Барбара Делински
Горчив триумф (7)

Седма глава

Когато записаха Кътър Рейд във ведомостта на „Сейнт Джордж Майнинг“, той започна да работи от чист инат. Никой на света, било то Юджийн Сейнт Джордж или пък някой друг, не биваше да му казва, че не може да се справи. Всички си мислеха, че Кътър е негоден за нищо. Превърна се в цел на живота му да им докаже, че грешат. Колкото по-подозрителни погледи му хвърляха и колкото по-неодобрителни бяха мърморенията им, толкова по-усърдно работеше той. Измина седмица, след това месец. Погледите станаха по-малко подозрителни, а мърморенето стихна. Не се почувства никакво затопляне в отношенията, но всъщност Кътър не можеше да ги обвинява за това. Той странеше от тях. Годините физическа и духовна самота не го бяха подготвили за другарските отношения, които царяха между останалите. Кътър пристигаше точно навреме и се прибираше у дома веднага след края на работния ден; в своята колиба в гората, при своите книги.

Въпреки че никога не изгуби напълно този си елемент на предизвикателство, с времето работата го заинтригува. Наистина нямаше нищо привлекателно в това да изкопаваш тонове пръст или да дълбаеш около камъните, но когато откриваха нов джоб или пък някой по-особен кристал, ровенето и дълбаенето биваше забравено.

Кътър дължеше на Юджийн благодарност за всичко това. От самото начало — съвсем дискретно, за да не се обидят другите миньори — мъжът започна да го учи на нещо повече от обикновените умения. В края на деня, когато повечето от хората си отиваха, той го отвеждаше настрани и му показваше камъните, които бяха изровени през този ден. Обясняваше му как кристалите се образуваха милиони години от течности, попаднали в джобове в средата на богати на литий пегматити. Показваше му камъни с различни цветове и обясняваше какво причиняваше млечните петна в едни, като например в турмалина „котешко око“, или двуцветния ефект при динения турмалин. Даваше му книги за геоложката история на земята, в които местата, имащи нещо общо с турмалина, бяха подчертани.

До голяма степен интересът на Кътър се формираше от това, че Юджийн го третираше като голям и интелигентен човек. Мъжът беше повярвал в него, преди Кътър да бе повярвал в себе си. Изглежда, Юджийн се забавляваше чудесно, когато двамата бяха заедно, и не след дълго Кътър също започна да се отпуска и да се чувства приятно. Юджийн беше единственият човек, на когото момчето можеше да се довери, и това доверие не бе излъгано нито веднъж. Двамата можеше да не се видят с дни, но Кътър непрестанно имаше чувството, че Юджийн го наблюдава. В замяна момчето влагаше в работата цялото си същество. Той решително стана най-отдаденият служител, който компанията някога бе имала.

Извън мината метаморфозата му протичаше по-бавно. Хората продължаваха да го смятат за хулиган и той не правеше нищо, за да ги опровергае. Спазваше стриктно съвета на Юджийн да не се забърква в нищо, което би могло да се счете за противозаконно, но все пак всички придобиваха мрачно изражение, когато се появяваше на главната улица. Кътър отговаряше на неодобрителните коментари с неприлични жестове и форсираше моторетката си из градчето така, сякаш самият дявол го гони по петите. Хората го бяха считали за боклук в продължение на години и той не виждаше причина сега да променя мнението им. Не прощаваше лесно и според него нямаше нужда да започва да се отнася приятелски с тях. Не им дължеше нищо.

Беше задължен само на Юджийн. Извън мината мъжът му даде повече, отколкото собствените му родители някога му бяха дали. Няколко дни след като Кътър започна работа, той уреди да му пуснат тока, да се поправи течащият покрив и да се подновят водопроводните тръби. Редовно му носеха храна. Също така Юджийн купи на Кътър брадва, за да може да си сече дърва. Още преди деня на първата си заплата момчето живееше много по-удобно от всякога, а когато това стана, Юджийн сложи парите му в банката и му откри сметка. Кътър нямаше достъп до нея цели три месеца, но през това време нито веднъж не почувства нужда от неща от първа необходимост.

За пръв път Кътър усещаше някаква сигурност. Имаше дрехи, които побираха вече израсналата му фигура, храна, с която да запълва бездънната яма на стомаха си, пари, които се трупаха и му печелеха лихви в банката. Беше наддал на тегло, изглеждаше някак по-висок и изправен и говореше без носовия акцент на горските пущинаци, който обикновено използваше. Изпитваше дълбока гордост, задето се издържаше сам.

Юджийн беше неговият модел за подражание, пример за човек, успял в живота, разчитайки единствено на решителността и здравия си разум. Кътър се отнасяше лоялно с него, както той изискваше, и даже още повече от това. Момчето откри, че изобщо не беше чак толкова страшно да посещава веднъж седмично обществената пералня, че храната траеше повече, когато биваше увита и сложена в хладилника, че имаше светлина, когато си плащаше редовно тока.

Юджийн се оказа прав и за жените. Колкото по-висок и широкоплещест ставаше Кътър, колкото потъмняваше брадата му и колкото по-често се къпеше, толкова повече го заглеждаха. Засега той нямаше намерение да се забърква с никоя жена, за да не си нарушава усамотението. След това дойде денят, когато библиотекарката го помоли да й помогне да пренесат някакви книги до дома й — малката къщичка зад главната улица. Там изведнъж се оказа притиснат до стената в салона и ръцете на жената се плъзнаха по тялото му. Беше красива, в края на двадесетте си години и явно знаеше какво прави. Кътър почувства топлите й влажни устни зад ухото си, а пръстите й зашариха под ризата му. После се плъзнаха надолу й се справиха без проблеми с копчето и ципа на джинсите му, проникнаха под тях и поеха без колебание втвърдената му мъжественост.

През следващия един час жената направи за него неща, за които само бе мечтал, а през следващите дни и седмици го научи на всичко, което знаеше. Това беше идеалната връзка. Жената беше също толкова дискретна, както и той, и нямаше желание да се обвързва. Радваше се да го обслужва в замяна на малкото моменти бясна любов, които подвижното й тяло и ловък език неизбежно му донасяха. Кътър знаеше, че тя води и други мъже в леглото си, но това само го караше да се чувства още по-зрял.

Не каза на никого за Ленор. В градчето като че ли се знаеше, но не му пукаше. Това, което се случваше между тях двамата, си беше негова работа. Ленор беше като парите в джоба му — пъхната там, където никой не можеше да я види, но където я усещаше и се наслаждаваше, че я има.

Тя беше едната от тайните му. Другата беше, че му се искаше Юджийн да му беше баща. Третата — че бе благодарен, задето това не беше истина, защото иначе Кътър щеше да се окаже брат на Джон Сейнт Джордж. Ако в мините имаше нещо неприятно, това беше именно Джон.

Говореше се, че Джон имал офис в Бостън и не обичал да идва в Тимини Коув, и Кътър напълно вярваше в това. Този човек беше мрачен и горделив. Смяташе турмалина за стока, а не за скъпоценност. Подобно беше и мнението му за хората. Докато Юджийн се караше само когато нещо го дразнеше, Джон винаги си оставаше заядлив. Никога не намираше добра дума за миньорите, но незабавно откриваше грешки на места, където нито Юджийн, нито управителят откриваха. Когато Джон беше там, атмосферата в мините ставаше по-напрегната от обикновено.

Също така в такива моменти Юджийн се мяркаше по-рядко. Джон пристигаше само когато баща му му наредеше — когато не можеше да дойде сам или когато малкото момиченце му идваше на гости. Тогава положението ставаше още по-трудно за Кътър. Джон не го обичаше. Дали заради възрастта, защото беше надежден работник, или защото Юджийн го харесваше — Кътър не знаеше, но Джон правеше какво ли не, за да го унижи пред останалите работници. Ако някога самообладанието на Кътър бе подлагано на изпитания, то беше в моментите, когато единственото му желание бе да замахне и зашлеви Джон през лицето. Но Юджийн никога нямаше да одобри такова нещо, затова момчето се сдържаше. Самообладанието също се превърна за него във въпрос на гордост.

Кътър се чудеше как човек като Джон можеше да бъде син на Юджийн. От друга страна, малката дъщеричка на мъжа, Памела, се държеше също толкова приятелски, колкото баща й, и беше поне десет пъти по-сладка. Кътър беше очарован от нея още първия път, когато я видя на мините. Тогава той спря да работи, не беше способен на каквото и да било, докато я наблюдаваше как поздравява и прегръща познатите си мъже. Когато стигна до него, Юджийн ги представи един на друг. Разбира се, тя не го прегърна и внезапно стихна, но срамежливата усмивка, която му отправи, когато Юджийн я смушка с лакът, завладя сърцето на Кътър.

Тогава тя беше на девет годинки и изпълнена с безгранична енергия. От време на време Кътър се улавяше, че започва да се грижи за нея, както и другите. Ако случайно извикаха Юджийн някъде, когато тя беше на мините, момиченцето имаше богат избор от покровители. По същия тактичен начин, по който баща й обръщаше внимание на Кътър, тя го откриваше. Усмихваше се и се шегуваше с останалите работници, но неусетно се придвижваше към мястото, където се намираше той. Там заставаше със сключени на гърба ръце и го питаше с нежния си глас, почти шепнешком, как е и дали може да види кристалите, които бе изровил този ден, и дали не мисли, че са прекрасни. Винаги на тръгване му се усмихваше с онази срамежлива усмивка, която оставаше с него до следващата им среща.

Когато стана на единадесет, тя му дойде на гости за пръв път. Беше в една съботна сутрин и Кътър спеше здрав сън, когато неочаквано чу името си:

— Кътър? — гласът звучеше тихо, почти изплашено. — Тук ли си, Кътър?

Въпреки че се беше задържал на работа в мините вече почти две години, той не бе успял да се сближи с местните хора. В дома му, както и преди, рядко идваше някой. Затова му трябваше цяла минута, докато осъзнае, че не сънува гласа. Когато отново чу тихия въпрос, той се измъкна от леглото, нахлузи джинсите си и надникна през прозореца. Няколко секунди по-късно вече беше отворил вратата.

Пам седеше високо върху голия гръб на коня, който Кътър бе виждал да пасе на моравата недалеч от голямата тухлена къща на Юджийн. Момиченцето изглеждаше толкова мъничко горе, че той се усмихна неволно:

— Какво правиш, Памела Сейнт Джордж?

— Дойдох ти на гости.

— Не знаех, че си в Тимини Коув.

— Пристигнахме снощи. Днес е Денят на падналите войници^[1]. В понеделник не сме на училище и Джон ни докара с Марси.

— И ти измина целия този път на кон?

— Беше приятно, освен това само той вървеше.

— Татко ти знае ли къде си?

— Той излезе с Джон. Само Марси е у дома, казах й, че излизам да пояздя. Исках да видя къде живееш.

— Изобщо не прилича на твоята къща, а?

— Според мен е по-интересно да живееш в гората. Мога ли да вляза?

— Малко ще ти е трудно с този кон.

— Помогни ми да сляза.

Тя хвърли юздите и протегна ръце към него. Кътър я свали долу и завърза коня за брезата от едната страна на къщата. Когато се обърна, Пам вече изкачваше тичешком предните стъпала.

— Ау! — ахна тя, когато надникна през вратата. Очите й се разшириха от изненада. — Супер е!

След това му се усмихна и влезе вътре. Тази усмивка на единадесетгодишното момиче накара Кътър да се почувства горд от това, което беше направил в къщата. Масата беше чиста, изтъркана и лакирана. От двете й страни имаше по един стол. Тумбестата печка беше почистена от мръсотията, рафтовете около нея — поправени и подсилени, а върху тях бяха подредени съдовете. Стените, някога покрити с обелена боя, бяха изстъргани и наново боядисани. Кътър си беше измайсторил и малка библиотечка, на която сега имаше не само книги, но и радио. На стария подиум, където Кътър беше спал толкова дълго време, сега имаше голямо легло с балдахин. Там осемнадесетгодишното му тяло се побираше съвсем спокойно.

— Това ми е познато — каза Пам и посочи леглото. — Преди беше на нашия таван. Принадлежало е на баба и дядо.

— На баба ти и дядо ти ли? — попита Кътър. Юджийн не му беше казал това.

Тя кимна:

— Те са умрели много отдавна. Аз не ги помня. Чудех се къде ли е отишло леглото. Радвам се, че татко ти го е дал — и отново се усмихна срамежливо. — Тук наистина е прекрасно, Кътър! Прилича на тайно скривалище в гората. Ако беше мое, щях да прекарвам цялото си време тук. Как ти се ходи на работа?

— Ако не ходя, татко ти ще ме уволни. Какво ще правя тогава?

— Ще работиш за някой друг. Но тогава няма да те виждам, затова недей да бъдеш уволняван — Пам отново излезе навън. — Какво има в гората?

— Дървета.

— Знам това, но има ли някакви поляни и хълмове?

— Има поток.

Очите на Пам светнаха.

— Ще ми го покажеш ли?

— Само ако почакаш тук, докато се облека. Вдигна ме от леглото.

— Радвам се — каза тя без капка разкаяние. — Никой не трябва да спи в ден като този.

— Това твои думи ли са или на баща ти?

— Той пръв ги каза, но е прав. Побързай, Кътър. Аз тръгвам. Накъде да вървя?

Кътър си я представи как се изгубва в гората и каза:

— Чакай ме тук, докато изляза, иначе няма да те заведа никъде — след това я погледа известно време, за да се убеди, че тя няма да се помръдне, и влезе да си облече риза и кецове. После я поведе през гората по посока на извора.

Беше топъл пролетен ден. Слънцето изпъстряше пътеката пред тях със слънчеви зайчета, които танцуваха между клоните на кленовете и дъбовете над главите им. Кътър вървеше напред, а Пам го следваше. Вместо да говорят, те оставиха чукането на кълвача, кукането на присмехулника и шепотът на листата в нежния ветрец да кажат това, което имаше да се каже. Когато стигнаха до потока, Кътър клекна на брега му, загреба с шепи и изсипа чистата хладна вода върху главата си. Това беше най-доброто средство след душа за заличаване на следите от съня.

След това вдигна глава и погледна към Пам. Беше клекнала недалеч от него и прокарваше пръстите си по малките камъчета, които блестяха на самия край на водата.

— Тук ми харесва — каза тя.

И на него му харесваше. Беше спокойно и тихо. Той си пое дълбоко въздух, изправи се и отиде да се облегне на едно близко дърво. Пам продължаваше да прокарва пръсти през водата. След малко взе едно малко камъче, застана права и го подхвърли леко към средата на потока. То цопна звучно и изпрати наоколо малки вълнички. Когато изчезнаха, Пам отново се наведе, взе друго камъче и го хвърли след първото. Направи го много пъти, отново и отново. Гледаше като омагьосана как всяко кръгче се разпростира и изчезва.

— Всяко едно е различно — каза тя замислено.

— Това е заради течението на потока. Когато е малко по-бързо или по-бавно, по-вляво или по-вдясно, вълничките са различни.

— Като снежинки.

— Нещо такова.

— Много бързо изчезват.

— Да.

— Но пък са толкова красиви!

Кътър я наблюдаваше, слушаше я и се чудеше на възхищението й. Беше трудно да се повярва, че тя произхожда от богато семейство. Сигурно стаята й в Бостън, а и в Тимини Коув, беше пълна с хубави неща, лично нейни. Това, че можеше да се зарадва на вълничките в потока, както и на снежинки и необработени кристали турмалин, беше качество, присъщо единствено на нея и Юджийн.

Пам се изправи и избърса мокрите си ръце в задната част на панталоните си.

— Трябва да вървя, Кътър.

Той я поведе обратно през гората към мястото, където беше вързан конят й. Когато отново се качи на седлото, Пам каза срамежливо:

— Много ми хареса. Ще ме заведеш ли пак?

Той кимна, пое юздите и я поведе по набраздения път.

— Не е необходимо да ме изпращаш.

— Само до шосето.

— Не е нужно, Кътър.

Но той го направи. Пам не беше коя да е, а дъщеря на Юджийн. Ако й се случеше нещо, Кътър никога нямаше да може да си го прости. Чувстваше се отговорен за нея. Това усещане беше ново, но не го тревожеше ни най-малко.

Пам сигурно също го беше почувствала, защото започна да го посещава често. Винаги идваше сама, но не стоеше дълго и не се натрапваше. Всъщност като че ли се страхуваше да отнема твърде много от времето му, което беше смешно, защото той нямаше нито семейство, нито приятели, чиято компания да предпочете. Искаше му се да й каже да остава колкото си иска и да идва пак колкото се може по-скоро, но не го направи. Не беше редно. Пам бе момиченце, седем години по-малка от него. Кътър не искаше хората да си помислят нещо лошо.

Приятелството им беше невинно. В началото даже не говореха много. Скитаха се из гората, слушаха радиото на Кътър или просто седяха на предната веранда и на Кътър това му харесваше. Въпреки че с другите Пам беше истинско кречетало, с него се отнасяше спокойно и невзискателно. На Кътър му беше приятно да си мисли, че го харесва, че й се нрави домът му, че избира неговата компания пред много други. Пам му имаше доверие. Искаше му се да вярва, че след тези гостувания и тя се чувства толкова добре, колкото и той.

Постепенно започнаха да говорят. Това се случи в годината, когато Пам навърши дванадесет и в продължение на няколко поредни посещения вече не беше жизнерадостна, както обикновено. Кътър започна да се страхува, че е направил нещо не както трябва или че посещенията при него са започнали да й досаждат и тя не знае как да ги прекъсне. Попита я.

— Няма нищо — каза тихо тя.

— Изглеждаш потисната.

— Така е — усмихна се тя, но някак вяло.

— Ако искаш да се върнеш вкъщи при татко си…

— Той е с Джон — прекъсна го тя и усмивката й веднага се смени с намръщена физиономия. — Когато излизах, двамата спореха. Винаги го правят, Кътър — след това думите й се отприщиха и тя се спря едва когато остана без дъх.

Кътър почувства, че не й се струва много хубаво, дето говори така за Джон, и затова не я поощряваше. Но на другия ден Пам се върна и му каза малко повече. Изглежда, имаше нужда от отдушник и въпреки, че Кътър не можеше да й даде отговор, тя беше доволна, че някой я изслушва.

Доказателството за това дойде през следващите няколко месеца, когато разговорите се превърнаха в съществена част от техните отношения. В началото говореше само Пам, споделяше какво става в дома й. Кътър нямаше навика да се доверява, откакто се помнеше, бе пазил мислите си само за себе си. Но скоро Пам започна да задава въпроси за живота му — целенасочени въпроси, които като че ли водеха стъпка по стъпка към изкуството на изповедта. Ако идваха от някой друг, тези въпроси щяха да го накарат да застане нащрек, но от Пам не го дразнеха. Така както тя му се доверяваше, започна да й се доверява и той.

— Дочух Лерой да разправя на Руфъс за нещо, което се случило на мината вчера. Ти си бил там, Кътър. Казаха, че веднага си надигнал глас. Лошо ли беше?

Кътър сви рамене:

— Нищо особено. Всичко свърши добре.

— Какво се случи?

— Джетро падна. Сега вече е добре.

— Но отначало не е бил. Руфъс каза, че не могъл да стане. Горкият Джетро! Той не може да върви добре. И този път ли беше заради краката му?

— Много го мъчи артритът. Щом веднъж успее да се изправи, няма му нищо. Но въпросът е да го направи.

— И какво се случи вчера?

Кътър много добре си спомняше инцидента. Затова само каза сдържано:

— Саймън и Джон тъкмо минаваха. Джетро беше седнал и си почиваше. Обикновено Саймън не му казва нищо, когато го види да прави това, защото старецът все още си върши работата. Но тогава Джон беше там и Саймън се развика. Джетро побърза да стане, загуби равновесие и падна.

— И ти си му помогнал.

— Руфъс ли ти каза?

— Да, и че си отвърнал нещо на Саймън.

— Да, дявол да го вземе, това не беше честно — каза разпалено Кътър. — Старият Джетро се старае. Прави всичко, което е по силите му. Идва на работа всяка сутрин и стои до края на работния ден, освен това е добър. Никога не съм го виждал да повреди някой камък. Юджийн знае, че той не се чувства много добре, Саймън също. Обикновено и двамата гледат да не го претоварват. И сега изведнъж Саймън се развика. Джон се впрегна и заразправя пред стареца, че не трябвало да работи повече там. Така че аз отвърнах на Саймън, че Джетро разбира от турмалини най-много от всички, освен от Юджийн, и че той е човекът, който ни казва какво да правим, докато Саймън излиза на поредната си кафе почивка — Кътър се изкикоти. — На Саймън никак не му стана приятно.

— Да, но няма да те уволни.

— Може и да го направи, но няма да е сега, защото бях прав. Пък и знае, че Юджийн ще се съгласи с мен. Джетро работи за него от много повече време, отколкото Саймън. Е, сега не е добре с краката — и какво трябва да направи? Не може да върши нищо друго, пък и никой няма да го наеме. Твърде стар е, а все още трябва да яде.

Пам се ококори:

— Наистина ли каза всичко това на Саймън?

— Не, разбира се. И без това достатъчно се подразни от забележката ми за кафе почивките. А и Джон беше там и вече ми беше казал да си гледам работата. Нямаше нужда да изпитвам късмета си.

— Ти не харесваш Джон, нали?

От всички въпроси, които беше задавала до този момент, на този бе най-трудно да се отговори. Искаше му се да каже твърдо не, но все пак не биваше да забравя, че Джон е брат на Пам. И тя самата не го обичаше, беше го казвала съвсем ясно преди, но Кътър не можеше да си позволи да говори лошо за него. Ако Пам беше на неговата възраст или по-голяма, нещата щяха да бъдат различни. Но тя беше просто едно дете.

Така че Кътър сви рамене и каза:

— Е, ядва се.

— Ти го харесваш? — попита невярващо тя. Внезапно сякаш доверието й към Кътър беше разклатено.

— Не съм казал такова нещо. Казах, че се ядва. Не се навърта много наоколо. Освен това не ми е работа да го харесвам или да не го харесвам. Той е твой брат и син на шефа ми. Това означава, че донякъде ми е шеф.

— Но как можеш да го харесваш?

— Не го харесвам — изстреля в отговор той. Това бе доказателството, че в ръцете на Пам Кътър беше податлив като мека глина, макар и да го осъзна по-късно.

Тя въздъхна с облекчение и каза, като изглеждаше твърде стара за възрастта си:

— Радвам се да го чуя. Тъкмо бях започнала да си мисля, че съм единствената, която го мрази толкова много.

„Не — помисли си Кътър, — не си единствената.“ Повечето от работниците на мините, не харесваха Джон, но при Кътър нещата бяха по-сериозни. Джон правеше какво ли не, за да го унижи. Кътър го понасяше твърде трудно, макар и да си казваше, че Джон просто ревнува. Отношенията на Джон с Юджийн далеч не бяха толкова гладки, колкото при Кътър. Кътър смяташе, че всеки син при това положение щеше да почувства ревност. Но това, разбира се, не даваше право на Джон да го наказва, особено пред всички работници в мината. И той си имаше гордост.

Тази гордост донесе у него някои неочаквани промени през следващите месеци. Инцидентът с Джетро Ламал беше първият от няколкото, когато момчето надигаше глас срещу нещо, което намираше за нечестно. Проблемът никога не идваше от Юджийн. Понякога идваше от Саймън, но преди всичко — под подстрекателството на Джон.

Той беше главният проблем. Кътър беше сигурен, че ако Джон идваше по-често на мините, повечето от работниците щяха да напуснат, фактът, че присъстваше не повече от една седмица в месеца, донякъде компенсираше неприятностите, които причиняваше присъствието му. Той имаше особено мнение за това как трябва да се управлява мината. Въпреки че Юджийн се оправяше с тези неща прекрасно повече от тридесет години, Джон беше убеден, че знае по-добре. Постоянно искаше или мъжете да работят по-пъргаво, или да им плаща въз основа на изработеното. Даже и по-младите работници, които бяха по-силни и енергични и можеха да си докарват повече от по-старите, бяха против това. По-старите бяха техните бащи, братя и приятели.

Кътър не беше брат или син на никого. Също така нямаше семейство, което да трябва да издържа. Нямаше нужда да се тревожи, че ако разсърди някак Джон, отмъщението ще приеме форма на наказание за хората, които обичаше. Нямаше какво да губи, за разлика от другите.

Това беше една от причините, поради които често заставаше в защита на другарите си. Другата беше онова предизвикателство, което толкова често го бе водило в миналото. Не обичаше Джон. Не му харесваше да бъде унижаван от Джон. Когато надигаше глас срещу него пред останалите миньори, изпитваше дълбоко задоволство, особено когато ставаше дума за справедливост, и особено когато ставаше дума за нещо, за което бе сигурен, че е на едно мнение с Юджийн. Странно, но на Кътър му се струваше, че той беше повече представител на Юджийн в мините, отколкото Саймън.

Останалите работници също започнаха да го усещат и все по-често започнаха да се обръщат към Кътър, когато нещо не беше наред. Въпреки че той нямаше желание да става герой и продължаваше да се държи настрана в края на работния ден, нямаше нищо против да защитава правата на работниците. Това го караше да се чувства добре, да се чувства силен.

Това не се нравеше на Джон и правеше положението още по-приятно. Кътър започна да надига глас срещу Джон само за да му докаже, че работниците го уважават. Саймън също го уважаваше — или поне зачиташе факта, че другите гледаха на него като на свой водач — и често го оставяше сам да се оправя в мината. Това доставяше твърде малко радост на Кътър, тъй като именно тогава Джон го нямаше. Момчето не таеше желание да става управител. Не му харесваше да се разпорежда с останалите. Използваше всичките си възможности за водачество в тихата си борба срещу Джон. Властта в каквото и да било друго отношение не го блазнеше.

— Днес татко и Джон пак се караха — му каза Пам една вечер през късното лято. Кътър беше отишъл до градчето за пакет бира в кутийки и бе намерил Пам да седи пред магазина на Лерой. Кътър не можа да устои и седна до нея. — Този път заради теб.

— За мен? — попита той, полуусмихнат. Тя изглеждаше толкова сериозна и зряла, толкова мила с тениската и отрязаните си джинси, с коса, завързана на конска опашка, и боси крака.

— Татко смята, че някой ден ти ще бъдеш управител на мината. Джон обаче не е на същото мнение.

— О, не се и съмнявам. Но няма защо да се притеснява. Аз не искам да ставам управител на мината.

Пам изглеждаше слисана:

— Защо не? Ще бъдеш началник на всички, ще получаваш повече пари.

— И повече главоболия.

— Сега имаш ли главоболия?

— Не, но Саймън има.

— Това е, защото Джон го изнервя.

— И на мен ми действа на нервите.

— Но ти можеш да се бориш с него — настоя развълнувано тя. — Саймън не може. Той е твърде стар. Освен това усеща, че има смяна в разпределението на силите.

Кътър винаги се чудеше на инстинкта на Пам по отношение на бизнеса. Той я смушка с лакът и попита:

— Откъде знаеш?

— Ами че то се вижда.

— Малките момиченца не трябва да виждат тези неща, а да бъдат сладки и невинни.

— За бога, Кътър, аз съм вече почти на тринадесет!

Той се ухили:

— Трудно ми е да повярвам. Понякога пък не ми е чак толкоз трудно. Зависи как ще го погледнеш — вдигна глава и я погледна любопитно. — Май доста изхвръкна напоследък, а?

— Не ми говори като на малко момиченце — каза тя сериозно.

— Но ти наистина растеш.

— Раста и на години. Освен това разбирам много неща. Наистина, Кътър. А пък ти се опитваш да смениш темата!

— Коя тема?

— За Джон. Ти можеш да се бориш с него, а и татко ще бъде на твоя страна.

— Но Джон е негов син — каза Кътър, вече напълно сериозно. — Не ми е работа да се намесвам между тях по този начин.

— Даже и за да застанеш начело на мината?

— Не искам да заставам начело на мината. Има много други момчета, които биха се радвали да заемат мястото на Саймън, а пък те работят за Юджийн от повече време.

— Но татко те харесва.

Кътър знаеше това и все пак то не променяше някои неща.

— А щом не искаш да станеш управител, какъв тогава искаш да бъдеш?

Той се подпря назад на длани и впери поглед към отсрещния край на улицата.

— Не знам.

— Да не би да смяташ да отидеш да си намериш работа в града?

— Не знам.

— Цял живот ли ще работиш в мината?

— Не знам.

— Ама ти никога ли не си мечтаеш?

— Не много — отвърна той. Не си мечтаеше да бъде богат и известен. Не си мечтаеше да бъде началник и да командва хората. Животът му беше толкова по-хубав от преди, че го задоволяваше напълно. Понякога си мечтаеше за дребни неща — малко повече пари, малко по-голяма къща, кола, а може би и кола със стерео. Смяташе, че някой ден може да има тези неща.

— Мисля, че трябва да дойдеш да работиш в Бостън. Точно така направи Хилъри. Наскоро си намери работа в един вестник. Казва, че било интересно.

Кътър познаваше Хилъри Кокс, както и всеки друг в града. От известно време тя не беше в Тимини Коув, но слуховете се разпространяваха бързо.

— Хилъри е писателка, а аз не съм.

— Но можеш да станеш. Нали постоянно четеш?

— Четенето няма нищо общо с писането.

— Между другото в училище четохме „Повелителят на мухите“. Не мисля, че ми харесва. Беше доста потискаща.

— Трябва да бъде такава. Тя дава пример за това какво може да се случи, ако в света няма никакъв ред — после попита, като нарочно се опитваше думите му да прозвучат нехайно: — И какво каза учителката за това? — обичаше, когато Пам му говореше за тези неща. Те го караха да мисли. Понякога даже препрочиташе някоя книга, след като я бяха обсъждали.

— Нещо такова, каквото и ти — отвърна Пам. — За реда, правилата и законите. Казва, че авторът заявявал, че дълбоко във всеки от нас имало заложено зло, но аз никога не съм правила като Джак и Роджър.

Кътър едва не се усмихна на ужасената й физиономия, но се сдържа, защото злото не беше нещо, на което трябваше да се усмихваш. Много пъти се беше чудил какво ли щеше да направи, ако се намираше на самотен остров.

— Сигурна ли си? Даже и ако попаднеш в ситуация като тяхната? Даже ако си се изгубила и те е страх, и започнеш да си представяш какво ли не?

Тя поклати глава:

— Нямаше. Не бих могла.

Кътър не беше съвсем сигурен, че и за него важи същото. Като малък бе способен да направи какво ли не, само и само да се почувства в безопасност.

— Може би защото си момиче — каза той някак разсеяно.

— Не… — понечи да възрази тя, но в същия момент Джон пристигна със своя „Тъндърбърд“. — Какво ли иска?

Кътър застана нащрек, но не можа да не се възхити на колата — блестяща и синя, с вдигнат гюрук. Веднага щом Джон слезе от нея, както винаги перфектен в панталоните си с маншети в цвят каки и риза с избродиран малък алигатор отпред, възхищението на Кътър изчезна.

— Аз влизам вътре — промърмори Пам и много бавно се надигна от мястото си. После погледа Джон няколко дълги секунди и с невероятно според Кътър достойнство се обърна и влезе в магазина на Лерой.

— Да не би да преча? — каза Джон с глас, който беше толкова студен, колкото и погледът му.

Кътър бе твърдо решен да остане също тъй спокоен:

— Кое те кара да мислиш така?

— Това, че вие двамата седяхте доста близо един до друг. Какво правиш със сестра ми, Кътър?

— Говорехме си. Точно тук, на главната улица, където могат да ни видят всички.

— Но я виждаш и на други места. Знам, че понякога ти идва на гости. По покана ли го прави?

Кътър не си направи труда да отговори.

— Ако си намислил да я използваш, за да получиш нещо от баща ми, няма да стане.

— Не искам нищо от баща ти.

— Освен работа.

— Вече я имам.

— Да, по наше благоволение.

— Аз си върша работата, и то много добре — каза предизвикателно Кътър. Вече започваше да кипи вътрешно. — Опитай се да ме уволниш без причина и половината ти работници ще напуснат след мен.

— Ще имам съвсем основателна причина, ако те хвана да се мотаеш около сестра ми.

Кипенето се усили.

— Че защо ще ми е да се мотая със сестра ти, щом имам една страхотно секси жена, която прави за мен каквото си поискам?

— Наистина, Ленор не е никак лоша — отвърна самодоволно Джон.

Кътър не можа да се сдържи и изтърси:

— Тя обаче няма толкова високо мнение за теб.

Самодоволството на Джон се стопи:

— Стой надалеч от сестра ми, Кътър. Осъзнаваш, че е непълнолетна, нали?

— Непълнолетна? Та тя е малко момиченце!

— Никое момиченце не е твърде малко за тия работи, но на твое място бих внимавал. Само един косъм да падне от главата й и ще ти се наложи да отговаряш пред мен и всички представители на закона в щата.

Кътър се изправи, като полагаше отчаяни усилия да сдържи гнева си. Беше висок почти колкото Джон и при всяко положение поне толкова силен, и макар да нямаше пари и блясък, си имаше своя гордост.

— Пам е моя приятелка, както е приятелка и на всички в този град. Освен това е дъщеря на Юджийн. Бих си заложил живота за нейната безопасност — дяволът в него обаче не му позволяваше да остави нещата така. — Види ми се, че май би трябвало да се страхува повече от теб, отколкото от мен.

— Какво би трябвало да означава това?

— Ти си по-умният от нас двамата. Сети се сам — каза Кътър и понечи да си тръгне, но Джон го хвана за ръката.

— Търсиш си неприятностите.

Кътър погледна бавно към ръката му и чак след това към Джон.

— Не търся нищо, освен да ме оставиш на мира — и тръсна здраво ръката си. Джон го пусна.

— Стой далече от Пам! — изръмжа той.

Тъй като се съмняваше дали няма да му каже да върви по дяволите, Кътър отиде до мотора си, качи се и запали двигателя. Беше го купил предишната година и никога не му се беше радвал толкова много, колкото сега. Без да погледне повече назад, Кътър остави на асфалта част от гумите и опашка от прахоляк.

Насочи се с бясна скорост извън града, в противоположната посока на дома си. Натискаше докрай газта, профучаваше покрай колите, които сякаш пълзяха по пътя, вземаш завоите под опасен наклон. Едва когато се размина на косъм да не блъсне едно зайче, което подскачаше по шосето в блажено неведение, се спря.

Намираше се от едната страна на тихата магистрала. Пое дъх, затвори очи и изчака гневът му да се поуталожи. Джон беше копеле във всеки друг смисъл на думата, освен в буквалния. Кътър знаеше това, но то не му помагаше особено срещу обидата, която чувстваше в момента.

Никак не му харесваше предположението на Джон, че се занасял с Пам и можел да й стори нещо лошо. Още повече не му харесаха думите да стои по-далеч от нея, защото — освен ако Джон не ходеше из града да повтаря същото на всички — това означаваше, че Кътър бе по-лош от другите. Но Пам не търсеше другите така, както него, не им казваше нещата, които споделяше с него. Ако Джон чуеше и половината от тях, щеше да побеснее.

Тази мисъл и знанието, че Джон можеше да си заплашва колкото си ще, без това да има значение, накараха Кътър да се усмихне. Ако Пам искаше да му идва на гости, щеше да го прави. Ако искаше да го вижда в мината, пак нямаше да се поколебае. И ако пак я видеше на стъпалата пред магазина на Лерой, Кътър щеше да седне до нея.

Проклет да бъдеше, ако позволеше на Джон да му казва какво да прави, особено що се отнася до Пам. Ако на брат й не му харесва, то това си е негов проблем. Не можеше да уплаши Кътър. След като бе живял на ръба на опасността толкова години от детството си, момчето с радост прие предизвикателството. Щеше да бъде много забавно да дразни противника си.

Всъщност, като си помислеше, сблъсъкът на стъпалата пред магазина на Лерой не беше чак толкова лош. Кътър само съжаляваше, че беше отпрашил с мотора си, без да си купи пакета бирени кутийки, за който бе отишъл.