Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Джон не можеше да бъде сигурен кога беше моментът, в който страхът от баща му се беше превърнал в презрение. Това беше постепенен процес, започнал в ранните му юношески години, когато си създаваше елитна група от приятели, продължил през пубертета, когато височината му даваше чувство на увереност и равенство с Юджийн, и стигнал кулминацията си при развода на родителите му и последвалата смърт на майка му.

Джон не съжаляваше, че страхът си беше отишъл. Доста след детството можеше да си припомни съвсем ясно трепета, който изпитваше, когато гласът на Юджийн му показваше, че отново е разочаровал баща си. Понякога беше заради външния му вид: „Твърде модерно е, за Бога!“ Понякога заради начина, по който действаше: „Момче, недей да бъдеш такова дърво, къде остана чувството за авантюра?“ Понякога бе свързано с бизнеса: „Какво искаш да кажеш с това, че не искаш да работиш в мините?“ Не само гласът го караше да трепери, а също гневно проблясващите очи и бузите, които почервеняваха ядно.

— И без това имаш пред себе си цяло лято, в което няма какво друго да правиш. По дяволите, когато бях на твоята възраст, вече бях ринал три години тор във фермата на Грейди!

Тогава Джон се отдръпна назад към облицованата с дърво стена на стаята си, но боядисаният бор не предлагаше никаква защита срещу бащата, който не го харесваше.

— Защо трябва да работя? — попита той с тъничкия си глас на осемгодишно момче.

— За да се учиш. Освен това няма да правиш нищо убийствено. Ще помагаш на другите с някои дреболии, като носене на вода и изпълняване на дребни поръчки. За Бога, че аз да не съм надзирател на роби?

Това изобщо не прозвуча утешително за Джон, тъй като и без това си нямаше представа какво означава „надзирател на роби“. Думата „работа“ беше достатъчна. А думите „Тимини Коув“ звучаха още по-ужасно. Първият му спомен от това място беше, когато се изгуби в гората, затова винаги когато отидеше там, изпитваше същото чувство, че се е изгубил. В Тимини Коув беше пълно с хора, които се обличаха различно от него, не живееха като него и не харесваха нещата, които той правеше.

— Искам да остана тук — възрази той, но гласът му прозвуча пискливо редом с въпроса на баща му.

— И какво ще правиш?

— Ще си играя с Тими и Дъг.

— С Тими и Дъг? И защо?

— Харесвам Тими и Дъг.

— Е, това е чудесно, защото те са ти братовчеди, но това, което можеш да научиш от тях, не струва и пукната пара. Моето уважение към семейството на майка ти, но те имат богатството си, откакто пуританите са се заселили по тези земи. Затова и няма нужда да работят, за разлика от нас, семейство Сейнт Джордж — гласът му прогърмя така, че Джон подскочи. — За Бога, достатъчно си си играл тук! Майка ти постоянно те кара да се разкарваш напред-назад с цяла тумба други момчета с интересни имена! Е, стига ти толкова! В Тимини Коув също има интересни имена, но момчетата там могат да те научат на много повече неща за живота, отколкото който и да било Салтънстол. Така че това лято ще си играеш с Дъфи, Гринлийф и Пелетие и междувременно ще схванеш това-онова.

Тъй като нямаше друг избор, Джон положи всички усилия. Той работи за баща си през цялото лято, колкото и да не му се искаше. Не му харесваха мръсотията, миризмата и мъжете там. Най-вече не му харесваше и това, дето Юджийн постоянно му крещеше. Според баща му той не можеше да направи нищо както трябва. Ако го изпратеха да донесе някакъв инструмент, Джон донасяше друг. Ако го изпратеха за аптечката, донасяше я твърде бавно. Ако го изпратеха за вода, разливаше по-голямата част от нея по пътя. Джон знаеше, че Юджийн крещи и на другите, но никога толкова високо, колкото на него.

Все пак момчето се научи. През това и следващите няколко лета изучи всички процеси в мината: кога се използват чук и длето, как се отваря с взрив нов джоб, как трябва да се полагат грижила всяко кристалче, което бива извадено от земята. Също така научи, че не иска да прекарва остатъка от живота си в семейния бизнес, ако това означава да бъде постоянно с мъжете от мината, и със сигурност не го иска, ако това означава да работи с баща си.

Баща му и мъжете от мината си приличаха. Юджийн беше един от тях, кореняк. Нямаше значение, че той беше шефът, че живееше в най-голямата къща в града, и че притежаваше даже още по-голяма в Бостън. Той пиеше, разказваше вицове, прекарваше с останалите съботните утрини на изтърканата кафява пейка в градската градина и се поздравяваше с всички. Пасваше си на Тимини Коув така, както можеше да пасне само един местен.

Джон никога не успя. Беше роден в Бостън и прекара първите години от живота си в спретнатата малка къщичка близо до Бруклин, преди баща му да купи Бийкън Хил. Джон обичаше града. Намираше го величествен и аристократичен, цивилизован по начин, по който Тимини Коув никога не можеше да бъде. Разбираше, виждаше това през очите на един Райт, а Райт означаваше човек с положение.

Юджийн Сейнт Джордж нямаше никакво положение. Може и да беше израснал малко, след като се беше оженил за майката на Джон, но когато ходеха някъде семейно, се виждаше, че Сибил е тази, която печели уважението. Не че Юджийн не притежаваше свое собствено достойнство. Той изглеждаше както трябва и говореше каквото трябва. Джон винаги се чудеше как баща му прави това, след като произхождаше от това диво място и всичко останало, докато един ден не намери книга за етикета, разтворена на масата в библиотеката. И така, Юджийн никога не ги поставяше в неудобно положение, но и не правеше впечатление на обществото в Бостън.

Джон разбра твърде рано колко неприятно е да си Сейнт Джордж. Много пъти, когато отиваше в дома на някой приятел, чуваше вик от вратата: „Дошло е момчето на оня Сейнт Джордж!“ с тон, който го караше да преглъща мъчително и да вирва още по-високо брадичка. Според него името трябваше да звучи кралско, но на езика на хората със синя кръв не беше. Още тогава разбра, че му предстои тежка битка за място под слънцето.

Това, което никога не му стана ясно, като се имаше предвид семейството на майка му, беше как така й бяха позволили да се омъжи за човек като баща му. Сибил и Юджийн принадлежаха към съвсем различни светове. Сибил беше истинска дама, а Юджийн, колкото и да се стараеше да бъде джентълмен, достоен за нея, като че ли никога не успя да изглежда кой знае колко обучен.

— Силата — бе казала веднъж навремето майка му и се беше усмихнала широко. — Силата е нещо много вълнуващо в един мъж.

Но Джон не можеше да разбере това. Не намираше нищо вълнуващо в мръсотията или потта. Семейство Райт нямаха нищо общо с тези неща и живееха достатъчно вълнуващо, като прекарваха времето си между Бостън и Кейп Код. Понякога сякаш и майка му виждаше това, защото имаха ужасни спорове с баща му относно купуването на лятна къща и присъединяването им към клуба. Юджийн не искаше да прави нито едното от двете. Казваше, че имал достатъчно време в Тимини Коув и Бостън. Ако искала да летува в Кейп, Сибил можела да отиде там с родителите си.

И тя го направи през следващите едно-две лета, докато Джон се измъчваше с Юджийн в Мейн. По времето, когато беше достатъчно голям, за да разбере какво имаше предвид майка му като говореше за „силата“ в един мъж, родителите му се разделиха.

Това беше неизбежно, но начинът, по който стана, не беше както трябва. Дори и на петнадесет Джон успя да го усети. Един ден Юджийн просто заяви, че искал развод и щял да плати на Сибил да подаде първа молбата, също така щял да плати и пътя й до мястото, където щели да им го дадат без отлагане. Каза, че ако възразяла, той просто щял да се премести в Мейн и да й предостави възможността или да дойде с него като добра съпруга, или да поеме вината за този развод. Всичко зависело от нея, дали щяло да бъде рано или късно, повече или по-малко болезнено.

Сибил беше просто съсипана. Тя не искаше развод. Такива неща просто не се правеха. Те бяха признак за провал.

Но семейство Райт, които никога не бяха харесвали Юджийн, мислеха другояче. По тяхно мнение Сибил се беше омъжила много под нивото си и сега просто се освобождаваше от мъж, който с течение на времето щеше да се превръща в неин товар. Това беше и версията, която разпространиха сред приятелите си. Джон я чу неведнъж. Тъй като живееше с майка си през цялото време, освен през лятото, той беше изложен на влиянието на семейство Райт много повече от преди. Не се обиждаше, когато хората критикуваха Юджийн. Юджийн беше от по-ниска класа, фактът, че Джон беше избрал да живее с майка си в Бостън, означаваше, че той беше неин син, както и истински Райт по всичко, освен по името си.

Постоянно си повтаряше това, макар и огледалото да му показваше точно обратното. Вече бе станал доста едър, висок и широк в раменете, очите му проблясваха живо, когато беше ядосан, и гласът му звучеше уверено дори и когато не се чувстваше такъв. Беше красив дявол и го знаеше, но на шестнадесет години изглеждаше точно като баща си на тази възраст, ако наблюденията на кореняците, които се изтягаха на верандата пред пощата в Тимини Коув, бяха верни. Но според него елегантността му се състоеше в кожата, по-малко червендалеста и по-гладка от тази на баща му, и косата, по-тъмна, по-мека и по-лесна за поддържане.

И, разбира се, от него се излъчваше класа, физическите качества сами по себе си не означаваха нищо. Джон си казваше, че по-важно в живота е какво можеше да направи с физиката си и именно в това отношение превес взимаха гените на семейство Райт. Момчето смяташе, че на шестнадесет излъчва повече класа, отколкото баща му изобщо някога щеше да има. Можеше да отиде навсякъде, да прави всичко и да бъде уверен в себе си заради средата, в която живееше. Познаваше хората, които трябваше, и ако някои от тях все още се отнасяха към него с подозрение, той си казваше, че това ще отмине с времето.

Животът в Бостън му компенсираше всичко. Джон посещаваше най-престижното подготвително училище, носеше най-хубави дрехи, играеше редовно тенис на кортовете в клуба на дядо си и ходеше на партита колкото му душа искаше. Юджийн му купи кола, с която да ходи до Мейн и обратно, но Джон изпитваше перверзното удоволствие да я използва за всичко друго, но не и за тази цел. Колата беше нова и лъскава, точно какъвто не беше Тимини Коув, и момичетата просто си припадаха по нея. Джон нито за момент не се почувства виновен, че се фука с нея. Все пак той беше един от привилегированите.

Безгрижното пируване му даваше известна утеха в това, че само седмица след развода Юджийн се ожени повторно. Това беше изненада за Джон, чието внимание беше съсредоточено върху собствената му, а не върху тази на баща му сексуалност. И през ум не му беше минавало да свързва баща си с друга жена.

Преди да успее да реагира по какъвто и да било друг начин на този брак, Джон вече трябваше да се справя с реакцията на майка си. Първо беше слисана, след това ужасена и най-накрая бясна от това, че не беше разбрала какво става. След като подреди частите от мозайката, тя осъзна, че Юджийн е имал връзка с Патриша в продължение на повече от година. Болката от това сякаш я съсипваше много повече от самия развод. Като че ли нещо в нея се пречупи и тя загуби желание да се занимава с каквото и да било, включително с Джон.

Той също беше бесен. Отдавна бе решил, че баща му не струва кой знае колко, но след повторния му брак това мнение падна още по-ниско. Джон се чувстваше лично обиден от постъпката на баща си. Болката, която изпитваше майка му, изобщо не можеше да се сравни със собственото му унижение, защото слухът се разпространи бързо. За няколко седмици целият Бостън разбра, че Юджийн си е взел втора жена, че тази жена била много по-млада от него и явно в напреднала бременност. Джон получи немалко закачки от приятелите си в училище, даже и от родителите им. Въпреки че преглъщаше всичко с подходящия за случая аристократичен хумор, вътрешно кипеше.

Юджийн явно беше забелязал това, защото преди да представи сина си на Патриша, го отведе настрана и го предупреди:

— Не го казвай, Джон. Не го казвай, ако си знаеш интересите. Нямам нищо против да изпитваш лоялност към майка си. Обратното щеше да бъде странно. Но няма да ти позволя да разстройваш жена ми. Ще й засвидетелстваш нужното уважение дори това да те кара да се задавяш!

— И сигурно ще е така — промърмори Джон.

— Я пак повтори, синко?

Джон трябваше да знае по-добре, трябваше през тези години да е разбрал, че не може да спечели, но бе сдържал гнева си твърде дълго време.

— Ти си я чукал още докато си бил женен за майка ми! Затова ли се ожени за нея, защото е бременна от теб?

Юджийн го погледна гневно, със свити юмруци и зачервено лице.

— Ожених се за нея, защото я обичам.

— А майка ми? Какво стана с любовта, която би трябвало да изпитваш към нея?

— Понякога нещата се променят и любовта си отива.

— Ако си отива, тогава не струва и пет пари! Значи ще обичаш тази жена, докато любовта с нея отново си отиде, и ще я захвърлиш, така ли? И няма ли тя да изпитва същата болка като майка ми? Тази…

— Името й — процеди бавно Юджийн — е Патриша.

— … сигурно е адски глупава…

— Внимавай, момче!

— Искаш от мен да я уважавам, когато е отнела женен мъж от съпругата му? Кои жени правят това, ще ми кажеш ли? Майка ми все още беше твоя съпруга. Ти уважаваше ли я, докато се въргаляше в леглото с Патриша?

Въпреки че беше толкова страстен и импулсивен, Юджийн никога не използваше юмруците си като отдушник на гнева. Джон го усещаше подсъзнателно и като потвърждение на това баща му държеше ръцете си плътно до тялото.

— Стъпваш на несигурна почва, момче!

— Защо, какво още можеш да ми направиш? Да крещиш? Давай! Викай, колкото си щеш! Свикнал съм. Не можеш ли най-сетне — дръзна да добави той в яда си — да разбереш какво си направил и защо вече изобщо не ме интересуваш? След две години ще стана на осемнадесет. Тогава дори няма да има нужда да идвам, когато ме повикаш.

Но Джон беше подценил баща си, който процеди все така бавно и зловещо, със здраво стиснати зъби:

— Не бъди толкова сигурен. Аз съм твоето бъдеще, Джон. „Сейнт Джордж Майнинг“ е твоето бъдеще.

— Не и ако не го искам.

— Ще го поискаш, и още как! — изрева Юджийн. — Защото в момента, в който ми обърнеш гръб, ще те отпиша! И парите ще секнат, синчето ми! И недей — вдигна той предупредително пръст — да си мислиш, че Райтови ще те издържат, както на теб ти се иска. Има нещо, което не знаеш за хора като тях. Мислиш, че живеят в разкош? Я погледни по-отблизо! Къщата в Кейп е тяхно притежание от три поколения насам и е порутена до крайност. Членството в клуба е било откупено някога за вечни времена от един Райт, който е бил негов учредител. Виждал ли си някога леля ти и чичо ти да си купуват луксозни дрехи? Или да отидат със самолет до Ню Йорк за уикенда? Братовчедите ти не получиха коли за рождените си дни. Всъщност, синчето ми, тези хора имат произхода, миналото и парите, но никога не се разпускат. Така че, ако си мислиш, че можеш да разчиташ на тях да те издържат, докато ти си пилееш времето и си вириш носа, грешиш — след като видя, че отново е взел надмощие, Юджийн си пое дъх и продължи: — Ти имаш нужда от парите ми, Джон. Помисли малко и ще видиш, че съм прав.

Джон понечи да възрази, но не му достигна смелост. Не знаеше дали наистина семейство Райт е пресъхнал кладенец, но знаеше, че в „Сейнт Джордж Майнинг“ имаше пари. Той обичаше хубавите неща, а те струваха пари. Така че, докато не намереше друг вариант, нямаше нужда да рискува да бъде обезнаследен.

Така че се запозна с Патриша и трябваше да мобилизира всичките си натрупани през годините задръжки, за да бъде учтив. Клюката обаче не го беше подготвила напълно. Че Патриша беше омъжена, беше, потвърждаваше го халката, която блестеше на пръста й. Че беше бременна, беше, това пък се потвърждаваше от изпъкналия й корем. Но Джон си бе представял жените, които крадат чужди съпрузи, по-нахакани. А Патриша беше хубава и нежна, омразно хубава и нежна.

Също така и много, много млада. Клюката беше намекнала за това, но Джон не бе подготвен за възраст, по-близка до неговата, отколкото до тази на баща му. Оказа се, че Патриша е на двадесет, а Юджийн — на четиридесет и седем, което беше най-странното, най-гадното нещо в цялата история.

Джон не можеше да се върне достатъчно бързо в Бостън, не толкова, за да докладва какво е научил, тъй като беше твърде отвратен, за да го признае. Имаше нужда да се върне към собствения си живот и да окаля баща си и неговата много млада и много бременна жена.

Може би щеше да успее, ако Сибил не се беше разболяла внезапно. Диагнозата беше рак, а прогнозите — сдържани. Направиха й операция, после още една и въпреки че Райтови често идваха на свиждане, Джон бе този, който постоянно седеше до нея. „Толкова приличаш на баща си!“, казваше тя с усмивка в мъглявите моменти точно преди да потъне в наркотичните си сънища. Въпреки че Джон мразеше сравнението, знаеше, че може да го понесе, стига то да й дава някаква утеха. Явно нищо друго не можеше да направи това. Летаргията, която я беше налегнала след женитбата на Юджийн, сега се беше удесеторила. Докторите й казваха да се бори, Райтови и казваха да се бори, Джон й казваше да се бори, но тя не искаше.

Седем месеца след като ракът беше открит, тя почина. Така Джон, едва на седемнадесет години, беше зашлевен в лицето от истината за живота и смъртта. Мъката му беше силна и сложна. Изпитваше страх, объркване, гняв и гордост, която го спираше да не споделя чувствата си с другите, за да не го помислят за слаб. Той криеше добре чувствата си, натикваше ги дълбоко в едно мрачно кътче на съзнанието си, покриваше ги с грижи, свързани с оцеляването. Защото сега това беше името на играта. Не само че Сибил си беше отишла, но и никой от семейство Райт не покани Джон да отиде да живее при тях. Младежът беше изненадан, когато разбра, че нямаше нужда да уважават Юджийн, за да се страхуват от него. Заобикаляха Юджийн отдалеч, което означаваше, че не си пъхат носа в работите, свързани с Джон.

Всички илюзии на младежа бяха напълно разбити. Чудеше се какво става с пословицата, че кръвта вода не става. Не беше ли достатъчен фактът, че е син на майка си, за да остане в кръга на Райтови? Но те го оставиха да си отиде. Джон трябваше да си признае, че онова, което му беше казал баща му онази вечер в Мейн, е вярно. Когато ножът допреше до кокала, помощта нямаше да дойде от семейство Райт, не и сега, когато Сибил си беше отишла.

Няколко седмици след смъртта й Юджийн премести Патриша и новородената й дъщеря в градската къща Бийкън Хил, на която така и никога не смени името. Ако бе способен на някаква благодарност, Джон може би щеше да благодари на баща си, задето го бе издържал през последната година в гимназията, вместо да го принуди да отиде да живее в Мейн. Но Джон не беше способен на такова нещо. Той виждаше преместването на Патриша като обида към паметта на майка му. Нещо повече, виждаше го като неприятелска окупация. Враговете бяха Юджийн и Патриша. Сибил беше мъртва и те бяха виновни за това. Дори и бебето носеше някаква вина. Макар и Юджийн да отричаше, Джон все още беше убеден, че това бе най-сигурният начин една жена да накара мъжа да се ожени за нея.

Само че беше като в капан. Искаше му се да си събере багажа и да се махне, но парите бяха в ръцете на баща му. Седмичната издръжка на Джон нямаше да му стигне задълго. Това, че скоро щеше да навърши осемнадесет, нямаше никакво значение. Двадесет и пет беше магическото число, както и „скромната сума“, както се изразяваше баща му, когато назоваваше парите, които Джон щеше да получи на тази възраст, ако не желаеше повече да се занимава със „Сейнт Джордж Майнинг“. В противен случай издръжката щеше да продължи до завършването на колежа, а след това му се полагаше заплата от компанията. Сумата щеше да бъде достатъчно щедра. Джон нямаше да има основания да се оплаква, докато беше в семейния бизнес.

Би крещял от гняв, ако не се срамуваше от това. Разбира се, в дълбините на съзнанието си продължаваше да сипе ругатни. Имаше богати приятели, приятели с възможности, приятели, които трябваше да впечатлява. Това, че живееше с баща си, изобщо не подпомагаше изграждането на репутацията му. Юджийн беше и щеше да си остане миньорът от Мейн в съзнанието на тези, които имаха значение. Джон знаеше, че щеше да му се наложи да работи с двойно усърдие, за да измие това петно и да докаже на градските си приятели, че струва нещо. Трябваше да си изгради образ на самоувереност, богатство и изтънченост.

Значи имаше нужда от пари. Беше като просякът от поговорката, който не можеше да избира харизаното му, и той страстно мразеше тази си роля. Ежедневието му се превърна в истинско мъчение. Въпреки че прекарваше колкото се може повече време извън къщи, неизбежно се сблъскваше с Патриша. Тя го притесняваше повече от Юджийн и бебето, което не правеше почти нищо друго, освен да яде и спи. Презираше я, презираше я за това, че беше впримчила баща му, за това, че в началото на брака си е била бедна, отчаяна и бременна, и че оттогава не се е отделяла от Юджийн. Презираше я и за това, че беше изненадващо вежлива с него. Но най-вече я презираше заради младостта й хубостта й.

В началото му беше твърде трудно да се отнася учтиво с нея. След време тази учтивост му стана навик. Реши, че е по-лесно да сдържа чувствата си и да прави, каквото се очаква от него, вместо да предизвиква гнева на баща си. Но някой ден щеше да го направи. Нямаше намерение да стои в сянката на Юджийн до края на живота си, нито пък да се откъсне от компанията с нищо повече, освен с една „скромна сума“. Според него заслужаваше нещо повече и смяташе да си го вземе.

Но първо трябваше да завърши гимназията, което той направи с необходимите отличия. Знаеше, че Юджийн няма да оцени това, както и факта, че синът му е приет в колежа „Уортън“ към Пенсилванския университет. Ако питаха Юджийн, всяко училище, което можеше да даде на сина му необходимата основа за бизнеса, беше чудесно, след като имаше работа, която да го чака след завършването.

Но Джон положи максимални усилия — разбира се, пред приятелите си демонстрираше небрежност и лекота — за да влезе в този престижен колеж, защото си имаше цел. Академичните отличия и приемането в Пенсилванския университет бяха допълнителни препоръки, които можеше да прибави към името си. Те довършваха образа му на аристократ, на човек, който се стреми към величие и го постига без забележимо усилие. Колежът „Уортън“ беше престижен, удобен за контакти и най-вече далеч от Бостън.

По време на тези четири години той рядко си идваше вкъщи, освен през летата, когато разделяше времето си между града и Тимини Коув. Така му харесваше. Не му се искаше особено много да вижда Патриша и Юджийн, и със сигурност не искаше да вижда бебето. Начинът, по който я глезеха го отвращаваше, въпреки че, трябваше да признае, имаше и много забавни моменти. Когато Юджийн я подхвърлеше във въздуха, Патриша страшно се ядосваше, но не повече от Юджийн, когато тя обличаше малкото момиченце като кукла. Двамата постоянно спореха кое е добро за нея и кое не. Джон сигурно щеше да изпитва състрадание към детето, ако то не беше такава чаровница. От най-ранна възраст тя се подмазваше и на двамата си родители, усещаше какво искаше всеки от тях от нея и му го даваше. Можеше да ги накара да се усмихват, което, що се отнасяше до Юджийн, Джон никога не бе успял да направи.

Не че ревнуваше. Според него никой не можеше да ревнува от едно дете. Той си имаше свой живот, свое бъдеще. Не можеше да си позволи да кара всички да се усмихват. Скоро щеше да дойде и неговият ред.

Затова чакаше. Когато завърши колежа, пое офиса, който Юджийн беше предназначил за него в седалището на „Сейнт Джордж Майнинг“ в Бостън. Ако имаше шанс, щеше да работи в друга компания и в друг град, но възможностите му за избор бяха доста оскъдни. Нито контактите, които бе направил в „Уортън“, нито собствените му приятели в Бостън — повечето от които бяха заети да намерят престижни места за себе си — му дадоха по-добро предложение от това на Юджийн. В някои кръгове беше доста трудно да се проникне, особено на един Сейнт Джордж. Можеше да получи някъде място на начинаещ и дори след време да се изкачи с едно стъпало по-нагоре по стълбицата, но нищо не можеше да се сравни с титлата на вицепрезидент, която го очакваше в Бостън.

И отново всичко беше въпрос на показност. Впечатляващият офис и също тъй впечатляващата длъжност бяха ценни сами по себе си. Те бяха част от образа, който той се стараеше да си изгради, и вървяха ръка за ръка с вечерите в „Лок Обер“, тениса в „Крикет Клъб“ и уикендите в Нюпорт.

Освен това се оказа, че знае много повече за работата в „Сейнт Джордж Майнинг“, отколкото за което и да било друго, и за пръв път в живота си беше силен. Не кой знае колко, но все пак беше нещо, и колкото повече го използваше — а той го правеше добре — толкова повече то работеше за него. Хората в компанията се мъчеха да му угодят.

Придържайки се към тази идея и към задоволството, което тя носеше в неговия живот, Джон прекара следващите няколко години в усъвършенстване на интересите си. Въпреки че не беше близък с никого, той имаше много приятели, включително и сред жените. Изглеждаше добре, беше състоятелен, имаше солидна професия и достатъчно чар, за да задоволи всяка жена, с която излизаше. И той се възползваше от това. Ако беше започнал да отбелязва завоеванията си с чертички по колана си, щеше да го покрие целия.

Повечето от жените, с които се срещаше, бяха дебютантки, неделима част от обществото, в което и той участваше в представите си. Не беше лудо влюбен в никоя от тях, но всъщност любовта не представляваше кой знае каква ценност за него. Не я търсеше и нямаше нужда от нея. Това, което искаше, беше да бъде виждан в точното време и място с точните хора.

И все пак в средата на двадесетте си години започна да се нуждае от нещо друго. Жените, с които спеше, бяха достатъчно хубави и сговорчиви и достатъчно умни, но не бяха непринудени, вълнуващи и агресивни. Той усети, че мечтае за такива жени.

Жени като Хилъри Кокс. На Джон не му беше приятно да го признае, тъй като тя беше от Тимини Коув, а той не искаше да има нищо общо с градчето, но в леглото Хилъри беше нещо съвсем различно.

Джон се запозна с нея през лятото след първата си година в колежа. Тя беше на петнадесет, а той — на двадесет и една. Момичето като че ли висеше на всички места, където ходеше Джон — пред пощата, когато той излизаше оттам, до будката за списания, когато той си купуваше цигари. Беше винаги сама и докато другите момичета му хвърляха потайни погледи, тя не се стесняваше да го гледа право в очите. Различаваше се от останалите и по други неща. Дрехите й бяха по-хубави и нови, далеч не по последната мода, но интересни. Имаше по-тъмна коса, по-бяла кожа и притежаваше някаква циганска грация.

Тъй като нямаше какво друго да прави, докато привършеше работата си в Тимини Коув, той се сближи с нея. Тя не беше стеснителна. Едва се беше представил; чиста формалност, защото всеки в града го познаваше, но така налагаше етикетът, а Джон можеше да се похвали, че го спазва даже и в забутано място като Тимини Коув; тя започна да му задава въпроси. Искаше да знае всичко за живота в големия град. Смяташе го за много вълнуващ.

Джон се заприказва с нея, защото беше по-различна, и защото го заинтригува. Другите в градчето го караха да се чувства чужденец, а тя — като страхотен тип, за какъвто и той самият се смяташе. Това беше хубаво за егото му. Искаше да вярва, че същото важеше и за нея, но не бе сигурен. Тя като че ли не се притесняваше, когато хората ги виждаха да си говорят. Изглежда, основният й интерес бе да научи колкото се може повече за живота, който той водеше.

Джон й даде информация, върху която да мечтае, и след това момичето го търсеше често, винаги с любопитство в тъмните очи и въпроси, каквито само един човек с ясно поставена цел можеше да задава. Каза му, че възнамерявала да отиде в Бостън, даже може би в Ню Йорк в някой колеж или след завършването му. Искаше да стане писателка и да си създаде име.

Джон се отнасяше снизходително към тази й идея. Дълбоко се съмняваше, че това младо момиче от Тимини Коув щеше да постигне възвишените си мечти, но треската в очите й, когато говореше, го заинтригуваше. Когато я приеха в „Радклиф“, той се учуди. Тази треска явно можеше да прави чудеса. Джон се почуди дали Хилъри не притежава същата треска и в други отношения.

Не му представляваше никаква трудност да установи. Хилъри явно здравата бе хлътнала по него. Една вечер той я взе да се повозят по закътаната алея зад голямата тухлена къща на Юджийн, спря колата на едно възвишение с изглед към долината и целуна момичето. То му отговори горещо, с невинна жажда, на която той не можа да устои. Взе девствеността й на задната седалка на колата си, а след това се любиха още два пъти, преди да я закара у дома й. С всеки път тя ставаше все по-смела и по-смела. Той насърчаваше буйните й изблици и същевременно ги откриваше в себе си. За пръв път достигаше такова мощно освобождаване.

Не се виждаха често дори и когато на следната година тя дойде в Бостън. Стилът му на живот не позволяваше да си има постоянна приятелка, а репутацията не му позволяваше тя да бъде от Тимини Коув. Но от време на време се нуждаеше от нейната първобитна страст. Хилъри нямаше равна на себе си като отдушник на сексуална агресия.

Също така тя се оказа единственият човек, с когото той можеше да говори. Не че й казваше много, по природа беше доста сдържан. Но все пак бе човек и изпитваше необходимост да излее някои неща. Може би щеше да бъде по-внимателен, ако Хилъри се движеше в обществото, но тя беше от Тимини Коув. И без това познаваше семейството му, следователно каквото и да кажеше за тях, нямаше да промени мнението й за него.

Така започна да се оплаква от баща си. Въпреки че Юджийн доста честото оставяше да се оправя сам с официалната част от бизнеса, ставаше все по-трудно, когато двамата бяха заедно. Джон все повече навлизаше в работата, забелязваше силните й и слаби страни. Наистина предприятието беше стабилно и доходоносно, но той виждаше в него възможности за много повече. Юджийн обаче не се интересуваше от тези неща. Той беше напълно доволен от положението и не виждаше смисъл от излишни рискове. Джон понякога спореше с него за важността на постоянното израстване, но Юджийн не го разбираше. Всъщност изобщо не разбираше нищо от това, което му казваше синът му. Беше твърде зает да се фука с Пам.

Джон изобщо не се стесняваше да изказва пред Хилъри мнението си за момиченцето:

— Тя е истинска кучка.

— Хайде, Джон, та тя е само на дванадесет.

— Опитай се да й го кажеш. Разглезена е колкото си искаш и нищо чудно — той така трепери над нея. Може би на теб ти се струва, че в нея има нещо особено, но аз наистина не го виждам. Не е вундеркинд, нито пък е красива.

— Хубавичка е.

— Просто повечко се усмихва.

— Но не и на теб. С теб се държи предпазливо.

— Знае, че не съм глупак и не може да ме върти на малкия си пръст, както прави с него.

— Мисля, че ревнуваш.

— За какво?

— За близостта между тях.

Но Джон не вярваше в това. Той щеше да ги задмине всичките в живота.

— Грешиш, Хилъри.

— Мисля, че е много хубаво баща и дъщеря да са толкова близки. Бих искала и аз да бях така с моя баща.

— Ако беше така, нямаше да бъдеш толкова независима. Именно това харесвам в теб. Можеш сама да се оправяш, без да висиш на врата на някого. Имаш си свой собствен живот и ме оставяш да си живея моя.

— Трябва ли това да ме кара да се чувствам щастлива?

— Определено. Виж Патриша. Тя е твоя пълна противоположност и се чувства ужасно.

— Тя ревнува ли от връзката между Юджийн и Пам?

— Не съвсем. Радва се, че са толкова близки. Това й отнема част от товара, а той не е малък.

Но това беше предмет от съвсем друг разговор, който Джон предпочиташе да не води с Хилъри. Патриша го тревожеше посвоему, и то много повече от Юджийн и Пам. В началото отношенията им бяха доста тромави. В резултат на приблизително еднаквата им възраст, противопоставянето на Джон и съответно нейното страхопочитание, се получаваше напрежение. Двамата се заобикаляха на разстояние в продължение на години.

След това Джон влезе в бизнеса и Патриша сякаш неочаквано намери в негово лице приятел. Бизнесът я засягаше. Искаше да знае накъде върви всичко. Юджийн не само прекарваше все повече и повече време в Тимини Коув, но и когато се върнеше в Бостън, не проявяваше особено търпение към въпросите й.

Джон разбираше защо тя се обръща към него. Той знаеше какво става в компанията, можеше да отговори на въпросите й, а и винаги бе там, за да го направи. След известно време осъзна силата да притежаваш и споделяш информация, особено такава, която засягаше Патриша и Юджийн. Така че благоволяваше да отговаря на въпросите на Патриша и колкото повече го правеше, толкова повече тя ги задаваше. С течение на времето Джон забеляза, че го чакаше да се прибере у дома, разстроена от нещо, което бе казал или направил Юджийн, отчаяно търсеща някой да я успокои. Джон й даваше това и когато бе възможно, говореше против баща си.

Патриша изненадващо често го подкрепяше, особено що се отнасяше до разрастването на бизнеса. Тя също искаше Юджийн да разшири дейността си, но той явно не я слушаше. Разстроена и объркана, Патриша започваше да спори с него, но в резултат той хукваше обратно към Мейн, което още повече я разстройваше и объркваше.

А Джон беше винаги там.

Първия път стана съвсем спонтанно, в една тъмна и дъждовна петъчна вечер, скоро след като Патриша и Юджийн се бяха карали. Юджийн бе грабнал Пам и я беше отвел с него да прекара уикенда в Мейн, като бе оставил Патриша да кипи от гняв сама. Джон се върна от работа и я намери страшно объркана. Тъй като беше истински джентълмен, когато тя обви ръце около кръста му и заплака, той започна да я утешава. Докато правеше това, се случи нещо. Ръцете му се плъзнаха по нежното й и красиво тяло. Устните му я докоснаха веднъж, после отново и отново. Тялото му отговори по единствения начин, по който можеше да отговори един двадесет и осем годишен мъж със здрав сексуален апетит.

Макар и кулминацията, която достигна през тази нощ, да не беше най-сладката или най-огнената, беше уникална. Тя задоволи тъмните копнежи на съзнанието му, даде му извратеното удоволствие да сложи рога на собствения си баща.