Константин Кунин
Васко да Гама (4)

Неизвестната Африка

Васко да Гама заобикаля нос Добра надежда на 22 ноември. Моряците получават топла храна, затоплят се и се ободряват. Вечерта се показват високи планински върхове. Всички са радостни, Васко да Гама заповядва да насочат корабите към брега. Така плават през целия ден и едва привечер приближават брега. Бързо мръква. Моряците не се решават да се приближат през нощта до непознатата страна и корабите продължават пътя си край брега на изток. На разсъмване те сменят курса и се насочват направо към брега. Към обед пред очите им се открива скалист бряг. Тесни клисури прорязват високите стръмнини. Тук-там се откриват дълбоки заливи и речни устия. Водата им се излива в океана, като образува водовъртежи и бързеи. В устията има много риба. С помощта на харпуни португалците попълват запасите си с прясна риба.

Ето че виждат и устие на голяма река. Събират платната. Пред кораба се движи лодка и измерва дълбочината. Корабите предпазливо преминават плитчината. Бреговете са стръмни и сурови. Не се вижда удобно място за спиране.

Васко да Гама и Николао Коельо се събират в „Сан Рафаел“ на обед при Пауло да Гама. След това Николао Коельо тръгва с лодка да търси място за спиране. Плава дълго. Брегът е непристъпно скалист и гол. Шумно се хвърлят от стръмнината пенливи потоци. Коельо се връща. На другия ден по заповед на Васко да Гама той пак тръгва със своята лодка и изминава срещу течението на реката четири пъти по-голямо разстояние. Но и този опит не дава никакъв резултат. Португалците се запасяват с вода и напускат негостоприемната река.

Пак се появява ураган. Шкиперът и кормчията заявяват на командира, че не гарантират за кораба: обшивката му се е разхлабила и пукнатините вземат застрашителни размери. Но Васко да Гама заявява: „Когато напусках Лисабон, аз се заклех да не се обръщам назад. Всеки, който дори намекне за това, ще бъде изхвърлен зад борда.“

Бурята се засилва. Корабите вече не се виждат един друг. През нощта няколко души умират от изтощение и от ударите, получени по време на бурята. На сутринта избухва бунт. Моряците и кормчиите се събират на палубата между „крепостите“. Васко да Гама е на трапа, който води нагоре. Вълните го обливат със студени капки. Шумът на вятъра заглушава виковете на екипажа. Светкавиците осветяват бледните и измъчени лица на моряците. Те с възмущение размахват юмруци. Васко да Гама слиза няколко стъпала и иска да успокои моряците, като се мъчи да надвика бурята. Той казва, че Носът на бурите вече е останал назад, че е близко дългоочакваната Индия, че още малко усилия и лишения и те ще изпълнят поставената от краля задача и тогава ги очаква слава и богатство. Завършва кратко: „Няма да се върнем назад дори ако сто души загинат пред очите ми.“ Обръща се и се качва горе.

На разсъмване бурята стихва. Но моряците се наговарят да арестуват капитана и да се върнат в Португалия. Гаспар Кореа пише, че заговорниците се надявали кралят да им прости; те искали да слязат в Испания и там да чакат писмена прошка от краля. Николао Коельо случайно научава за заговора. Той предупреждава Васко да Гама и когато бурята утихва, командирът отива в „Берио“. След като научава, че шкиперът и кормчията участвували в заговора, Васко да Гама хитро ги примамва в каютата и заповядва да ги оковат във вериги. След това извиква един по един заговорниците; слугите му ги хващат и завързват нищо неподозиращите моряци. Васко да Гама заповядва да им отнемат навигационните уреди.

После излиза на трапа и с тих, отмерен глас казва:

— Моряци, вие вече нямате нито шкипер, нито кормчия и изобщо никого, който би могъл да ви покаже пътя назад, защото аз арестувах тези хора и те ще се върнат в Португалия, оковани във вериги, ако не умрат дотогава.

Така завършва бунтът. На 25 ноември от мачтата на първия кораб португалците виждат залив и устие на река. Това е днешният Мосъл бей. Васко да Гама го нарича Сан Браж. Португалците, посетили това място заедно с Диас, го нарекли Бахиа дош Вакерош (Залив на пастирите), защото там срещнали чернокожи пастири. Тук Диас влязъл в стълкновение с туземците и убил един негър с арбалета си. Затова Васко да Гама се страхува, че туземците помнят Диас и ще го посрещнат враждебно. Пускат котва. Васко да Гама заповядва да огледат внимателно корабите, които са пострадали от бурята. Оказва се, че особено много пропуска спомагателният кораб и че не може да издържи по-нататъшно плаване. Тогава Васко да Гама заповядва да прехвърлят продуктите на другите кораби, а спомагателния кораб да изгорят. Вечерта, когато от кораба снемат всичко ценно, го запалват. Корабът гори през цялата нощ. Огънят осветява тъмните силуети на другите кораби и се отразява в тихия залив.

Сутринта на брега идват негри, изглежда, привлечени от нощното зарево. Това са негри-хотентоти. Те са около двадесет души. По-голямата част от тях остават на височината и само най-смелите слизат на брега. Васко да Гама с лодка се насочва към тях. Още преди да е стигнал плитчината, той хвърля на пясъка шепи звънчета и стъклени топчета. Негрите се спускат да събират подаръците, а когато португалците слизат на брега, те вземат звънчета дори от ръцете на Васко да Гама. Опасенията са напразни — туземците посрещат пътешествениците миролюбиво.

Целият бряг е покрит с храсти и португалците не се решават да слязат тук. След дълги търсения те намират открито място нагоре по течението на реката. Придружен от арбалетчиците си, Васко да Гама слиза на брега. Със знаци той заповядва на туземците да не се събират на тълпи, а да се приближават един по един. Васко да Гама стои на брега, заобиколен от войниците си. В краката му има две сандъчета със звънчета, червени шапки, разноцветни стъклени мъниста и огледала. На всеки приближил се туземец той дава подарък. От огледалата те са във възторг — кривят се, смеят се и се шегуват един с друг. В замяна негрите им дават гривни от слонова кост.

По-нагоре брегът става блатист и мочурлив. По брега португалците виждат огромни, кръгли следи от стъпки. Моряците и войниците, които вече са били на гвинейския бряг, казват, че това са следи от стъпки на слонове. Нощта минава спокойно. Сутринта се появява тълпа от туземци — около двеста души. Негрите довеждат и една дузина безроги крави и бикове. На кравите и биковете има седла, на които седят туземците и размахват крака. Негрите управляват животните с помощта на юзда, прикрепена към пръчици, прекарани през ноздрите на животното. Освен това туземците докарват и четири овци.

Васко да Гама заповядва да вземат от тях чрез замяна тлъст черен бик. Моряците отдавна не са вкусвали прясно говеждо месо. Авторът на „Roteiro“ с учудване отбелязва, че тук говеждото месо на вкус е такова, каквото е и в Португалия. И тук, както и в залива Света Елена, португалците се учудват и радват, когато в далечната задморска страна, където земята и тревите, животните и птиците и дори самите хора им се струват непознати и чужди, изведнъж чуят познати, напомнящи им родната страна звуци — лай на кучета или кукуригане на петел, когато виждат обикновени, като в Португалия, домашни животни и птици.

След като размяната е вече направена, се чуват резки музикални звуци. Негрите свирят на флейта. Авторът на „Roteiro“ пише: „Тогава те почнаха да свирят на четири или пет флейти, някои издаваха високи тонове, други ниски, създавайки по такъв начин прелестна хармония, каквато трудно можеше да се очаква от негри. И танцуваха по негърски. Капитанът командир заповяда на тръбачите да свирят, а ние танцувахме на корабите, капитанът командир също, с което много ни развесели.“

Това е наистина странно зрелище. На пясъчния бряг при неравномерните звуци на флейтите в облак от прах се движат в кръг стройни голи чернокожи.

На кораба при акомпанимент на тръби се чува старинната песен на португалските моряци:

Очите ти, скъпа,

Са като езичниците на Гвинея.

Като гвинейците са черни,

Като езичниците неверни.

Под звуците на тази песен моряците танцуват своя стар любим танц, отначало бавно, с прикляквания и поклони, а след това все по-бързо. Заедно с моряците танцува и прикляка в такт с мелодията и страшният командир на ескадрата — Васко да Гама. Носът на бурите е останал далеч зад тях, а пред тях е дългоочакваната Индия. Да се важничи пред голите негри не си струва, а веселата мелодия ви кара да танцувате.

На другия ден, 3 декември, на брега отново се появяват негри, но този път не само мъже. Далем, на върха на хълма, седят жени с деца. Туземците пак докарват на брега добитък и пак, както и вчера, танцуват на пясъка. Но моряците забелязват, че група млади бойци, въоръжени с асегаи, се крият в крайбрежните храсти. Командирът изпраща на брега преводача Мартин Алфонс, за да купи бик. Размяната става и негрите изглеждат доволни от получените за бика гривни.

Внезапно те започват за нещо да крещят и да показват мястото, където португалците вземат вода за пиене. Със знаци те питат моряците защо им вземат водата. След това по сигнал на няколко голи момчета с камшици, като крещят и свирят с уста, бързо подкарват добитъка далеч от брега. Васко да Гама заповядва на Алфонс да се върне при своите. Той решава да хвърли в ужас негрите, осмелили се да се противопоставят на моряците на крал Мануел. На брега излиза отряд войници, облечени с блестящи ризници. Те размахват копия и носят силно опънати арбалети. Негрите хукват да бягат. Тогава след тях изстрелват две бомбарди. Ехото дълго разнася грохота от изстрела сред скалистите брегове. Негрите продължават да бягат, като захвърлят оръжието и дрехите си от кожа, но добитъка гонят пред себе си. Когато туземците се скриват зад планината, от храстите излизат двама юноши. Те бързо събират захвърлените от съплеменниците им вещи и отново изчезват в храстите.

Португалците прекарват в Сан Браж още четири дни, но туземците повече не се появяват.

Васко да Гама заповядва внимателно да съберат гвоздеите от изгорелия спомагателен кораб. Той заповядва от мачтата на изгорелия кораб да направят голям кръст и да го забият на хълма, който се издига високо над реката. Преди заминаването си португалците посещават малкото островче в залива, където има лежбище на тюлени и моржове. Тук португалците за пръв път виждат и пингвини.

Авторът на „Roteiro“ пише:

„В този залив има остров на разстояние три изстрела с лък от брега; там има много тюлени. Някои от тях, големи колкото мечки, с големи зъби, са много страшни. Те нападат хора и колкото и силно да запратиш в тях копие, не можеш да ги нараниш. Има и други, много по-малки, има и съвсем малки. И ако големите реват като лъвове, малките блеят като кози. Веднъж, когато посетихме за развлечение този остров, преброихме три хиляди големи и малки тюлени и стреляхме по тях от кораба с бомбарди. На същия остров има и птици, големи колкото патици, но те не могат да летят, защото крилата им са без пера. Тези птици убивахме, колкото си искахме. Наричахме ги фотиликано. Те реват като магарета.“

На 8 декември корабите напускат залива, реката Сан Браж и се насочват на север. Силна буря ги разпръсва и едва привечер от мачтата на адмиралския кораб виждат кораба на Николао Коельо.

На 16 декември португалците виждат на стръмния бряг бял стълб. Това е „падрао“, поставен от Бартоломео Диас. Той отбелязва крайната точка, до която достигнал Бартоломео Диас, когато се свършили трите дни, които той измолил от екипажа.

Нататък вече земите са съвсем непознати. Но Васко да Гама върви смело напред, още повече, че с всеки ден бреговете стават все по-приятни. Отначало унилото еднообразие на глинестия стръмен бряг започва да се нарушава от самотни дръвчета, след това постепенно брегът се покрива с гъсти храсти, а в далечината се зеленее висока гора. Там, където току-що се е стопил снегът, пасе добитък. Става по-топло. Но тук корабите трябва да се борят със силно насрещно течение. То отнася далече назад корабите, легнали през нощта в дрейф.

На 25 декември празнуват Коледа. След обед боцманът случайно открива, че една от мачтите на „Сан Рафаел“ се е разклатила и пукнала. Да се отстрани повредата в морето е невъзможно, налага се да стегнат здраво мачтата с въжета. На португалски Коледа е „Natal“. Така моряците наричат брега, край който минават през този ден. Днес Натал е една от най-богатите и плодородни части на Южноафриканската република.

На 28 декември котвеното въже на „Сан Габриел“ се претърква и котвата пада в морето. Вече двадесет дни корабите не са спирали. Свършва се запасът от вода за пиене. Принуждават се да готвят със солена вода. Дневната дажба на водата за пиене е намалена до 400 грама. Търсят удобно място за спиране, но не могат да намерят.

И едва на 11 януари 1498 г. португалците забелязват устие на малка река, удобно за спиране. На другия ден моряците слизат на брега. Тук ги чака цяла тълпа. Това са негри от племето банту, които не приличат на хотентотите, живеещи край река Сан Браж. На новото място португалците установяват най-добри отношения с местните жители и моряците наричат тази страна Тера да Боа Женте — „Страна на добрите хора“.

Васко да Гама подарява на вожда на племето — висок слаб старец — гривна, зелена жилетка, червени панталони и мавританска шапка. Тези подаръци са взети от специалния запас, приготвен още в Лисабон и предназначен за замяна и подаръци. Подарените предмети правят силно впечатление на негърския вожд.

Вечерта по покана на вожда преводачът Мартин Алфонс тръгва с него в негърското село. По пътя вождът облича подаръците. Разходката се превръща в тържествено шествие. Отпред важно пристъпва черният вожд с червена шапка, със зелена жилетка, която не може да се закопчае, и много къси за ръста му червени панталони. До него върви загорелият от слънцето чернобрад Мартин Алфонс с меден шлем и кожена ризница. След тях се движи отряд войници — едри, почти голи юначаги, въоръжени с огромни лъкове и копия с железни накрайници. От двете страни на пътя стоят поданиците на вожда. Те посрещат стария войн с възгласи на учудване и ръкопляскане. Особено много са жените и португалците дори решават, че в тази страна жените са два пъти повече от мъжете.

Най-после умореният и прашен Алфонс вижда селото. Залезът позлатява високите островърхи конуси от слама. Това са колибите на негрите. Пред селото блести на слънцето плоско, едва-едва покрито с вода изкуствено езеро, заобиколено с бяла ивица. Алфонс се навежда, загребва вода и иска да си освежи лицето, но водата е горчиво-солена. Едва сега той забелязва, че от морския бряг до това езеро се е проточила върволица от жени. Те се прегъват под тежестта на огромни делви с вода — използувайки вечерната прохлада, те пълнят езерото с вода, за да могат на другия ден по същото време да съберат хрупкавата коричка от сол.

Вождът преминава през цялото село, за да демонстрира новата си премяна. След това преводачът е отведен в отделна колиба, където го нагощават с варен петел и каша. Преводачът пак забелязва и после разказва на другарите си, „че този петел бил съвсем като в Португалия“. Той не може да заспи, защото в колибата непрекъснато се промъкват все нови и нови посетители. Те безцеремонно разглеждат странния бял човек и високо обсъждат неговия външен вид и маниери. Сутринта Алфонс се връща на брега, придружен от пратениците на вожда, които донасят на Васко да Гама подарък кокошки.

На брега кипи оживена търговия. За парчета плат и стари парцали негрите охотно дават масивни бронзови и медни гривни и халки. Туземците са обкичени с толкова мед, че Васко да Гама нарича реката, в която спрели, Рио да Кобра (Медна река).

Португалците остават пет дни в Медната река в „Страната на добрите хора“, запасяват се с вода и дърва и в замяна на разните парцали и огледала получават храна. Още не са успели да налеят достатъчно вода, духва попътен вятър и Васко да Гама заповядва да тръгнат, за да използуват вятъра.

Попътният вятър обаче не може да им осигури бърз ход. Насрещните течения забавят движението на корабите. Португалците наричат това място Кабо Корентеш — Нос на теченията.

На 22 януари корабите отново се приближават до брега. Ниската блатиста равнина е покрита с гъста тропична гора. Корабите се движат край брега. Все по-често и по-често боледуват моряците и войниците. „Тук мнозина от нашите хора заболяха; краката и ръцете им се подуха, венците така набъбнаха, че скриха зъбите им и те не можеха да се хранят“ — пише авторът на „Roteiro“. Хората умират от страшната болест. Португалците неотдавна са започнали да излизат в продължителни плавания далеч от брега и още не познават скорбута.

Едно е ясно на командира — трябва да се намери удобно за спиране място и да се даде почивка на екипажа.

На 25 януари от корабите виждат блатисто устие на голяма река, бреговете на която са покрити със сребристозелени храсти и високи дървета, обвити с лиани. Това е реката Киламане. „Берио“ пръв влиза в реката. Португалците се спускат нагоре по реката.

Зад завоя на реката има пясъчна ивица. Тук гората отстъпва встрани, а в далечината се вижда димът на селото. Отначало всичко върви по установения вече ред. Негрите са такива, каквито и досега. Хвърлят се в очи оригиналните украшения на жените: в пробитите устни на кокетките са пъхнати парчета калай. Впрочем тези местни красавици много се харесват на португалците.

Размяната бързо се урежда. Португалците посещават селото зад хълма. Като се пазят от многобройните крокодили в реката, те се запасяват с вода за пиене и събират изхвърлените на брега изсъхнали дървета. Така минават два дни. След това се случва събитие, което кара португалците да погледнат с други очи и на черните хора, и на широката мътна река, която лениво ближе бордовете на корабите.

Сутринта моряците забелязват на брега необикновено оживление. Малко по-високо от пясъчния бряг на равна, покрита с трева полянка двадесетина негри правят нещо. Те бързо и ловко оплитат от пръти две високи, обърнати нагоре с острия си край кошници, измазват ги с глина и тиня и те започват да напомнят гигантски кошери. Слънцето бързо изсушава глината и към обед почти всичко е готово. Полянката опустява и само един чернокож художник, увиснал на забит в земята стълб, боядисва с охра стените на колибите.

След около три часа иззад завоя на реката се показва груб баркас. Стройните гребци по команда потапят и изтеглят греблата. На кърмата под навес от плат седят двама души. Лодката приближава и португалците могат да разгледат пристигналите. Единият от тях е охранен старец с подвижно, покрито с много малки бръчки лице. Другият е строен, слаб юноша. Това са вождовете на племето. Те са със зелени шапки и мръсни жълти, обшити с червено, копринени наметала. Пристигналите слизат на брега и отиват в колибите. Вечерта на брега пламва огън.

Посред нощ моряците се събуждат от някакъв тътнеж. На осветената от луната полянка пред колибата край догарящия огън един човек бие голям барабан: отсечените и удължените удари се редуват в странна последователност. След това барабанът замлъква. На брега става тихо. После пак се чува барабанът и пак замлъква. Отдалече, иззад покритите с гори хълмове, които ограждат противоположния бряг на реката, в отговор се чува глух тътен. Сякаш зарадван, барабанът на брега започва да бие още по-бързо, още по-настойчиво и пак замлъква. И пак прозвучава далечен отговор…

Така цяла нощ разговарят помежду си барабаните и разказват за корабите, облеклото и външния вид на странните пришълци.

Сутринта вождовете посещават кораба. Пауло да Гама повиква писаря и той нарежда пред тях ярки материи, гердани, огледала и червени шапки. Старецът презрително оглежда цялата пъстра купчина и казва нещо на младия. Младият се усмихва и сопнато казва нещо на слугите си на брега. Те се раздвижват. Скоро на кораба донасят някакви вързопи. Слугата, който ги е донесъл, разгръща на слънцето бяла и жълта материя, нашарена с охра.

Португалците разбират, че вождовете, дошли от горното течение на реката, са виждали хубави стоки.

От желание все пак да ги смае Пауло да Гама ги развежда из кораба, а освен това им показва и другите кораби. Вождовете мълчат. Когато посещението свършва, юношата със знаци дава да се разбере, че вече е виждал такива големи кораби.

Седем дни прекарват вождовете в колибите на брега. Една сутрин те се качват на лодката. Гребците хващат греблата и скоро лодката изчезва от погледа.

Португалците разбират, че са попаднали в нови места, в страна, където се чувствува влиянието на някаква висока цивилизация, и наричат това място „Река на добрите признаци“ (Рио да Бонш Сигналеж).

И наистина земите, населени с първобитни племена, вече свършват и започват страните, където се чувствува арабското влияние.

От VIII до IX в. арабите проникват все по-далече и по-далече на юг край африканското крайбрежие.

Във вътрешността на страната навлизат военни експедиции, които унищожават оказващите съпротива, изгарят селата и опустошават полята. Тук те получават същите стоки, които португалците търсят на противоположния, западен бряг на Африка — злато, слонова кост и най-важното — роби и робини. Възрастните мъже, старците и бабите обикновено убиват на място, а към брега подкарват младите жени и момчетата. Като непрекъснат поток се движат черните роби към брега. Тук изникват и разцъфтяват на базата на търговията с роби многобройни арабски градове — Могадишу, Малинди, Момбаса, Занзибар, Килоа, Мозамбик. В тези свърталища на търговците с роби става сортирането на робите. Обикновено момчетата се кастрират и те стават евнуси — пазачи в харемите на богатите граждани от Кайро, Багдад, Басра и Дамаск, или заменят впрегатния и товарен добитък. Те вадят вода от кладенците във финиковите плантации в Шат Ел Араб или теглят с въже кораби нагоре по Нил и Ефрат, или пък работят в каменоломните на Либийската пустиня.

Арабите по африканското крайбрежие са се смесили с негрите. „Белите маври“, както по-късно ги наричат португалците, не са много.

Край бреговете на „Реката на добрите признаци“ португалците прекарват тридесет и два дни. И тук, както и в залива Света Елена, те поправят и изчистват корабите от раковини и морски растения. След това избират покрито с трева възвишение, издигащо се над морето, и построяват каменен стълб, „падрао“, отслужват литургия и дават на стълба името на свети Рафаел, покровител на един от корабите.

На 24 февруари португалците напускат река Киламане и отплават на север.

Четири дни португалците плават без приключения. На втория ден в далечината се показват три малки острова, но при залез-слънце те се скриват зад хоризонта.

На 1 март малките острови отново се показват, а зад тях ивица от материк. Свечерява се. Мореплавателите решават да хвърлят котва и да дочакат утрото.

Следващият ден започва с неприятност. Като лавира между островите, преди да влезе в залива, корабът на Николао Коельо засяда в една плитчина и само настъпилият скоро прилив му дава възможност да се измъкне от нея. От залива срещу корабите излизат две лодки, а когато португалците влизат в залива, заобикалят ги лодки от всички страни. На един от островите се белее заобиколен със зеленина град. Това е селището на арабите търговци на роби Мозамбик. В залива сноват безброй лодки, а пред входа на пристанището има четири големи кораба и множество малки плавателни съдове. По това време арабите вече строят големите си кораби, без да използуват гвоздеи. Те завързват дъските с въжета и ги съединяват с дървени клинове. Арабските моряци познават компаса и умело си служат с мореплавателните карти и квадранта.

Белите измазани къщи на туземците са закътани в градини. Високо се издигат кокосови палми. Тук португалците ги виждат за пръв път. Авторът на „Roteiro“ пише: „Тези палми дават плодове, големи колкото пъпеш. Яде се ядката на плода, ароматът на която напомня аромата на орех.“

Португалските кораби хвърлят котва. Приближава се лодка и на кораба на Васко да Гама се качват няколко мургави мъже, облечени с ярки дрехи, богато украсени с коприна.

Преводачът, португалски моряк, който някога бил в мавритански плен, превежда разговора.

— Що за хора сте? — пита Васко да Гама.

— Ние сме местни търговци, поданици на мозамбикския султан — отговаря най-възрастният от тях.

— Тези кораби ваши ли са? — пита командирът и сочи четирите кораба, които се издигат над лодките и баркасите.

— Не, тези кораби са на белите маври — богати и могъщи търговци от Арабия.

— С какво са натоварени?

— Със злато, сребро, карамфил, черен пипер, джинджифил, сребърни гривни, бисери и рубини.

Преводачът ясно и отчетливо превежда отговора. На кораба става съвсем тихо.

— Откъде вземате тези стоки?

— Златото — оттук, в Мозамбик, а останалите са докарани оттам, накъдето сте тръгнали вие…

— А много ли са там тези стоки? — тихият отмерен глас на Васко да Гама трепва.

— О, подправки, скъпоценни камъни и бисер там има толкова много, че не е необходимо да се купуват. Вземи кошницата и събирай!

Васко да Гама прекъсва разговора. Трябва да се обмислят получените сведения. Изпращат гостите с поклони, а след това се събират в каютата на командира на съвет. Взема се решение, докато е възможно, да не откриват на маврите, че са дошли португалци-християни да разучат дали живеят тук наблизо християни и особено първосвещеникът Йоан, за когото неотдавна писал в Португалия кралският таен наблюдател Перо де Ковилиам.

Вечерта търговците пак посещават кораба и отново се започва разговор.

— Тежък ли е пътят по-нататък, на североизток?

— Да, очакват ви плитчини, подводни скали и много малки острови. Неопитният кормчия лесно може да се обърка и погуби кораба.

Васко да Гама недоволно казва на Николао Коельо:

— Лошо, ще трябва на всяка цена да вземем лоцман от тези мавритански кучета.

— А какъв е брегът по-нататък, на север?

— По-нататък скалите се редуват с блата. Тук-там има градове. Там живеят правоверни мохамедани, които са добри търговци и храбри войници.

— А има ли тук християни? — небрежно пита командирът, вгледан в далечния бряг.

— По на север има силно царство на неверните, но тук те попадат рядко, и то като роби. Ето и сега с онзи кораб докараха от Индия двама християни-роби. Още по на север има острови, където населението се състои наполовина от правоверни, наполовина от християнски кучета…

На корабите цари радост. Пътят за Индия е налучкан. Свършват се покритите с тропични гори брегове, навяващи тъга. Близо е царството на първосвещеника Йоан, Индия е само на две крачки. Португалците крещят от радост — толкова са щастливи след последните известия. И моряците още веднъж проверяват катинарите на сандъците си, които са до главата им. Започват дни, изпълнени с грижи и суетня.

Корабът е посетен лично от султана на Мозамбик, възрастен мавър с огненочервена брада, боядисана с къна. Пъстрата му красива лодка е покрита със светлозелен навес. Подаряват на султана шапка, нанизи от корали и къса синя копринена куртка. Тези куртки били на мода в Левант и Индия и се наричали марлота. Преди пет години португалците заловили и ограбили кораби, които пътували от Изток за Сеута. Между плячката били и тези куртки. Пазели ги в кралските складове за всеки случай, а Васко да Гама ги взел, за да ги използува за размяна и подаръци. Султанът смята португалците за турци или маври, пристигнали от далечни страни. Той се съгласява да им продаде храна и да им даде двама лоцмани. Възрастният мавър моли чужденците да му покажат корана и сам подарява на Николао Коельо молитвеник, подвързан с черен сахтиян, на арабски език.

Когато разговорът свършва, султанът моли да го отведат на брега с португалска лодка. На брега той предлага на португалските моряци да отидат с него в двореца и им дава за Васко да Гама и другите командири големи гърнета с пикантно ядене, приготвено от ориз, фурми, шафран и карамфил.

Всички лоцмани живеят на един от островите в залива. Командирът решава да не чака те сами да дойдат на кораба. Трябва да се бърза. Маврите биха могли да усетят измамата. На 10 март корабите вдигат котва и се насочват към острова, на който живеят лоцманите. Спускат две лодки, а екипажът им се въоръжава. В едната лодка е командирът, а в другата Коельо. В дъното на малък залив се вижда село. Започват да търсят лоцманите. В това време от кораба се разнася тревожен вик. От града към острова бързо плават шест лодки, пълни с войници. Копията им блестят на слънцето, виждат се дълги тесни лъкове, големи жълти щитове с някаква червена рисунка се оглеждат във водата.

Васко да Гама ускорява издирването и не след много двама бледни и изплашени лоцмани седят в лодките между въоръжените португалци. През това време лодките на маврите вече са пресекли залива и се приближават до корабите. Васко да Гама се връща на кораба и заповядва със знаци да предадат на маврите да се върнат обратно в града. Когато и това не помага, дават залп от бомбардите. Лодките веднага се обръщат и забързват към брега.

Зареждат се тежки дни. Да се приближат до брега е опасно, а насрещният вятър не им дава възможност да продължат пътя си. Острова, на който живеят лоцманите, наричат остров Сан Хорхе. На 11 март отслужват молебен. Сега вече нищо не крият от лоцманите, следят ги добре и най-важното не им дават възможност да се срещнат с когото и да било от маврите.

На 13 март португалците се опитват отново да тръгнат на път. Плават половин ден, като лавират и се мъчат да използуват вятъра край ниския бряг, обрасъл тук-там с дървета. В далечината се синеят планините на страната. Скоро вятърът започва да духа точно срещу корабите. Налага се да останат в дрейф. Но на разсъмване забелязват, че корабите пак са отнесени към омръзналия им вече остров Сан Хорхе. Осем дни корабите чакат вятър и чрез размяна вземат от жителите на селото кокошки, кози и гълъби. От Мозамбик идва пратеник на султана — бял мавър. Зелената чалма и боядисаната с къна брада свидетелствуват, че той е сеид, потомък на пророка. Пратеникът е спокоен и важен, но за изненада на португалците пие вино и бързо се развеселява. Белият мавър донася от султана молба за мир. Султанът предлага дружбата си.

… На корабите водата за пиене се свършва, а на острова има само вода, която е леко солена. Пият я козите и кравите, но за хората носят вода от брега.

През нощта на 22 март Васко да Гама и Николао Коельо с три лодки тръгват за вода, като вземат със себе си и един от лоцманите маври. Ръцете на мавъра са здраво вързани отзад, а един от войниците държи края на въжето. Устата му е вързана с парче плат, откъснато от чалмата му. Лоцманът трябва да им покаже къде има вода. До сутринта португалците се скитат по непознатия бряг, спъват се в корените, удрят си краката в камъните, падат в разни трапове и ями. Мавърът или не може, или не иска да им каже къде има извор. На разсъмване уморени и озлобени португалците се завръщат на кораба с празни ръце.

На другата вечер португалците пак вземат със себе си лоцмана и тръгват да търсят вода. Но този път работата не минава гладко. На брега ги посреща отряд войници, въоръжени с мечове и копия.

Васко да Гама заповяда на артилеристите да стрелят. Отрядът се скрива в храстите. Пътят към извора е свободен и португалците се запасяват с вода.

На 24 март става ясно, че докато са търсели вода, е избягал един негър — робът на португалеца Жуан да Коимбр. През същия ден до корабите се приближава друг пратеник. Той изкрещява от лодката чужденците да не се опитват да слизат на брега за вода, защото ще ги посрещнат, както се полага.

Като чува това, капитанът командир се разгневява. Той заповядва на въоръжените моряци да тръгнат към брега и да дадат отпор на маврите. Португалците сядат в лодките и след като нагласят на кърмата на всяка от тях бомбарда, се насочват към брега. Маврите са оградили брега с дъсчени огради и затова войниците им не се виждат. Въоръжени с асегаи, мечове, лъкове и прашки, те замерват противника с камъни. В отговор португалците стрелят с бомбардите си.

Три часа те обстрелват маврите. След като убиват двама противници, моряците се завръщат на корабите.

Португалците леко побеждават противниците си, лишени от огнестрелно оръжие, но това не подобрява положението им. До водата трябва да си пробиват път с бой. Вече не могат да разчитат на мир — маврите са разбрали, че имат работа с най-зъл враг. За да излее върху някого озлобението си, Васко да Гама започва да пленява и да ограбва лодките и шлеповете, които влизат в залива. Освен това той иска да се сдобие с пленници, които да размени за избягалия негър, криещ се някъде на брега, и за двамата християни-роби, за които вече знае от мавританските търговци.

На 24 март португалците пленяват две лодки. На другия ден им се удава да хванат още една заедно с екипажа й: четирима негри — роби на шерифа. Гребците от другите две лодки се хвърлят във водата, щом ги приближават португалците. Две от лодките са празни, а едната е натоварена с покъщнина, мрежи, гърнета с масло, сандъци с дрехи, просо и шишенца с ароматна вода. Васко да Гама слага настрани намерените в лодката арабски книги, а всичко останало раздава на моряците.

Така започва организираното пиратство, което скоро прави ненавистно името на португалците по бреговете на Индийския океан.

Попътен вятър все още няма. На 25 март португалците отново бомбардират брега. Едва след четири дни вятърът сменя посоката си и корабите се отправят на път.

Мрачният мавър-лоцман е на кормилото, а до него си играе с кинжала пазачът португалец.

Плават кран зелени острови. Маврите лоцмани твърдят, че между тях има и острови, населени с християни. Португалците цял ден търсят такъв остров, но без резултат. По-късно става ясно, че лоцманите ги заблуждават: те се надяват да забавят плаването и след като улучат удобен момент, да избягат.

Така минават още шест дни.

На 5 април брегът и островите изчезват и корабите цял ден плават в открито море. Привечер пак виждат земя. Хвърлят котва и изчакват да премине нощта, а сутринта се приближават до планинския бряг, прорязан от долини и клисури. По хълмовете се зеленеят горички. Белеят се разбиващите се в брега вълни. Корабите тръгват край брега. През време на обеда „Сан Рафаел“ неочаквано трепва, от масата падат чашите. Някой извиква:

— Натъкнахме се на скали!

Но „Сан Рафаел“ само остъргва кила си о дъното и продължава. На 7 април до корабите се приближават две лодки, натоварени с прекрасни портокали. Двама маври се прехвърлят от лодките на корабите, за да покажат пътя.

Привечер хвърлят котва в открито море срещу мавританския град Момбаса. Голям неуспех очаква тук португалците.

Отначало всичко върви добре. В пристанището има много арабски кораби. По случай някакъв мохамедански празник всички кораби са пъстро украсени. Васко да Гама не иска по нищо да отстъпва на маврите. Затова заповядва да вдигнат знамената на всички кораби и да накачат разни пъстри парцали. Както и в Мозамбик, на кораба идват знатните жители на града, разменят се подаръци със султана. Лоцманите уверяват португалците, че в града има голяма християнска колония, че християните живеят отделно и се управляват от свой началник. Но португалците напразно търсят тези християни. Наистина в града те срещат „християнски“ търговци. В същност те не са християни, а индуси.

Скоро в Момбаса разбират какво представляват чужденците. След три дни португалците усещат, че маврите готвят нещо срещу тях.

Адмиралският кораб вдига котва, но прави погрешна маневра и удря движещия се зад него кораб. Чува се трясък. Маврите, намиращи се на кораба, бързо скачат в своята лодка, завързана за кораба. През това време двамата лоцмани се хвърлят от горната палуба във водата. Мавританската лодка ги прибира и бързо се отдалечава.

Васко да Гама изпада в ярост. Всичко пропада. Сега, разбира се, лоцманите ще разкажат какво представляват португалците, защо са дошли и как най-лесно могат да се отърват от тях. За да излее върху някого яростта си, капитанът се заема с пленниците, заловени при излизането на корабите от Мозамбик.

Тук той за пръв път проявява своята отвратителна жестокост и вкус към хладнокръвно обмислените мъчения, които завинаги помрачават името му.

„През нощта командирът разпитваше двама маври от Мозамбик, като капеше на кожата им вряло масло, за да ги принуди да признаят подготвяното срещу нас коварство. Те признаха, че дори била дадена заповед да ни хванат, когато влезем в пристанището, и да ни отмъстят за направеното в Мозамбик. А когато мъчението беше повторено, един от маврите се хвърли във водата, въпреки че ръцете му бяха вързани, а другият направи същото през време на сутрешната вахта“ („Roteiro“).

В полунощ дежурният на „Берио“ чува скърцане на въже. Отначало мисли, че някаква голяма риба е закачила въжето. Когато скърцането се повтаря, дежурният поглежда през борда: около „Берио“ и „Сан Рафаел“ стоят мавритански лодки. Гол човек виси на котвеното въже на „Берио“ и го прерязва с нож.

Дежурният започва да вика. Чува се плясък, след това шляпане на боси крака по палубата и отново силен плясък. Оказва се, че много маври вече се били качили на кораба. Като разбират, че са открити, те скачат от палубата във водата, а някои бързо се спускат по котвеното въже. Плувците се качват в лодките и бързо изчезват в тъмнината.

Ясно е, че трябва да напуснат това място, но няма попътен вятър. Още два дни португалските кораби остават пред враждебния град. Едва на 13 април сутринта те напускат Момбаса. На следващата сутрин от корабите забелязват две лодки. Започват да ги преследват. Едната лодка бързо се скрива в устието на някаква малка река, но другата е хваната. Маврите виждат, че са загубени, и скачат във водата.

За португалците е важна не само плячката, но и хората. Между пленниците може да има и лоцман, когото с добро или лошо ще накарат да им покаже пътя за Индия. Скоро всички маври, хвърлили се в морето, са измъкнати в португалските лодки. Те са шестнадесет души.

Когато португалците започват да разглеждат плячката, освен златото и среброто между чувалите с храни и гърнетата с месо намират някакво същество, свило се в едно ъгълче, увито от главата до петите с нещо бяло. Това е младата жена на един от пленниците — богат и знатен мавър.

Привечер корабите хвърлят котва край мавританското градче Малинди.

На това градче е съдено да изиграе решаваща роля в историята на плаването на Васко да Гама за Индия.

В пристанището има много кораби. Васко да Гама започва да разпитва пленниците. Трудно е да се установи какво те са му казали. Във всеки случай Васко да Гама и спътниците му разбират от пленниците следното: „В пристанището има четири кораба, които принадлежат на индийски християни. На тези кораби сигурно ще се намерят лоцмани, които да отведат вашите кораби в Индия.“

Португалските кораби влизат в залива. Край брега й между корабите плават лодки, но никой не се приближава към тях.

Васко да Гама разбира, че в града знаят за пленяването на мавританската лодка. Вероятно за това е съобщил екипажът на втората лодка, изплъзнал се от пиратите на Васко да Гама.

Изборът на крал Мануел е правилен — Васко да Гама умее да бъде жесток, когато намери това за необходимо. Но когато обстоятелствата налагат, той умее да крие ноктите си за по-удобен случай, умее да бъде щедър и ласкав, великодушен и обаятелен. Такъв е той в Малинди. Васко да Гама разбира, че пленяването и ограбването на мавританската лодка може да го скара с жителите на Малинди и тогава за лоцман и дума няма да може да става. В най-добрия случай ще трябва още дълго да плава край безкрайното крайбрежие.

Капитанът решава рязко да смени тактиката. На 16 април на разсъмване португалска лодка оставя на тясна пясъчна коса, вдадена навътре в морето, стария богат мавър — мъжа на младата жена, която моряците намират в пленената лодка. Мавърът трябва да предаде на султана на Малинди мирните предложения на Васко да Гама.

Португалците се връщат на кораба, но скоро забелязват, че до косата се приближава лодка, която взема стария мавър. След обед дълга, покрита с навес лодка се приближава до адмиралския кораб. На кораба се качват старият мавър и трима шейхове, изпратени от султана. Негрите гребци качват на кораба три бели овце с черни глави. Пратениците донасят благоприятния отговор на султана: той обещава да даде лоцмани, продукти и предлага съюз и дружба.

Следващите два дни минават в размяна на подаръци и срещи. Султанът, възрастен арабин с гъста черна брада, облечен с разкошни, обточени със зелен кенар дрехи и с пищна шапка на главата, се приближава до корабите с тясна, пъстро украсена лодка. Васко да Гама излиза да го посрещне с лодка. Султанът кани португалеца да посети двореца му на брега. Поканата е съблазнителна. На командира вече е дотегнала вечно люлеещата се палуба, а белите къщички с дървени, покрити с резба решетки на прозорците, потънали в тропична зеленина, са тъй примамливи.

Но Васко да Гама се страхува да не попадне в капан и решава да излъже.

— Кралят, моят повелител — казва той тихо и отмерено, — ми е забранил да напускам кораба. Ако не се подчиня, той ще научи за това и ще ме накаже жестоко.

Той предава написаното в навечерието на срещата писмо, предадено му уж от крал Мануел. Султанът обсипва Васко да Гама с въпроси за крал Мануел и неговата страна. Васко да Гама е принуден да извърта и лъже. Пък и не може наистина да разкаже на това сарацинско царче, че могъщият повелител на Васко да Гама, изпратил край бреговете на Малинди такава силна флота, великият крал Мануел е в същност владетел на едно от най-затънтените в Европа кралства и е заел престола само благодарение на щастливо сложили се обстоятелства. През 1484 г. крал Жуан II Съвършеният заклал с кинжал по-големия брат на Мануел — Фернан, херцог Вижеу, а през 1491 г. престолонаследникът Алфонс, син на Жуан II, оженил се преди година за дъщерята на Фернандо и Изабела, паднал от коня си и умрял. Така бил проправен пътят на Мануел към трона.

Не, това не трябва да се разказва на първия срещнат султан на някакво мавританско градче — неудобно и неизгодно е. И Васко да Гама съчинява дълги истории за могъществото, славата и богатството на крал Мануел.

Леко се поклащат лодките. С каменни лица гребците и кормчиите слушат хвалбите на своя командир. Преводачът говори отмерено и бавно, като понякога се спира и с мъка намира търсената дума. В мавританската лодка под извезан навес на покрит с пъстри възглавници стол седи султанът. До него стои висок плещест старец. Той държи в изпънатата си ръка къс прав меч в сребърна, богато украсена ножница. Това е палачът. Зад него стоят едри черни тръбачи с бели чалми. Те държат огромни медни тръби, украсени с резба от слонова кост. Когато срещата свършва, над пристанището се разнася резкият и проточен глас на тръбите.

Вечерта Васко да Гама заповядва да пуснат всички пленници и още повече предразполага султана към себе си.

На 19 април Васко да Гама и офицерите му излизат с лодки край брега, но от предпазливост вземат със себе си и бомбарди. До брега донасят носилката на султана. Той пак се опитва да убеди Васко да Гама да посети двореца му, като обещава да остави на корабите синовете си за заложници. Васко да Гама все още се страхува от измама и за втори път отказва.

Затова пък командирът решава да влезе във връзка с индийските „християни“. Той изпраща при тях един от офицерите си и скоро до кораба на Пауло да Гама се приближава лодка. Индийците са красиви, мургави, с черни бради и дълги коси. Облеклото им се състои само от набедрена превръзка. Те не са в добри отношения с маврите от Малинди. На лош арабски език те предупреждават португалците, че от жителите на Малинди могат да очакват интриги и коварства.

Когато отвеждат тези „християни“ пред походния иконостас, се разиграва интересна сцена. Авторът на „Roteiro“ пише: „Показахме им икона, изобразяваща Богородица в подножието на кръста с Исус Христос на ръце и с апостолите около нея. Когато индийците видяха този образ, те паднаха по лице и докато бяхме в този град, идваха да се молят и принасяха жертви — карамфил, черен пипер и други неща.“

Когато португалските лодки минават край индийските кораби, индийците простират към тях ръце и викат: „Крист! Крист!“

Португалците са уверени, че са срещнали християни, но това е само забавно недоразумение. Индийците са брамини. В техния пантеон от богове има и Богородица, и новороден бог. Своя бог те наричат Кришна. Срещнали в мохамеданска земя, където не вярват в икони, християнска икона, те естествено решават, че това са образите на Девака и Кришна.

През нощта на индийските кораби горят огньове и бият барабани, свири музика — празнуват някакъв свой празник.

На 22 април идват индийците лоцмани. На кораба всички ги наричат „християни“.

На другия ден португалците напускат Малинди. Няколко дни корабите се движат край брега, а след това лоцманът рязко сменя курса. Корабите тръгват на североизток и африканският бряг изчезва от погледа. Двадесет и три дни не виждат никакъв бряг. Горещо е. Дори на екватора жегата не е била такава. През деня слънцето просто пали. То е точно над главите. Почти няма сянка. Палубата се нагорещява, бомбардите парят. Дори през нощта не могат да си починат. Водата скоро се разваля. И пак започват да боледуват и умират моряците.

През нощта на 29 април дежурният вижда Полярната звезда. Моряците се развеселяват. Заобикалят ги само чужди звезди и чужди земи. Летящи риби падат на палубата. Попътният югозападен мусон с отегчаващото си постоянство им се струва враждебен. Тогава моряците не знаят още нищо за смяната на мусоните и неведнъж се замислят как на връщане ще си пробиват път срещу този вятър. Затова и появяването на привичния пътеводител — Полярната звезда — радва моряците.

Васко да Гама отново преглежда книгите на двамата венецианци — Марко Поло, посетил Индия в края на XIII в., и Николо Конти, който бил в Индия през първата половина на XV в. Той измъква от кованото сандъче и копията от донесенията на кралския таен наблюдател Ковилиам. Индия му се струва богата и страшна. Всички книги твърдят, че Индия е страна на несметни съкровища, родина на подправките и скъпоценните камъни, но всички пътешественици отбелязват мощта на индийските царе, описват бойните им слонове, войниците им, въоръжени с лъкове и прашки, конницата им и яките им крепости.

Васко да Гама има само три малки кораба. Екипажът им е измъчен и обезсилен от продължителното плаване и болестите. Наоколо само чужди, враждебни народи. И Васко да Гама пак започва да се разхожда с големи крачки в каютата си. След това излиза на носа на кораба и се вглежда в далечината.

На 18 май сутринта дежурният вижда висока планина. Това е самотната планина Ели на Малабарския бряг, близо до Кананор. Това е Индия.

На 19 май корабите се приближават до брега. Започва буря. Пелена от дъжд скрива брега. Лоцманът дълго се вглежда в далечината, като крие лицето си с ръка от косия дъжд, но все пак не може точно да определи къде се намира корабът. Едва на другия ден лоцманът разбира, че се намират близо до индийското пристанище Каликут.