Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Пам вкара колата в двора, загаси фаровете и двигателя, сложи ключовете в джоба си, грабна книгите и слезе тихо. Беше стояла до късно през последните три нощи и се чувстваше изморена. Все пак, когато изтича по стълбите към задната врата, стъпките й бяха бързи и леки. Благодарение на трите чаши кафе адреналинът щеше да продължи действието си още няколко часа, а тя се нуждаеше именно от това. Трябваше да препрочете последната глава и записките си, а после да се приготви. Очертаваше се страхотен уикенд.

Пам премина тихо през салона и провери дали няма съобщения за нея на масичката под огледалото. Когато не намери, тя се обърна към стълбите и веднага се сблъска с Джон.

— Извинявай, не те видях — ахна изненадано Пам.

— Пак закъсняваш.

Пам нямаше нужда да поглежда към часовника си. През целия път до дома не бе изпускала от очи този на таблото на ягуара си.

— Единадесет е. Точно толкова, в колкото казах на Марси, че ще се прибера. Тя не ти ли предаде?

— Не питах за това. Единадесет е доста късно за една ученичка. Къде беше?

Гласът му не звучеше ядосано, но все пак Пам застана нащрек. Бе открила, че това е най-добрият начин за общуване с Джон. Споровете не постигаха нищо друго, освен да повишават напрежението между тях, а това, от своя страна, правеше съжителството им непоносимо.

— Бях у Джийни Тейлър. Учихме. Утре е контролното ни по американска история.

Пам затаи дъх, докато той обмисляше думите й. След това Джон каза любезно:

— И през цялото време ли учихте?

— Аха. Отидох у Джийни направо след училище. Господин Харис като капак на всичко ни тръсна допълнителна работа за четене и има купища имена и дати, които трябва да се запомнят наизуст — тя се промъкна покрай него и тръгна към стълбите. — Трябва да ги свърша.

Пам отиде направо в стаята си. След като затвори тихичко вратата, долепи ухо до нея и постоя известно време така. После отиде бързо до леглото си, захвърли книгите и якето и вдигна телефонната слушалка.

— Аз съм — каза тихо, когато Джийни отговори на другия край на жицата. — Той обади ли се вече?

— Не още. Какво ли му се е случило, Пам? Той каза десет и половина. Обеща да се обади в десет и половина!

Пам се плъзна надолу и седна на пода с гръб, опрян в леглото. Стараеше се да говори тихо.

— Може още да не се е прибрал.

— Трябваше да бъде на вечерята в седем и половина и беше сигурен, че ще свършат до десет, но за всеки случаи ми каза в десет и половина.

— Семейството му е голямо. Може да е отнело време, докато им се сервира, а може и да са имали лоша сервитьорка.

— Не знам. Ох, Пам, не искам да ми се случва това! Не и тази вечер! Не и с това контролно утре сутринта!

— С контролното ще се оправиш без грешка. И ще успеем да се измъкнем, както си бяхме намислили. А и двамата, Роби и Бил, ще бъдат там.

— Роби ще бъде. Той е луд по теб. Но не съм толкова сигурна за Бил и мен.

— Ще бъде — настоя нежно Пам и вдигна очи. Някакво движение в стаята беше привлякло погледа й. Джон беше отворил вратата и оглеждаше бавно обстановката. След това спря погледа си на Пам.

— Може да се е случило нещо с колата му — продължи Джийни. — Искам да кажа, че тя през цялата седмица издаваше някакви странни звуци. Ами ако не е могъл да я запали?

Джон просто стоеше, без да каже нищо и без да даде на Пам и най-малкия знак какво беше чул и какво не. Тя бе говорила достатъчно тихо и той нямаше да може да чуе репликата й за Роби и Бил, освен ако не беше подслушвал на вратата. Пам изобщо нямаше да се учуди, ако беше така.

Със същия тих глас, с който искаше да покаже, че няма какво да крие, тя попита Джийни:

— Свърши ли вече главата?

— Каква глава?

— Аз пък сега трябва да я мина. Значи тръгваме в седем, нали?

— Аха, някой е влязъл! Джон ли?

— Ще бъдеш готова, нали? Ще умра, ако не успея да мина през библиотеката преди контролното.

— Какво ще стане, ако Бил не се обади?

— Успокой се. Ще се справиш отлично.

— Пам, ами ако…

— Трябва вече да свършвам — отвърна тя хладнокръвно и затвори телефона. Само след секунди беше на леглото и посегна към книгите си. — Искаш ли нещо? — попита тя Джон.

Той се облегна на касата на вратата и скръсти ръце:

— За какво си говорехте?

— Напомних на Джийни да бъде готова утре сутринта. Има навика да забравя, че ще я взема аз, а не автобусът. Ако иска да кара всички да чакат — отлично, но аз имам много работа.

Джон явно обмисляше това, докато оглеждаше стаята:

— Сигурно много й харесва да я карат с кола.

— Аха.

— Изненадан съм, че родителите й не са й купили.

— И аз. Тя страшно ми завижда.

— Колата харесва ли ти? — Пам не се поколеба да признае.

— Просто съм влюбена в нея!

Имаше я само от четири месеца, но тя бе променила живота й. Беше й дала свободата, за която копнееше от години. Сега бе независима, поне до известна степен. Тъй като не можеше с майка си, Пам ходеше сама на покупки, до салона за красота, до лекаря и зъболекаря. На колела нещата бяха къде-къде по-лесни.

Когато Джон попита къде щяха да ходят с Джийни този път, сърцето й заби по-бързо. Тя проследи погледа му до брезентовата раница на пода. Слава Богу, Марси беше опаковала спретнато нещата, които по-рано Пам бе оставила накуп.

— До вилата на Джийни във Вайнярд. Само за уикенда. Ще се върнем в неделя вечерта.

— Родителите на Джийни ще бъдат ли там?

— Аха.

— През цялото време ли?

— Аха.

— Както и родителите на Алисън бяха през цялото време във Вейл ли?

Пам очакваше това. Той явно нямаше намерение да го забрави. Но ако успееше по този начин да развали уикенда, който бяха замислили двете с Джийни, щеше да побеснее.

— Мислехме, че родителите на Алисън ще бъдат там. Те долетяха с нас, но бабата на Алисън внезапно се разболя и те трябваше да заминат по-рано. Но не бяхме сами. Братът на Алисън беше с нас. Той е първа година в „Дюк“.

— Защо ли това не ме кара да се чувствам по-добре?

— Защото си мнителен по природа. Казвам ти, Джон, нищо не се е случило. Карахме ски, ходихме на вечеря и след това си легнахме. Всичко беше наред. Родителите на Алисън се обаждаха всеки ден. Те бяха спокойни, ние също.

— Сигурен съм, че е било така — каза Джон. — Напоследък си прекалено спокойна. Чудесно си живееш: ски пътувания до Колорадо, уикенди в Ню Йорк и Вайнярд, кола за рождения ти ден…

— Ти да не би да си имал по-малко на моята възраст?

— Да, но аз не се провалях в училище.

Значи това било.

— Но аз не съм се провалила.

— Не бих нарекъл твоите тройки и четворки върхов успех.

— Имам само една тройка — по математика, и то, защото съм попаднала на най-злобния учител в училище. Този срок ще имам пет минус. И имам само две четворки. Само че ти забрави да споменеш за петиците и шестиците.

— По изкуство и литература. И двете свободноизбираеми.

— И двете интересни, а не скучни като останалите.

— Скучни или не, ще трябва да повишиш успеха си, ако искаш да постъпиш в свестен колеж.

— Ще го повиша.

Всъщност на Пам не й пукаше в какъв колеж щеше да отиде, стига той да беше достатъчно далеч, за да не й се налага да живее вкъщи и да пътува дотам всеки ден. Това означаваше, че има още само две години в Бийкън Хил — мисъл, която беше прекрасна. Беше се изморила да стъпва на пръсти около Джон и да бъде въртяна на шиш за това какво е правила и с кого е била. Когато Джон беше зает или го нямаше вкъщи, всичко беше наред. Но когато се върнеше и имаше време, любимото му занимание беше да я тормози. Тъкмо това правеше и в момента.

— Поне да си беше почистила стаята — той погледна към бюрото й и присви устни. — Какъв е този боклук?

— Записки и бележки за реферата в края на срока — и когато той вдигна въпросително вежди към следващата купчинка, тя каза: — Скици. Трябва да направя със стотици, докато се получи това, което искам.

— Марси никога ли не чисти тук?

— Чисти всичко, но без бюрото. Не й позволявам да пипа там. Аз си знам къде ми се намира всичко.

— Но тук просто не може да се работи.

Пам потупа с ръка по леглото.

— Работя тук. По-удобно е.

— Там само говориш по телефона — изражението на лицето му бе започнало да става мрачно. Личеше, че започва темата, за която беше дошъл. — Бележките ти вече са достатъчно ниски, за да не можеш да влезеш в „Пен“. Даже и да се скъсам, пак не бих могъл да извадя толкова връзки, че да те вкарам с тези тройки и четворки.

— Петици и четворки — поправи го тихо тя. Знаеше, че нямаше да отиде в „Пен“ дори и Джон да й даваше пари. Това беше неговото училище. Освен това се намираше не в тази посока, в която й се искаше. Тя не желаеше да отива на юг от Бостън. Мислеше да замине на север, в Бейтс или Боудоан.

— Може да ти се струва, че няма значение къде ще постъпиш, Пам, но грешиш. Контактите, които ще направиш в колежа, са важни.

— Зная.

— Наистина ли? Ако ходиш в скапано училище, там ще се срещаш със скапани момчета. А ако доведеш вкъщи някое скапано момче, няма начин да одобря женитбата.

— Женитба ли? — тя вдигна ръка. — Ау! Ами че аз съм само на шестнадесет. Още не мисля да се омъжвам.

— Нима не е това темата, която обсъждате с часове с приятелките ти?

— Не.

— Момичетата винаги си говорят за момчета — каза той и погледът му се плъзна надолу към гърдите, които издуваха нежно пуловера й. — И тъй като вече приличаш повече на момиче, отколкото на момче…

— Джон…

— Наистина е така.

— Знам.

Пам все още не можеше да забрави терзанията, че с години беше най-плоската сред приятелките си. Беше прекарала безброй безсънни нощи в тревоги, че никога няма да се развие и да й дойде месечният цикъл. След като страда мълчаливо с месеци, твърде разтревожена, за да сподели страховете си с Марси или Хилъри, тя най-сетне отиде при един гинеколог, който й препоръча нейна приятелка. Прегледът беше неприятен и смущаващ, но докторът не откри нищо, което нямаше да се оправи с времето. Тогава Пам беше на петнадесет. Само след няколко месеца гърдите й започнаха да нарастват.

— Ти си хубавичка, Пам — продължи Джон. — Не ми казвай, че момчетата не го забелязват — тя сви рамене. — И не ми казвай, че и ти не ги забелязваш. Излизаш с момчета толкова често, колкото и с момичета.

— Та ние сме приятели от години! — възкликна тя и зачака да види дали въпросът беше уреден. Ако Джон беше чул разговора за Роби и Бил и се беше досетил, че Джийни ги е поканила да прекарат уикенда във вилата, Пам щеше да има големи неприятности. Роби и Бил не им бяха съученици, а студенти първа година в Бостънския университет. Пам не беше влюбена в Роби, но й бе забавно с него.

Но Джон не се впусна в подробности.

— Знам как стават работите в тези компании. Хващаш се с някой, после се разделяте и се хващаш с някой друг. И през цялото време момичетата ходят на училище, за да драскат в час името на господин Не-знам-си Кой по тетрадките си. Гимназията е просто практика. Истинският лов на мъже започва в колежа.

— Времената се менят — осведоми го Пам и се изпъчи. — Жените вече не ходят в колежа, с цел да се омъжат. Сега вече се обучават да правят кариера. Погледни Хилъри. Тя и ней подобните са чудесен пример за това.

— Какво означава това „ней подобните“, за Бога? — викна Джон. — Ако искаш по този начин да ми демонстрираш нагло държане, не си прави труда. Според мен това не е нищо друго, освен лош английски език!

Пам обаче беше твърде заета да защитава тезата си, за да спори по езикови въпроси.

— Не е ли тя чудесен пример?

— Хилъри е изключение.

— Може би между жените, които ти познаваш.

— Ти да не би да познаваш по-различни? — каза той и се наежи, готов за битката. — Избий си го от главата, Пам. Приятелките ти произхождат от семейства, които са червиви с пари. Наистина ли си мислиш, че имат намерение да работят цял живот? Все пак можеш да бъдеш сигурна, че техните татковци са им казвали — и то неведнъж същото, което ти казах и аз.

Но Пам се съмняваше дали и Юджийн щеше да й каже това. Той не беше такъв. Липсваше й гръмкият му смях, това, че можеше да му казва всичко, и това, че понякога я прегръщаше без определена причина, освен, защото я обичаше.

Патриша също й липсваше, но тази мъка беше по-сложна, примесена със самота, копнеж и вина. Майка й все още беше в болницата. Нейният психиатър, Робърт Гросмън, на когото Пам се обаждаше, за да получи сведения за майка си, й бе казал, че е по-добре да я посещава всеки месец. Понякога Пам пропускаше някой и друг месец, но това като че ли нямаше голямо значение. Патриша се държеше приятно, отговаряше на Пам, но никога не показваше интерес или загриженост. Никога не се обаждаше на Пам по телефона, не си спомняше рождения й ден и не поемаше каквато и да било инициатива в техните отношения.

И само приятелите помагаха на Пам да забрави колко много я тревожи това.

— Освен всичко — продължи Джон, — ако имаш намерение да правиш кариера, колежът ще ти бъде много полезен.

— Не и ако се включа в семейния бизнес.

— Особено ако се включиш в семейния бизнес. Не мога да те поставя на ръководна длъжност, при положение че едва-едва си изкласила в някое второразредно училище — чувството му за превъзходство го бе накарало да се издуе като жаба. — Искаш ли хората да те уважават? Искаш ли да си мислят, че имаш нещо тук? — почука по челото си. — Затова трябва да имаш препоръки.

— Вече знам за минното дело повече от когото и да било в главния офис.

— Минното дело е само малка част от бизнеса, „Фасетс“ е главната ни насока.

— Все ще си намеря място.

Пам беше наблюдавала нещата отблизо дълго време и знаеше, че завземането на президентския пост е неосъществима мечта. Джон се беше загнездил здраво там, а той бе значителна сила. Но все пак трябваше да има друго място, където тя да може да изгради свой собствен авторитет. Възнамеряваше да покаже на брат си. Някак, някога, някъде, но щеше да му покаже.

— Не и ако не седнеш да учиш.

— Как да седна да уча, след като не ме оставяш на мира? — Пам вече беше стигнала до пределната доза от Джон, която можеше да приеме наведнъж, и изгуби търпение. — Казах ти, че утре имам контролно. Как да си повиша успеха, като ти не ме оставяш на мира?

— А откъде да знам, че в момента, в който изляза от стаята, няма да хванеш пак телефона?

— Имам да уча! Върви си, Джон.

Той я гледа втренчено цяла минута, която й се стори вечност. Беше сигурна, че ще й каже да не ходи никъде през уикенда. Това, разбира се, нямаше да я спре, щеше да намери друг начин да се добере до вилата във Вайнярд. Само дето щеше да усложни положението си.

— Ще си отида — каза накрая той с тих и отчетлив глас, натежал от заплаха. — Но ти казвам, бъди внимателна! Бях щедър с теб. Дадох ти доста либерална разплащателна сметка…

— Но аз не съм превишила…

— … която ти позволява скъпи дрехи, скъпи ски, вечери, кино и концерти с приятелките ти. През няколко месеца те изпращам в Ню Йорк. Позволявам ти да пътуваш до тази лятна вила, до онази зимна къща, дадох ти твой собствен телефон, кола и неограничено количество бензин. Затварях си очите всеки път, когато ходеше в Мейн.

Сърцето й прескочи един ритъм.

— За мен е важно да ходя в Мейн — каза тихо тя. — Също така е важно за хората от мините да виждат някого от нас. Ти мразиш да ходиш там, а аз — не.

— Но все още се виждаш с Кътър Рейд.

Сърцето й прескочи още един ритъм.

— Той работи в мините, затова го виждам.

— Виждаш го и по друго време, въпреки че ти забраних.

— Тимини Коув е малко градче. Не мога да не го срещам от време на време.

— Ти ходиш да го търсиш. Защо си правиш труда?

Някой шпионираше. Искаше й се да разбере кой, но не биваше да обръща внимание на въпроса, за да не попадне в клопката и да признае, че се среща с Кътър.

— Миньорите са важни. Те са хората, които ни осигуряват богатството. Те са гръбнакът на компанията.

— Вече не. Турмалинът има най-ниска цена от камъните, с които работим. Даже и да затворим мините, пак ще можем да го купуваме от борсата, както купуваме и останалите.

Колкото и да искаше Джон да се махне от стаята й, Пам не можеше да остави това твърдение така.

— Ти приемаш, че компанията може да оцелее само с „Фасетс“. Но даже и аз знам, че от мините имаме брутен доход от около осем милиона годишно, освен от камъните, които използват нашите дизайнери. Това е чудесна основа. Без нея акционерите ни биха станали доста нервни.

Джон замълча за миг. Въпреки че лицето му не показваше нищо, Пам се досещаше, че е поразен от компетентността й по въпросите на бизнеса. Въпреки това, вместо да се порадва на моментното си надмощие, тя остана мълчалива. Едно от нещата, които беше научила от съжителството си с Джон, бе, че злорадството носеше само отмъщение, а то болеше. Пам не искаше да бъдат наранени нито тя, нито Кътър.

Само след две години щеше да навърши пълнолетие. Още само две години. След още само десет часа щеше да свърши с контролното си по американска история. А след четиринадесет часа щеше да замине за Вайнярд. И ако бе рекъл Господ, само след пет минути Джон щеше да я остави на мира.

— Мисля — рече накрая той, — че мините са последната ти грижа. Гледай да повишиш успеха си или още доста дълго време няма да ходиш нито в Мейн, нито където и да било. Ясен ли съм?

Беше здравата ядосан. Въпреки желязното му самообладание, в момента очите му проблясваха гневно. Пам го беше надвила и той го знаеше. Тя едва се сдържа да не му се ухили в лицето.

— Да, Джон — каза хрисимо момичето.

Бележките й си останаха посредствени. Когато вкъщи пристигна загрижено писмо от учителя по математика, Джон я лиши от ключовете за колата и й забрани да излиза през уикенда. Тя просто го изчака да замине, отиде пеш до Чарлз Стрийт и приятелките й я взеха. Когато две седмици по-късно той реши, че не харесва класното й по английски, отново я лиши от ключовете, но този път и от билета, който беше взела за събота вечер за концерта в Кеймбридж. Това обаче не я притесни. Тя се качи на трамвая и отиде с Роби на парти в Бостънския университет.

Джон не беше очарован й от бележките й за годината през юни.

— Просто трагично — каза той и хвърли уличаващия бележник върху бюрото в библиотеката.

Пам беше научила бележките си преди няколко дни и още оттогава се подготвяше за гнева на брат си.

— Беше много натоварено. Не трябваше да избирам биологията. Тя ми отне толкова много време, че обърка всичко останало.

— Това, което те е объркало, няма нищо общо с училището. По-скоро е свързано с компанията, с която се движиш. Вечно си навън. И другите ли се справят толкова лошо като теб?

— Оценките ми не са чак толкова лоши. Наистина! Знаеш, че имам проблеми с математиката, но догодина такъв няма да съществува, защото ще учим геометрия, а тя е много по-лесна от алгебрата.

— Имаш четири минус по история.

— Това е, защото цялата оценка зависи от три теста, а аз не се справям добре с тестовете на господин Харис. Винаги го слушам и се опитвам да разбера какво иска да каже, но всеки път бъркам.

Явно обаче този аргумент нямаше да мине пред Джон:

— Ако учеше всичко, което ви е давал, щеше да бъдеш готова, като те вдигне, независимо какво те пита.

— Аз уча всичко.

— Не искаш ли да имаш висок успех?

— Искам.

— Защо тогава не го повишиш? Когато човек реши да направи нещо, той успява. Не беше толкова отдавна времето, когато и аз бях ученик, за да го забравя. Ако работиш упорито, се справяш добре.

Джон не мигаше. Изглежда, дори и не дишаше, което винаги успяваше да изненада Пам. Той като че ли упражняваше такъв тотален контрол над тялото си, че всичките му функции се свеждаха до оптималния си минимум. Джон беше просто една хладна машина.

— Проблемът — продължи той с отвращение — е, че единственото нещо, върху което старателно работиш, е личният ти живот. Мисля, че ще трябва да ходиш на уроци по биология през лятото.

Стомахът на Пам се сви на топка.

— Не мога да ходя на уроци през лятото, Джон! Вече се записах за екскурзията на запад. Тръгваме след две седмици.

— Ще запълнят бройката с някой друг.

— Но аз очаквах това пътуване с такова нетърпение! Броях дните до тръгването!

— Ако беше прекарала по-малко време в броене и повече в учене, сега всичко щеше да е наред.

— Моля те, Джон! — щеше да полудее, ако й се наложеше да виси в Бостън през цялото лято. Това беше единственият й вариант, след като Джон й беше казал, че не може да прекара две седмици в Мейн. — Ще направя всичко, което кажеш! Ще работя с частен учител, като се върна, следващата есен ще помоля за извънредни консултации, всеки ден след училище ще се връщам веднага да уча. Ще се справя, обещавам! Също така трябва да ти кажа, че всъщност има значение само първата година и ако се справя добре на изпитите, управата на колежа няма да се заяжда с мен заради една оценка.

— Една оценка ли?

Пам нямаше намерение да спори:

— Е, няколко.

— Ще си помисля за това.

— Ще го направиш, нали? — замоли се тя, без да я е грижа за достойнството й. Беше й омръзнало да се чепка с него, да губи, да бъде наказвана и да се измъква крадешком. Седем седмици далеч от къщи щяха да й се отразят чудесно.

— Казах, че ще си помисля — той й подаде обратно документа. — Прибери си го, че ми е неудобно да го гледам.

Тя взе бележника си и излезе, тъй като знаеше от опит, че по-нататъшните спорове изобщо нямаше да помогнат на нейната кауза. Джон се държеше, както обикновено. Щеше да я държи в напрежение и да се наслаждава на страданията й.

А тя наистина страдаше. Гневеше се както на него, така и на себе си. Учебната година беше завършила, приятелките й се бяха разпръснали и тя нямаше никакви развлечения. Стараеше се да се държи покорно и да бъде винаги на разположение, когато Джон си беше вкъщи, но той не даваше и най-малкия признак накъде клони. Беше абсолютно доволен да я гледа как се измъчва.

Тъй като имаше нужда да му направи напук — въпреки че това едва ли щеше особено да й помогне за пътуването, — един ден рано следобед тя излезе от къщи и замина за Тимини Коув. Първо се отби в планината да види Саймън и останалите мъже. Когато се увери, че Кътър я е видял, тя се запъти към потока в гората.

Кътър пристигна малко след края на работния ден. Когато видя високата му фигура да изниква между дърветата, Пам почувства обичайното вътрешно просветление. Усмихна се широко, стана от скалата и се затича да го посрещне. Кътър я вдигна на ръце и я завъртя. Когато краката й отново докоснаха земята, той все още не я пускаше.

— Божке, колко си пораснала! Направо не можах да те позная! Изглеждаш съвсем различно, не както в джинси.

Пам носеше къса бяла пола, бледолилав пуловер и обувки с нисък ток. Беше облечена така от сутринта, а тогава не бе очаквала да излиза от Бийкън Хил. Импулсивното й желание да се махне от Бостън бе дошло толкова внезапно, че и през ум не й бе минало да се преоблече. Обаче сега, когато видя възхищението в очите на Кътър, се зарадва, че не го беше направила.

Той нави една къдрица от косата й около пръста си и я подръпна лекичко:

— Колко си хубава, Пам!

Джон й беше казал същите думи неотдавна и в същото време бе погледнал към гърдите й. Пам неочаквано се почуди дали и Кътър беше забелязал, че тя се закръгляше на това място. Може би даже беше почувствал гърдите й, когато я прегърна. Неочаквано бузите й пламнаха.

— Благодаря — каза тя. Просто не можеше да задържи погледа си, прикован в неговия. Очите й се отклониха, после се върнаха обратно. — И ти изглеждаш доста добре — внезапно й хрумна, че с неговата височина и широки рамене, както и с дългата му кестенява коса, която никога не изглеждаше мръсна, но винаги беше разбъркана, той беше по-красив от всичките й познати в Бостън. — Как си?

— Добре. Водя битки със Саймън. Опитвам се да издействам половин час почивка на обед. Държа се настрана от Джон. А ти?

— И аз като теб. Долу-горе.

Но Кътър продължи да я наблюдава изпитателно.

— Изглеждаш уморена — рече накрая той и Пам разбра защо бе имала такава крещяща нужда да го види. Кътър бе загрижен за нея, както никой друг. Той представляваше нейното убежище, при което можеше да дотича винаги когато се чувстваше самотна и отчаяна. Кътър я познаваше и разбираше, посвещаваше й цялото си внимание.

Двамата веднага седнаха един до друг на скалата и тя му разказа цялата история за бележките си и за Джон, както и за екскурзията, на която бе съмнително дали щеше да замине. Също така му каза, че Джон знае, дето двамата продължават да се срещат.

— Той си има свой човек тук, Кътър. Веднъж ти се пошегува с това, но мисля, че е истина. Джон знае, че прекарвам повече време с теб, отколкото с другите.

Чертите на Кътър се изостриха, както винаги при споменаването на Джон.

— И на теб ли си го изкарва?

— Не още, но постоянно ме държи в напрежение.

— Типично за него.

— Кой, мислиш, ни шпионира?

Кътър остана втренчен в отсрещната страна на потока толкова дълго, че Пам също погледна нататък, като се чудеше дали там нямаше някой. Дърветата бяха отрупани в листа, свежи и безбройни, каквито можеха да бъдат само през юни. Сенките бяха дълбоки, макар че до залеза оставаше още много време. Пам не можа да различи нищо.

— Не съм сигурен — каза накрая той и я погледна. — Но ти все пак дойде.

— Разбира се.

Кътър се усмихна леко, просто ъгълчетата на устните му потрепнаха, и задоволството му пролича.

— Джон знае ли къде си сега?

— Ще разбере, когато се прибере от работа и намери бележката ми. Първо мислех да му напиша, че отивам у една приятелка, но после се сетих, че някой може да ме види тук. Ако Джон ме хване да лъжа за това, ще се простя с екскурзията.

— И кога е тя?

— Идният четвъртък.

— А ти искаш ли да отидеш?

— Бих искала да прекарам лятото тук, но Джон не ще и да чуе — тя пъхна ръце под коленете си, изскърца със зъби и отметна глава назад. — До гуша ми дойде, Кътър! Той е просто невъзможен! Решава кое е важно, забравя затова, което не е, и приема всичко толкова насериозно, сякаш ей сега ще дойде краят на света. Какъв педант!

Кътър постави длан върху камъка зад гърба й.

— Няма да споря с теб по този въпрос — каза той и я погледна още по-нежно. — За колко време си тук?

— За малко. Трябва да се върна късно тази вечер.

— Но ти не можеш просто ей така да се обърнеш и да шофираш още три часа!

— Искаш да дойдеш с мен ли? — каза тя шеговито, а после усмивката й помръкна, очите й се разшириха и го сграбчи трескаво за ръката. — Хайде, Кътър! Ела с мен! Можеш да отседнеш от другия край на парка, в „Паркър Хаус“. Много искам да ти покажа града! Ти никога не си бил там, а аз знам всичко, което трябва да се види. Ако Джон ми разреши, ще замина след пет дни, а ако не, ще имаме още повече време. Ще бъде много забавно. Наистина това ми се иска най-много от всичко! Даже няма да имам нещо против да се откажа от екскурзията, ако ти дойдеш в Бостън.

Пам почувства как мускулите на ръката му се свиха още преди да усети твърдостта в гласа му.

— Джон направо ще пощурее от радост, ако разбере това.

— Джон изобщо няма да разбере! — извика тя и продължи бързо: — Знаеш ли, Бостън е толкова голям, че Джон изобщо няма да разбере, че си там. Ще останем незабелязани сред тълпата. Няма да ми е за пръв път. Той не знае и половината от това, което правя, и тъй като няма да очаква…

— Не е много добра идея, Пам.

Тя веднага пусна ръката му.

— Защо не?

— Първо, защото съм на работа.

— Вземи си отпуска.

— И второ, защото ако той разбере, ще си имаш големи неприятности.

— Няма да разбере — каза тя, този път по-нервно.

Гласът на Кътър прозвуча дрезгаво:

— И трето, защото и без това ми е достатъчно неприятно, че съм под неговата шапка в работата си. Проклет да бъда, ако отида в Бостън, само за да се озъртам дали той не е някъде наблизо! — помълча малко и промърмори: — Освен това вече съм бил в Бостън.

Пам знаеше, че Кътър не обича Джон, но до този момент не бе предполагала колко дълбоко е това чувство. Също така за пръв път чуваше, че той е ходил и по-рано в Бостън. Но преди да успее да го попита каквото и да било, някакъв шум от гъсталака привлече вниманието й. Почти в същото време Кътър сложи ръка на крака й, за да я накара да замълчи. Двамата се заслушаха, притихнали и неподвижни. Гледаха право към мястото, откъдето бе дошъл шумът.

— Какво е това? — прошепна тя.

Той се наведе по-близо към нея. Пам почувства успокояващото докосване на ръката му върху гърба си.

— Не съм сигурен.

— Стъпки?

— Като че ли да…

— Човек?

— Аха.

Двамата бяха приближили лицата си на не повече от инч и шепотът им се смесваше:

— Мислиш ли, че може да е шпионинът на Джон?

— Не.

— Защото не се крие ли?

— Не, защото е твърде дребен.

— Кой ли е тогава?

Когато Кътър не отговори, тя вдигна поглед към него. Очите му бяха свикнали с гората и гледаха напрегнато или поне така й се струваше. Лицето му беше в сянка. Беше стиснал зъби и брадичката му изглеждаше ъгловата. Пам се почуди дали това беше от напрежение, или си беше обичайната му физиономия. Интересно, не го бе забелязала преди това. Може би защото винаги го бе възприемала като цялостен образ.

Устните му се раздвижиха:

— Земната пчела — прошепна той и напрежението в чертите му изчезна толкова бързо, колкото беше дошло.

— Какво?

— Това е Земната пчела.

Измина цяла минута, докато мозъкът й зарегистрира думите, и още една — докато разбере за какво ставаше въпрос. Тя с мъка отдръпна очи от лицето му и погледна по посока на шумоленето. От гъсталака изникна дребно същество.

Пам обичаше повечето от хората в Тимини Коув, не харесваше само малко от тях, но се страхуваше само от един. Това беше Земната пчела — съсухрена старица, която даже и през най-горещите летни дни се обличаше в няколко ката тъмни дрехи. Според Пам тези дрехи бяха единственото нещо, което покриваше костите й, и че даже и да бе имала някаква плът, тя беше изчезнала през сто и двадесетте години от живота й. Тази възраст, разбира се, бе определена въз основа на слухове, които сигурно бяха доста преувеличени, но все пак Земната пчела бе доста зловеща личност. Живееше в някаква землянка, която не се различаваше много от къртича дупка. Всъщност и това беше слух, тъй като малко бяха хората, които наистина бяха виждали жилището й. Земната пчела, изглежда, се изхранваше сама. Бродеше по цял ден из горите и събираше билки и корени и макар никога да не беше сторила нищо лошо, хората я отбягваха. Бяха я нарекли така заради бръмчащия й говор.

Пам се наведе по-близо към Кътър и прошепна:

— Какво ли прави тук?

— Сигурно търси гъби — прошепна той в отговор.

— Защо пък именно тук?

— Защото тук има хубави гъби.

— Но това не е нейната гора, а твоята.

Той се засмя тихо.

— Не съвсем.

— Знаеш какво искам да кажа. Кътър, тя идва право към нас!

— Всичко е наред. Няма да ни направи нищо лошо.

— Сигурен ли си?

— Имай ми доверие.

Пам, разбира се, му имаше доверие. Можеше да му повери дори живота си. Сгушена в него, тя не се боеше и наполовина толкова, колкото ако беше сама.

Старицата се приближи с провлачени стъпки и спря точно пред тях. Воднистите й очи се спряха на Кътър и Пам видя как той кимна леко за поздрав. След това Земната пчела погледна към Пам и очите й сякаш пронизаха момичето. Пам едва успя да се усмихне и да каже:

— Здравейте.

Воднистите очи я гледаха сякаш цяла вечност. След това съсухрената ръка се показа от джоба на нещо, което приличаше на протрита кожена торба, преметната върху износена рубашка, която пък, от своя страна, бе навлечена върху оръфана рокля. И трите бяха в различни оттенъци на сиво-кафяво. След това ръката бръкна в друга торба, този път брезентова, тъмночервена и като че ли най-нова от всичките.

Когато ръката отново се показа, тя стискаше букетче цветя, които веднага подаде на Пам.

— Дизалии — избръмча тъничкият й глас.

— Диви азалии — преведе тихо Кътър и бутна незабелязано Пам по гърба.

Пам взе цветята. Беше виждала диви азалии в гората и преди, но никога с такъв нежнорозов цвят. Земната пчела й направи знак да ги помирише и момичето ги поднесе към носа си. Ароматът им беше почти толкова нежен, колкото и цветът им.

— Благодаря — каза тя. — Прекрасни са.

Още преди Пам да изрече последната дума, старицата се обърна и продължи с провлачените си стъпки към гората. Момичето задържа цветята до носа си, докато наблюдаваше как сбръчканата фигура се смеси с дърветата и изчезна.

— Странно — прошепна тя едва тогава и остана още малко сгушена в Кътър. После свали цветята и вдигна поглед към него. Това, което я учуди най-много, беше не напрегнатото му изражение, а мирисът му. Беше й познат като нещо, отдавна прието за дадено, но и някак нов, сякаш току-що се беше пробудила. Той не миришеше нито на афтършейв като Джон, нито на кожено яке като Роби. Миришеше на земя и пот, на мъж.

Пам усети как стомахът й се присви неспокойно, затова се отдръпна от Кътър и стана. След това отново поднесе цветята към носа си и каза:

— Трябва да тръгвам.

Кътър се изправи.

— Мога ли да те поканя на вечеря?

Въпреки че това бе най-хубавото нещо, което можеше да се измисли, тя почувства странна неловкост.

— Можем да си спретнем нещо у вас — бяха го правили много пъти, а след това ядяха на верандата. Беше забавно и познато.

Но Кътър поклати глава:

— Искам да те изведа някъде навън. Никога не съм правил това. Тази вечер изглеждаш толкова хубава и пораснала! Ще приемеш ли?

Пам почувства, че сърцето й започва да се разтапя.

— Има едно място в Норуей — продължи той. — Можем да отпразнуваме завършването на учебната ти година.

— Не си длъжен да…

— Може да не те виждам дълго време.

Очите на Пам се изпълниха със сълзи. Точно в този момент тя с радост би се отказала от екскурзията заради няколкото уикенда, които можеше да прекара в Тимини Коув. И преди й се беше случвало да не вижда Кътър седем седмици, но никога не ги бе прекарвала толкова далеч. Едва сега разбра колко успокояващо й действаше мисълта, че той се намира само на три часа път с кола.

— Добре — каза тихо тя.

Двамата се върнаха в дома му. Кътър си взе душ и се преоблече, а след това я заведе на вечеря. Пам се беше хранила и в по-шикозни ресторанти и с по-хубави ястия, но никоя вечеря досега не й се бе струвала толкова приятна. Споменът за нея се задържа по време на дългото шофиране обратно към Бостън и през напрегнатите дни, които последваха.