Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Джон й позволи да замине на екскурзията. Пам се чудеше дали го направи, защото по някакъв начин бе разбрал за новия й план, но по времето, когато вече трябваше да замине, всичките й резерви бяха изчезнали. Докато за пръв път от месеци се шляеше из къщи, тя откри, че си мислеше за миналото и бъдещето и умуваше върху нещата, които не можеше да промени. Чувстваше се изнервена дори когато Джон не си беше вкъщи. Знаеше, че ще полудее, ако прекара лятото вкъщи, без значение колко от уикендите щеше да прекара в Тимини Коув.

Пътуването беше много забавно. Пам с лекота си създаде приятелства, видя Йелоустоун[1], Гранд Каньон, Сан Франциско, Бевърли Хилс и Лас Вегас. Може би щеше да продължи да пътешества и след седемте седмици, ако Кътър не й липсваше толкова много. А и училището започваше.

 

 

Въпреки добрите й намерения, първият срок не потръгна точно така, както беше очаквала. Джон се бе оказал прав. Ако тя внимаваше в час, пишеше си всичките домашни, стоеше си вкъщи и учеше повече, щеше да се справя по-добре. Само че й бе трудно да внимава в клас, когато съзнанието й блуждаеше. Същото се отнасяше и за домашните. През следобедите Пам винаги си намираше да прави нещо друго, вместо да учи. През вечерите винаги предпочиташе да остане в къщата на някоя от приятелките си, за да не се връща у дома си.

Пам беше изкупителната жертва на Джон, върху която той изливаше яда от житейските си несполуки. Вечно намираше грешки в това, което тя правеше, в начина, по който го правеше, в това къде и с кого ходеше. Той никога не крещеше и винаги запазваше самообладание. Думите му бяха остри и удряха право в целта, когато й казваше колко е безотговорна. В моменти на гняв тя се чудеше какво ли е направила, за да заслужи такова мъчение, но когато после се успокоеше и биваше в състояние да мисли по-ясно, знаеше. Тя беше дъщеря на Юджийн. Джон настръхваше всеки път, когато погледнеше към нея. Той се бе превърнал в символ на всичко отрицателно в живота й.

Някъде към края на октомври, когато станаха известни бележките й за средата на срока, той и наложи вечерен час за делничните дни. Когато тя се прибра три нощи поред с голямо закъснение и пълна с извинения, Джон я лиши от колата за седмица. Но това не я притесни ни най-малко. Просто уреждаше транспорта с приятелите си. От време на време Джон заплашваше да спре джобните й пари, да прекъсне телефона й, да продаде колата, но нито едно от тези неща не бе в състояние да я спре. Джон, за разлика от нея, беше материалист, а в нейния живот имаше много по-важни неща от телефон и кола.

Отне му известно време, докато разбере това. Когато в края на декември пристигнаха бележките й за срока и не показваха никакво подобрение, когато Пам се прибра една нощ в два часа от парти, на което той й бе забранил да отиде, когато на следващия ден тя се измъкна и замина на ски във Върмонт, без да поиска позволение, Джон вдигна ръце.

— Достатъчно! — заяви той от вратата на стаята й вечерта, когато Пам се върна. — Отсега нататък те искам вкъщи всяка делнична вечер. Докато си тук, можеш да правиш каквото си искаш. Ако не ти се яде, можеш да не ядеш. Ако не ти се учи, можеш да не учиш. Можеш да правиш каквото си щеш през уикендите — излизай и се връщай както пожелаеш, пътувай и изобщо каквото сметнеш за добре.

Пам стисна здраво книгата, която четеше в момента, „Любовна история“. Беше я започнала една вечер по време на пътуването, когато другите отидоха на парти, на което не й се ходеше. Пам бе напълно погълната от трогателната история, когато Джон връхлетя в стаята й. Сега го слушаше и очакваше втората част от речта му. Досега не бе казал нищо ново или обезпокоително, но Пам имаше тревожното чувство за надвиснала опасност.

— Не ми е приятно да се чувствам като глупак, когато ти кажа да не правиш нещо и ти въпреки това го правиш — продължи той толкова спокойно, че тревогата й нарасна. — Омръзна ми да ти поставям ограничения, на които да не обръщаш внимание. Не мога да те следя по цял ден. Време е да покажеш, че притежаваш някакво чувство за отговорност. След няколко месеца навършваш седемнадесет.

Пам чакаше. Той нарочно се опитваше да я изнерви, като отлагаше ултиматума си.

— Всичко, което искам от теб — каза накрая Джон, — е в края на годината да получиш почетна грамота за отличен успех.

— Всичко ли? — повтори като ехо Пам.

— Не е чак толкова много. Ти не си глупава, просто нямаш желание.

Тя помисли малко и после каза бавно:

— Ако проблемът е в желанието, тогава каква е разликата?

— В отговорността. Измивам си ръцете от нея. Всичко остава на твоите плещи. Ти поемаш отговорността да получиш тази грамота.

— В противен случай? — попита тя и затаи дъх.

— В противен случай ще направя две неща. Първо, ще уволня Марси, и второ, ще продам къщата в Тимини Коув.

Пам се изправи в леглото толкова внезапно, че книгата се плъзна от коленете й и падна на пода. Тя не й обърна внимание:

— Няма да го направиш!

— Ще го направя — каза той. Очите му проблясваха. — Трябва да получиш грамотата, иначе Марси ще остане без работа. Естествено може и да си намери друго място, но едва ли с толкова голяма заплата. Освен това ще й бъде доста трудно без препоръки.

— Няма да го направиш!

— Ще го направя.

— Но аз обичам Марси!

— Знам. Знаеш ли, че тя помага на майка си с парите, които й давам? Ако я освободя, с това ще е свършено. Би ли искала отговорността за това да легне върху твоите рамене?

Пам не искаше, за нищо на света. Ужасът, който се изписа върху лицето й, явно окуражи Джон, защото той продължи още по-самодоволно.

— Колкото до къщата в Тимини Коув, тя и без това ни е излишна. Обикновено правя само еднодневни пътувания дотам и тя отдавна вече не ни върши работа.

— Но аз я използвам! — извика Пам. Цялата трепереше вътрешно, и имаше защо. Крехкото скеле на живота й бе сериозно разтърсено. — Аз обичам тази къща! И татко я обичаше!

— Татко е мъртъв — каза хладно и подигравателно той.

— Но тази къща е всичко, което ми остана от него!

— Чудесно. Вземи грамотата и ще я запазя.

— Джон! — замоли се тя.

— Грамотата, Пам. Всичко е в твои ръце — и преди тя да успее да каже нещо друго, освен още веднъж да извика името му, той излезе от стаята.

Първият й порив беше да изтича й да му каже какво точно мисли за него, но след това се сети за Марси и се отказа. Вторият бе да грабне палтото и ключовете си и да излезе, но беше четвъртък вечер и въпреки че ваканцията още не бе свършила, все пак беше делник. Третият беше да се обади на Хилъри, но Хилъри беше в Ню Йорк, а и Джон едва ли щеше да я послуша за тези неща. Той усещаше, че е намерил начин да накара Пам да спазва ограниченията му, и може би бе прав.

Четвъртият й порив бе да се обади на Кътър, но Кътър нямаше телефон. Пам реши на сутринта веднага да замине за Мейн.

Беше обяд, когато пристигна там, и три следобед, когато Кътър спря пред къщичката с малкия си пикап, купен предишната година. Пам вече крачеше нервно из стаята от три часа и бе в ужасно настроение, когато той пристигна.

— Трябва да си прекараш телефон, Кътър! — извика тя в момента, в който той отвори вратата. Знаеше, че изглежда малко дива, но точно така се чувстваше. — От четвъртък вечерта имам нужда да поговоря с теб, а не мога! Не можеш ли да си прекараш? Ти направи толкова подобрения тук, а телефонът не струва много. Ако искаш, ще го платя аз. Понякога просто имам нужда да говоря с теб!

Кътър стоеше на прага като закован, слисан от изблика на Пам. След това затвори вратата, прекоси стаята и се опита да я докосне, но тя отблъсна ръката му.

— Сериозно говоря, Кътър! Заклещена съм в онази къща и не мога да отида никъде заради заплахите на Джон. Единственото нещо, което може да ми помогне, е да поговоря с теб. Само че не мога! — той отново посегна към нея, но Пам отстъпи назад. — Мислех да ти изпратя съобщение по Саймън, но той веднага щеше да се обади на Джон. Същото се отнася и за Лерой и останалите. Те се страхуват от него — Кътър пристъпи към нея, но този път тя се извъртя и отиде до прозореца. Стъклото беше идеално чисто и през него ясно се виждаше зимната гора, изпъстрена с купчинки сняг. Това, което не беше бяло, бе мрачносиво и идеално подхождаше на настроението й. — Телефонът не е чак такава голяма работа! — извика тя и обгърна ръце около себе си. — Исках да кажа, че не можах да ти се обадя, не можах да се обадя на Хилъри и можех да се обадя само на приятелките си и да говоря с тях, само дето те нямаше да ме разберат. Никоя от тях не живее с чудовище садист. На никоя не се налага да стъпва на пръсти. Може и понякога да се посдърпват с родителите си, но поне имат родители! — тя се извърна и застана с лице към него. — Ти щеше да ме разбереш най-добре, но не можех да говоря с теб!

Когато той отново пристъпи към нея, Пам се опита да избяга в кухнята, но на него вече му беше омръзнало да му се изплъзва. Посегна с дългата си ръка и я хвана. Тя се опита да се отскубне, но Кътър я издърпа обратно и я притисна към себе си. Пам отново направи опит да се изплъзне, но той не й позволи.

— Кътър!

— Успокой се, скъпа.

— Исках да говоря с теб! — запротестира тя, но думите излязоха приглушени от якето му от овча кожа. Желанието й за борба започна бързо да се стопява.

— Сега съм тук — каза той с тих и утешителен глас. — Успокой се. Цялата си напрегната и трепериш. Отпусни се, Пам.

Тя почувства ръцете му върху гърба си и те сякаш изтегляха тръпките оттам. Бузата му се допря до главата й. Пам плъзна ръце под якето му, пое си дълбоко дъх и се остави да бъде успокоена от силата и мириса му.

— О, Кътър! — промълви тя.

Устните му докоснаха леко челото й:

— Сега по-добре ли си?

— Ммм — тя се заслуша в равномерното биене на сърцето му. — Беше много глупаво да се нахвърля така върху теб, след като аз съм дошла да те потърся, не ти.

— Може и така да се каже.

— Вече бях започнала да си мисля, че уикендът никога няма да дойде. Никога не съм очаквала с такова голямо нетърпение да дойда тук.

— Джон не ти ли направи проблем, задето тръгна насам?

— О, не. Сега съм свободна да ходя, където си искам.

Той я погледна въпросително.

— И ще ти позволява да идваш тук, когато си искаш?

— През уикендите — тя неохотно свали ръце от кръста му и седна в едно кресло до леглото. Там, сключила пръсти като истинска млада дама, му разказа за условията на Джон. Докато говореше, спокойствието, което бе получила в прегръдките на Кътър, изчезна. Когато свърши, вече жестикулираше разпалено: — Някога да си чувал нещо по-жестоко? Работата на Марси да зависи от моите оценки! Направо да се побъркаш! А и къщата тук, той наистина би я продал, за да ми направи напук.

Кътър вече беше свалил якето си и седеше на леглото с широко разкрачени крака, опрял лакти върху коленете си.

— Звучи така, сякаш досега не я е продал само заради теб.

— Не. Ако беше искал да я продаде и преди, щеше вече да го е направил.

— Да, но тогава нямаше да може да я използва като лост. Не виждаш ли, Пам? Точно това прави той. Открива кое е най-важно за хората и след това ги заплашва, че ще им го отнеме, ако не се съобразяват с желанията му.

— Но какво толкова го интересува дали ще имам висок успех?

Кътър стисна ръце между коленете си.

— Ти си умна. Можеш да се справяш много по-добре от сега.

— Но какво значение има това? Нали се представих добре на изпитите? Ще мога да вляза в прилично училище. Защо е толкова важно да получа грамота за отличен успех? — очите, й бяха приковани в лицето на Кътър. Колкото и да се опитваше, Пам не можеше да разбере изражението му. — Защо, Кътър?

— Защото можеш да го направиш.

— Но аз не искам! Не ми пука за оценките ми. Те просто нямат никакво значение за мен. Училището не ми харесва и не виждам смисъл да се съсипвам за бележки.

— Не е нужно да се съсипваш и ти го знаеш. Всичко, което трябва да правиш, е да внимаваш в час. Интелигентна си, Пам. И училището ти харесва, поне някои от часовете. Обичаш френския и още повече английския. Не искаш да си го признаеш, защото ти се струва, че по този начин ще отстъпиш пред Джон, но наистина не разбирам защо искаш да си навредиш заради него. Ако пожелаеш, можеш да завършиш с най-висок успех в класа.

Тя се наведе невярващо напред:

— Какво каза?

Гласът му стана по-дрезгав:

— Мисля, че бях достатъчно ясен.

— Искаш да уча? Искаш да бъда първа в класа? Искаш да се присъединя към… към тази гадна надпревара за бележки и положение? Кътър! — заяви разпалено Пам. — Какво ти става? — и когато той не отговори, тя продължи: — Когато си ходил на училище, то не ти се е струвало толкова страхотно. Бягал си при всяка възможност. Напуснал си го в деня, в който си навършил шестнадесет. Не ти е пукало нито за бележки, нито за положение в класа, нито за колеж. Правил си каквото си искаш и всичко е било наред. Защо тогава при мен да е по-различно?

Той направо се скова от изненада.

— И ти моя пример ли ще следваш?

— Не точно, но това, което е било добро за теб, ще бъде добро и за мен.

— Да, ама няма да бъде! — заяви Кътър. Стана от леглото и закрачи из стаята, но на половината път се спря и я погледна ядосано. — Бягах от училище, защото си мислех, че съм глупав, а това не ми харесваше. Реших, че то не ми е нужно повече от родителите. Можех да се оправям и сам — пое си дълбоко дъх. — Истината е, че всъщност бях изплашен до смърт от живота и се сърдех на света, задето ме караше да се страхувам. Знаеш ли, че всъщност ми харесваше, когато Върн ме затваряше за една нощ? Бях на топло и безопасно място и постоянно имаше някой наблизо. Ако не беше баща ти, сигурно рано или късно щях да си изпрося доживотната присъда. Той ми даде работа и ме накара да се чувствам по-малко изплашен и повече уверен в това, което правех. По това време обаче бях вече твърде стар за училище. Бях работник. Животът, който познавах и на който имах доверие, бе да ходя и да се връщам от планините всеки ден.

— И толкова ли е ужасно това? — попита тя. Никога не й бе хрумвало, че Кътър може да е недоволен от живота си.

— Изобщо не е ужасно и именно затова продължавам да го правя. Но има неща, които ми липсват, Пам. Не съм толкова глупав, колкото си мислех. Обичам да чета и го правя постоянно — единствената бъркотия в стаята му бяха натрупаните по лавиците книги. — Преди няколко години щях да се срамувам да го кажа, но не и сега. Мога да разбера доста неща, свързани с компанията, с икономиката или правителството, които старите глупаци, дето седят по цял ден на пейката в парка, не могат да разберат. Ако бях ходил на училище навремето, ако внимавах и от време на време полагах усилия, щях да постигна нещо в живота.

Пам скочи като опарена от стола.

— Но ти си постигнал нещо. Ти си…

— Един миньор — прекъсна я горчиво той. — От осем години съм миньор и такъв ще си остана през следващите осем, както и осемте след това. Няма да отида никъде, Пам. Ако бях по-умен, когато трябваше, можех да постъпя в колеж. Но вече и за това е твърде късно. Така здраво съм заседнал, че няма мърдане.

Пам се опита да го хване за ръката, но той се отдръпна, взе едно дърво, след това клекна пред печката и го пъхна вътре.

— За мен няма мърдане, но при теб е различно, Пам. Бъдещето ти предстои. Можеш да се справяш добре в училище и да си извоюваш място на върха на компанията. Аз никога няма да мога да направя това. Не виждаш ли? Аз съм на дъното. Винаги ще бъда на дъното. Нищо не може да ми помогне да се измъкна оттук.

Пам я заболя за него. Клекнал пред печката с наведена глава, той изглеждаше съсипан.

— Това не е вярно! Досието ти в компанията от осемте години, в които работиш за нея, е безупречно. Би могъл да станеш надзирател…

— Не и при управлението на Джон. Ако Юджийн беше жив, може би, но Джон никога не би ме повишил.

— Бих могла да го помоля — предложи Пам и наистина би го направила в същата минута, ако Кътър не й хвърли такъв безнадежден поглед. Ако помолеше Джон да повиши нейния приятел, щеше да навлече неприятности и на двамата, а и Кътър имаше достатъчно достойнство, за да й позволи това. — Мислех, че не искаш да ставаш надзирател. Нали веднъж ми каза това?

— Беше отдавна. Нещата се промениха.

— Кои неща? — попита по-тихо тя и когато той не отговори, сграбчи един кичур от косата му. Къдриците по врата му бяха гъсти и удобни за дърпане. — Кажи ми, Кътър, кои неща?

Той се завъртя на пети и се обърна с лице към нея. Погледът му беше толкова напрегнат, че стомахът й потрепери.

— Ако бях някой…

— Но ти си някой!

— Ако бях някой… — този път се спря сам.

— Какво? — подкани го тя.

Той я погледа втренчено още известно време, поклати глава, подпря се с ръце на бедрата си и се изправи:

— Нищо.

— Какво щеше да кажеш?

Кътър отиде до хладилника.

— Освен това не говорех за надзирателско място — той отвори една бира и отпи от нея голяма глътка. После отново бръкна в хладилника, преди вратата му да се бе затворила, и подхвърли на Пам кутийка кола. — Говорех за движение навън и нагоре. За купуване на луксозен апартамент или даже къща. За каране на спортна кола. За носене на риза и вратовръзка. За пътешествия.

— Ти можеш да направиш всичко това.

— Как? Не съм обучен за нищо друго, освен за проклетото миньорство, а дори и да бях, нямам диплома. Можеш да провериш някой ден кои са големите хора в бизнеса. Повечето от тях са ходили в училище и колеж. А аз дори и гимназия не съм завършил.

— Ами че върни се и я завърши. Можеш да го направиш. Можеш и в колеж да отидеш…

— Не и сега.

— Защо?

— Твърде стар съм.

— Но ти си едва на двадесет и четири! Сума ти хора на тази възраст все още учат.

— Но не и в гимназия.

— Можеш да го направиш, ако искаш — тя се приближи с колата в ръка до хладилника и избута Кътър настрана. — Никой не те спира.

— Но тук имам работа. Какво правиш, Пам?

— Взимам си бира.

— Но тук има кола за теб.

— Запази си я за друг път. Искам бира — усещайки погледа му върху, себе си, тя отвори кутийката и отпи.

Кътър се облегна назад върху мивката и каза:

— Правиш го със замах. На много ли бирени партита си ходила?

— На няколко.

— Забавно ти е, нали? Нещо като предизвикателство? Кара те да се чувстваш голяма?

— Ти трябва да знаеш. Нали пиеш бира от години?

— И ще продължавам да я пия много след като ти вече си преминала на вино. Точно това се опитвам да ти кажа, Пам. Каквото правя сега, ще го правя и през целия си живот, но ти… целият свят е пред теб! Все още растеш. Ще дойде време, и то няма да е много далеч, когато вече няма да ти се иска да идваш тук. Ще живееш пълнокръвен живот в града…

— Там няма пълнокръвен живот. Част от мен винаги си остава тук.

— Но бъдещето ти е там. Някой ден ще станеш част от бизнеса и няма да имаш време за разходки в гората…

— За теб винаги ще имам.

Той поклати глава:

— Ти растеш, животът ти едва сега започва. Ще се върнеш в Бостън и ще си оправиш успеха, не заради заплахите на Джон, а защото ти така искаш. Ще постъпиш в колеж, а после ще влезеш в бизнеса и по някое време ще срещнеш някой точно толкова умен и преуспяващ, колкото си и ти. Ще се ожените и ще си имате деца. Понякога ще ги водиш тук и ще ми ги показваш, а аз ще си бъда все същият като сега.

Пам обаче не си представяше нещата точно така.

— Грешиш. Може и да постъпя в колеж, и със сигурност ще се включа в бизнеса, но нямам намерение да се омъжвам толкова бързо — тя вирна предизвикателно брадичка. — Ще чакам теб.

— Ще чакаш какво?

— Ти да се ожениш.

— Аз никога няма да го направя.

— Тогава и аз мога да направя същото.

— Това е най-откаченото нещо, което съм чувал.

— Не по-откачено от това, че ти няма да се ожениш, няма да се върнеш в училище и няма да си намериш по-добра работа. Тази, която имаш, е просто чудесна, тя е почтена и важна.

— Казваш го, защото си млада и идеалистка.

— За бога, Кътър! Та ти си само със седем години по-голям от мен!

— Седем години и още цял един живот.

Тя ококори очи.

— Моля?

Той я погледа втренчено известно време:

— Не разбираш, нали?

— Какво да разбера?

— Това, което се опитвам да ти кажа.

— Опитваш се да кажеш, че аз ще стигна далеч, а ти няма, но грешиш.

Той се отдръпна от мивката и улови Пам за брадичката. После каза развълнувано:

— Казвам, че ако обстоятелствата бяха по-различни, ако не бях пропилял всичко, защото бях млад, глупав и изплашен, сега щях да имам шанс с теб. Ти си единственото момиче, което познавам, и за което бих искал да се оженя. Само че изобщо не ставам за теб…

Сърцето на Пам заблъска лудо в гърдите й.

— Не…

— Ти имаш маниери и блясък. Имаш пари, класа и възпитание — докосна устните й с палец и Пам усети трепета на това докосване дълбоко в себе си. — А аз нямам нищо друго, освен тази къща, пикапа и работата си. Е, имам и малко пари в банката, но не толкова, че да променят нещата. Ние сме от противоположните страни на обществото.

— Не става дума за общество — възрази Пам, внезапна останала без дъх от близостта му. — Татко също доказа това. Той имаше пари, но винаги си остана един от миньорите и беше щастлив да живее така. Аз съм същата. Тук се чувствам най-щастлива.

Вниманието на Кътър като че ли беше изцяло погълнато от това да проследява извивката на устните й.

— Но няма вечно да бъде така — той си пое развълнувано дъх. — Понякога ми се иска…

Пам едва можеше да диша.

— Какво?

Палецът му погали пламналите й бузи.

— Какво, Кътър?

— Понякога… — заекна той и прокара палеца си по цялата й буза към брадичката и продължи с разтреперан глас: — … ми се иска да можех да те отведа на някое място, където не би имало значение коя си ти и кой съм аз… — гласът му внезапно секна, но очите му останаха приковани в устните й.

Пам се беше целувала и преди, но сега за пръв път почувства такава внезапна нужда да го направи. Кътър отстъпи назад.

Тя грабна ръката му, поднесе я към устните си и я задържа там. Очите й бяха широко отворени и умоляващи. Кътър обаче поклати глава.

— Защо не? — прошепна тя.

— Не искам да започвам нещо, което не мога да довърша.

— Можеш да го довършиш.

Той стисна здраво очи.

— Не.

— Можеш, Кътър. Искам да го направиш.

— Не знаеш какво искаш.

— Искам да ме целунеш.

Очите му се отвориха, тъмни и опасни.

— Искам да направя повече от това.

— Наистина можеш да го направиш!

Неочаквано ръцете му обхванаха главата й и я задържаха неподвижна, докато топлината му бе приковала тялото й на място:

— Чуй ме, Пам. Тук не става дума за някаква игра. Правенето на любов е сериозно нещо.

— Знам. Много от приятелките ми са го правили…

— А ти?

— С момчетата, които познавам ли? Няма начин!

— Значи си девствена.

— Искам да го направя с теб.

— Не.

— Защо?

— Не!

— Можеш да го направиш наистина!

— Не! — той си пое дълбоко дъх. — Не. И ако ти не приемеш това, повече няма да можем да се виждаме. Това ли искаш?

Очите й се напълниха със сълзи:

— Знаеш, че не.

— Тогава не искам да чувам повече за това. Поспорихме, решихме и край — погледна я втренчено още известно време, изруга тихо и я притисна силно до себе си. — В състояние си да подлудиш човека, Пам!

Тя не отговори. Беше твърде заета да вдъхва мириса му, да го чувства и да съхранява спомени за него за времето, когато щеше да се върне вкъщи.

 

 

През следващите седмици тези спомени се връщаха постоянно в ума й. Тъй като не виждаше изход от злощастната си участ, Пам започна да прекарва повече време вкъщи, отколкото преди. Стаята й се превърна в нейно убежище. Говореше с приятелките си по телефона, но вече не толкова лекомислено като преди. Понякога спеше, понякога си мечтаеше, друг път размишляваше, но най-вече учеше. Джон беше прехвърлил тежестта на отговорността върху раменете й и тя я усещаше постоянно.

Отначало не го виждаше много. Верен на думата си, той като че ли беше изоставил ролята си на пазач. Беше й поставил правила и докато тя ги спазваше, я оставяше на мира. Ако някой можеше да се нарече неин надзирател, това беше училището. Успехът й в края на срока щеше да покаже.

Оценките й се повишиха драстично. Пам изпита огромно облекчение при мисълта, че е способна да го направи. В това отношение напрежението понамаля. Въпреки това не изчезна напълно. Джон нямаше да се задоволи просто да види, че тя може да го направи, искаше от нея да го прави редовно. Бе казал съвсем ясно какво щеше да стане, ако Пам не се подчинеше.

Не пропусна обаче да й покаже, че е доволен от успеха й. Пам подозираше, че по-голямо удоволствие му доставяше мисълта за хитростта му — бе успял да подчини сестра си ефектно и без усилия, — но фактът, че сега бе далеч по-малко противен от преди, все пак беше някаква утеха. Когато Пам за пръв път повиши оценките си, той я заведе на вечеря в „Риц“, дори я покани на няколко служебни тържества. Придоби навика да се отбива в стаята й на връщане от работа, а после — преди да си легне, и макар тя да си казваше, че той просто я проверява, изглежда, имаше нещо повече от това. Джон наистина беше доволен.

— Какво става с госпожа Дитмар? — попита една вечер той. Госпожа Дитмар беше учителката по американска литература, с която Пам бе кръстосвала шпаги в началото на годината.

Пам седеше, облегната на таблата на леглото си, с молив в ръка, тетрадка в скута и учебник до себе си. Когато Джон се появи на вратата, тя, както обикновено, застана нащрек и стисна още по-здраво молива.

— Долу-горе. Мисля, че поомекна към мен. А може би и аз започнах да посвиквам с нейния стил.

— Миналата седмица темата ти беше наистина чудесна.

— Прочете ли я?

Той кимна.

— Беше я оставила в кухнята най-отгоре върху книгите си. Винаги съм харесвал Стайнбек. „Гроздовете на гнева“ беше дебела книга и всичките ми приятели се оплакваха от нея, но на мен ми беше любимата.

— И на мен ми хареса.

— Това си личеше в темата. Пишеш добре, Пам, сбито и ясно, и умееш да подреждаш мислите си.

Тя поблагодари с кимване и отново сведе поглед към тетрадката. Чувстваше се неловко, не беше сигурна дали той просто не си играеше на покровител и в никакъв случай не знаеше какво да каже или направи.

— Преди малко се обади майката на Дженифър — когато Пам вдигна поглед към него, той продължи: — Чудеше се дали си стигнала до някакво решение за пролетната ваканция. Не си ми казвала, че са те поканили на вилата им в Невис.

— Не ти казах, защото не искам да отида. Дженифър ми спомена за това още миналата есен и оттогава не ме е оставяла на мира. Какво ли не опитах, за да се отърва от нея!

— Така си и помислих. Майка й каза, че ако се тревожа, тя ще се погрижи да учиш всеки ден по малко, за да можеш да получиш грамотата за отличен успех — той повдигна едната си вежда. — Не мислиш ли, че стига твърде далеч?

— Да, но не знам какво друго да й кажа.

— Защо не искаш да отидеш?

Пам започна да драска разсеяно по тетрадката си.

— Напоследък Дженифър ми ходи по нервите. Понякога е толкова глупава! Вече не сме особено близки. Ще бъде доста лицемерно от моя страна да я използвам, за да посетя Карибските острови, след като не искам да отида с нея и до Ню Йорк.

— А какво ще кажеш да отидеш в Ню Йорк за ваканцията с мен? Мислех да отида на гости на Хилъри. Ще минем по магазините, а после можем да отидем на някой концерт. Какво мислиш за това?

Пам наистина не знаеше какво да мисли. Джон никога преди това не й беше предлагал да я заведе някъде. Тя потърси по лицето му някакъв признак на шега, сарказъм или даже подлост, но той изглеждаше напълно искрен.

— Амии… няма ли да ви се пречкам? Ти сигурно ще искаш да бъдеш сам с Хилъри.

— Мога да ти наема апартамент в „Пиер“. Ако искаш, даже след това бихме могли да отидем и до Палм Бийч. Винаги мога да си намеря някаква работа, докато ти се излежаваш на слънцето.

Тя се поколеба. Джон беше последният човек, с когото си представяше, че може да прекара ваканцията, но обичаше Ню Йорк. Също и Хилъри. Освен това много й се искаше да придобие тен. Беше се надявала да прекара част от ваканцията в Мейн, но само една част. Присъствието на Кътър бе необходимо за оцеляването й, но сега й действаше мъчително. Може би щеше да бъде забавно да се поразсее.

— Имаш две седмици — отбеляза Джон.

— Наистина имам да уча — каза бързо тя.

— Вече положи достатъчно усилия.

— Но ако не успея да получа почетна грамота…

— Пътуването през пролетната ваканция няма да окаже никакво влияние. Не е като да се скиташ по партита и всяка сутрин да се събуждаш с махмурлук — в главата му явно се появи някаква неприятна мисъл и лицето му за пръв път тази вечер потъмня. — Освен ако не смяташ, че ще ти бъде досадно.

— Разбира се, че не, Джон. Всъщност партитата не са толкова важни за мен. А и никога не съм имала махмурлук.

Мрачното му изражение се поразсея. На Пам й мина през ума, че нейното нежелание да отиде би могло да го обиди. И тъй като двамата от години не бяха представлявали семейство, тази мисъл изглеждаше направо нелепа.

— Бих искала да отида в Ню Йорк — каза тя и сама остана изненадана. — Също и в Палм Бийч. Никога не съм била там. Сигурно ще бъде забавно.

 

 

Голяма част от забавлението на Пам се състоеше в това да очаква пътуването. В едно частно и елитно училище като нейното всички заминаваха някъде през пролетната ваканция. Повечето отиваха със семействата си и Пам им завиждаше. Този път обаче тя очакваше своето собствено семейно пътуване.

— С брат ми заминаваме за Ню Йорк, а после за Палм Бийч — казваше на всеки, който искаше да знае. Нямаше никакво значение, че брат й се бе държал като най-големия й враг през целия й живот, семейството беше нещо много хубаво.

Беше почти убедена, че и Джон се чувства по същия начин. В седмиците преди пътуването той бе необичайно любезен. Разпитваше я за училището, но не по лукавия начин, който тя мразеше, а така, сякаш наистина го интересуваше. Въвличаше я в спорове за бизнеса. Правеше й комплименти за външния й вид. Веднъж дори се върна вкъщи с две златни гривни, изработени специално за нея от един от дизайнерите на „Фасетс“.

— Странно е — каза тя на Марси в деня преди заминаването. — Нима всичко това е само защото започнах да уча?

Марси избърса внимателно ъглите на прозореца, който чистеше, помълча замислено и чак тогава каза:

— Той се гордее с теб.

— Никога не се е гордял с мен.

— Явно отдава голямо значение на високите оценки. Те означават много за него, докато картините, които рисуваш — не.

Пам го знаеше и затова не му показваше нещата, които показваше на Кътър.

— И все пак той е толкова любезен! Даже миналата седмица, когато излизахме, ми помогна да си облека палтото. Трябва да има някаква причина.

Марси се замисли, докато почистваше следващото стъкло.

— Става по-възрастен. Може би му е омръзнало да кръстосва шпаги.

— Може би.

— А и ти порастваш. Вероятно той го забелязва.

Несъмнено Джон виждаше физическото й израстване, но все пак не беше оттеглил ултиматума си. Според Пам той трябваше да го направи, ако действително я смяташе за пораснала. Разбира се, Марси не знаеше нищо за това и Пам нямаше намерение да й казва.

— Може би — рече тя и си пое дълбоко дъх. — Може би си мисли, че скоро ще стана на осемнадесет и ще мога да упражнявам контрол върху акциите си в компанията. Ще присъствам на събранията на акционерите. Ще мога да му причинявам доста неприятности. Вероятно това го плаши.

Мисълта да има поне веднъж някакво надмощие й изглеждаше доста приятна. Марси се премести на другото стъкло и започна да го мокри с гъбата.

— Стига си мислила за това, Пам. Примирието е хубаво нещо.

Пам беше съгласна, затова престана да задава въпроси и на следващата сутрин замина с Джон за Ню Йорк. Той надмина всичките й очаквания. Апартаментът в „Пиер“ беше голям и разкошен, ресторантите, в които се хранеха — с изобилни ястия и луксозно обзавеждане, местата им в театрите — най-скъпите. Въпреки че прекараха уикенда с Хилъри, Джон нито веднъж не остави Пам сама и макар едната част от нея да се чувстваше виновна за това, другата се радваше на вниманието.

В понеделник Пам и Джон отлетяха на юг. Хотелът им отново беше безупречен и въпреки че Джон я оставяше сама до басейна, докато се занимаваше със служебни задължения, тя се чувстваше твърде доволна, за да има нещо против. Слънцето блестеше ярко, водата беше топла, а спасителят се държеше приятелски. Почувства се пораснала и привлекателна, когато Джон я заведе на вечеря и особено когато постоянно се грижеше чашата й за вино да бъде пълна. По лицето му беше изписана усмивка, за която Пам можеше да се закълне, че изразяваше привързаност. По едно време той отмахна една дълга къдрица от голото й рамо и дори я прегърна през талията, когато излизаха от ресторанта. Пам чувстваше, че той я пази и се грижи за нея, изпита топлота и доволство и замаяна от виното, заспа направо върху покривките на леглото си.

Така и не разбра колко беше часът, когато се събуди. В стаята беше тъмно, Пам беше легнала по корем и внезапно до нея прозвуча гласът на Джон.

— Още си облечена, скъпа. Не се спи така.

Тя почувства как ципът на роклята й се отвори и на гърба й стана хладно.

— Мога и сама — промърмори, но беше твърде уморена, за да се помръдне.

— Вече го направих.

Той издърпа роклята надолу към бедрата й, претърколи Пам на обратната страна и я съблече. Когато се зае с чорапите, тя възрази замаяно.

— Джон, наистина…

— Позволи ми. Грешката е моя. Трябваше да се досетя, че не си свикнала да пиеш.

Изтощена, тя се отпусна и се остави на грижите му. Бе минало дълго време, откакто някой я беше глезил така. Чувството беше толкова приятно, че Пам изпадна в полусънно състояние. Представи си, че е с Кътър, че той смъква чорапите й, разкопчава колана на жартиерите, сваля сутиена, после бикините й. Представи си, че ръцете, които я докосваха леко и нежно и я караха да стене, бяха неговите.

Но когато отвори очи, този, който се мержелееше над нея, не беше Кътър.

— Джон? — попита Пам и се опита да го различи в тъмнината. Не се виждаше почти нищо. — Джон? О, Боже! — тя се опита да се отскубне, но той я държеше здраво.

— Не, не — прошепна Джон. — Не се плаши. Мисля, че това, което правих с теб досега, ти хареса.

Тя се изви настрани.

— Ти не трябва… ние не трябва…

Той обаче протегна ръка и я сложи върху голите й гърди.

— Недей, Джон!

— Ще бъде хубаво — каза той и долепи устни до шията й. — Ще се постарая да бъде хубаво.

— Не! — Пам се изви, за да се отскубне от ръката, която я спираше, и отблъсна тази, която се плъзгаше надолу по тялото й. — Господи, Джон, не прави това!

— Ако се дърпаш, ще боли.

Пам вече се беше събудила напълно и много добре осъзнаваше, че силата й в сравнение с неговата беше просто нищожна. Затова се вкопчи отчаяно в ръката, която се плъзна между краката й.

— Боже мой, не, не, не! — прошепна тя. Опита се да се извие настрани и да се преобърне, да стъпи на леглото и да се отблъсне от Джон, но той беше почти легнал върху нея й полуразсъблеченото му тяло беше огромно и твърдо като скала. — Ти си мой брат! Не можеш да направиш такова нещо, Джон! Недей, о, моля те, недей!

— Стой спокойно, Пам — предупреди я той.

Но Пам нямаше причини да го слуша. В момента нищо на света не можеше да я изплаши повече от едно изнасилване. Самата мисъл за това й даде нов прилив на сили.

— Махни си ръцете от мен! — изпищя тя. Когато той й запуши устата, Пам го ухапа по ръката, а след това използва изненадата му и го удари силно с коляно. За нещастие не успя да улучи в целта. Беше го ударила под грешен ъгъл и нямаше достатъчно пространство, за да вложи повече сила. Въпреки това го стресна достатъчно, за да спечели време. Това и й трябваше. Изскубна се от прегръдките му, пропълзя до края на леглото, падна на колене на пода и се изправи с мъка. Само секунди след това вече беше зад здраво заключената врата на банята.

Измина цяла вечност, докато успее да си поеме дъх. След това обхвана главата си с две ръце, свлече се до вратата, сви се на топка и заплака. Гадеше й се, изпитваше погнуса, страх и ужас, разтърсваха я тихи мъчителни ридания. След известно време, когато започна да зъзне, се уви в хавлията. Това обаче не й помогна да се почувства по-добре. Нямаше идея какво да направи.

— Пам? — долетя след малко гласът на Джон, нисък и мрачен. Тя не отговори. — Пам, не можеш да стоиш там цяла нощ.

Тъй като нямаше друг вариант, тя възнамеряваше да направи точно това.

— Все някога трябва да излезеш.

Мисълта да го погледне след всичко, което беше видял и направил, я накара отново да почувства прилив на гадене.

— Ако трябва, ще повикам портиера — той затропа силно по вратата. — Добре ли си?

— Повръща ми се.

— Това е от виното. Отвори вратата. Ще ти дам да посмучеш кубче лед.

— Не е от виното — промърмори тя, но не беше съвсем сигурна. Случилото се бе твърде ужасно, за да бъде реално. В момента би дала всичко, за да повярва, че е имала халюцинации.

Явно халюцинации се бяха оказали нещата преди това — вниманието, комплиментите, искреният интерес — и именно в това се състоеше най-голямата жестокост на Джон. Беше я накарал да си мисли, че са семейство, когато през цялото време бе имал наум нещо съвсем друго.

Той беше просто гнусен. Трябваше да избяга от него. Само че нямаше да успее, ако продължаваше да стои в заключената баня.

Тя се наведе с мъка над мивката и наплиска лицето си със студена вода. След това уви около себе си дебелата хотелска хавлия, взе в ръка машинката за лъскане на обувки и отвори вратата на банята.

Джон се беше изтегнал върху стола в спалнята и изглеждаше разчорлен и мрачен. Главата му беше наведена ниско, но все пак не откъсваше поглед от Пам. Без да изпуска импровизираното си оръжие, тя побърза да светне най-близката лампа.

— Искам да си отида у дома.

— Имаме резервация за още два дни.

Пам поклати рязко глава.

— Утре. Искам да тръгна с първия полет.

— Не е необходимо.

— Мисля, че е.

— Няма да те докосна.

— Не мога да ти имам доверие!

Очите му сякаш я пронизаха.

— Всичко беше от виното, Пам. И двамата пихме твърде много.

— Аз пих твърде много. Ти го беше планирал.

— Не е вярно. Беше ми приятно. Прекалих с пиенето и когато те видях да лежиш така на леглото…

— Млъкни! — прекъсна го тя и се сви от отвращение. — Не го казвай! Гадно е!

При последните й думи Джон стисна здраво зъби.

— Може доста да се поспори по въпроса — каза бавно той — кой от двамата е по-гаден. Ти ме подтикваше към това от момента, в който споменах за пътуването. Играеше си с мен…

— Не съм!

— … правеше се на сладка и сексапилна… Може и да си на седемнадесет, но тази вечер се държа като двадесет и пет годишна. Начинът, по който се извиваше в леглото, докато те събличах, беше просто неприличен. Имаш ли някакъв проблем, за който да не знам, Пам?

Пам беше просто ужасена.

— Нямам никакъв проблем! Ти си този, който…

— Майка ти беше такава. И тя се нахвърли върху мен по същия начин.

— Лъжеш! — извика Пам.

— Не. Тя беше една гладна кучка.

— Не смей да говориш така!

— Ако не ми вярваш, попитай нея.

Стомахът на Пам започна да ври и гневът й преля:

— Не мога да я попитам и ти го знаеш! Тя е твърде уязвима. Пък и не е вярно. Това е една от фантазиите на болния ти мозък! — гласът й потрепери. — Ти си този, който има проблем, Джон! Винаги си го имал, но този път отиде твърде далеч. Няма да забравя какво се случи тази вечер! Това, което се опита да направиш, беше отвратително, неморално и противозаконно! Беше гадно! Веднага щом се прибера в Бостън, ще те предам…

— На кого? — попита той. Не изглеждаше особено разстроен, което още повече вбеси Пам.

— На полицията! На Боб Гросмън! На адвоката ми!

— Не мисля така.

— Защо? — попита възмутено тя.

— Защото, като се има предвид твоята възраст и умствената нестабилност на майка ти, никога няма да ти повярват. Ще те помислят за малка истеричка, която се опитва да отмъсти на брат си, задето той се старае да я държи изкъсо. Ще решат, че имаш нужда от психиатрична помощ. А най-вероятно ще те помислят за глупачка.

Пам преглътна мъчително и поклати глава.

— Ще ме изслушат.

— Но ти нямаш никакво доказателство, Пам. По тялото ти липсват рани, а и все още си девствена.

— Откъде знаеш?

— Права си — каза той и й се усмихна мазно. — Не знам със сигурност, но докторът ще разбере. Ако си го направила преди това, ще се знае, че това няма нищо общо с мен. Но аз ще искам да разбера кой го е направил, така че ще отида в училището. Ще разпитам приятелките ти и родителите им. Ще вдигна страхотен шум около моята „съгрешила“ сестра. Мм, колко ще ми хареса ролята на наранен брат! Това ще придаде чудесен оттенък на образа ми.

— Ти си просто отвратителен — прошепна Пам, но вече чувстваше как я завладява отчаяние. Беше девствена, разбира се, затова заплахата на Джон беше безпочвена. Обаче именно по тази причина никой нямаше да повярва какво се беше опитал да направи той. Беше прав, тя наистина нямаше никакви доказателства. И колкото и да й се искаше да си мисли обратното, хората щяха да повярват повече на него. Наистина щяха да му повярват.

Пам се намираше в задънена улица и си нямаше представа какво да прави. Този проблем обаче за момент остана на втори план. Всичко, което кипеше в стомаха й, се надигна. Тя изтича в банята точно навреме, за да повърне. Остана там, докато Джон се появи на вратата.

— Можеш да си лягаш, Пам — каза той с познатия си студен глас. — И не се притеснявай. Няма да те докосна. В момента си доста непривлекателна.

И докато Пам събере сили да обърне глава, той изчезна в стаята си и затвори вратата след себе си.

Бележки

[1] Най-големият парк в САЩ. — Б.пр.