Барбара Делински
Горчив триумф (27)

Двадесет и седма глава

Кътър от години си беше представял влизането си в градската къща Бийкън Хил, обстановката вътре и триумфа си. Не беше очаквал чувството на разочарование, което изпита, докато следваше Кристиян към библиотеката. Всичко в къщата беше добре поддържано и приятно на вид. Мебелировката беше традиционна, макар и наскоро да бе преобзавеждано. Всичко бе точно както в много други къщи, които Кътър беше виждал, и нямаше собствено лице.

Обаче нямаше намерение да размишлява колко тъжно е това или как щеше да изглежда обстановката, ако Юджийн живееше тук. Кристиян отвори двойните врати и кимна аристократично. Кътър влезе вътре, изпълнен с очакване. Дълго, твърде дълго беше чакал този момент.

Пам седеше на коженото канапе и изглеждаше прекрасно. Очакването на Кътър се усили. Брендън седеше до нея и изглеждаше с двадесет години по-стар от последната им среща. Кътър веднага отиде към него, протегна ръка и каза съвсем искрено:

— Радвам се да те видя, Брендън. Как се чувстваш?

Брендън сви многозначително едната си вежда, но след това се отказа, усмихна се и кимна.

— Кътър, може би си спомняш майка ми? — попита Пам. Заедно с вълнението в гласа й се усещаше напрежение. Той се опита да я окуражи с поглед и се обърна към другия край на стаята, където Патриша седеше в инвалидната си количка. Знаеше предварително, че тя ще присъства на срещата. Също така знаеше и как изглежда, тъй като Пам му я беше описвала много пъти. Самият той я беше виждал за последен път преди много години. Сега Патриша изглеждаше по-стара, но все още красива и някак крехка. По вида й личеше, че се чувства изнервена и уязвима, което Кътър разбираше много добре. Тя не беше идвала в къщата от катастрофата.

Кътър протегна ръка, внезапно почувства желание да я защити и покри нейната с другата си длан. След това каза тихо:

— Хубаво е, че ви виждам, госпожо Сейнт Джордж. Радвам се, че сте тук.

— Аз самата не съм много сигурна, че се радвам — прошепна Патриша.

Той се усмихна и стисна лекичко ръката й. След това я пусна, за да поздрави мъжа, който стоеше наблизо:

— За мен е удоволствие, доктор Гросмън.

— За мен също.

Кътър никога преди не беше виждал Боб, но го хареса от пръв поглед. Пам му беше казвала, че той е много добър с Патриша, даже влюбен в нея. Освен това му беше благодарен за духовната подкрепа, която бе давал на Пам през годините.

Надяваше се това да беше проличало в изражението му, защото в следващия момент всичко, което би могло да наподобява удоволствие или благодарност, изчезна от лицето му. Тъй като в стаята нямаше повече никой друг, който да отвлече вниманието му, той се обърна към Джон.

През изминалите години го беше виждал от време на време, но винаги от разстояние и винаги на публични места. Сега разстоянието беше не повече от десет фута, а между тях стоеше само лъскавото махагоново бюро.

Последния път, когато Кътър беше поглеждал Джон право в очите, беше през онази студена декемврийска нощ. Тогава бе миньор, беден и необразован, с омраза и болка в душата. Сега вече не изпитваше болка, но омразата нахлу обратно и само след секунди беше по-силна от всякога. Кътър си спомни заплахите, които го бяха държали на разстояние от Пам, голямата тухлена къща, която беше продадена, аборта и петте редици метални шипове, набраздили гърба му.

После това отмина и омразата беше потисната от изисканата обстановка, присъствието на Патриша и Пам и собственото му достойнство, спечелено с толкова усилия. Не се поздравиха. Известно време двамата се гледаха мълчаливо и предизвикателно. Най-сетне Джон заяви:

— Ако си свършил с любезностите, можем да продължим. Имам среща на другия край на града в единадесет.

Кътър кимна. Значи разполагаха с един час, което беше напълно достатъчно, поне доколкото зависеше от него. Преди обаче да успее да каже и дума, вратата се отвори и Хилъри се вмъкна като крадец в стаята. Изглеждаше леко развълнувана и съсипана. Тя огледа набързо всички в стаята и накрая погледът й се спря на Джон.

— Какво търсиш тук? — попита той с тон, който накара Кътър да почувства болка заради нея.

— Исках да дойда.

— Ще си говорим по работа.

— Знам.

— Тези неща не те засягат.

Пам се намеси:

— Аз я помолих да дойде. Тя е свързана с всеки от нас.

Чертите на Джон се стегнаха още повече.

— Записки ли ще си води?

— Не — отговори Хилъри. — Тук съм като приятел.

— Чий обаче?

— Твой.

— Също и на Пам, и негов — той посочи с брадичка към Кътър. — Чувствам, че тук ще има сблъсък, Хилъри. По-добре отсега да решиш на чия страна си.

Пам отново се обади, но вече не толкова търпеливо:

— Няма нужда да взема страна — после погледна към часовника си. — И тъй като времето ни е ограничено, мисля, че трябва да започваме — Джон се облегна назад в стола си и отправи към Кътър леден поглед. — Предполагам, че си тук, защото притежаваш акции от компанията. Това е единствената причина, поради която те пуснах да влезеш в дома ми. Разбираш ли?

— Това не е твой дом — долетя крехкият глас на Патриша. — Мой е. Беше ми оставен като част от имота на съпруга ми. Ти живееш тук, защото аз ти позволявам. Когато реша, ще напуснеш.

Чувството на триумф във въздуха беше почти осезателно. То се излъчваше от всеки в стаята, освен от Джон. Странно, но той успя да запази спокойствие, дори не мигна. Вместо това се обърна невъзмутимо към Кътър:

— Ако имаш да казваш нещо, казвай. Нямам на разположение цял ден.

Ако Кътър в момента държеше пистолет, насочен към главата на Джон — както често си бе представял в мечтите си, и Джон му беше казал да стреля, той щеше да направи именно това. Но тъй като не разполагаше с пистолет, каза с ясен глас:

— Освободен си от длъжност.

Джон кимна подигравателно:

— Аха!

— Вярно е — обади се Пам, но Кътър вдигна ръка и я спря. Това беше неговото дело. Беше му отнело години, докато го планира и осъществи. Искаше да запази цялото удоволствие за себе си.

— Преди време създадох фирма за банкови инвестиции, която потръгна доста добре. През последните години списъкът на клиентите ни се учетвори и много от тези клиенти купуваха акции на „Сейнт Джордж Кампъни“. Вече имаме достатъчно, за да те освободим от длъжност.

— Това е абсолютно невъзможно — каза Джон. Все още седеше облегнат назад, с ръце, скръстени върху корема. Щеше да изглежда абсолютно спокоен, ако кокалчетата на пръстите му не бяха побелели от стискане. — За това имате нужда от мнозинство, а аз мога лично да гарантирам за повече от петдесет и пет процента. Четиридесет и пет процента от акциите са притежание на семейството и други десет — на близки приятели.

— Може и четиридесет и пет процента да са притежание на семейството — осведоми го Кътър, — но тридесет от тях са съгласни със свалянето ти от длъжност.

Реакцията на Джон беше едва забележима. Кътър не можеше да не му признае, че притежава железен самоконтрол. По лицето на Джон не пролича нищо, освен леко пребледняване.

— Тридесет процента ли? Защо смяташ така?

— Пам ще гласува за смяна в ръководството на компанията. Патриша също.

— Патриша не управлява своя дял — отвърна Джон. — Аз го управлявам.

— Това няма да бъде за дълго — отбеляза Патриша. Гласът й беше треперлив, но думите се чуваха ясно. — Вече помолих адвоката си да се занимае с възвръщането на контрола ми върху моя дял.

Тъй като вече не можеше да я пренебрегне, Джон поклати нехайно глава:

— Няма да успее. Ти си прекарала последните двадесет години в психиатрична болница. Никой съдия няма да реши внезапно, че си в състояние да го управляваш сама.

Боб Гросмън пристъпи напред и каза с по-твърд глас от Патриша:

— В състояние е и аз ще свидетелствам за това. В състояние е от години.

— Тогава защо е била в болница?

— Защото е предпочела да живее в определена среда.

— И ако това не е откачено — изтърси Джон, — не знам кое друго може да се нарече това.

Пам понечи да защити майка си, но Боб я изпревари:

— Не е откачено. Повечето хора изпитват нужда да издигат стени около себе си. Някои го правят под формата на близки приятели, други — на работа, трети — на мястото, където живеят. Не, у Патриша няма нищо откачено, а повярвай ми, аз много добре разбирам значението на тази дума.

— Вярно, ти си психиатър. Лекувал си я в продължение на години, а сега изведнъж заявяваш, че е наред. Честно казано, това ми звучи като мошеничество.

Боб остана невъзмутим.

— Болшинството от хората, които се подлагат на психиатрично лечение, са напълно с ума си. Едното няма нищо общо с другото. А колкото до Патриша, тя скоро ще напусне болницата. Смятаме да се оженим.

Кътър чуваше това за пръв път. Зарадва се за Патриша и когато погледна към Пам, прочете същото и по нейното лице. Джон също ликуваше, но по доста грозен начин.

— Аха! — каза ехидно той. — Сега вече ми става ясно. Бил си привлечен от тази жена, затова я държиш толкова години в болницата. Прибираш тлъстите суми, които ти плаща за пребиваването си там, както и още по-тлъстите такси за услугите ти. Неочаквано усещаш, че от този храст може да изскочи още по-голям заек и заявяваш, че Патриша е напълно с ума си и трябва да бъде изписана, както и че може да се омъжи за теб. Мисля, че на членовете на управителния съвет на болницата ще им бъде интересно да чуят тази история.

Пам скочи на крака.

— Нее, този път няма да стане! Твърде често си играл този номер, но сега няма да изплашиш Боб с шантажи. Той не е направил нищо лошо.

— Възползвал се е от една безпомощна жена, която е била зависима от него.

— Не съм безпомощна — каза тихо Патриша. — Позволих си да бъда безпомощна като млада. Тогава ти се възползва от мен. Боб никога не е правил това.

— Напълно разбирам етичните ви съображения, господин Сейнт Джордж — каза Боб. — Никога не съм се възползвал от Патриша по време на престоя й в моята болница. Във физическо отношение не съм я докоснал. Тя плаща същите такси, както и всеки друг от пациентите. Освен това от една година я посещава друг лекар. Пък и когато се оженим, ще живеем в моята къща, която съм купил преди дванадесет години и я изплащах досега. Няма да взема от парите на Патриша. Вече й го казах и ще го удостоверя писмено — по мое, а не по нейно настояване — той си пое дъх. — Съжалявам, паленцето ми, но лаеш в грешната посока.

— Не съм ти паленце — процеди Джон.

— Не си, и слава Богу — долетя отговорът на Боб.

Настъпи пълна тишина. Кътър я наруши, като се покашля:

— Предлагам да продължим — той изчака Пам да седне и се обърна към Джон: — Имаме повече гласове от теб. Пам е за промяна на ръководството, Патриша, моите клиенти и аз — също.

Гласът на Джон стана по-остър:

— Твоите клиенти знаят само това, с което им пълниш главите. Ако си бяха направили труда да прочетат отчетите на компанията…

— Направили са си този труд.

— … щяха да видят, че предприятието процъфтява под моето ръководство. Няма причини да бъда сменен.

— Те смятат, че има.

— Само защото ти си им казал.

Кътър сви рамене. Той се чувстваше доста добре, беше уверен и доволен от развоя на нещата. Джон вече започваше да се тревожи. Устните му бяха леко присвити. Ръцете му вече не бяха сключени, но седеше по-изправен.

— Аз създадох „Фасетс“ — заяви той със заповеднически тон. — Тези магазини са мои. Нито ти, нито който и да било друг може да ми ги вземе!

Кътър погледна първо към Пам и Брендън, а после към Патриша и Боб. Когато видя Хилъри, притиснала гръб в една от стените на библиотеката, със сключени върху стомаха си ръце, той изпита моментно състрадание. В същото време му се прииска да я разтърси, за да й помогне да разбере, че това, което се случва сега, е за добро. Кътър не можеше да повярва, че тя все още обича този мъж, не можеше да повярва, че тя изобщо някога го беше обичала.

— Както изглежда — обърна се той бавно към Джон с такова достойнство, че като се имаше предвид с колко малко беше започнал, Джон бе поставен в неловко положение — нямаш друг избор. Ние имаме необходимия брой гласове — после бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади дебел плик. — Имам и необходимите пълномощия, в случай че се наложи извънредно събрание на управителния съвет.

— Ти не си човекът, който ще свиква събрание на моя управителен съвет.

— Това е и мой управителен съвет — напомни му със задоволство Кътър. — Аз съм акционер.

— Доста незначителен.

— Сам — може би. Но не съм сам. Зад мен стоят всичките тези хора, които просто умират от нетърпение да те изритат.

— Ти си им промил мозъците!

— Нямаше нужда да взимам толкова драстични мерки — като негови партньори те бяха повече от готови да го последват.

— Нямаш никаква основателна причина да ме махнеш.

— Имам ли нужда от такава?

Джон скочи и изпъна рамене.

— Със сигурност, дявол да го вземе! Аз създадох тази компания. Досието ми е безупречно. Печалбите ни нарастват с всяка година. Акционерите ни получават тлъсти дивиденти.

— Не е там въпросът — отвърна хладнокръвно Кътър. — Ти служиш под управлението на борда на директорите, а той служи на интереса на акционерите.

— Бордът е на моя страна.

— Старият борд може би, но новият няма да бъде — Кътър размаха плика, който все още беше в ръката му. — Тук имам предварителен списък на служителите. Доста интересна група. Мисля, че те ще искат някой техен човек да застане начело на компанията.

Лицето на Джон вече не беше бледо. Започваше да се изчервява, сякаш в него се нагнетяваше пара.

— И този човек сигурно си ти?

— Аз ли? Боже мой, не! Аз си имам свой собствен бизнес. Все пак имам предвид няколко души за този пост. Всички те имат опит в международните корпорации.

— Но никой от тях не е член на семейството. Баща ми е основал компанията „Сейнт Джордж“ като семеен бизнес.

— Баща ти — процеди Кътър, като за момент изгуби контрол — щеше отдавна да те е изхвърлил, ако разбереше всичко, което си сторил на Пам и Патриша. И на мен — той си пое дъх, за да се успокои. — Но не се тревожи, че компанията ще западне. Тя ще преуспява, даже ще се разшири.

— Това е моята компания!

— Разбира се, ти все още притежаваш акциите си…

— Аз съм компанията!

— Не за дълго. Както започнах да ти казвам преди малко — той размаха още веднъж пълномощните, преди да ги пъхне обратно в джоба си, — можем или да свикаме извънредно събрание, или да изчакаме годишното през ноември. Ако се оттеглиш сега…

— Нямам намерение да се оттеглям! — изрева Джон.

В момента толкова приличаше на Юджийн, че Кътър неволно затаи дъх. Но това не продължи дълго. Огненият темперамент беше практически всичко общо между двамата мъже. Кътър си спомни за Юджийн, спомни си какво голямо сърце бе имал и колко много неща бе искал за Пам и Патриша. Те обаче не ги бяха получили. Сърцето на Кътър се втвърди.

— Имаш избор — каза хладно и рязко той на Джон. Беше време за колана с петте редици метални шипове. — Можеш да се оттеглиш сега и в такъв случай до годишното събрание ще бъде избран служебно президент. Другият вариант е да ни се противопоставиш. Ако решиш да направиш това, ние ще свикаме извънредно събрание и ще придвижим нещата по-бързо. Имаме достатъчно гласове, Джон. Повече от достатъчно. Нямаш никакъв шанс. От теб зависи само колко зле ще паднеш — пое си дъх само колкото да замахне отново с колана. — А ако се опиташ да ни се противопоставиш, играта ще загрубее. Не само ще се сгромолясаш, но и ще бъдеш очернен. От друга страна, ако си подадеш оставката и изчезнеш от сцената, ще си замълчим. Можеш да си събереш нещата и да отнесеш знанията си другаде. Ще си намериш работа незабавно. Направо ще се бият за теб. Единственото обяснение, което ще дадеш за напускането си на „Сейнт Джордж Кампъни“, ще бъде, че си имал нужда от промяна. Също така можеш да продадеш дела си от „Сейнт Джордж“ и да започнеш нов бизнес. Можеш и да се оттеглиш напълно и да отидеш да живееш някъде на юг или на запад. При всички случаи репутацията ти ще остане непокътната. Ако се оттеглиш, разбира се. И то в срок от една седмица.

Джон замръзна.

— Това е шантаж!

— Ти знаеш по-добре. Доста пъти си го използвал.

— Не можете да направите това!

— Вече е направено. Имам подкрепата на Пам и Патриша, както и — той потупа вътрешния джоб на сакото си — подкрепата на болшинството от останалите акционери. Приеми го най-сетне, Джон. Ти загуби.

— Не! Работих твърде много, за да стигна, където съм. Аз съм силата на компанията…

— А аз съм силата на „Фасетс“ — прекъсна го Пам. — Моите уникати са гръбнакът на бизнеса. Така че няма да има голямо значение, ако си отидеш. Продажбите ще се запазят на същото ниво, а може и да станат по-добри.

Джон присви очи.

— Ти си очаквала с нетърпение да се случи това. Замисляла си го от момента, в който дойде да работиш за мен.

— Много преди това — поправи го Пам. — Освен това не работя за теб, а с теб.

— Само си чакала да си забиеш ноктите в мен.

Тя се усмихна победоносно.

— И го направих добре, а?

Джон се обърна към Брендън:

— Тя прави грешка. Всички те правят грешка. Не може да се поправя нещо, което не е счупено! Ти си делови човек. Знаеш това.

Брендън отвърна с леко стържещ, но ясен глас:

— Знам, че понякога е хубаво да се направи промяна. Това предоставя нови възможности. Също като проветряването на мръсни дрехи. В стаята започва да мирише по-хубаво.

Пам се изсмя. Джон я изгледа гневно.

— Мислиш, че е забавно ли? Няма да ти е толкова смешно, когато цифрите на продажбите започнат да спадат.

— Това няма да стане. Имам вяра в Кътър. Той знае какво прави — тя прие озадачена физиономия. — Все пак не си ли имал никакво предчувствие за това? Нищо ли не видя? Нима и през ум не ти мина, че Кътър се превръща в сила, която не е за пренебрегване? Къде беше през всичките тези години?

— Скъсвах се да направя от „Фасетс“ голяма фирма.

— Просто се навърташе около богатите и известните.

— Аз самият съм богат и известен.

— Може би — призна Пам — и не можем да направим нищо по този въпрос. Но вече няма да можеш да забавляваш приятелите си за сметка на „Фасетс“. Отсега нататък ще трябва да го правиш със собствени средства.

Той се замисли за момент. Премести погледа си от нейното лице към това на Кътър, после на Патриша. Докато правеше това, като че ли започна да изпуска нагнетената в него пара.

— Това е отмъщение, а? — Джон отново се огледа наоколо. — Прав ли съм? Отмъщение, нали?

— Бих казал — отвърна Кътър, който с укротяването на Джон вече чувстваше по-малко гняв. — Но предпочитам да го нарека справедливо възмездие.

— В цялата тази работа няма никаква справедливост, не и след всичките тези години, в които работих, за да изградя компанията!

— Докато ти работеше, за да изградиш компанията, ние пък се борехме да намерим почва под краката си заради нещата, които ни причини. Работихме също толкова упорито, колкото и ти, всеки по свой начин — той кимна. — Ето това е справедливото възмездие.

Джон не каза нищо. Погледа известно време към Кътър, после се смръщи и сведе очи към бюрото си. След това отново вирна предизвикателно брадичка.

— Няма да предприема каквото и да било, преди да видя документите в подкрепа на твоето твърдение. Уверен съм, че блъфираш.

— Не блъфирам.

— Когато разгледам документацията, тогава ще реша.

Въпреки заповедническия тон на Джон, Кътър владееше положението и го знаеше. Той свиреше първа цигулка.

— Ще помоля адвоката си да се свърже с теб по-късно днес, за да си уредите среща.

— Днес няма да си бъда вкъщи — каза Джон и погледна към часовника си. Пръстите му потреперваха леко. — Имам една среща в единадесет и друга в два. Няма да се връщам в офиса.

— Тогава ще ти се обади утре сутринта. Имаш време до петък да вземеш решение. Смятам, че ще ти бъде достатъчно.

Без да реагира по какъвто и да било начин на тези думи, Джон вдигна куфарчето си от пода до бюрото и се отправи към вратата.

Кътър не беше човек, който би ритнал паднало куче, но Джон не беше обикновен пес.

— Ако се надяваш да забавиш нещата достатъчно дълго, за да организираш контраатака, не си прави труда — посъветва го той. — Ще започнем да те очерняме при най-малкото подозрение за борба. А ако започнем, ще имаш доста проблеми с намирането на друга работа.

Джон се спря на вратата с ръка върху бравата. Кътър продължи да говори на гърба му:

— И недей да си правиш сметки да създадеш магазин някъде другаде и да предприемеш враждебна кампания към „Сейнт Джордж Кампъни“. Ще се погрижим за някои клаузи, които да предотвратят това. Нямаш никакъв шанс.

Джон натисна бравата, отвори вратата, излезе и затвори зад себе си. Вървеше с равномерна крачка, единият му крак в безупречна обувка стъпваше пред другия с механична плавност. Усещаше странното, почти далечно треперене вътре в себе си, но съзнанието му като че ли не можеше да се съсредоточи върху това. Въпреки че държеше куфарчето, ръката му сякаш беше празна. Точно така се чувстваше и той. Празен. Поразен. Сам.

Джон потърси в душата си гняв, потърси го усърдно и дълбоко. Предполагаше, че в душата му имаше такъв, но той като че ли нямаше сили да го извади на повърхността. Същото се случи и с неговата самоувереност. Беше изморен да бори с невидими призраци. Сега му се струваше, че го е правил през целия си живот, беше се борил да намери най-доброто място за себе си. Напоследък бе започнал да мисли, че го е намерил, че е успял. Постът начело на „Сейнт Джордж Кампъни“ задоволяваше всичките му нужди.

Сега щеше да загуби всичко. Кътър се беше справил ловко с това. Джон знаеше достатъчно за бизнеса — все пак той бе дал такъв тласък на компанията, — за да му бъде ясно, че щеше да се случи точно както казваше Кътър. Без подкрепата на Пам и Патриша, Джон щеше да загуби. Беше разчитал на тях, беше ги приемал за нещо дадено. Не знаеше защо, но беше така.

Входната врата вече беше пред погледа му, но той все още виждаше лицата в библиотеката. В тях нямаше нито топлота, нито подкрепа или разбиране. Освен Хилъри. Очите й бяха пълни със сълзи, бе притиснала устата си с юмрук. Тя беше единственият човек от цялата пасмина, който изобщо изпитваше нещо към него.

Дали беше съжаление или състрадание? Не знаеше. Той не искаше съжаление. Все още имаше името си. Все още имаше гордостта си. И все още имаше бъдеще.

Състраданието беше нещо друго. Джон предполагаше, че можеше да го приеме. Но не точно сега. Той си пое дълбоко дъх, затвори за минута очи и потърси в душата си последните остатъци от самообладание. Имаше среща и не искаше да закъснява. Беше известен с точността си. Трябваше да бъде навреме на срещата, за да не закъснее за следващата, и следващата, и следващата… Той беше зает, търсен човек. Трябваше вече да тръгва.

Хилъри чу рязкото затваряне на входната врата. То проехтя в тишината, изпълнила библиотеката след излизането на Джон. Тя примигна няколко пъти, за да прогони сълзите от очите си и огледа останалите в стаята. Израженията им не бяха победоносни. Прииска й се да бяха такива, за да може да им се разсърди, да може да им каже какви лицемери са били да критикуват Джон, след като току-що бяха действали със същите похвати като него.

Не, израженията им не бяха победоносни. Но това не означаваше, че щяха да променят решението си. Хилъри не можеше да ги помоли за това, но даже и да го направеше, те нямаше да отстъпят. Бяха работили твърде дълго и упорито, за да стигнат до сегашното си положение. И тя не можеше да не признае, че Кътър беше прав за справедливото възмездие.

През цялото време Джон се беше държал с достойнство. Хилъри се гордееше с него. Не беше изложил себе си или нея с изблици на гняв или крясъци. Знаеше, че е победен. Последните му думи бяха просто един начин да излезе с достойнство от положението.

Господи, колко му съчувстваше Хилъри! А и той изглеждаше толкова самотен, когато излизаше! Тя се обърна, отвори вратата и тръгна след него. Когато стигна до стълбите, той не се виждаше никъде.

След малко усети присъствието на Кътър зад себе си. Той взе ръката й.

— Какво ще правиш сега, Хилъри?

Тя отново огледа улицата, като се надяваше Джон да се появи отнякъде. Него обаче го нямаше.

— Не знам — отговори Хилъри. Гласът й звучеше точно така, както се чувстваше тя, на границата на паниката! — Мисля, че ще се опитам да му се обадя по-късно.

— Ами ако ти затвори телефона?

— Ами да го затвори. И преди го е правил. Ще изчакам малко и ще опитам пак.

Кътър стисна ръката й.

— Ти заслужаваш повече.

— Знам. Знам, Кътър. Но той е всичко, което някога съм искала.

— Не искаше ли да направиш кариера?

— Да, но само защото не можех да имам него.

— Все още имаш книгата си.

Тя се замисли за момент, сети се защо я беше написала и какво бе искала да получи от нея. След това поклати глава:

— Няма да я довърша.

— Изобщо ли?

Тя отново поклати глава.

— Защо?

Хилъри сви рамене.

— Защото е твърде интимна, твърде пикантна и твърде болезнена — въздъхна. — Мислех си, че искам отмъщение, но то причинява болка. Освен това — Хилъри се опита да се усмихне, но не успя — не знам как ще свърши цялата тази история. Това достатъчна причина ли ти се вижда?

— В момента толкова добра, колкото всяка друга — отвърна Кътър тъй съчувствено, че Хилъри едва не изстена. В следващия момент тя уви ръце около врата му и го прегърна.

— Ти си истински приятел. Мога ли да ти се обаждам от време на време?

— Ще бъда бесен, ако не го направиш.

Тя се отдръпна и го потупа по ревера.

— Бесът е за кучетата, а ти си човек. Добър човек — Хилъри го погледна плахо. — Ще ми се разсърдиш ли, ако продължа да бъда с него?

— Страхотно. Ти заслужаваш нещо по-добро от това, което той може да ти даде.

— Но аз го обичам.

— Ето това е нещо, което никога не можах да разбера.

Тя помълча, преглътна и сви рамене.

— Аз също. Но така стоят нещата.

Кътър понечи да каже нещо, но явно размисли и само рече:

— Бих искал всичко най-хубаво за теб, Хилъри.

Зад усмивката й напираха сълзи.

— Аз също — прошепна тя. След това го потупа още веднъж по ревера, изтича надолу по стълбите и се отдалечи по улицата.

Кътър остана да гледа след нея. След малко зад него се чу гласът на Пам:

— Ще се оправи ли тя?

Той се обърна, усмихна се и постави ръка върху врата й — просто защото изпитваше страхотна нужда да я докосне.

— Не знам. Това, което чувства към Джон, е истинска лудост.

— Винаги е било така. Никога не съм го разбирала. Той е толкова жесток към нея, а тя продължава да го преследва.

— Някои жени са така.

— Но аз искам тя да бъде щастлива.

— Може би ще бъде.

Пам изруга тихо:

— През всичките тези години тя беше на негова страна, но копелето никога не го забеляза. Хилъри е истинска златна мина за него. Ако не го види и сега, да върви по дяволите!

Пам плъзна ръка под сакото и около кръста на Кътър. Чувстваше се изненадващо празна.

— Мислех си, че ще бъде толкова хубаво — каза тихо тя. — Мислех си, че ще се чувствам, сякаш летя, че ще изпитам страхотен триумф, че ще злорадствам… Но няма нищо такова.

Кътър я разбираше напълно.

— Това е разликата между него и нас. На наше място той щеше да чувства тези неща.

— Какво мислиш, че ще направи сега?

— Ще се оттегли, ще замине някъде и ще си живее чудесно.

Тя притисна чело в рамото му.

— Това тревожи ли те?

Кътър посрещна погледа й.

— Не. Може да прави каквото си иска. Просто искам да се махне от живота ми. От твоя също. Да се махне от компанията. Щом веднъж го направи, вече няма да бъде в състояние да ни стори каквото и да било.

Двамата се погледаха мълчаливо известно време.

— Толкова дълго чакахме! — прошепна тя.

— Наистина — прошепна той в отговор.

— И толкова много изгубихме!

— Но и спечелихме страшно много. И двамата вече имаме име и кариера. Имаме невероятно красива дъщеря. И имаме време, адски много време пред нас.

Пам почувства пронизваща мъка.

— Брендън обаче няма. Следващата седмица започваме ново лечение, но то ще ни помогне да спечелим не повече от няколко месеца. Нещата не изглеждат добре, Кътър!

Той уви ръка около рамото й и я притегли към себе си.

— Ще бъдеш ли до мен, когато това се случи? — попита тя.

— Знаеш, че ще бъда.

— Даже и ако ужасно тъгувам за него? Аз наистина го обичам! По-различно е, отколкото с теб, но ще ми липсва, когато си отиде. Ще можеш ли да се примириш с това?

— Да, защото именно то те прави такава, каквато си.

И именно тази забележка правеше Кътър такъв, какъвто беше. Пам го обичаше още повече заради това. Тя го прегърна, почерпи сили от пулса му, целуна го леко и влезе вътре.