Константин Кунин
Васко да Гама (3)

Плаване през Атлантика

На 8 юли 1497 г. ескадрата на Васко да Гама излиза в морето, съпроводена от каравелата на Бартоломео Диас. „Като награда за вярна служба“ Диас е назначен за управител на Сан Хорхе да Мина — крепост на маларичния гвинейски бряг, откъдето португалците докарват злато и роби. Сега Бартоломео Диас придружава до Гвинея Васко да Гама, който плава към Индия по проправен от него, Диас, път.

Цяла седмица се движат с попътен вятър на югозапад. На 15 юли на хоризонта се показва облак. През целия ден той е все на запад от ескадрата. Оказва се, че това е един от Канарските острови, които по това време принадлежат на испанците. Макар между испанските монарси и Мануел португалски да цари мир и любов, скрепени с женитбата на Мануел за дъщерята на Фернандо и Изабела, по море между испанци и португалци съществува съперничество. Васко да Гама знае това и като не желае на Канарските острови да научат маршрута му, минава настрани от испанските владения.

На другия ден отляво на изток край африканския бряг се показват бели плитчини и рифове. Португалците наричат тези плитчини Тера Алба. Тук корабите спират за няколко часа и моряците отиват с лодки към плитчините, където улавят много риба.

През нощта пада гъста мъгла. Корабите престават да се виждат един друг. Траповете, въжетата, мачтите и платната стават влажни и хлъзгави. Моряците дълго крещят и се вглеждат в тъмната завеса, но никой не отговаря. Тогава решават да постъпят така, както им бил заповядал командирът: ако буря или мъгла раздели корабите, да се отправят към островите Зелени нос. На 27 юли всички кораби се събират край остров Сантягу. На островите Зелени нос има малък португалски гарнизон. Негри-роби, които принадлежат на португалски колонисти, вадят корените на изсечени тропични дървета и работят в плантациите. Тук се намира и малък пристан за корабите, които плават между Африка и Португалия. В този пристан португалците остават до 3 август: попълват запасите си с прясно месо и плодове, вземат прясна вода и поправят корабите.

На 3 август при залез-слънце корабите на Васко да Гама отплават на юг, а каравелата на Бартоломео Диас завива към африканския бряг, към новата португалска крепост Сан Хорхе да Мина, която Диас трябва да управлява.

Васко да Гама се опитва да плава на юг край африканския бряг. Португалците не се решават да загубят брега от очи: корабите не са сигурни, а към навигационните уреди моряците не се отнасят с особено доверие.

Отначало плаването върви добре, но на около 10° северна ширина португалският флот попада в област, където бушува морски ураган. Тропичният вятър къса въжетата, налага се да приберат платната, корабите скърцат под натиска на вълните и урагана. През цялото време духа насрещен вятър. Кормчиите на Васко да Гама вече познават този вятър — сблъсквали са се с него Као и Диас. Опитните моряци се страхуват, че той ще бушува месеци. Пътят за Индия се оказва затворен: Васко да Гама не може и да мисли за борба с насрещния ураган.

Тогава той взема решение, което веднага показва на екипажа, че командирът му няма да се спре пред никакви трудности. Васко да Гама рязко изменя курса на корабите. Вместо да се бори с урагана и си пробива път на югоизток, той завива на югозапад навътре в непознатото море, като се стреми да заобиколи областта на ураганите. Това е изключително смела крачка. Деветдесет и три дни португалците не виждат бряг и се скитат в открито море.

Животът на корабите тече монотонно. Целият ден, цялото време на екипажа е грижливо разпределено. Запазено е интересно съчинение от онова време, което описва „правилата за вътрешния ред“ на кораба. Това е „Consolat del mar“ — „Съвет за морето“, издаден през 1494 г. в Барселона на каталонски език. Тук може да се намери най-подробен списък на задълженията и правата на капитана и екипажа.

Във вторник, четвъртък и неделя екипажът получава за обед месо и вино. Останалите дни от седмицата са постни. През тези дни моряците се хранят с овесена каша. Вечер те получават хляб, вино и по малко лук, кашкавал или сардина. Когато виното е много скъпо, може да бъде заменено със смокини или сушени черни сливи. В празник порцията е двойна. Всичката храна е с тях на корабите. За борба с многобройните плъхове на кораба „Съвет за морето“ задължава капитана да взема на кораба котки: „ако може да ги купи или да ги получи даром, или да се сдобие с тях по какъвто и да е било друг начин“. Всички тези правила са в сила най-вече в Средиземно море, където снабдяването с пресни продукти не е проблем. Но не е така при океанските плавания.

Антонио Пигафета, който участвува в околосветското плаване на Магелан, пише: „В сряда, 28 ноември 1520 г., излязохме от посочения проток и навлязохме в Тихия океан, където плавахме три месеца и двадесет дни, без да попълваме запасите от храна и вода и затова ядяхме сухари, станали вече на прах, и пиехме жълта и прашна вода, воняща от изпражненията на плъховете. Ядяхме и парчета волска кожа от въжетата; те бяха много твърди от слънцето, дъждовете и вятъра, киснехме ги в морето 4–5 дни, печахме ги на жарава и така ги ядяхме, ядяхме и дървени стърготини и плъхове. Плащахме по половин крона за плъх, но и те не достигаха.“

На корабите цари сурова дисциплина. Ако корабният писар, в ръцете на когото са съсредоточени всички сметки и наглеждането на товара, не записва точно или прикрива някоя измама, на лицето му слагат клеймо, отсичат дясната му ръка и конфискуват имуществото му. Ако моряк заспи на вахта при тихо време, затварят го, като го оставят на хляб и вода. Но ако заспи по време на буря, събличат го гол, бият го и три пъти го потапят в морето. За такава постъпка затварят и оставят на хляб и вода и офицера и го обливат „от главата до петите“ с вода. Изглежда, че тогава доброволното къпане е било нещо необичайно. „Съвет за морето“ изрично забранява на моряците да се събличат, „освен когато останат да зимуват в някое пристанище“.

Морякът е длъжен да изслушва всички ругатни на командира, но ако побеснелият командир се нахвърли върху него, като му нанася удари и го заплашва с някакво смъртоносно оръжие, морякът може да избяга на носа на кораба и да застане до корабната верига. Ако командирът и тогава не се успокои, морякът прекрачва корабната верига. Тук матросът е неприкосновен и ако командирът наруши този обичай, морякът може да извика другарите си за свидетели и да се защищава с всички достъпни средства.

По времето на Васко да Гама целият екипаж се подчинява на дисциплина в духа на „Съвет за морето“. По-късно на командирите от аристократичен произход започват да правят най-различни отстъпки и дисциплината рязко спада.

На корабите е тихо. Вечер в каютата на капитана свети. Васко да Гама чете и препрочита книгата на Марко Поло, записките на Николо Конти, инструкциите на крал Мануел и докладите на кралските тайни наблюдатели. Всички книги и ръкописи били единодушни в едно отношение: задачата е трудна. Ще има работа с могъщи царе, които заповядват на десетки хиляди войници и притежават хиляди слонове. В Индия живеят кучеглави хора и огромната птица рок, която леко издига във въздуха цял слон. По моретата вилнеят пирати. Те хващат пътниците и им дават да пият тамариндова запарка. Те знаят, че търговците имат навик при пиратско нападение да гълтат скъпоценностите, а тамариндът действува разслабително.

В Индия ще трябва да лавира и хитрува, да мами и да се укрива…

Но целта оправдава всички средства. И наистина в тази рискована игра залогът са Индия, индийската търговия, господството над моретата, смазването на средиземноморските съперници — Венеция и Турция, славата и богатството.

Васко да Гама оставя книгите и с тежки отмерени стъпки започва да ходи от единия до другия ъгъл на каютата. От резките му движения светилникът мига и по стените танцуват сенки. Чува се проточеният вик на дежурния.

Минава седмица след седмица, но нищо не се променя. Океанът е пуст. Само понякога прелитат, като трептят и блестят на слънцето, ята летящи риби. На 22 август виждат птици, приличащи на чапли. Птиците летят на изток. През същия ден вечерта в далечината се показва кит. На 27 октомври от корабите виждат много китове. Те ту се появяват и изпускат фонтани вода, ту изчезват. Китовете плуват на изток. Понякога в морето играят и се надпреварват с корабите делфини.

През септември корабите достигат крайната югозападна точка. Ако Васко да Гама би отишъл още малко на запад, той щеше да открие днешна Бразилия, както няколко години по-късно я открива Педро Алвареш Кабрал, като повтаря обхода на Васко да Гама на път за Индия. Без сам да знае, Васко да Гама почти пресича южната част на Атлантика.

Корабите отиват далеч на юг, като оставят зад себе си зоната на бурите. Време е да променят курса. Мореплавателите тръгват на изток. Най-после на 1 ноември те виждат зелени ивици във водата. Това са водорасли. Три дни плават през люлеещите се зелени поля. Измерват дълбочината — плитко е. На 4 ноември в 9 часа сутринта сигналистът, който се намира в „гнездото“ на върха на мачтата, вижда земя. Приближават до нея. Далече на север и на юг се простира сивата линия на брега. На корабите се развяват пъстри знамена, разнася се залп от бомбарди. Ядрата подскачат над гребените на вълните. Бавно се разпръсва белият дим.

Но капитанът командир не е доволен. Мястото не е удобно за слизане. Отново тръгват на юг и едва след три дни брегът рязко свива на изток. Мореплавателите виждат огромен залив. Васко да Гама го нарича Света Елена. Така и до днес се нарича заливът (Сейнт Хелена), който се намира в Южна Африка между 32 и 33° южна ширина. Така завършва това необикновено плаване, продължило повече от три месеца.

Сега трябва да намерят прясна храна и вода, да поправят корабите и да определят местоположението на залива.

В открито море кормчиите на Васко да Гама измерват светилата, определят географската дължина и ширина. Но корабите през цялото време се люлеят и всички измервания са много несъвършени.

Кормчията Перо д’Алемкер слиза на брега и се заема да определи дължината и ширината. Трябва да се каже, че кормчиите на Васко да Гама се оказват първокласни познавачи на своята работа. При определяне на местоположението на залива Света Елена те сгрешават само с 10’, докато Колумб, когато определя местоположението на Куба, допуска грешка от няколко десетки градуса.

Докато траят измерванията, Васко да Гама изпраща моряци да търсят вода за пиене. Скоро Николао Коельо се връща и съобщава, че е намерил голяма планинска река. Между устието на реката и корабите засновават лодки, натоварени с дърва и с бъчви вода за пиене.

Корабите се почистват и подреждат. Всеки кораб се изкарва на плитко място, моряците пренасят на брега целия му товар, а след това го наклоняват на една страна. Със специални приспособления почистват излезлия високо над водата борд от раковини и морска трева. След това накланят кораба на другата му страна и изчистват и другия борд. Освен това внимателно оглеждат трюма, а всички подозрителни места отново запълват с кълчища и заливат със смола.

На втория ден след пристигането в залива на брега дотичват моряците, изпратени от Васко да Гама да търсят туземци. С развълнуван шепот те съобщават, че в горичката зад хълма видели двама голи чернокожи. Васко да Гама заповядва да хванат туземците. Португалците мълчаливо обкръжават горичката. Негрите събират треви и търсят див мед и не забелязват португалците. Хващат единия от тях.

Преводачът Мартин Алфонс, живял няколко години в Конго, не може да се разбере с изплашения пленник. Туземецът седи свит на кълбо и крие лицето си с ръце. Тогава Васко да Гама решава, че трябва да спечели доверието му. Той заповядва на двама юнги да го заведат на кораба и да ядат и пият заедно с него. Скоро пленникът се успокоява. Усмихнат, той им сочи синеещите се в далечината хълмове, като по такъв начин им дава да разберат, че там живеят съплеменниците му.

На другия ден приближават брега петнадесет хотентоти. Ето как ги описва неизвестният автор на „Roteiro^[1]“: „Жителите на тази страна имат тъмнокафява кожа. Хранят се с месо на тюлени, китове и газели и с корени на треви. Обличат се с кожи, въоръжени са с копия от маслинено дърво, накрая на които са закрепени калени на огън рога. Имат много кучета и тези кучета приличат на португалските и лаят като тях. И птиците в тази страна — гарги, гугутки, чучулиги и много други, съвсем приличат на португалските.“

Както изглежда, отправяйки се на далечно плаване, португалските моряци са били уверени, че в задморските страни всичко ще бъде странно и чуждо. И затова авторът на „Roteiro“ всеки път отбелязва в дневника си, когато португалците срещат привични неща и познати явления. Очевидно лаят на кучетата и гугукането на гълъбите, които напомнят далечната родина, са особено близки и приятни за моряците.

Преводачите и хотентотите не могат да се разберат. Васко да Гама търси злато, подправки и скъпоценни камъни. По негова заповед на плосък посивял камък поставят отворени торбички с черен пипер и кардамон, златни гривни, нанизи от бисер и изумруди. Всичко това Васко да Гама носи със себе си от Португалия, за да го показва на жителите на страните, в които попадне по волята на съдбата, и да разбере дали тези стоки се намират у тях. Но хотентотите гледат без какъвто и да е интерес изложените съкровища. Става ясно, че те не познават тези стоки.

В замяна на огледалца и украшения хотентотите предлагат жалки украшения — раковини, които окачват на ушите си, кръгчета от шуплест бронз, които се люлеят на гърдите им и подрънкват вместо огърлици.

Веднъж, когато туземците си отиват в къщи, войникът Фернан Велосо, известен самохвалко и кавгаджия, с разрешение на Васко да Гама отива заедно с тях в селото. Моряците събират дърва и ловят раци. Николао Коельо остава на брега и ги наблюдава.

При залез-слънце Пауло да Гама решава да отиде на лов за млади китове, които си играят между корабите. Подготвя две лодки, а екипажа им въоръжава с копия и харпуни. Но този лов Пауло да Гама и моряците му едва не заплащат с живота си. Лодката се приближава до един кит. Един от ловците запраща харпуна си и той се забива в гърба на кита. Раненият кит се гмурва; въжето, завързано на носа на лодката, силно се обтяга. Ловците на китове едва не загиват, защото само благодарение на това, че са на плитко, китът не завлича лодката на дъното.

Денят свършва. Хората се прибират на корабите. Изведнъж се чуват викове. От височината тича Фернан Велосо, гонен от негри.

В този момент последната лодка се отдалечава от брега. Според думите на писателя от XVII в. Кастаниеда „Велосо постоянно говорел за геройствата си и затова, когато моряците видели, че той бяга с всички сили, не бързат много да му се притекат на помощ“. Това тяхно забавяне едва не струва живота на Велосо. Негрите го настигат. Тогава моряците бързо се връщат назад, за да спасят другаря си. Велосо нагазва във водата до колене и вече се готви да скочи в лодката, но в този момент негрите притичват и го хващат за ръцете. Португалците пускат в ход греблата и нараняват сериозно негрите. В отговор върху лодката и корабите се изсипва град от камъни и стрели. Приближилият се с друга лодка Васко да Гама е ранен в крака, а освен него са ранени и още трима португалци.

От объркания разказ на Велосо трудно може да се разбере какво е станало в негърското село. Но другарите му го познават като побойник, като надут и алчен човек и за всички е ясно, че за скарването с туземците е виновен само Велосо.

Васко да Гама е ядосан. Тихият залив Санта Елена вече не е безопасен. Налага се да го напуснат и след два дни, на 16 ноември, след като дочакват попътен вятър, Васко да Гама заповядва да вдигнат платната.

Корабите продължават на юг. Синьо-сивата ивица на ниския бряг се простира надалече. Скоро мореплавателите виждат, че брегът извива на запад срещу корабите. Това изплашва мнозина от моряците. Те решават, че при определяне на географското положение на залива Света Елена са допуснали грешка и че търсеният нос е още далеч. Затова мислят, че ще им се наложи да заобиколят брега, който отива рязко на запад, и отново да излязат в открито море. Някои дори започват да говорят за връщане в Португалия. Но Васко да Гама заявява: „Уверявам ви, че носът е близко. Трябва само още веднъж да излезем в открито море и когато пак видим земя, носът ще бъде вече зад нас.“

Той се отдалечава от брега и заповядва на капитаните на другите кораби да го следват.

Започва буря. Облаците надвисват ниско над водата. Огромните вълни пречат на моряците да виждат другите кораби. Студено и тъмно е. Сякаш нощта е безкрайна. На мачтата на адмиралския кораб запалват фенер. Юнгата бие камбаната. Вятърът разклаща мачтите, те скърцат и се олюляват. Измръзналите моряци, измъчени от непрекъснатата тежка работа, не получили няколко дни топла храна, започват да роптаят и искат капитанът командир да поведе корабите назад.

Васко да Гама се стреми да вдъхне бодрост на хората си. Той през цялото време е на палубата и споделя с екипажа трудностите и лишенията. Но ропотът се усилва. Гаспар Кореа пише:

„Васко да Гама бил много раздразнителен човек, понякога сърдито ги принуждавал да замълчат, макар прекрасно да виждал, че имат много основания да се считат обречени на смърт: шкиперът и кормчиите го молели да смени курса, но капитанът командир не се съгласил, въпреки че в трюмовете на кораба се събрала много вода и работата на моряците станала двойно по-тежка. Дните били къси, а нощите дълги. Освен това валял такъв студен дъжд, че хората не можели да се движат. Всички молели бога да спаси душите им, тъй като вече не се грижели за живота си. В това време на Васко да Гама му се сторило, че е време да смени курса, и той се съгласил на това много раздразнен, като се заклел, че ако не заобиколят носа, той пак и пак ще излиза в открито море, докато го заобиколи или се случи това, което е угодно на бога.“

През буря и мрак корабите завиват на североизток. Кормчиите решават: през нощта, когато капитанът командир спи, ще се приближават до брега, надявайки се да намерят удобен залив.

Времето утихва. Вълните се успокояват. Дъждът спира. Но бряг не се вижда, макар че корабите отдавна плават на североизток.

Тогава моряците разбират, че са заобиколили Носа на бурите, преименуван от крал Жуан II Съвършеният в нос Добра надежда.