разак, посетил Каликут през 1442 г., пише: „Безопасността и правосъдието в този град са така здраво утвърдени, че най-богатите търговци докарват тук много стоки от различни задморски страни. Тук те ги разтоварват и без да бързат, ги изпращат по пазарите и тържищата, като не мислят, че трябва бързо да получат парите си за тях или да ги пазят.“

Арабите и моплахите много бързо разбират истинските намерения на португалците въпреки всички опити на Васко да Гама да ги прикрие с пищни фрази, многообещаващи декларации и високопарни разкази за могъществото и блясъка на португалския двор. Разбрали, че появяването на португалците в Индия поставя под заплаха монополното положение на мохамеданските търговци, които купуват подправки в Индия и ги препродават в Египет на венецианците, генуезците и левантинците, мохамеданските търговци решават да вземат всички мерки и да не позволят на португалците да се закрепят на индийския бряг и да започнат търговия с Каликут.

Крещящото противоречие между разказите на португалците за богатството и мощта на държавата им и жалкия външен вид на екипажа и просяшките подаръци, настояването на португалците Заморин да търгува само с Португалия, смътните слухове за пиратските подвизи на португалците — всичко това само улеснява интригите на мохамеданските търговци.

След като посещават кораба на Васко да Гама и разглеждат подаръците, маврите — Вали и чиновникът на Заморин — бързат да представят пред Заморин португалците в най-жалък и смешен вид. Затова и втората аудиенция на Васко да Гама протича при съвсем друга обстановка. Оркестър вече няма, а отрядът, който придружава португалците до двореца, е два пъти по-малоброен от предишния. Наистина и този път улиците са задръстени от хора, но много често до тях достигат враждебни възгласи. Няколко пъти португалците виждат млади конници, моплахи, които заплашително хващат мечовете си, когато процесията минава край тях. Авторът на „Roteiro“ пише: „Дворецът беше заобиколен с въоръжени хора. Нашият капитан и придружаващите го трябваше да чакат цели четири часа пред вратата, която беше отворена едва тогава, когато владетелят заповяда да пуснат капитана само с двама души по негов избор. Капитанът каза, че иска да вземе със себе си Фернан Мартинеш като преводач и секретар. И на капитана, и на нас ни се струваше, че разделянето ни не предвещава нищо добро. Владетелят казал на капитана, че според собствените му твърдения идва от много богато царство, а не е донесъл нищо, че има писмо от португалския крал, но и досега не го е представил. Капитанът възразил, че не е донесъл нищо, защото цел на пътуването му са новите открития, а когато дойдат другите кораби, Заморин ще види какво ще донесат. Що се отнася до писмото, той го носи със себе си и може да го връчи незабавно.“

След това владетелят пита какво е възнамерявал да открива капитанът — хора или камъни. Ако е смятал да открива хора, защо нищо не е донесъл? Чувствува се, че Заморин е обработен солидно от мавританските си съветници. Васко да Гама дава писмото на владетеля, но иска то да бъде прочетено на глас, защото се страхува, че маврите преводачи могат да изопачат съдържанието на писмото.

Преди да завършат разговора, Заморин пита:

— Какви стоки има в твоята страна, чужденецо?

Васко да Гама решава вече да не настоява, че в Португалия има много скъпоценни камъни.

— В моята страна — казва той — има много храни, желязо, бронз и много други неща.

— А носиш ли със себе си такива стоки? — пита Заморин; маврите, които стоят край стената, се усмихват.

— Само мостри — отговаря Васко да Гама. — Надявам се, че господарят ще ми позволи да отида и донеса тук тези стоки, а дотогава на четирима или петима души да се даде някакво помещение. Нека тези хора продават това, което съм донесъл, и купуват индийски стоки.

— О, не, не искам твои хора да остават тук. Изпрати ги на корабите, разтовари стоката си и я продай с най-голяма печалба, а след това си замини с всички свои хора.

Срещата завършва късно. И дума не може да става за връщане на кораба. Португалците пренощуват в дома на богат гуджаратски търговец. Сутринта пак предлагат на командира кон без седло и той пак се отказва от него, като мисли, че по този начин искат да го унизят. Тогава гуджаратският търговец намира паланкин и португалците тръгват за Пандарани Колам. По пътя една част от тях се обърква и дълго се лута из тесните улички, а останалите мислят, че другарите им са заловени от индийци. Вали изпраща слуги да търсят изчезналите; те намират всички португалци, изгубили пътя, и ги довеждат на брега, където в специален приют за странници почива Васко да Гама.

От старо време индийските владетели строят по пътищата и пазарите домове за пътниците — така наречените „дхарма сала“ („дом на благочестието“) или „пантха сала“ („дом за пътници“). В мохамеданските части на Индия те се наричат кервансараи.

Афанасий Никитин пише: „В индийската земя гостите настаняват в ханове.“

В тези „ханове“ за индуси и мохамедани има отделни помещения. В индуската част на хана живее брамин. Той дава на пътниците вода, храна и постеля и фураж за конете. Той задоволява и религиозните нужди на пътниците. В мохамеданската половина има малка джамия; при нея живеят имам и муезин, които имат задълженията на брамина в половината на индусите.

В такъв хан трябва да пренощуват португалците. Капитанът настоява веднага да ги прехвърлят на корабите, но Вали отказва, като се позовава на това, че е късно и времето е лошо. И наистина слънцето вече залязва, а появилият се вятър издига големи вълни. Португалците обаче във всичко виждат коварство и интриги на маврите.

— Ако не ми дадете лодки — казва Васко да Гама, — ще отида при Заморин, който ни разреши да се върнем на корабите, а вие ме задържате и постъпвате като лоши християни.

Но това не помага и португалците са принудени да пренощуват в хана. Страхувайки се от внезапно нападение, Васко да Гама поставя караули при входовете в малкия, заобиколен с галерии двор, където са настанени португалците, а на останалите си спътници заповядва да спят, без да свалят ризниците си. Нощта минава неспокойно. Няколко пъти зад оградата се чува звън на оръжие, португалците скачат и се хващат за мечовете си, но тревогата се оказва лъжлива. Зад стената пръхтят и тъпчат на място коне, а някъде в полето вият чакали. До Васко да Гама седи притихналият и позеленял от страх Монсаид. Той си представя все нови и нови изтезания и мъчения, които вероятно му подготвят неговите съотечественици за ренегатството му.

Късно през нощта някъде отгоре се разнася прекъсващ вик. Някой жално нарежда и силно кашля. Васко да Гама трепва.

— Гу-кук, гуу-кук…

— Какво е това?

— Това е птицата гукук — измърморва съвсем изплашеният Монсаид. — Тя е черна, лети нощно време и крещи: „гу-кук, гу-кук“. А кацне ли на някоя къща и започне да крещи, някой в тази къща ще умре.

— Трябва да я убием — шепне един от португалците и грабва пушката си.

— Не трябва да се убива гукукът — от неговия клюн лъха огън, който може да изгори всеки смелчага. Цяла Индия вярва на гукука. Трябва да лежим и да чакаме съдбата си.

Утрото не донася никакви промени. Както и по-рано, в отговор на всички настоявания на португалците да ги прехвърлят на корабите началникът на стражата се покланя ниско и се кълне, че ще направи това при първа възможност.

— Боговете виждат, че отдавна бих ви дал лодки и гребци, но морето е все още развълнувано. Ако загинете, господарят ще ме накаже със смърт.

— Тогава ни разреши да отидем на брега и да поискаме да ни изпратят лодки от корабите — казва Васко да Гама.

— Не, не, това е невъзможно. Наоколо скитат отряди моплахи. Те са въоръжени и пълни със злоба. Те търсят случай да започнат с вас свада, за да могат в бъркотията да ви избият.

— Защо ни пазиш, защо ни превръщаш в пленници, когато Заморин ни позволи да се върнем на корабите? Нима така постъпват християните?

— Вие не сте пленници и не сте под стража, а под охрана. Махна ли караулите, няма да изкарате и един ден — убеждава ги началникът на стражата.

— Щом е така, пуснете ме да се върна при Заморин. Ще му се оплача и той ще ви накаже за неподчинението — гневно казва Васко да Гама.

— Не може! Сега господарят почива и още два дни не можем да го тревожим с никакви грижи и работа.

Васко да Гама е разгневен. Индийците започват да си шепнат и началникът на стражата отново почтително ниско се покланя пред командира.

— Заповядай на корабите да се приближат до брега и ние ще ти дадем лодки.

— Това няма да стане — избухва Васко да Гама. — Вие замисляте измяна, вие искате да привлечете корабите в клопка и да ги завладеете. Знайте, че аз съм заповядал на своя брат: ако подозре, че съм попаднал в плен, да не слуша никакви мои заповеди, защото те могат да бъдат изтръгнати със сила. В такъв случай той трябва да вдигне платната и да отплава за Португалия.

Индиецът още веднъж се покланя и излиза. Чува се щракане на ключалка и звън на катинари. Португалците са заключени. Ханът се превръща в затвор.

Продуктите, купени по пътя, се свършват и португалците започват да гладуват. Вече очакват най-лошото. Почти всички са сигурни, че вечерта или през нощта ще ги нападнат.

Настъпва втората нощ. Отново поставят караули. Отвън вратите са заключени. Чува се подрънкване на оръжие и пак крещи птицата гукук… Португалците лежат тихо, но никой не спи. Васко да Гама нервно се разхожда от единия край на дворчето до другия. Луната осветява бялата стена на къщата. Сянката на голямо дърво, което расте в средата на двора, с резкия си силует пресича осветеното от луната бяло петно. Всички мълчат. Изведнъж очертанията на сянката се променят. Един от клоните на дървото се поклаща, огъва се и като шумоли леко по листата се прехвърля на покрива на къщата. Зашумява сламата на покрива, Васко да Гама се хваща за кинжала, но Монсаид леко го побутва по рамото.

— Успокой се — казва той — това е боа, тя живее по дърветата и краде кокошки, малки маймуни и плъхове. Тръгнала е към някой курник. За хората не е опасна и затова те не я закачат. Пазете се от малките пъстри змии, не по-дълги от твоя кинжал. Тяхното ухапване е смъртоносно.

Сутринта на португалците донасят вода. През открехнатата врата моряците виждат, че големият двор е пълен с войници. Едни седят в кръг, други спят по ъглите, трети кърпят хамути, четвърти играят на зарове, някои се разхождат от единия край на двора до другия, въоръжени с мечове, бойни секири, лъкове и стрели. Към стълбове са завързани коне.

Ясно е, че е невъзможно да си пробият път до корабите. Стражата пуска Монсаид в големия двор и той се връща след два часа още по-разтревожен. Той намира между войниците стари познати и от тях научава печални новини.

От африканския бряг пристигнал кораб и дошлите оттам търговци разказали на Заморин за грабежите на португалците в Момбаса и Мозамбик. Като се възползували от това, маврите разпространили слуха, че мореплавателите са изгонени от Португалия за тежки престъпления и се занимават с шпионаж и грабежи по африканския бряг, че писмото от краля на Португалия е фалшифицирано. Те съветвали Заморин да нападне ненадейно португалците и да ги избие. Нещо повече, маврите заплашвали, че ако Заморин не унищожи португалците, всички мохамедански търговци ще напуснат Каликут и ще започнат да търгуват с неговите стари съперници — Кананор и Коилун. Най-после според думите на Монсаид маврите дали на Вали голям подкуп, за да убие Васко да Гама и другите пленени португалци. Тъй като Вали се страхувал от гнева на Заморин, той не се решавал да нападне сам португалците, но обещал, ако те се скарат със стражата, да не спира войниците си и дори да пусне в хана скрития наблизо отряд моплахи.

Между съветниците на Заморин обаче има и индийски търговци. Те се надяват да намерят в лицето на португалците съюзници против моплахите, които заграбили цялата търговия. Индийците доказват на Заморин, че в Каликут португалците не са си позволили никакви престъпления и че може би и слуховете за грабежите им по африканския бряг са само клевета на маврите и най-после, ако Заморин заповяда да убият португалците, Каликут ще започне да се ползува с лоша слава, поради което пратениците и търговците от далечните страни ще избягват тяхното пристанище и самият той, Заморин, занапред изцяло ще зависи от благоволението на мохамеданските търговци, монополни собственици на търговията в Каликут.

Доводите им оказват въздействие. През деня в малкия двор, където се намират португалците, идват Вали и началникът на стражата. Те предават заповедта на Заморин. „Чужденците искаха разрешение да търгуват в Каликут. Нека разтоварят стоките си и тогава ще освободим задържаните на брега хора. Нека Васко напише за това на брат си.“

Но Васко да Гама все още се страхува от коварство.

Той пише на брат си: „Струва ми се, че ако дори изпратиш лодки, препълнени със стоки, тези кучета няма да ме пуснат. Затова те моля като брат и ти заповядвам като командир, щом се убедиш, че не искат да ме пуснат, вдигни платната и отплувай за Португалия, за да съобщиш на краля за нашето велико откритие. Ако остана тук и ме убият — нищо не е загубено. Но ако ти се забавиш, те ще съберат кораби от цялото крайбрежие, ще ви нападнат и ще ви унищожат, и известието за нашето славно откритие няма да стигне до Португалия.“

Пауло да Гама изпраща на брега стоки и на 2 юли Вали отново се появява на вратите на дворчето, толкова дотегнало на португалците, и заявява, че пленниците са свободни. Същия ден Васко да Гама и придружаващите го са прехвърлени на корабите.