Барбара Делински
Горчив триумф (6)

Шеста глава

Кътър Рейд винаги бе знаел името Сейнт Джордж. Бе роден и израснал в Тимини Коув и въпреки че баща му беше изритан от компанията скоро след като синът му се появи на бял свят, присъствието на „Сейнт Джордж Майнинг“ в града беше твърде осезателно, за да остане незабелязано. Това обаче не означаваше, че Кътър го уважаваше. Той не уважаваше никого, а като се имаше предвид, че беше син на баща си и свой най-лош враг, никой и не го уважаваше.

През 1965-а Кътър беше на шестнадесет, но с опита на двадесет и осем годишен, ако да бъдеш известен в уличните среди се броеше за опит. Когато момчето стана на девет, баща му един ден се напи до смърт, а не след дълго и майка му намери мястото си в съседния гроб. От тринадесетгодишна възраст Кътър се грижеше сам за себе си. От време на време се хващаше на работа, докато напуснеше или го изгонеха, ходеше на училище само когато главният учител идваше да си пъха носа и бе извършил достатъчно дребни престъпления, за да се попадне твърдо в категорията на трудните деца. Беше прекарал повечето от нощите си в местния затвор и успяваше да се измъкне от по-сериозна присъда на косъм.

Именно затова когато Юджийн Сейнт Джордж го спипа в задната алея зад закусвалнята „Пакет“, Кътър не очакваше никаква милост. Току-що беше изпразнил съдържанието на касата на бензиностанцията в центъра на града. Внезапно обаче се оказа преследван не само от продавача, а и от Юджийн Сейнт Джордж, който бе спрял да зареди.

Кътър се изруга наум, задето не беше забелязал големия син линкълн, но валеше силно и видимостта беше сведена до нула, поради това момчето си помисли, че ще може да се измъкне с плячката. Даже и когато Юджийн го съгледа и изскочи от колата, Кътър не се разтревожи. Беше по-млад и по-лек, можеше да го надбяга. Обаче, когато подминаха една пресечка, вече знаеше, че е попаднал в беда. През март в Мейн беше кално и в проливния дъжд бягането по размекнатата земя бе в най-добрия случай несигурно. Тъй като не можеше да бяга повече по тротоара, който щеше да го отведе право към центъра на града покрай стотици любопитни очи, той пое по черните пътеки. Ето как се намери проснат по очи в калта в задната алея и под надвисналата над него скромна фигура на Юджийн. Едва успя да си поеме дъх и вече беше вдигнат за яката.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, момче? — изрева Юджийн. Дишаше тежко, но усилието ни най-малко не беше намалило възмущението му.

Кътър изви тялото си надясно, като се надяваше по този начин да изненада Юджийн и да се освободи, но не успя. Юджийн го държеше здраво.

— Хвана ли го? — попита задъхано Джуд, който излезе иззад ъгъла толкова бързо, колкото позволяваше куцият му крак. — Ах, Кътър Рейд, разбойник такъв!

Кътър се изви наляво, но ръката на Юджийн се беше вкопчила като стоманена в яката на мокрото му палто. Момчето направи опит да се отскубне и когато не успя, започна да рита. Но Юджийн беше по-едър, а явно и по-лукав, и Кътър се озова проснат в калта, преди да разбере какво става. Този път обаче в слабините му беше притиснато коляно и го принуждаваше да стои неподвижен. Юджийн пребърка подгизналите му джобове и извади оттам парите, които Кътър отричаше да е взел.

Като капак на всичко алеята изведнъж се изпълни с повече хора, отколкото бе имало от дни. От тях най- се набиваше в очи Върн Уокър, полицаят на Тимини Коув. Той хвърли поглед към окаляното лице, на Кътър и рече уморено:

— Какво е направил тоя път?

Но в начина, по който Джуд размаха парите, върнати с помощта на Юджийн, нямаше нищо уморено.

— Окраде ме, мръсният му пропаднал крадец! Трябва да направиш нещо, Върнън! Той става все по-нагъл и по-нагъл. Просто влезе и грабна парите от чекмеджето на касата. Ако не беше Юджийн, щеше вече да се е измъкнал.

Кътър понечи да възрази, но слабините го боляха непоносимо. Всичко, на което беше способен, бе да си поема дъх от време на време и да се прави, че му няма нищо. Бе твърдо решен да прави именно това. Нямаше намерение да им позволява да го мислят за мамино детенце, освен всичко друго.

— От известно време се навърташе покрай тази бензиностанция — каза някой зад Върн, като гласът му се извиси над чукането на дъжда по някакъв ръждив улук наблизо. Някой друг се обади:

— Последния път беше складът за търговия на едро. Едва ли е било преди повече от два месеца.

Трети глас каза:

— Само създава проблеми от деня, в който се е родил. И нищо чудно, баща му пиеше толкова много…

Кътър не обръщаше внимание на разговора. Беше чувал тези думи и преди. Очите му бяха приковани в Юджийн, който също го гледаше втренчено. Кътър започваше да се чувства леко зашеметен.

Върн се наведе над него, а от козирката на шапката му се стичаха дъждовни капки.

— Е, какво ще кажеш в своя защита, синко? Май просто не можеш да стоиш настрана от такива работи, а? Ще трябва отново да те затворя, а ако Джуд подаде жалба, ще те изпратим в Портланд. Имаш ли адвокат? Този път май наистина ще имаш нужда от такъв.

— Той няма адвокат — промърмори Юджийн. Беше приковал поглед в Кътър, по чието чело бяха избили капчици пот, а лицето му бе станало мъртвешки бледо. — Няма родители, няма пари, а както изглежда, няма и какво да яде — коляното се отдели от слабините на Кътър. По силата на безпомощен рефлекс той се претърколи встрани и седна с мъка. Ръката на Юджийн го хвана за рамото, като видимо го възпираше да не избяга. — Поеми си дълбоко въздух — каза тихо той.

Кътър направи, каквото му беше казано веднъж и после втори път, когато първият дъх излезе доста накъсан. След третото вдишване шеметът му започна да минава. В следващия момент ръката на Юджийн охлаби натиска си. Тъй като всички погледи бяха вперени в тях, Кътър отдръпна рамото си от протегнатата му за помощ ръка.

— И какво ще кажеш в своя защита, синко? — повтори Върн.

— На теб нищо — отвърна Кътър, като нарочно се стараеше гласът му да звучи по-дебел.

— Искаш да го кажеш на съдията ли?

— Няма значение. И на него като на теб хич не му пука за мен.

— Е, но поне бихме могли да се опитаме — заключи Върн и се изправи. — Добре, хора. Върнете се към това, което правехте, преди Кътър Рейд да ви изкара навън на дъжда — той почака, докато първите зяпачи се обърнаха да, си вървят. — Джуд, ще предявиш ли жалба?

— Проклет да съм, ако не го направя! Няма да му позволя повече да ме разиграва по този начин! Изкарвам си прехраната с труд. И той може да се опита да направи същото, макар и само за разнообразие.

Върн отново се обърна към Кътър, който в момента се изправяше предпазливо на крака. Когато беше прав, той бе по-висок от полицая. Знаеше го от личен опит и искаше да се възползва от това си предимство.

— Чу ли, синко? Този път май наистина си навлече неприятности, а това, което си правил в миналото, няма да подобри нещата.

— Нищо не може да ги подобри — каза Кътър. Беше го обхванало познатото му мрачно настроение. — Кажи ми нещо, което още не знам.

— Знаеш ли какво е в затвора? — попита Юджийн.

Кътър извърна очи встрани. Нямаше значение какво щеше да види там, само да не гледаше към Юджийн. През последната година може и да беше надхвърлил Върн във физическо отношение, но имаше да расте още много, докато стигнеше едрия мъж, който притежаваше половината град.

— Гадно е — продължи Юджийн. — По-гадно от всичко, което някога си виждал. По-гадно от всичко, което си сънувал. Там е трудно, тъмно и няма милост. Когато веднъж влезеш вътре, си затворник, когато излезеш, си бивш затворник. Мислиш си, че е трудно да живееш с името на баща си? Е, тогава прибави отзад прозвището „бивш затворник“ и ще видиш как е.

Кътър си помисли за голямата къща, голямата кола я още по-голямата банкова сметка на Юджийн и издаде презрителен звук:

— А ти откъде знаеш?

— Някога имах приятел. И той като теб беше роден тук. Алви Джоплин, спомняш ли си го, Върн? Не, мисля, че той беше тук много преди теб — и отново се обърна към Кътър: — Неговата специалност беше кражба на коли, само че не го правеше тук, а в Бостън. След време го хванаха и го прибраха на топло. Когато излезе, се опита да си намери работа, но беше бивш затворник, а хората не обичат да наемат бивши затворници. И тъй като не беше добър в нищо друго, освен в краденето на коли, опита се да го прави отново и пак го прибраха. Този път му отне повече време, докато излезе. Вече не беше дете, беше пораснал и закоравял, така че когато имаше нужда от пари за храна, избра лесния начин за изкарването им. Случи се малко по-надолу по тази улица. Той отново крадеше кола, но този път, за да помогне на двама свои приятели, които току-що бяха обрали банката.

— И какво стана после? — попита Върн, силно заинтригуван от историята. Но Юджийн продължи да гледа към Кътър, който, от своя страна, също бе приковал поглед в него.

— Ченгетата го хванаха. Застреляха го. Прочетох във вестника, че състоянието му е много лошо и отидох да го видя в болницата. Не можах да го позная. Не бях го виждал от десет години, а изглеждаше по-стар с тридесет. Не можа да остарее повече. Умря на другия ден.

Кътър беше свикнал да му четат нравоучителни лекции. В историите им винаги имаше поука, създадена сякаш точно за него. Твърде удобно.

— Хубава приказка — каза той.

— Е, синко, може би ще си извлечеш някаква поука от това? — попита Върн.

Веднага след думите на Юджийн злорадият глас на полицая прозвуча неприятно в ушите на Кътър.

— Няма к’во да науча от теб — процеди той.

— Чудесно — каза Върн, — но ще дойдеш с мен, независимо дали ти се иска или не — той го хвана за лакътя, но Кътър отблъсна ръката му. — Внимавай, синко. Никак не ми се ще към обвинението ти да се прибави и съпротива при арестуване — този път обаче, когато отново посегна да хване ръката на Кътър, Юджийн беше този, който го спря.

— Искам го, Върн.

Кътър погледна бързо към Юджийн, а Върн попита:

— Какво?

— Искам го. Ще ми го оставиш ли до края на деня?

— Да не си мръднал?

— Приличам ли ти на такъв? — попита Юджийн напълно сериозно.

— Какво ще правиш с него?

— Това си е наша работа. Ще има ли някакъв проблем?

— Вземи го, щом искаш. Но на твое място бих внимавал. Само да се обърнеш с гръб към него, той ще избяга.

— Няма да се обръщам с гръб към него — отвърна Юджийн и хвана Кътър за ръката. — Да вървим.

Кътър не оказа никаква съпротива. Не знаеше защо, дали заради избора между Юджийн и Върн, заради болката от коравото коляно в слабините му, заради любопитството какво беше намислил мъжът или заради нещо друго. Така че продължи, макар и тромаво Юджийн се държеше много по-властно от Върн. Също така беше по-бърз, по-силен и по-хитър. Нямаше да бъде лесно да му се изплъзнеш. Не че Кътър искаше да го направи, поне не веднага. Може би си струваше да се навърта наоколо, след като надушваше нещо добро в цялата работа.

— Къде ще ме водиш? — попита той.

— Ще видиш.

— Искам да знам.

— Ако искаше да знаеш къде отиваш, трябваше да тръгнеш с Върн.

Прикован към Юджийн само от една силна ръка, Кътър нямаше друг избор, освен да върви до него в дъжда и калта обратно към сцената на престъплението си.

Не си говореха нищо. Кътър и без това не беше добър в разговорите. Когато стигнаха до колата, Юджийн отвори вратата от страната на мястото до шофьора и бутна момчето да влезе вътре. Кътър се дръпна назад:

— Целият съм в кал.

— Аз също.

— Ама колата ти е нова и чиста.

— Е, и? Нямам намерение да стоя в този дъжд за вечни времена, а още по-малко — да вървя цели мили под него. Ти може да си млад и издръжлив, но на мен ми е студено. Хайде, влизай.

И той отново бутна Кътър, този път по-силно. Момчето влезе в колата.

Юджийн затръшна вратата, заобиколи колата и се качи зад волана. След това хвърли бърз поглед към Кътър.

— Изпусна шанса си. Ключовете бяха тук. Можеше да тръгнеш, докато заобикалях.

Но Кътър беше измръзнал и уморен. Изобщо не му бе дошло наум да бяга. Е, все пак нямаше намерение да казва това на Юджийн.

— Не знам да карам!

— Така ли? Как тогава се придвижваш?

— С моторетка — изсумтя момчето. — Само че сега заради теб нямам бензин.

— Ако искаш бензин, можеш да си спечелиш пари и да си го купиш.

Кътър отново изсумтя, но не каза нищо. Помисли си, че беше много префинено и елегантно от страна на Юджийн да говори за изкарване на пари. Той си живееше лесно, ако искаше нещо, трябваше само да бръкне в касата на компанията и да си вземе пари. Никой нямаше да го нарече крадец. Никой нямаше да го подгони и да го заплаши със затвор. На някои хора просто им вървеше в живота, това беше всичко, а Кътър не бе от тях. Не можеше да печели колкото му трябваше, защото, по дяволите, не беше научен на това. Единствената работа, която можеше да получи, спокойно можеше да бъде дадена на някой идиот. Той винаги се отегчаваше до смърт и напускаше.

Юджийн насочи колата към покрайнините на града, не към голямата тухлена къща, нито към мините, а в обратната посока, позната на Кътър.

— Къде отиваме?

— У вас — Юджийн се взря през предното стъкло. — Тук ли да завия?

Кътър веднага застана нащрек. Хората от града идваха у тях само когато нещо не беше наред, например, когато баща му беше налетял с камиона си в едно дърво или когато майка му беше умряла.

— Защо ще ходим у дома?

— За да си смениш дрехите. Попитах те това ли е завоят?

Причината звучеше достатъчно правдоподобна.

— Ъхъ.

Веднага щом зави, линкълнът заподскача по неравния път и подскачаше още по-силно, колкото повече навлизаха в гората. От време на време тръскането преставайте, когато колелата забуксуваха в калта, но гумите бяха нови и всеки път отново успяваха да се измъкнат. И подскачането продължаваше.

— Боже мой! — възкликна учудено по едно време Юджийн. — И ти минаваш всичко това на мотор?

— Имам здрав задник.

— Трябва да имаш и здрава глава. Защо, по дяволите, не живееш в града като всички?

— Защото тази къща е моя и е всичко, което имам.

— Много е отдалечена.

— Точно така ми харесва.

— Трябва да бъдеш с хората.

— Не ги обичам.

— Тогава не си избрал подходящата планета, момче — изсмя се Юджийн.

— Не съм избирал каквото и да било — измърмори Кътър. — Някой я е избрал вместо мен. Изобщо не съм имал думата. Даже и тая къща… — сега тя се изправи пред погледа им и изглеждаше жалка и разнебитена в дъжда — … ми беше натрапена; но тя е единственото, което имам.

Колата спря. Кътър натисна рязко дръжката на вратата, изхвърча навън и зацапа през калта към входа на жилището си. Влезе, както обикновено, с ритник и остави вратата да се затръшне след него, също както винаги правеше. В следващия момент Юджийн я отвори.

— Нямаш никакви обноски! — изръмжа той.

Кътър не беше очаквал Юджийн да влезе. А и нямаше нужда от помощ, за да се преоблече.

— Какво търсиш тука?

— Искам да поогледам — той наистина оглеждаше стаята с неодобрителен поглед. — Тук ли живееш?

— И какво лошо има в това? — попита Кътър. И той самият не обичаше жилището си, но нямаше друго.

— Разбира се, че има. Тук е страхотна кочина — заключи Юджийн. Придвижи се от очуканата маса, покрита с мръсни картонени кутии и пластмасови чинии, към тапицирания стол, чийто омърлян вид не можеше да бъде скрит от купа протрити дрехи. — Мръсно е и мирише. Нямаш ли все пак някаква гордост?

— Не очаквах гости.

— Това, за което говорим, няма нищо общо с гостите — Юджийн погледна към сенчестите ъгли на стаята, които не бяха малко, и се намръщи. — Къде спиш?

— Какво те засяга?

— Попитах къде спиш!

Кътър посочи с глава към най-тъмния ъгъл на стаята, където тясна стълба водеше към нещо като подиум. На слабата светлина можеше да се види, че подиумът не беше много широк. Юджийн несъмнено си беше помислил същото.

— Побираш ли се там?

— Справям се някак си.

Юджийн погледа още малко към подиума, а след това сведе очи към мръсната тумбеста печка близо до едната стена.

— Това ли ти служи за отопление?

— Когато имам дърва.

— А когато нямаш?

— Оправям се някак си.

— И мръзнеш, а?

— Ей, човече, не съм само аз така. Доста хора наоколо не живеят на топло.

— Не и ако аз мога да им помогна — промърмори Юджийн и дръпна верижката на лампата. Нищо не се случи. — Я, май не си си платил сметката за електричеството, а?

— Не можах да я платя. Освен това за какво ми е електричество? Когато се стъмни, просто си лягам.

— И как четеш тогава? — за най-голямо неудоволствие на Кътър, Юджийн беше зърнал книгите, които се показваха изпод купа дрехи на един от столовете. — Откраднал ли си ги?

— От библиотеката са.

— Попитах дали си ги откраднал.

— Не.

Юджийн вдигна една от тях.

— „Спасителят в ръжта“. Как ти се струва?

— Добра е.

— За какво се разправя?

— За едни деца — Кътър се молеше наум Юджийн да не започне сега да задава въпроси. Момчето харесваше книгата и усещаше някакво родство между себе си и бунтовническия дух на Холдън Колфийлд. Все пак имаше чувството, че пропуска много от това, което искаше да каже авторът. И наистина учителката вечно му повтаряше, че пропуска разни неща. Всъщност не му пукаше. Обичаше да чете, но не и да се вглежда прекалено много във всеки ред. Бил изпуснал някакво си там скрито значение, и какво от това?

Мъжът хвърли книгата обратно на стола и Кътър изпита облекчение, но за кратко. Юджийн скръсти ръце на гърдите си и се облегна на вратата.

— Има ли нещо сухо и чисто в тази бъркотия?

Кътър знаеше, че може да намери нещо сухо, но проблемът бе дали щеше да бъде чисто. Той порови в купа дрехи и измъкна най-доброто, което имаше — джинси и риза, които все още ставаха за нещо. Момчето вдигна глава и видя, че Юджийн го гледа.

— Имам.

— Облечи ги.

— А ти ще стоиш да ме зяпаш ли?

— Аха.

— Я, кой тръгнал да ми говори за обноски!

— Зависи как ще го погледнеш — каза Юджийн. — Ако беше в затвора, щеше да го правиш, и то пред още дузина очи. Хайде, побързай! Не ми става по-топло, като стоя в този клозет.

Същото важеше и за Кътър. Той съблече подгизналото си яке, после ризата, избърса калните пръски от лицето си с вътрешната й част и си сложи суха. После, без да вдигне поглед към Юджийн, се зае с панталоните. Когато ги смени, нахлузи и чифт сухи чорапи, само че отново трябваше да обуе мокрите си работни обувки. Нямаше други. Грабна якето, което беше свил два месеца преди това от закачалката на един магазин за сода, и се приближи към Юджийн.

— Знаеш ли, моята бърлога не е чак толкоз лоша. Има и по-зле.

— Само ако хората, които живеят в тях, са слабоумни или недъгави. Е, да чуем твоето оправдание? Че вашите ги няма? Че си просто дете? Че не знаеш какво е обществена пералня? Че нямаш време да отидеш дотам? Ами на това аз ще кажа, че са глупости! Ти си един мързелив задник без капчица достойнство! — той отвори вратата и излезе навън.

— Не съм мързелив! — извика след него Кътър. — И имам достойнство!

— Връщай се в колата! — изрева Юджийн.

Едната част от Кътър се изкушаваше да се обърне и да изчезне в гората. Като се имаше предвид, че я познаваше като дланта си, щеше да му бъде лесно да избяга от Юджийн. Другата му част обаче си мислеше, че Юджийн сигурно вече беше огладнял.

Затова Кътър влезе обратно в колата. Юджийн запали двигателя и след известно сложно маневриране в калта я обърна обратно и заподскача по неравния път към главното шосе. Кътър гледаше втренчено през предното стъкло и се чудеше къде ли щяха да отидат след това. От време на време хвърляше по един бегъл поглед към Юджийн, като се надяваше да открие отговора на този въпрос. Но лицето на мъжа не му казваше нищо и тъй като Кътър нямаше намерение да попита, също мълчеше. Несъмнено имаше своето достойнство.

След като пое по главното шосе, Юджийн насочи колата право към центъра на града й се спря пред голямата тухлена къща на няколко пресечки от градската градинка.

— Слизай.

— Искаш да вляза тук?

— Защо не?

— Аз съм крадец. Може да ти свия сребърните прибори.

Юджийн му хвърли самодоволен поглед.

— Няма да го направиш.

И без да каже нито дума повече, той слезе от колата. Кътър го последва по каменните стъпала. Двамата минаха през голямата дъбова врата. Момчето обхвана с поглед обширния, преден салон, преди Юджийн да го поведе към по-малкото помещение на кухнята. Няколко минути по-късно мъжът сложи пред него на плота един хляб, кутия с шунка и резен сирене.

— Направи си сандвич — каза Юджийн и сложи нож до храната. — Изглежда, често гладуваш. Ей сега ще се върна — и изчезна.

В първата минута Кътър остана неподвижен, заслушан в стъпките, които прозвучаха по стълбите и заглъхнаха. Очите му не се отделяха от плота. Почуди се какво ли толкова можеше да се случи, ако изядеше храната, която му беше предложена от Юджийн Сейнт Джордж. Никой досега не му бе давал храна безплатно. Не можеше да няма някаква цена.

Само че беше твърде гладен, за да разсъждава върху това. Без да губи повече време, той си направи възможно най-дебелия сандвич и го погълна, както си стоеше прав.

— Искаш ли още един?

Кътър се извърна. Не беше чул Юджийн да слиза по стълбите, но ето че той стоеше там, на вратата, облечен в чисти дрехи и с мрачна физиономия.

— Растеш, момче, а си слаб като чироз. Не мога да си спомня кога за последен път съм виждал толкова много ребра — Юджийн посочи с глава към плота. — Направи си още един. Хайде, безплатно е!

На Кътър не му пукаше дали беше безплатно или не. Както и да е, сандвичът, който беше изял, го беше накарал да се чувства още по-гладен. Затова се обърна и си направи още един. Този път го изяде по-бавно. Когато стигна до половината, се обърна към Юджийн:

— Къде са другите?

— Кои?

— Семейството ти. Знам, че имаш семейство.

— В Бостън са.

— А защо не са тук?

Юджийн помисли малко и накрая каза простичко:

— Защото така.

Кътър нямаше намерение да пита какво означава това. По лицето на Юджийн се изписа тъга. Доста странно, като се имаше предвид силата, която се излъчваше от него.

— Значи живееш сам?

— Чак толкова ли те изненадва това?

— Аха. Мислех, че Дийни Крокър ти е готвачка.

— Така е, но няма защо да идва да готви само заради мен. Същото е и с чистенето. Един мъж не бива да бъде безпомощен.

Кътър отново се зае със сандвича си. Баща му някога беше безпомощен, също и познатите му мъже, поне що се отнасяше до дреболии като готвене и чистене. Имаше някои неща, които мъжете не вършеха и за които съществуваха жените. Кътър не разбираше защо жената на Юджийн Сейнт Джордж не вършеше тези неща вместо него и защо, щом трябваше да си стои в Бостън, мъжът и не си вземеше друга на нейно място. Кътър смяташе за въпрос на гордост един богат мъж да няма нужда да се грижи сам за себе си.

Но в кухнята беше спретнато и чисто. Беше много приятно с голямата кръгла маса в единия ъгъл, удобните столове с облегалки и широките прозорци, които гледаха към задния двор. Ако тази кухня принадлежеше на някое друго семейство от Тимини Коув, тя щеше да бъде пълна с хора.

— Не ти ли е самотно понякога? — чу се да пита той. Не беше сигурен откъде беше дошъл този въпрос, тъй като думата „самота“ бе рядко използвана в неговия речник. Погледна Юджийн право в очите.

Юджийн се извърна настрани.

— Ами че как! Доста пъти — след това се упъти към вратата и каза през рамо: — Пъхни тия неща обратно в хладилника и тръгвай с мен.

Кътър го направи, като се спря само за момент да надигне четвъртлитровата бутилка с мляко, която намери на единия рафт на хладилника. Когато стигна до предния салон, Юджийн вече беше в колата. За секунди Кътър се поколеба. Запита се дали следващата спирка нямаше да бъде арестът. Някак не му се искаше да бъде така. Ама никак. Не беше чак толкова лошо под крилото на Юджийн, защото мъжът явно знаеше какво прави. Държеше се като настойник на Кътър, а ако това означаваше да се возят през дъжда в голямата топла кола и да има достатъчно храна, за да са им пълни стомасите и да не къркорят червата, той нямаше нищо против. Обикновено животът не беше толкова хубав.

Следващата спирка се оказа магазинът на Лерой Робишод. Юджийн паркира до тротоара, изгаси двигателя, извади портфейла си и подаде на Кътър две едри банкноти. Кътър погледна изненадано първо към парите, а после към Юджийн:

— Това пък за какво е?

— За дрехи. Искам да влезеш и да си купиш два чифта джинси, две ризи, яке и някакви обувки.

— Не мога да си купя тия неща.

— Е, дявол да те вземе, нямам намерение да ходя аз да ти ги купувам. Щом не си достатъчно голям, че…

— Не мога да си позволя да си купувам толкоз много дрехи на един път. Нямам пари.

— Аз имам. Хайде, върви.

— Ама аз не мога да ти ги върна!

По лицето на Юджийн плъзна тънка усмивчица:

— Наречи го подарък. Хайде, мърдай! Няма да се мотаем цял ден я!

Тази усмивчица притесни Кътър. Той не обичаше да се подиграват с него.

— Нямам нужда от милостиня.

— Дявол да те вземе, имаш, щом не можеш сам да се грижиш за себе си! Но скоро това ще се промени. Върви сега да вземеш дрехите. И бельо, имаш нужда от бельо!

— Знам! — озъби се Кътър.

— Не бях сигурен в това.

Кътър още повече се раздразни:

— Може би просто ще взема парите и ще избягам.

— Няма да го направиш.

— Откъде знаеш?

— Защото досега имаше достатъчно шансове да грабнеш нещо мое и да избягаш, но не го направи. Не си глупав. Можеш да надушиш миризмата на нещо хубаво, когато то ти се пъхне под носа. Все още не си готов да избягаш от него, независимо какво ще се окаже.

Кътър беше бесен, задето мъжът бе успял да проникне така дълбоко в мислите му.

— Да ме вземат мътните, ако го направя! — рече той натъртено. — Когато намеря някоя шушумига, гледам да я изстискам добре — и затръшна вратата на автомобила, като остави смеха на Юджийн да заглъхне в дъжда.

Разбира се, Лерой Робишод се отнесе подозрително към Кътър:

— Чух, че преди малко си се опитал да ограбиш Джуд, Кътър Рейд. Ако мислиш да направиш същото и в моя магазин, да знаеш, че ще си имаш неприятности. Няма да се помръдна от тази каса, докато не излезеш оттук.

Парите даваха на човек увереност. Банкнотите на Юджийн караха Кътър да усеща джоба на джинсите си топъл и пълен, затова момчето не отговори на предизвикателните думи на Лерой. Вместо това избра дрехите, от които имаше нужда, приближи се до тезгяха и извади парите, сякаш бе най-обикновеното нещо те да бъдат в неговия джоб.

— Откъде имаш тези пари, Кътър Рейд? — когато момчето посочи с глава към улицата, Лерой проточи врат, за да погледне през прозореца, без да напуска касата. — Юджийн ли ти ги е дал? Че как я мисли този човек, да ти дава пари ей така?

Кътър не отговори. Вместо това взе един двоен пакет сладкиши от изложените на тезгяха и каза:

— Прибави и тях — после го отвори и изгълта набързо съдържанието му.

Тъй като не можеше да отрече, че колата на Юджийн беше паркирана навън пред магазина и самият Юджийн седеше вътре — очевидно здрав и читав, Лерой пресметна бързо сумата и върна рестото на Кътър.

— Е, чувам, че ти предстои пътуване към Портланд. Опитваш се да се издокараш за съдията ли? А, Кътър Рейд? Да не би Юджийн да ти наеме и адвокат?

— Не е твоя работа — отвърна Кътър, прибра рестото и излезе наперено от магазина с покупките в ръка.

Юджийн огледа пакетите.

— Къде е храната?

— Каква храна?

— Не си ли си купил нищо за ядене?

— Ти не ми каза нищо такова.

— За Бога, момче, къде ти е умът? Трябва да ядеш, нали така, или може би обичаш стените на стомаха ти да се стържат една в друга?

— Ако ще ходя в затвора, защо ще ми е да си купувам храна?

— Ако щеше да ходиш в затвора, защо щеше да ти бъде да си купуваш и дрехи? — отвърна Юджийн и протегна длан. — Къде ми е рестото?

Кътър бръкна неохотно в джоба си и подаде парите. Юджийн слезе от колата и се отправи към магазина на Лерой. Този път момчето погледна към ключовете, които се полюшваха на таблото. Беше излъгал Юджийн, можеше да кара. Сега, ако искаше, можеше да избяга.

Все пак нещо го задържаше. Юджийн имаше план, който като че ли не включваше ходене в затвора. Кътър искаше да разбере какъв беше този план. Ако се окажеше, че е по-лош от затвора, момчето щеше да открадне колата. Юджийн вече му беше дал достатъчно възможности за това и сигурно щеше да го направи отново.

След малко мъжът се върна, хвърли един плик с продукти на задната седалка, седна зад волана и запали двигателя. Спряха едва в покрайнините на града. Кътър разпозна точно пред тях ниския склон на връх Лампет. Пред него имаше купчина пръст, която изглеждаше разкаляна и самотна в дъжда. Въпреки че прозорците бяха затворени, в колата се процеждаше мирис на мокра пръст.

— Бях на десет години, когато баща ми намери първия камък — започна Юджийн, като се облегна назад и протегна, доколкото му беше възможно, дългите си крака. — Не беше тук, а близо до Мауцт Блу. Той казваше, че това е най-хубавото нещо, което някога е виждал. Само че не знаеше какво да прави с него. Занесе го в Бостън и го продаде на безценица и никога повече не му хрумна да търси още. Обаче на мен ми хрумна. Започнах да прекарвам цялото си свободно време, като се разхождах наоколо, ровех из пръстта и си отварях очите на четири. Продължавах да си мисля, че това е един доста лесен начин за печелене на тези пари, и че ние със сигурност имаше за какво да ги използваме. Бяхме бедни като църковни мишки.

На Кътър не му се вярваше. Доколкото можеше да си спомни, Юджийн винаги е бил богат. Не че приличаше на такъв — продължаваше да се държи както преди със старите си приятели — но от него се излъчваше увереността на уреден в живота човек. Кътър не можеше да си го представи без тази увереност.

— Година след година — продължаваше Юджийн — не преставах да си мечтая да намеря още от ония неща. Малко след като навърших двадесет, се хванах на работа при Грейд. Вършех това-онова, но и Грейдови бяха почти толкова бедни, колкото и останалите. Не можеха да ми плащат добре, татко бе започнал да ослепява, а майка ми се грижеше за по-големия ми брат, който също беше болен. Положението изглеждаше доста зле, но тъй като всички наоколо живееха горе-долу по същия начин, това като че ли нямаше голямо значение. Майтапехме се за това, което ни липсваше. Заедно с всички от компанията седяхме на пейката в центъра на града и си мечтаехме как ще спечелим много пари. Аз обаче не им казвах моите мечти, защото те изглеждаха още по-откачени и от тези на другите.

След това, през есента на 32-ра, дойдоха дъждовете. Казваха, че това било опашката на ураган, но всичко, което видяхме беше тридневният дъжд без ветровете. Слънцето се показа чак след седмица и тогава успях да отида до Блу. Дъждът беше изровил голяма яма от едната му страна. И те бяха там.

— Просто си стояха там на слънцето? — попита Кътър. Беше виждал картинки на скъпоценни камъни в градчето — всички в Тимини Коув разбираха от турмалин, тъй като от това си изкарваше прехраната целият град — и се опита да си представи ямата, пълна със смарагдовозелени камъни, който се показваха на повърхността и чакаха някой да дойде да ги вземе.

— Не че лежаха там! Не и както ти си мислиш. Турмалинът се намира в джобове от пегматит. От време на време естествената ерозия може да се окаже достатъчна, за да се покаже някой кристал на повърхността. Но обикновено трябва да знаеш какво търсиш, за да можеш да го намериш. Точно в това отношение имах предимство пред всички останали. Знаех какво търся. Първото нещо, което направих, бе да зарегистрирам мястото като моя територия. Второто — да науча нещо повече за тези камъни. Исках да знам колко от тях има по тези места и дали се търсят на пазара. Нямах намерение да ги продавам на безценица, както направи някога баща ми.

Кътър си помисли с ирония за голямата къща в градчето и тази, която се намираше в Бостън и беше поне толкова голяма. Помисли си за колата и портфейла от фина кожа, за парите, които Юджийн беше извадил оттам, и за парите, които несъмнено бяха останали.

— Със сигурност не си направил това.

Юджийн го погледна остро.

— Работих упорито, за да постигна това, което съм сега. Извадих толкова камъни, колкото можах, почистих ги и тръгнах да търся най-добрите купувачи. Когато уредих всичко това, веднага се върнах обратно и продължих да търся още.

— А защо хората от половината окръг не са тръгнали да търсят с теб? — попита Кътър. Той самият със сигурност щеше да го направи. Ако се беше родил по време на златната треска, щеше да е поел към Калифорния при първия слух за златна жила.

— Защото се погрижих да не го направят. Създадох организация. Знаех всичко за турмалина, знаех как се образува и къде може да бъде намерен. По онова време даже вече имах създадена верига за продажба на камъните на възможно най-добрата цена. Турмалинът не е толкова скъп като диамантите. Един камък не би могъл да направи някого богат. Случайно открит турмалин може да ти донесе малко пари, но големите пари идват от стабилния добив. Затова наех всичките си приятели да работят за мен и им гарантирах доход, какъвто нямаше да получат никъде наоколо.

— Толкова ли беше сигурен, че ще продължаваш да откриваш още камъни?

— Не, но предвидих, че една седмична заплата щеше да бъде нещо повече от нищо, затова им плащах от седмица на седмица. И бизнесът продължава до ден-днешен — той се поизправи на седалката и сложи ръцете си една върху друга върху кормилото. — Мислим да отворим мини и на връх Лампет. Тази пръст е от началните разкопки. Ще трябва да извадим още, ако искаме да добием много камъни. Ще имаме нужда от помощ — ръцете му се плъзнаха надолу. Едната посегна към ключовете и запали двигателя. С другата обърна колата обратно и се отправи към главния път.

Кътър го гледаше предпазливо. Чудеше се дали току-що не му беше предложена работа. Не бе много сигурен дали щеше да я приеме, ако беше така.

Сякаш усетил, че Кътър щеше да възрази, Юджийн каза:

— Баща ти работи за мен известно време, но не това го уби. Уби го пиенето. То така му разкапа мозъка, че не можеше да вижда и мисли, както трябва. Беше започнал да пие много преди да дойде да работи за мен, много преди да се ожени за майка ти, много преди ти да се родиш — той направи пауза и след това изрече почти нехайно: — У вас не видях да се търкалят бутилки. Да не би да бяха скрити някъде из бъркотията?

— Мислиш, че щом баща ми е пиел, значи и аз трябва да правя същото?

— Не знам. А ти как мислиш?

— Ако нямам пари за ядене, откъде ще намеря за алкохол?

— Хората, които искат, намират — Юджийн му хвърли бегъл поглед. — Не искаш ли сега да ми се похвалиш какъв голям мъж си и колко носиш на пиене?

Кътър извърна поглед към страничното стъкло.

— Че защо ще го правя? — измърмори той. — Нали вече ме видя без гащи?

— Да не би да имаш проблеми по тая част?

— Нямам проблеми!

— Твърде много жени, а?

Кътър изсумтя:

— Ами!

— Ако се поизкъпеш, ще ги имаш. Иначе не изглеждаш зле. Яж малко повече и ще заякнеш. Ще наддадеш малко. Трябва да дадеш шанс на тялото си да израсне.

Кътър отново изсумтя. Този разговор за тялото му започваше да го притеснява. Пък и от устата на Юджийн всичко звучеше правдоподобно.

— Виж сега, ще ме караш ли в затвора или не?

— Не си ли разбрал вече, момче?

— Няма ли да го направиш?

Юджийн не отговори. Без да каже нито дума повече, той закара Кътър до дома му. Когато спряха, отново проговори:

— Искаш ли работата?

— Не знам.

— Това „не знам“ няма да те доведе доникъде в този живот. Искаш ли все пак да посетиш някои други места, не само съдилища и затвори?

— Сигурно.

— Тогава искаш работата. Утре в седем да си до връх Лампет. Започваме рано. Да се нахраниш добре, преди да дойдеш, иначе ще огладнееш много преди обяд. И почисти тази кочина тук. Срамота е?!

Кътър понечи да възрази. На върха на езика му имаше много неща, най-първо „върви на майната си“, но не ги каза. Вместо това рече:

— Как ще уредиш тая работа с Върн?

— Върн не е проблем. Ще се радва да се отърве от теб. Проблемът е в Джуд. Ще трябва добре да си поговоря с него. Но Господ ми е свидетел, момче, ако някога стъпиш отново в тази бензиностанция за нещо друго, освен да си купиш бензин със собствените си пари, повече няма да работиш за мен. Моите хора не крадат. Когато имат проблем или се нуждаят от нещо, идват при мен — той направи пауза, за да си поеме дъх. — Знаеш ли да готвиш?

— Ще се оправя някак си.

— В багажника има наръч дърва. Виж да си запалиш печката. Има и туба с бензин за мотора ти. Ще ти трябва, за да се придвижиш утре до връх Лампет.

Кътър се почувства объркан.

— Защо правиш това?

Юджийн го погледна насмешливо.

— Защото съм шушумига. Нали така каза?

— Ако беше шушумига, нямаше да бъдеш това, което си сега — призна Кътър. Чувстваше, че някак си го дължи на Юджийн след всичко, което се беше случило през този ден. — Защо тогава поемаш този риск?

— Може би защото така искам. Може би защото си мисля, че ти щеше да имаш по-добър старт в живота, ако бях успял да помогна на татко ти. Може би, защото го харесвах, а той не е тук да те наглежда сега.

За Кътър разговорът бе започнал да става твърде сантиментален.

— Нали знаеш какво мислят за мен хората в града? Ако нещо не е наред в мините, веднага ще обвинят мен, а след това теб, задето си ме взел на работа.

— Това е моя грижа. Само гледай да не си виновен за нищо в мината и ще си живееш чудесно.

— Сигурен ли си?

— Да. Никой няма да те обвини в нищо, което не си направил, не и в моята мина. Много ценя честността и лоялността. Аз съм лоялен с моите хора и те ми отвръщат със същото.

— Не ги разбирам тези работи.

— Значи ти е време да ги научиш. Освен ако не си мислиш, че няма да можеш. Така ли е, момче? Действително ли смяташ, че няма да се справиш?

— Ще се справя.

— Тогава се измитай от колата ми и виж да си приведеш къщата в ред. Имаш доста работа до утре сутринта.