Константин Кунин
Васко да Гама (11)

Обратният път

Обратният път през океана е особено мъчителен. Вятърът духа едва-едва, сякаш без желание. Често по няколко дни времето е съвсем безветрено. От брега на Арабския полуостров лъха зной. Напразно моряците търсят сянка. Подправките издават сладък и остър мирис.

Португалците пак започват да боледуват от скорбут, защото, както и по-рано, не знаят как да се предпазят от него. На всички кораби мнозина от екипажа лежат болни. Почти всяка вечер падре Перо де Ковилиам пее на кърмата заупокойни молитви. Моряците стоят с голи глави и мрачно гледат как морето поглъща един след друг другарите им. Пауло да Гама, по-човечен от другите командири, ободрява болните и се грижи за умиращите. Почти всяка вечер някои сандъци остават без стопани. Писарят Диого Диас в присъствието на двама пълномощници на моряците отваря с ключ, снет от шията на покойния, катинара на сандъка, грижливо записва и оценява съдържанието му и го отнася в трюма, за да бъде предадено по опис на наследниците. Все повече стават празните сандъци. Така че споровете за тях спират.

Скорбутът покосява почти целия екипаж. Скоро на всеки кораб остават само по шест-седем здрави моряци, които могат да се изкачват по мачтите. Все по-трудно става управляването на корабите, а слънцето сякаш с всеки ден все по-силно нажежава притихналото море и мълчаливите кораби.

„Уверявам всички — пише авторът на «Roteiro» — че ако това положение беше продължило още две седмици, не би имало кой да управлява корабите. Стигнахме до такова състояние, че изчезна всякаква дисциплина. Молихме се на светците — покровители на нашите кораби. Капитаните се съвещаваха и решиха, ако вятърът позволи, да се върнат обратно в Индия.“

Едва на 2 януари 1499 г. се показва африканският бряг.

При обратното си пътуване през Индийския океан португалците не виждат суша 89 дни. Мореплавателите виждат Африка привечер и като се страхуват да не попаднат на подводни скали, остават да нощуват в открито море.

Те мислят, че са достигнали африканския бряг в района на Мозамбик. Сутринта кормчиите измерват географската ширина. Оказва се, че португалците са отишли твърде далеч на север. Тогава корабите тръгват на юг край африканския бряг. Плават цял ден. Привечер се показва Могадишу — град на араби, търговци на роби, разположен на 5° северна ширина.

На корабите положението е много тежко. Скорбутът, както и по-рано, мори моряците. Дори здравите наглед хора са вяли и апатични, нямат апетит и чувствуват болки в краката — първите признаци на скорбута. Водата за пиене е на привършване, всеки получава по малко.

Край африканските брегове се прибавят нови мъки. Облаци от насекоми атакуват корабите. На ята долитат от брега големи черни и зелени мухи, които досаждат на моряците и заразяват храната им. Още повече ги дразнят комарите. Като използуват тихото време, тези малки мъчители навсякъде преследват моряците и хапането им се превръща в истинско мъчение за болните.

Но Васко да Гама се страхува да се приближи до брега, където така примамливо се белеят зданията на Могадишу. Той разбира, че сега за португалските кораби, превърнали се в плаващи болници, е по-добре да избягват всякакви стълкновения с маврите. До Могадишу вероятно са стигнали слухове за сблъскванията на португалците с населението на Мозамбик и Момбаса и маврите от Могадишу, разбира се, ще поискат да отмъстят за съотечествениците си, още повече, че в случай на успех португалските кораби и стоки ще бъдат награда за отмъщението. Затова Васко да Гама решава да не спира в Могадишу.

Но командирът и тук остава верен на себе си. Когато минава край Могадишу, той заповядва да дадат залп с бомбардите по този град, който португалците виждат за пръв път в живота си.

— Трябва да ги поуплашим и да им покажем, че сме силни, както винаги — казва той.

На другия ден корабите продължават край зеления бряг. След пладне, когато корабите заобикалят някакъв скалист нос, зад завоя се появяват много лодки.

— Това са пирати, тук е бърлогата им — казва лоцманът от Малинди.

По-рано португалците не биха се изплашили от негрите, въоръжени с копия и стрели, но сега войниците лежат болни. Ако пиратите се приближат до корабите, всяка съпротива ще бъде безполезна. Затова командирът дава заповед да стрелят по пиратите отдалече. Почти всички топчии са болни. С пъшкане те се надигат и подкрепяни от по-здравите си другари, с мъка отиват до оръдията. Всички знаят, че само от бомбардите зависи спасението им. Тесните и дълги пироги се приближават, вече се виждат белите щитове с червени рисунки и черните войници с боядисани червеникави коси. Чува се бойна песен. В такт с дивата, печална мелодия се потапят във водата греблата. Лодките се движат в полукръг, за да отрежат пътя на корабите за отстъпление.

Болните се надигат от парцаливите си легла. Васко да Гама се приближава до борда и махва с кърпа. От залпа целият кораб трепва. Димът забулва всичко наоколо. Чуват се залпове и от другите кораби.

Димът бавно се разсейва. Най-после португалците виждат, че полукръгът на пиратските лодки е разкъсан. Пирогите бързат към брега. Португалците са спасени.

Корабите продължават пътя си. През нощта разтревоженият дежурен извиква Васко да Гама. Командирът е на кърмата, той се оглежда наоколо и не може да познае морето. Тъмните кораби се движат по снежнобяла безкрайна пустиня, а зад тях се гонят студени сребристи вълни, от тази белота небето изглежда още по-дълбоко, още по-черно.

— Какво е това? — пита командирът лоцмана от Малинди.

— Морето свети, мухите изчезнаха, ще има буря — отговаря той.

С рупора Васко да Гама съобщава това и на другите кораби. Започват да се подготвят за бурята. Вдигат всички, които поне малко могат да се държат на краката си, завързват с вериги бомбардите, покриват с платнища отворите на трюмовете, проверяват въжетата и приберат платната.

Лоцманът излиза прав. Сутринта започва буря. Но на португалците, подготвили предварително корабите, тя не причинява големи вреди. Само въжетата на „Сан Рафаел“ са изпокъсани.

На 7 януари сутринта лоцманът показва бялата ивица, която неясно блести в далечината на брега.

— Малинди — казва той.

Португалците са щастливи. В Малинди те имат приятели, тук могат да си починат и да полекуват болните. По заповед на командира корабите са украсени със знамена и ленти. Измършавял тръбач свири тържествен марш, топчиите дават залп. Моряците крещят от радост.

В Малинди хищникът отново скрива ноктите си. Сега Васко да Гама се нуждае от помощ и затова през шестте дни, които португалците прекарват в Малинди, той се държи като искрен приятел на султана, който помни услугите и знае цената им.

Когато корабите влизат в пристанището на Малинди, посрещат ги ярко украсени лодки. Пратениците на султана донасят на португалците овце и кокошки, портокали и плодове на манговото дърво. Султанът е заповядал да поздравят Васко да Гама със сполучливото плаване и да му предадат, че отдавна ги чака и ги кани в двореца си.

Васко и Пауло да Гама се качват в една лодка. Султанът на Малинди ги очаква до колене във вода.

Преди да стигнат до брега, братята да Гама скачат във водата, за да прегърнат султана. Домакинът повежда гостите към брега. Там започват да си разменят любезности. Мавърът казва, че се радва на завръщането на своите португалски приятели и че целият град е на тяхно разположение.

Капитаните отговорят, че само благодарение на помощта на султана на Малинди португалците са намерили пътя за Индия, Те го уверяват, че винаги ще му бъдат признателни и че са готови да му служат като на свой господар.

Така си приказват те на път за двореца на султана. Минават през покрайнините на града, населени с роби-негри. Наоколо са разхвърляни без ред кръгли плетени колиби. При вратите на колибите жени чукат просо с огромни, високи колкото човек чукала в каменни чутури. Деца, кози, овце и кокошки тичат в облаци от прах. Горещината е непоносима. Зад колибите се простира голям площад — пазар на роби. Оковани по двама или с дървен ярем седят в праха черни хора и тъпо гледат пред себе си.

Продават само деца и млади жени.

— А къде са възрастните мъже? — пита Пауло да Гама.

— Не ги оставят живи — отговаря султанът. — Те са непокорни и дръзки, винаги си спомнят за изгубената свобода и винаги тъгуват. Убиват ги на място. Друго нещо са момчетата. Душите им са като восък. От тях могат да се направят прекрасни роби.

Пазарът на робите свършва. Повеждат капитаните по тясна криволичеща уличка между бели стени. Започва арабският квартал. Става по-прохладно. Дърветата от двете страни на уличката свеждат клони и я потапят в сянка.

В двореца размяната на любезности продължава, а след това започва угощението. За да извлече изгода, Васко да Гама е готов всичко да приеме. Той, който на индийския бряг по всякакъв начин подчертаваше ненавистта си към мохамеданите, тук, в Малинди, уверява султана, че португалците и занапред ще бъдат най-добрите приятели на владетелите на Малинди.

През време на разговора им разрешават на лоцмана, който плавал с португалците в Индия, да влезе при тях. Той пада по очи пред султана и целува килима при краката му. Васко да Гама използува случая и моли султана да пусне в Португалия лоцманите, пътували с него в Индия, за да покажат на португалците прекия път за Малинди. Васко да Гама добавя, че следващият португалски кораб ще ги върне обратно, а той ще остави на семействата им двеста златни крусадо. Султанът се съгласява.

Разговорът продължава до вечерта. Изпращат гостите на корабите при светлината на факли.

Султанът дава на капитаните дълго писмо, което те да предадат на краля. В него той го поздравява с откриването на пътя за Индия и го кани и в бъдеще да изпраща кораби.

Започва размяната на подаръци. Султанът изпраща на краля широка златна верига със скъпоценни камъни, а на кралицата — седефено сандъче, украсено със сребро и слонова кост, и двадесет златни пръстена със скъпи камъни. В сандъчето има бели копринени тъкани и златни конци, „каквито нашите хора никога не бяха виждали“, както пише авторът на „Roteiro“

Султанът поднася богати подаръци на тримата капитани, а освен това изпраща и две лодки, натоварени със сандъци, пълни с коприни и цветни муселини за екипажа: „За да бъдат всички доволни от моята страна“, казва той.

На следващата сутрин султанът изпраща за кралицата огромен къс сива амбра^[1], гарнирана със сребро. Това е разкошен подарък. Когато Васко да Гама го вижда, заповядва на екипажа да вика и крещи.

Трябва да се отблагодарят. Васко да Гама изпраща на брега десет сандъчета корали, много кехлибар, цинобър и живак, дантели, сукно, сатен, дамаска, ризи, огледала, ножове, червени шапки и стъклени мъниста.

Най-после той изпраща на султана своя богато украсен кинжал и подаръци за министрите му. Щедростта, проявена от Васко да Гама в Малинди, може отчасти да се обясни с това, че португалците плават обратно и няма на кого повече да поднасят подаръци, а в Малинди, който се намира на пътя за Индия, трябва да остави най-добри спомени.

Състезанието по щедрост продължава. Султанът не иска да отстъпи. Той заповядва да изкупят от арабските търговци в града най-хубавите платове и да ги изпратят на корабите. Султанът пише, че за капитаните тези тъкани, разбира се, са бедни, но нека екипажът се облече в тях в деня на пристигането в Лисабон. На краля той изпраща огромен слонов зъб. По негова заповед португалците са снабдени с провизии.

На 8 януари на брега издигат „падрао“ — каменен стълб с надпис.

След два дни португалските кораби, украсени със знамена и килими, при виковете на моряците и звуковете на тръбите напускат Малинди и тръгват на юг.

Васко да Гама заповядва на кормчиите си да дежурят заедно с маврите, да ги разпитват и да скицират бреговете. Още в Малинди му донасят дневника на свещеника Жуан Фигуера. Той е тежко болен от скорбут и моли да предадат дневника му на командира. Записките на свещеника заинтересуват командира. Той заповядва да се грижат за Фигуера особено внимателно. Благодарение на пресните плодове свещеникът оздравява и когато напускат Малинди, Васко да Гама му заповядва да стои от сутрин до вечер на носа на кораба и да записва всичко, което става по време на плаването.

Корабите се движат бавно, португалците мъчно сменят курса, много бавно поставят платната. Понякога пропускат вятъра и не успяват да обърнат кораба. Особено тежко е положението на „Сан Рафаел“ и Васко да Гама решава да пожертвува този кораб.

Корабите се приближават до брега и хвърлят котва. От обречения кораб започват да прехвърлят подправките, провизиите, барута, снарядите и вещите на моряците. Снемат платната. Внимателно пренасят от носа на кораба оцветената дървена статуя на покровителя на „Сан Рафаел“. Всички работят мълчаливо. Особено мрачни са моряците от „Сан Рафаел“.

Пауло да Гама, откакто са напуснали Малинди, се чувствува неразположен. За последен път той се качва на своя кораб, за да види дали не е забравено нещо ценно. Той преминава през изподрасканите каюти, поглежда в трюма, където се търкалят разни боклуци и парцали, минава по палубата, като прекрачва дъски и парчета от въжета, и още по-мрачен напуска кораба.

За да не попадне „Сан Рафаел“ в ръцете на маврите, привечер го изгарят. Сега вече платната могат да се поставят по-лесно и корабите се движат по-бързо.

На 28 януари минават край Занзибар, а на 1 февруари спират близо до Мозамбик и познатия им остров Сан Хорхе, където някога искаха със сила да се сдобият с лоцмани. Но дъждовна пелена скрива Мозамбик от очите им.

Васко да Гама решава да издигне тук „падрао“.

На 2 февруари сутринта вали проливен дъжд. Всичко е мокро, но командирът заповядва на всяка цена да се издигне „падрао“. Към брега тръгват три лодки. Като се препъват и падат по стръмния мокър скат, покрит с хлъзгава глина и трева, едва довличат на върха на хълма тежкия стълб. Пауло да Гама, който ръководи издигането на „падрао“, стои на изложения на вятъра хълм. Студеният вятър го пронизва до кости. Измокреният свещеник с пресипнал глас отслужва молебен. Моряците не могат да запалят огън, за да разтопят оловото и прикрепят кръста на върха на „падрао“. Въпреки всички усилия те не успяват да получат огън и Васко да Гама заповядва да се върнат на корабите.

Отново тръгват на път, но вече край познати брегове. На 3 март корабите влизат в реката Сан Браж. Много спомени на моряците са свързани с тази река. Тук изгориха помощния кораб, тук отначало търгуваха мирно с негрите и демонстрираха народните си танци, а след това се скараха. Тук издигнаха „падрао“.

Корабите влизат в устието на реката. Бреговете не са се изменили. Ето обгорелия скелет на португалския кораб, а ето и „падрао“, направен от мачтата му. По всичко изглежда, че негрите не са се решили да пипат предметите, оставени от португалците. В Сан Браж прекарват девет дни. Но туземците помнят, че Диас е убил техен съплеменник, че между тях и моряците на Васко да Гама едва не избухнала свада. Ето защо негрите не се появяват, а португалците се страхуват да се отдалечат от брега.

Васко да Гама смятал да получи от негрите продукти, но когато това не му се удава, той си спомня за островчето в устието на реката. Подготвят лодки и цели три дни португалците ловят, солят и сушат тюлени, пингвини и се запасяват с вода. След това напускат Сан Браж и тръгват край скалистите брегове.

На 10 март морякът от „птичето гнездо“ на върха на мачтата вижда високи черни планини с плоски върхове. Всички се качват на палубата и гледат как корабите, открили пътя за Индия, заобикалят нос Добра надежда — надеждата, че ще бъде открита Индия.

Васко да Гама напомня на моряците за бунта. Кормчиите от своя страна напомнят за трудностите и лишенията, които понесли в Индия, и молят да им прости.

Васко да Гама отговаря:

— Самият аз отдавна съм ви простил и ще моля краля да ви награди. Но аз се заклех, че в Лисабон до кралския дворец ще ви преведа във вериги.

Черният нос се скрива от погледа. Васко да Гама започва да раздава подаръците, получени от султана на Малинди. Той раздава на моряците платове и им заповядва сами да си ушият дрехи, за да влязат празнично облечени в Лисабон. До него седи побледнелият Пауло да Гама. Той се чувствува все по-зле и по-зле. Сутрин Пауло с мъка става от леглото. Тук, на южния край на Африка, духа студен вятър. Пауло да Гама трепери от студ, но не се издава и не облича топли дрехи.

Васко да Гама през цялото време с тревога наблюдава брат си. Няма съмнение, че Пауло е сериозно болен, но Васко да Гама се надява, че върне ли се в родината си, Пауло ще оздравее. Трябва да бърза на север, още повече, че моряците продължават да се разболяват и да умират.

За щастие духа попътен вятър и корабите се движат бързо край сиво-зеления бряг, разсичайки полета от жълтеникави водорасли. Понякога сред водораслите се чернеят глави на тюлени. Корабите подплашват ята малки сиви птички, които летят над водораслите.

За да съкратят пътя, португалците се отдалечават от брега и излизат в открито море. Лоцманите от Малинди сега остават без работа. Португалците управляват сами корабите си.

Седем дни духа попътният вятър, а след това настъпва безветрие. Безсилно увисват платната, едва се плиска водата зад кърмата. Пет дни продължава безветрието. Пауло да Гама рядко излиза от каютата си, а когато го навестяват, той само пита какъв е вятърът. Ясно е, че болният тъгува за родината си. Васко да Гама не се отделя от брат си, но те почти не разговорят. Тези сурови хора не са свикнали да проявяват нежни чувства и Васко да Гама изразява любовта си към своя брат и тревогата си за него, като се старае да облекчи състоянието му: ту оправя леглото на болния, ту му дава да пие.

След безветрието идва буря. Цяла седмица бурята блъска измъчените кораби. Една нощ моряците от „Сан Габриел“ загубват от погледа си „Берио“.

Коельо, както е уговорено предварително с Васко да Гама, продължава направо за Португалия и пристига в Лисабон на 10 юли 1499 г.

„Сан Габриел“ продължава да се бори с бурята. Пауло да Гама вече не става от леглото.

Най-после „Сан Габриел“ пристига в Сантягу.

Пауло да Гама е съвсем зле. Васко да Гама предава командуването на кораба на Жуан да Са, а самият той с една каравела заедно с умиращия си брат се насочва към остров Терсейра.

Морето все още е бурно. С мъка изнасят болния капитан от каютата и дълго не могат да го сложат в лодката, която ту се издига високо на гребена на вълните, ту полетява в някаква бездна. Заедно с Пауло е и Васко да Гама. Той е изцяло погълнат от тревогата за своя брат. Пауло да Гама се прощава студено с другарите си и безучастно гледа изчезващия в далечината познат силует на „Сан Габриел“.

Каравелата се насочва към Азорските острови. Заобиколени са с непознати хора, но в Сантягу вече всички знаят за блестящите резултати на експедицията и се стараят всячески да изразят уважението и възторга си от великите мореплаватели.

На 29 август достигат един от Азорските острови — Терсейра. Васко да Гама пренася брат си във францисканския манастир. Тук всичко напомня за родната земя: белите стени, прохладните галерии, вътрешните дворчета, засадени с цветя, камбанният звън при залез, ароматът на розите и жълтугата.

Състоянието на болния все повече и повече се влошава. Често губи съзнание и той си представя, че лежи под небето на Алгарве, говори за съседите и познатите си, спомня си отдавна умрели другари от детските и юношеските си години.

Васко да Гама не се отделя от брат си. Монасите казват, че състоянието на Пауло се влошава от тъгата по родината и че в манастира, където всичко напомня родния край, болният бързо ще оздравее.

Васко да Гама разсеяно благодари на монасите. Той не им вярва. През нощта Пауло умира. Васко да Гама, този железен и жесток човек, е покрусен от смъртта на брат си.

След като погребва Пауло, Васко да Гама се отправя за Португалия, където го очаква тържествено посрещане. На 9 септември корабът, с който пътува Васко да Гама, пристига в Лисабон. Вестта за благополучното плаване до Индия отдавна е изпреварила корабите на Да Гама. Още в океана, близо до островите Зелени нос, корабите на Да Гама срещат каравела, която отива за роби. Собственикът на каравелата Артуро Родригес извиква отдалече: „Чии са корабите и откъде идвате?“ Жуан да Са отговаря: „Корабите са на крал Мануел под командуването на капитана командир Васко да Гама. Връщаме се от Индия.“

Артуро Родригес е хитър човек. Той сменя курса и бърза за Португалия, за да съобщи пръв вестта за благополучното връщане на Да Гама. Четири дни каравелата просто лети. Когато се показват зелените брегове на Португалия, Родригес се прехвърля в лодка и заповядва на сина си да не се приближава до брега и да не пуска никого на борда, за да не проникне новината в Лисабон преди него. Родригес слиза на брега, наема кон и препуска към Евора. Брадясал, кален, с изпокъсани дрехи той отива в двореца и се хвърля в краката на краля.

— Господарю, нося ви радостни вести! Надявам се, че няма да забравите, че аз пръв съм ви ги съобщил. Васко да Гама се връща от Индия!

Скоро пристига „Берио“, а след него и „Сан Габриел“.

Кралят заповядва корабите да чакат в устието на Тахо, докато Васко да Гама пристигне от Терсейра.

На 18 септември става тържественото посрещане в Лисабон на участниците в първото плаване до Индия.

По улиците се тълпят хора, навсякъде се пъстреят знамена, бият камбани, свирят тръби. Моряците вървят от кея към двореца, заобиколени от тържествуващата тълпа. Те са облекли дрехи, ушити от скъпи платове, подарени им от султана на Малинди. На кадифени възглавнички носят скъпоценностите, подарени от източните царе на Мануел. Между моряците вървят, привличайки общото внимание, Монсаид, евреинът от Гранада, лоцманите от Малинди и отвлечените от Каликут индийци. След тях подрънкват веригите на кормчиите. Най-вече на тях дължи своя успех капитанът командир, но най-добрите кормчии на Португалия преминават през родния град като пленници или като осъдени на смърт престъпници.

След мореплавателите върви пъстра тълпа от най-знатните аристократи на Португалия. Принцове по кръв, архиепископи, прочути войни и най-знатни придворни са заобиколили невисок набит човек с дълга, побеляваща брада. Сред тази пъстра тълпа само той е облечен с черни траурни дрехи и не се усмихва на шегите на придворните. Това е великият Васко да Гама — човекът, който завършва делото, започнато преди 60 години от инфант Енрике, като открива пътя за Индия.