Барбара Делински
Горчив триумф (2)

Втора глава

Памела Сейнт Джордж беше от типа жени, които несъзнателно излъчват класа. Самоувереността не бе нещо, на което тя обръщаше особено внимание, нито пък красотата, но притежаваше и двете. Можеше да прихване дългата си черна коса в дебела плитка, да комбинира това с костюм от „Армани“ — и следващата седмица в обществото вече имитираха тоалета й. Не че тя го забелязваше или я интересуваше. Имаше неща, които бяха от първостепенно значение в живота й, но налагането на стил не беше от тях.

Освен когато ставаше дума за бижута. Бижутата имаха значение. Особено бижутата, които носеха нейното име. Тя беше жива реклама на уникатите „Памела Сейнт Джордж“ и макар хиляди жени да копнееха за тях, тя никога не пропускаше възможността да ги направи още по-желани. Вярваше, че властта идва от вътрешната сила, и макар Хилъри да не знаеше защо Пам имаше нужда от цялата тази власт, не намираше нищо нередно в това. Пам бе понесла своя дял от трудности в живота и все още носеше кръста си.

Сега, когато Хилъри я гледаше как се приближава, следвайки оберкелнера, почувства познатата смесица от завист и привързаност към жената, която й бе по-близка и от сестра. Искаше й се да я мрази — заради хубостта, грацията и успеха, но не можеше. Пам бе твърде добра, топла и непосредствена, твърде предана приятелка.

Както винаги, излъчваше обаяние. Беше прихванала косата си над едното ухо със сребърна шнола и изглеждаше много артистична. Бохемският й вид се подсилваше от велурения й костюм, чийто разнищен подгъв докосваше обувки от подобен материал, но колкото повече се приближаваше Пам, толкова вниманието на Хилъри се приковаваше към шията й. Подобно на шнолата, огърлицата беше сребърна, украсена с мозайка от камъни, които се преливаха от розово до пурпурно. Полускъпоценните камъни бяха турмалини — запазената марка на Памела.

Тя плъзна ръка около раменете на Хилъри, наведе се и я прегърна дълго и многозначително. След това отправи кратка усмивка към чакащия оберкелнер, настани се на стола си и постави менюто върху малката китайска покривчица пред себе си, без да сваля поглед от Хилъри.

— Добре ли си? — попита тихо.

Не бяха разговаряли от появяването на Джон по телевизията. Даже и след цели четири дни Хилъри все още се чувстваше съсипана.

— Няма да умра. Гордостта има начини да накара човек да гледа към бъдещето.

Пам я гледа изпитателно цяла минута. След това каза все още тихо, но вече със стоманен блясък в очите:

— Ужасена съм. Знаеш това, нали?

— Много любезно от твоя страна.

— Любезността няма нищо общо. Всичко е въпрос на здрав разум, съчувствие и любов. Трябваше да бъдеш ти! — Хилъри понечи да възрази, но думите на Пам просто се лееха от устата й. — Казвам това, защото го вярвам и наистина трябва да го споделя с някого: Ако той трябваше да се ожени, беше редно да е за теб.

— Но не би.

— За което трябва да благодариш на щастливата си звезда, но сигурно няма да го направиш. За Джон винаги си била една жертва, само Господ знае защо. Той е нагъл, егоцентричен, деспотичен и потаен. Притежава всички черти на противния съпруг. Помисли малко и ще видиш, че съм права — тя докосна главата си. — Поне тук — след това сложи ръка на сърцето си. — А това тук е друга история. Никога не сме говорили точно за любов.

— Аз не го обичам.

— Нима?

— Не.

— Но бяхте заедно страшно дълго време.

— Навик — каза Хилъри и се усмихна горчиво.

Пам улови ръката й и я стисна.

— Ти заслужаваш нещо по-добро. Може Джон да ми е брат, но смятам, че ти трябва да получиш повече. Но всяко зло за добро. Може би това ще ти отвори очите за другите мъже.

— Не търся друг мъж.

Някога се беше опитала да го направи, но никой от тях не можеше да се мери с Джон. Не че би го казала на Пам. Това щеше да означава да анализира отношението си към Джон извън физическото влечение, а дори и самата Хилъри не разбираше това. Имаше нещо повече от навик, нещо почти налудничаво, което я връщаше отново и отново към него.

— Нямам нужда от мъж, за да оцелея.

— Знам. И все пак…

— Ще се оправя. Просто съм шокирана, това е всичко.

— Е, да, но доколкото те познавам, само след седмица ще започнеш да го защитаваш.

— Този път не. Съгласна съм с теб, Пам. Той отиде твърде далеч.

— Не ти ли е казал предварително?

Хилъри поклати глава.

— Копеле! — прошепна ядно Пам. — Но това не е нищо ново. Новото е неговият годеж. След всичкото това време, след всичко, което е постигнал, изглежда някак нелепо — в гласа й се почувства настойчивост. — Какво ли цели? Опитвам се да разбера, но не мога. Джон не е от тези, които се женят. Той е единак. Винаги е заобиколен от хора, но пак е сам, това е Джон в неговата черупка. Не би могъл да живее с някого задълго. Така че какво ли се е променило?

От предаването „20/20“ насам Хилъри си беше задавала стотици пъти този въпрос.

— Може би в момента преживява кризата на средната възраст, за която нямаше време преди десет години.

— Може би. Или пък неочаквано се е сетил, че е смъртен и му се е приискало на надгробния му камък да пише „любимият ми съпруг“. Но ако е така, сбъркал е адреса. Познавам Джанет Къри. Репутацията й е безупречна. Тя е като онези стари мраморни сгради на Комънуелт Авеню — гладка, величествена и студена. Не мога да свържа думата „любим“ с тях двамата — Пам въздъхна. — Джон никога не е постъпвал неочаквано, но този път наистина го направи.

— Говори ли с него? — попита Хилъри, като се опитваше да не показва вълнението си. През всичките тези години беше използвала Пам като източник на информация за Джон. Пам никога нямаше нищо против, особено когато обменът беше взаимен.

Тя кимна.

— В събота, съвсем за малко. Прие поздравленията ми така, както прави всичко останало — като някакво задължение. Разбира се, помисли, че го поздравявам за шоуто. Той направо е невероятен! — това не беше комплимент, но всъщност Пам никога не говореше за Джон така. Въпреки че с лекота раздаваше добри думи за всички, тя намираше твърде малко неща, които да харесва в него. — Той като че ли не е като другите хора. Независимо че сме от един баща, казвам ти, имам чувството, че идва от друга планета. Току-що беше направил съобщението на века, а всичко, за което искаше да говори, беше шоуто.

— Мога да разбера защо.

По лицето на Пам се изписа отвращение.

— Аз също. Виждала ли си някога нещо по-несправедливо? Той се справи с интервюто така, както и с всичко останало в живота си. Истински майстор е на манипулациите. Никога не навлиза в някоя ситуация, без тя да е напълно под негов контрол. Сигурно е поставил някои условия на „20/20“, ако изобщо искат да вземат интервюто.

— А те сигурно страшно са го искали.

— Убедена съм. И имат причини. Бяхме помолени да осигурим бижутата за пътуването на президентското семейство до Москва.

Хилъри чуваше това за пръв път.

— Страхотно! — каза тя в наистина беше искрена, макар и да почувства още един пристъп на завист. Звездата на Пам се издигаше, наистина се издигаше, докато тази на Хилъри все още чакаше да се отдели от земята.

— Ще се снима на живо — обясни Пам, — а това означава, че репортерите ще трябва да запълват дупките с дреболии като дрехи и бижута.

— Дреболии?

Въпреки че Хилъри не се интересуваше от бижута и беше в толкова лошо настроение, не можеше да нарече работата на Пам „дреболии“. Уникатите бяха твърде красиви и твърде скъпи. Единствената причина, поради която Хилъри носеше уникат „Памела Сейнт Джордж“ — пръстен със смел дизайн, зелен турмалин в керамичен обков — беше, че Пам й го бе подарила. Не Джон, а Пам.

— Повярвай ми, страшно ми харесва да ме считат за дребна риба! — каза Пам. — Можеш ли да си представиш каква реклама си правим? И то безплатна! Така че „20/20“ решиха да грабнат историята за „Фасетс“ под носа на репортерите. Очевидно продуцентите са били готови на компромиси.

— И са играли по правилата на Джон?

— Ти виждаш ли друго обяснение? Джон има врагове. И защо тогава „20/20“ не са ги открили?

— Сигурно им е дал списък на хората, с които могат да говорят.

— И моето със сигурност не е било сред тях — каза провлачено Пам.

— Ако беше, щеше ли да се разприказваш?

— Несъмнено! — възкликна тя с характерната си импулсивност, след това се овладя и се отпусна уморено назад.

Хилъри не се изненада. От една страна, оплакванията на Пам от Джон не бяха незначителни. Тя го смяташе за плъх и го бе наричала така стотици пъти, особено по времето, когато не беше достатъчно отракана, за да й идват други думи на езика в безумните й пристъпи на гняв. Хилъри беше тази, която защитаваше Джон, като изтъкваше, че той беше удвоил, а след това утроил и учетворил чистата печалба от бизнеса, че плащаше данъците си до последния цент, че даваше солидни суми за благотворителност. Беше негов защитник за всичко, освен за най-отвратителните му деяния, някои от които бяха насочени срещу Пам.

От друга страна, Джон все още беше на върха в компанията „Сейнт Джордж“, а оттам и във „Фасетс“. Пам лесно можеше да вземе идеите си и да отиде другаде, но Хилъри се съмняваше в това. Даже и да не беше уважението към паметта на баща й и компанията, която беше създал той, Пам се страхуваше от гнева на Джон.

— Ти се боиш от него — отбеляза Хилъри повече съчувствено, отколкото обвинително.

— Не колкото преди.

— Но нямаше да говориш с „20/20“. Твърде добра си. Ако се беше съгласила на това интервю, щеше да ти се наложи да избираш между възможностите да наклеветиш Джон или да лъжеш, скърцайки със зъби. Нямаше да можеш да правиш и двете едновременно — тя замълча, облегна се назад, сключи здраво пръсти и си пое дълбоко въздух. — Аз мога, Пам. И ще го направя. Ще напиша книга за него.

Пам изглеждаше шокирана.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Пам помисли за момент и след това попита предпазливо:

— Каква книга?

— Биография. Аз го познавам по-добре от много други. И имам пълни основания да го направя.

— Но всичко това те засяга лично.

— Вече не.

— Само така приказваш — Пам направи пауза. — Не знам, Хилъри — говореше бавно и явно се колебаеше. — Не мисля, че това е чак толкова добра идея.

Хилъри погледна изпитателно лицето на Пам и долови посоката на мислите й. Една книга за Джон щеше да означава и книга за компанията „Сейнт Джордж“. Също, така до известна степен и за Пам, майката на Пам — Патриша, и Кътър.

— Бих искала да не го правиш — каза тихо Пам.

— Трябва. Това е единственият начин, по който мога да изляза от цялата тази ужасна история. Трябва, за да си докажа коя съм.

Пам се замисли. Изглеждаше притеснена.

— Джон ще побеснее.

— Знам, но вече нямам какво да губя.

— А аз имам. Имам съпруг, дете, репутация. Майка ми няма нужда от скандал. Нито пък Кътър.

— Никой от вас няма да бъде засегнат. Никой от, вас не е направил нищо лошо.

— И все пак… — започна Пам, но беше прекъсната от един мъж, който се беше приближил до масата. Тя вдигна изненадано поглед, но веднага след това се усмихна, протегна ръка и подложи бузата си за целувка.

— Видях те да влизаш и не можах да се стърпя да не ти се обадя — каза мъжът. — Изглеждаш страхотно, Памела. Как си?

— Чудесно, Малкълм. Радвам се да те видя. Да те представя на моята приятелка, Хилъри Кокс. Хилъри, Малкълм МакКрей. Продадох някои от най-любимите си уникати на съпругата му — след това се обърна към Малкълм. — Как е Лорейн?

— Забавлява се страхотно във Върмонт сега, когато тълпите от скиори са си отишли. И аз заминавам за там в петък. Това е единственото място, където мога да си почина.

Хилъри можеше да го разбере. Името на този човек й беше известно, ако не лицето му. Преселник от Сан Франциско, Малкълм МакКрей притежаваше някои от най-новите и разкошни хотели в Ню Йорк. Той и жена му, ако можеше да се вярва на медиите, също така се занимаваха с организиране на благотворителни балове. Хилъри не беше изненадана, че Пам ги познаваше, кръгът й от познати бе станал още по-широк и пъстър през последните няколко години. Издигащите се звезди по правило си имаха такива опашки.

— Ще я поздравиш ли от мен? — попита Пам.

— Разбира се — отговори Малкълм и понижи глас: — Какво става с Брендън? По-добре ли е?

Пам се усмихна тъжно:

— Има си своите добри и лоши дни.

— Следващия път, когато е по-добре, елате да ни видите. Провинцията ще му се отрази добре. Там и въздухът лекува.

Усмивката на Пам си остана тъжна.

— Благодаря, много съм ти задължена за загрижеността.

Мъжът стисна още веднъж ръката на Пам, кимна към Хилъри и си отиде. Пам отвори менюто, но си личеше, че мислите й бяха в Бостън.

— Как е той?

— Брендън ли? — Пам затвори менюто и ръката й потрепери. — Лечението може да бъде по-лошо и от самата болест. Трудно е да не се отчайваш.

— А докторите отчаяни ли са?

— Кой знае? Невинаги получаваме прями отговори от тях.

— А задавате ли прями въпроси?

— Разбира се, че не. Има неща, които не искаме да чуваме.

— Все пак продължаваш да се усмихваш.

— Трябва. Заради Брендън, ако не за друго. Пък и положението не е чак толкова лошо. Заета съм с работата и това е едно бягство. Другото е Ариана — при споменаването на дъщеря й лицето й се просветли. — Тя е истински ангел! Честно, не знам какво бих правила без нея. Означава толкова много за мен — надежда, любов и още хиляди други неща. Тя е… Божи дар!

Хилъри помълча малко и попита:

— Поддържаш ли връзка с Кътър?

Пам се втренчи замислено в нежната резба върху крайчеца на ножа за масло.

— Говорим си. Не съм го виждала отдавна — заради болестта на Брендън. Но… — тук гласът й потрепери — … не знам какво щях да правя, ако бях напълно откъсната от него — после си пое въздух. — Този разговор започна да става много сълзлив. Хайде да поръчаме — тя погледна към келнера и той веднага се озова до нея.

Но Хилъри нямаше намерение да оставя нещата така. Веднага щом келнерът се отдалечи, тя остави чашата си с вино на масата и каза:

— Знаеш, че ти би трябвало да му имаш повече зъб от мен.

— На Джон ли?

Хилъри кимна:

— Животът ти щеше да бъде съвсем различен, ако не беше той.

Пам се замисли за момент, облегна лакти върху облегалките на стола си и погледна Хилъри право в очите.

— Вярно е. Той е нищожество, а това е много забавно, като се има предвид, че е прекарал целия си живот да доказва на другите какъв аристократ е.

— Време е вече някой да разкрие истината — каза Хилъри, като мислеше за книгата си.

И Пам мислеше за същото, ако се съдеше по сериозния й тон:

— Има и други начини. По-малко скандални, но по-силни. Ще го ударим, Хилъри. Ще го ударим право там, където ще го заболи.

Хилъри видя упорито стиснатите й устни. Беше виждала това изражение и преди, но не му бе обръщала внимание. Сега, с измяната на Джон, нещата се бяха променили.

— Гладна кокошка просо сънува, а?

— Повярвай ми, той ще си го получи.

— По отношение на бизнеса ли?

— В бизнеса, извън него или където и да е. Това ще дойде съвсем скоро, Хилъри.

— И какво е то?

— Възмездието, сладкото възмездие.

Но Хилъри имаше нужда от много повече, затова се опита да я предизвика да говори:

— Какво става, Пам? И преди си намеквала за това. Виждала съм този израз на лицето ти и с всеки път е все по-силен. Намислила си нещо, нали? Заедно с Кътър?

— Джон сам ще го направи.

— Това е най-глупавото нещо, което някога съм чувала — и когато Пам не отрече, Хилъри я притисна. — Ти нямаше да отидеш при „20/20“. Нямаше да се изправиш публично срещу него.

— Телевизията не е най-добрият вариант.

— А кой е най-добрият тогава? — Хилъри смяташе, че това беше книгата й. Явно обаче Пам не беше съгласна с това.

— Има такъв, повярвай ми. Той ще си получи заслуженото.

— Кога? — Хилъри помълча няколко секунди и отново попита: — И как?

Пам въздъхна:

— Сега не мога да ти кажа нищо повече. Но си помисли за това. Напълно логично е, когато един човек живее като Джон и наранява най-близките си хора, в даден момент те да му отвърнат. Ти искаш да удариш сега — както много от нас са искали от години, — но има начини и начини. Някои са подобри от други. Може да отнеме време да се изпълни както трябва, но ще стане. С Божията помощ — ще стане!

Хилъри не беше особено убедена. Искаше да напише книгата си. Не желаеше да чака, докато Пам и Кътър или който и да е друг организираха отмъщението към Джон. Тя имаше свой начин да си върне и искаше да го използва точно сега.

— Не се тревожи — каза Пам, разбирайки погрешно изражението й. — Няма да е евтино. Не става дума за публичен скандал.

— Един публичен скандал не би бил чак толкова ужасен — възрази Хилъри. — Когато човек е известен, той си остава известен. Що се отнася до миналия петък, Джон игра честно. Искаше нещо и си го получи, като си пое риска да му се случи и нещо лошо.

— Съмнявам се дали той го вижда по този начин.

— Вероятно не, надутият му задник.

Пам се усмихна сухо.

— Сега вече знам, че той ще си има неприятности. Щом започна да го наричаш с обидни думи, значи се намира на топа на устата.

— Това със сигурност — каза Хилъри. — Само аз си знам какво съм преживяла през последните дни. Сигурно е било нещо, което на теб ти се е събирало с години.

Пам кимна мъдро.

— Гняв, чувство за несправедливост, нужда да отвърнеш на удара… Усещала съм всичко това. Но ти го знаеш. Виждала си ме да ритам и крещя, да си удрям главата в стената заради нещата, които Джон ми е правил.

Хилъри си представи изтънчената Пам да си удря главата в стената и се усмихна:

— Доста отдавна мина времето, когато риташе и крещеше. Спомням си първия път, когато те видях да го правиш. Тогава едва ли беше на повече от осем. Беше дошла в Тимини Коув за ваканцията. Джон постоянно се караше с баща ти и затова времето, което трябваше да бъде нещо специално между теб и Юджийн, беше развалено.

Пам си спомняше много добре ако не точно този момент, то поне стотици като него.

— Двамата бяха като свещ и буре с барут. Беше достатъчно да прекарат десет минути в една и съща стая и вече имаше проблем. Ако аз съм била на осем, значи Джон е бил на двадесет и четири и вече е работил в компанията. Мислеше си, че знае как да се оправя с нещата там, но начините му бяха противоположни на татковите. Джон беше нагъл още тогава. На двадесет и четири вече искаше да управлява положението. Наглостта си му беше в кръвта.

— На теб също, предполагам. Имаше вид на разглезено дете в пристъп на гняв.

— Бях ужасно разстроена.

— Беше бясна от това, че някой или нещо може да обърка плановете ти.

— Моята връзка с татко беше нещо специално — защити се Пам. — Докато ходех на училище, живеех в Бостън. Татко делеше времето си между нас и Мейн, така че не го виждах много, но всяка ваканция отивах в Тимини Коув. Мама оставаше в Бостън и двамата с Юджийн бяхме сами. Тогава той караше Джон да го замества на мините и направо го вбесяваше.

Хилъри можеше да разбере и това.

— И той като майка ти не харесваше Тимини Коув.

— Не. Той искаше да бъде в града. Казваше, че там е центърът на събитията. В пущинаците не се случвало нищо.

Хилъри се засмя при спомена.

— Пущинаците…

— И ти не обичаше да стоиш там. Задаваше ми хиляди въпроси за живота в града. Спомняш ли си?

— Аха. Трябва да ти е изглеждало доста странно. Бях с десет години по-голяма от теб, но жадувах за информация. Джон ми даваше по малко, но никога достатъчно. Винаги премълчаваше по нещо, за да подклажда любопитството ми. А ти ми казваше всички новини.

— Които не бяха кой знае колко много.

— За мен бяха. Освен това те харесвах.

— Защото бях сестра на Джон ли?

— Не. Е, да, в началото може би, но наистина те харесвах. Притежаваше някаква искра, с теб беше забавно. Хубаво.

— Освен когато изпадах в пристъпите си на гняв — каза шеговито Пам. След това придоби замислено изражение. — Обожавах времето, което прекарвах в Тимини Коув! Къщата беше голяма и просторна, а хората — приятелски настроени и интересни.

— Интересни?

— Бяха колоритни.

— Колоритни ли?

— Наистина, Хилъри. Как по друг начин можеш да охарактеризираш Фийби Ханкс, Руфъс Хакет или Дуейн Уордуел? Господи! — въздъхна усмихнато тя. — Те бяха страхотни. Фийби с нейната кука за плетене правеше една след друга онези свои ужасни чехли, Руфъс с неговите бузи като на катеричка и беззъба усмивка, и вицовете, които объркваше на най-интересните места, Дуейн, който изглеждаше толкова строг с късо подстриганата си коса — но всички те имаха златни сърца! Понякога с татко играехме покер с Руфъс и Дуейн. Спомням си го толкова ясно…

И се започна. Хилъри не го правеше нарочно, но беше толкова лесно да накараш Пам да говори. Един въпрос тук, невярващ поглед там и от време на време някоя шеговита забележка — и уникалните спомени на Пам от Тимини Коув започваха да се изливат. Освен това въпросите, които Хилъри задаваше за Юджийн Сейнт Джордж и, разбира се, за Джон, изглеждаха съвсем естествени.

Тя слушаше внимателно и паметта й запечатваше всяка подробност. Едно скрито ъгълче от мозъка й вече виждаше други обеди, сутрини, следобеди и вечери, които щеше да прекара с Пам, Патриша и Кътър. Щеше да им съобщи намеренията си, защото ги ценеше дълбоко, и ако те се страхуваха, тя щеше да пропусне някой или друг от разговорите си с тях в книгата. Щеше да бъде състрадателна, що се отнасяше до тях.

Но щом станеше дума за Джон, щеше да бъде безмилостна.