Барбара Делински
Горчив триумф (19)

Деветнадесета глава

Кътър се вгледа известно време в известието от банката, което току-що беше получил, и си позволи малко да пофантазира. Това беше нещо ново за него, но като си помислеше, и шестцифреното число в банковата му сметка беше нещо ново. Бяха изминали едва два месеца от напускането му на Тимини Коув, а вече имаше стабилен доход и обещаващо бъдеще. Беше трудно за вярване, като се имаше предвид как бе пристигнал в Ню Йорк.

Когато през онази вечер той позвъни на вратата на Хилъри, беше измръзнал, уморен и леко зашеметен. Пътят от летището до жилището й представляваше истинска бъркотия от автобусни и подземни линии. Даже и през нощта този град беше десет пъти по-шумен, пълен с хора и забързан от Бостън. Но именно Ню Йорк бе мястото, където човек можеше да успее, а Кътър със сигурност искаше да го направи. Не знаеше как, но първата стъпка беше да се намираш на подходящото място.

Сега, когато обръщаше поглед назад, разбираше, че появяването му на вратата на Хилъри си беше чист акт на предизвикателство. В Тимини Коув тя бе близка с Джон. Кътър си нямаше представа дали още е така, но трябваше да опита дали тя няма да го приеме. Не знаеше към кого другиго да се обърне. Освен това тя и Пам бяха приятелки, а той имаше нужда да поддържа връзка с някой, който беше близък с Пам.

Хилъри не само го пусна да влезе, но и му даде подслон и храна. Изглежда, радваше се да го види, макар и да знаеше, че той и Джон бяха стари врагове.

— Значи е добре, дето сега го няма тук — заяви самодоволно тя тогава.

— Няма ли шанс да дойде?

— Не голям. Беше тук миналата седмица. Страхува се да идва по два пъти в месеца, да не би да си помисля, че има сериозни намерения. Той не би позволил това.

Така че Кътър остана. Изпитваше известно удоволствие от това да навлезе в територията на Джон. Знаеше, че и Хилъри изпитва нещо подобно. Това пораждаше някаква крехка връзка между тях двамата.

През първите няколко дни Кътър спа почти през цялото време. Гърбът го болеше, а и все още не беше възстановил напълно силите си. Не каза на Хилъри за побоя, срамуваше се от това. Все пак не можа да прикрие кипящия си гняв, тъй като именно той поддържаше желанието му за живот. Също така гневът му даваше на Хилъри чувството, че е в съюз с врага. Кътър държеше тя да не забравя това.

И все пак тя го взе под крилото си. Заведе го в банката да вложи спестяванията си, а после в трудовата борса на един неин приятел, за да потърсят работа. Разбира се, нямаше нищо, поне не такова, каквото Кътър би приел. Не искаше да бъде портиер, готвач в закусвалня или рекламен агент.

— Мисля, че трябва да преразгледаш решението си за шофьорското място — му каза Хилъри, когато се върнаха обратно в апартамента й.

— И да нося униформа и фуражка?

— Да не би главата ти да е твърде голяма за това?

— Аха. Голяма е. И аз си имам гордост.

— Имаш гордост, но пък нямаш никакви умения, обучение, нито работа. Ако приемеш това място, ще работиш за президента на голяма посредническа компания. Ще слушаш разговори на високо ниво, които ще включват някои от най-преуспяващите бизнесмени в града. Ще бъдеш в идеална позиция да си създаваш контакти. Изобщо ще ти се открият невероятни възможности.

— И ще бъда шофьор.

— Ако си изиграеш правилно картите, ще станеш нечие откритие. Ти си интелигентно момче. Задавай винаги правилните въпроси на правилните хора и скоро ще се озовеш на някоя работа със страхотно начално ниво, което не би могъл да получиш без тези си лични контакти.

Но Кътър се съмняваше, че нещата стояха така в реалния живот. Освен това движението по улиците на Ню Йорк го притесняваше. Смяташе, че може да си позволи да изчака седмица-две и да се поогледа, преди да се хване на работа само заради парите.

Чакането го потискаше. Кътър спеше до късно всеки ден, а след това просто се мотаеше из апартамента на Хилъри и се надяваше телефонът да звънне. Когато тишината ставаше нетърпима, излизаше на дълги разходки. Смесваше се с тълпите. Опитваше се да се изравни с деловата походка на хората наоколо. Правеше всичко възможно да се изравни със суетнята на големия град.

Но дълбоко в себе си се чувстваше измамник. Докато ходеше по големите улици, мислите му не бяха за Ню Йорк. Бяха мисли за Бостън. Мисли за Пам. Чудеше се какво ли правеше тя, как се чувстваше и дали все още си мислеше за него.

Поглеждаше всяка телефонна будка по пътя си, а след това я отминаваше. Гласът на Пам щеше да му причини твърде голяма болка. Щеше да поиска да я види, а не можеше. Беше твърде опасно. Имаше намерение да й се обади, когато разбереше кой е и накъде отива. Щеше да се върне в живота й едва когато съществуваше надежда да се пребори с Джон и да го победи. Пам беше негова. Ако го обичаше толкова много, колкото твърдеше, щеше да го чака.

Проблемът беше, че той не знаеше колко щеше да продължи това чакане. Искаше да бъде с нея още на другия ден, следващия месец. Но това щеше да бъде истинско чудо. Сега Кътър се намираше на най-ниското ниво — без работа, без перспективи, без образование. Имаше още много време, докато станеше способен да се изправи срещу Джон.

С течение на времето настроението му ставаше все по-мрачно. Хилъри се опита да го поразведри с няколко истории за това как този или онзи бил успял, но Кътър не се интересуваше от успеха на другите. Тя се опита да го примами на парти, но една шумна среда с проблясващи светлини щеше само още веднъж да му покаже колко чужд беше. Тогава в една тъмна и дъждовна вечер Хилъри го заведе в един бар в Манхатън. Кътър беше сигурен, че го направи, защото не знаеше какво друго да предприеме. Той отиде с единственото намерение да се напие. След първите две бири обаче нещо го подразни.

— Какъв им е проблемът на тия? — попита ниско той.

— На кои?

— На ония двамата на задната маса. Зяпат ни. Да не би да изглеждам смешно или нещо такова?

Хилъри вече беше на второто си уиски и се чувстваше дружелюбно настроена. Тя погледна бегло през рамо към въпросните мъже.

— Въобразяваш си. Не ни зяпат.

Той обаче не отделяше очи от мъжете.

— Зяпат ни. Зяпат ни така, сякаш имам рога.

— Зяпат ни, защото имаш страхотна фигура. Наистина е така, Кътър — тя се усмихна широко и вдигна чашата към устните си. — Може би ги настройваш борбено — и отпи.

— Дявол да го вземе, приближават се! Аз си отивам — той се надигна, но неочаквано ръката на Хилъри стисна неговата като желязна.

— Сядай! Ние първи дойдохме тук. Решително отказвам да бъда изгонена от две нищожни отрепки. Ако правят проблеми, ще извикам бармана. Той ще ги изхвърли — после се ухили. — Нека да има малко вълнение. Може би ще ни се отрази добре.

Двамата мъже се приближиха до тяхната маса. Единият беше по-слаб, по-висок и по-мургав. Носеха делови костюми, но бяха със свалени сака, навити ръкави и разхлабени вратовръзки. Изглеждаха небрежно-елегантни като извадени от списание и продължаваха да зяпат Кътър.

— Извинете — каза по-ниският. — Може ли да поговорим с вас за минутка?

— За какво? — озъби се Кътър.

— За това кой сте вие — отвърна по-високият, — откъде сте и с какво се занимавате.

До този момент само двама души бяха показвали такъв интерес към Кътър за толкова кратко време — Юджийн и Пам. Никой от двамата мъже не направи впечатление на Кътър да има сърцето на Юджийн, а още повече — фигурата на Пам.

— Това не е ваша работа, по дяволите! — отвърна той.

Мъжете си размениха бързи усмивки, което никак не се хареса на Кътър.

— Ако вие двамата сте нещо обратни, махайте се оттук и стойте по-надалеч.

По-високият бръкна в джоба си и извади визитна картичка. На нея стоеше името Дъглас Верана, вицепрезидент на фирма, непозната на Кътър.

Той я огледа от двете страни:

— Приятна е за пипане.

Хилъри я взе от ръката му и откликна с доста повече уважение:

— Това е една от водещите рекламни компании в града — Хилъри подаде ръка на мъжа. — Аз съм Хилъри Кокс, а моят приятел се казва Кътър Рейд. Какво можем да направим за вас?

— Вашият приятел нов ли е тук? — попита Верана.

— Долу-горе.

— Откъде е?

— От Мейн.

— Хилъри — каза предупредително Кътър, но тя му направи знак да мълчи.

— В коя област работи?

Хилъри застана нащрек.

— Защо питате?

Вторият мъж отговори:

— Името ми е Питър Шорб. Работя с Дъг. Търсим модел. Вашият приятел има лицето, което ни трябва.

Въпросното лице обаче придоби отвратен вид:

— Модел ли?

— За новата ни кампания.

— Каква кампания? — попита Хилъри.

Кътър не можеше да повярва на ушите си. Хилъри наистина изглеждаше заинтригувана.

— Хилъри…

Тя го стисна още по-здраво за ръката.

— И какво рекламирате, господин Шорб?

— Модна колекция на Жирар Жондие. Той работи извън Париж. Има доста стабилна клиентела на континента, но възнамерява да излезе и на американския пазар — той огледа преценяващо Кътър. — Идеята ни е да намерим верния образ, точното американско лице за тези дрехи, и да направим това лице завинаги свързано с колекцията. Вие изглеждате различен. Независим. Бунтовник — той погледна към раменете и гърдите на Кътър. Масата закриваше останалото. — Колко сте висок?

Хилъри отговори, преди Кътър да успее да ги прати по дяволите:

— А какъв точно тип са дрехите на този Жирар Жондие?

— Елегантни. Скъпи.

Верана допълни:

— Започнал е с ежедневното облекло, но наскоро се прехвърли на спортното. Сега прокарва и двете тенденции в тази страна. Става дума за висша мода. Този, който носи костюмите на Жондие, е богат и самоуверен. Той е лидер. Дрехите му имат за задача да кажат нещо на света, но изящно и с класа.

Кътър хареса този хипотетичен образ. Той бе олицетворение на всичките му мечти, но бе невъзможен поне в най-близко бъдеще, освен ако не се случеше някакво чудо. Обаче да бъдеш открит в бар и направен модел му се струваше повече от чудо, нещо направо абсурдно.

— Колко сте висок? — повтори Шорб.

Мисълта да бъде превърнат в модел-кукличка се струваше смешна на Кътър. Но Хилъри слушаше внимателно, сякаш смяташе, че в тази работа има нещо. Кътър си помисли, че можеше все пак малко да потърпи и да ги изслуша, поне докато чуеше крайния резултат. Отнякъде беше чувал, че моделите печелят купища пари. А той знаеше как да ги използва.

— Един осемдесет и осем.

— Тегло?

— Деветдесет.

— И всичкото е в раменете — вметна Хилъри. — От кръста надолу е тесен.

— С какво си изкарва хляба?

— Миньор съм — заяви Кътър.

Това като че ли достави огромно удоволствие на двамата мъже. Те отново се ухилиха един на друг.

— И сте дошли тук само на гости? — попита Шорб.

— Може би да, а може би не.

— В зависимост от това дали ще си намерите работа? — досети се Верана. — Тук с миньорство не може да се намери нищо. А и мога да гарантирам, че нищо от това, което ще откриете, няма да може да се приближава по заплащане с нашите хонорари.

— И за какви суми става дума?

— Петдесет хиляди годишно.

Кътър си помисли, че петдесет хиляди беше повече от четворно от това, което печелеше преди, и сигурно бе твърде хубаво, за да бъде истина, но Хилъри избухна възмутено:

— Вие се шегувате! Ако искате лицето на Кътър Рейд, ще трябва да платите много повече. А и не бива да забравяме тялото му. То струва много повече от петдесет хиляди годишно.

— Нямам нищо против да преговаряме — отвърна Верана, но към Кътър.

Кътър не каза нищо. Разбираше, че двамата смятат Хилъри за много по-оправна, а следователно и по-хитра. Наистина беше такава. Но и Кътър схващаше бързо. Само преди минута той щеше да грабне тези петдесет хиляди, без да му дойде наум, че в гърненцето има нещо повече. Сега вече нямаше намерение да се мине.

— Струва ми се, че малко избързваме — продължи Верана. — Преди да говорим за пари, трябва да знаем как ще излезе на снимките. Имате ли папка с фотографии? О, да, разбира се, че нямате. Извинете. Свикнали сме да работим с професионалисти.

Кътър усети принизяването и разбра, че беше нарочно. Основната идея бе, че като новак в професията той не можеше да очаква заплащане като на опитен модел. Но това, което Верана не знаеше, беше, че Кътър пет пари не даваше за тази професия. Щеше да се хване само заради парите. И ако трябваше да се унижи дотолкова, че да бъде фотографиран в дрехите на някакъв си моделиер, щеше да бъде проклет, ако не измъкнеше възможно най-голямата сума за това. Ако се окажеше, че това бяха петдесет хиляди, добре. Но още по-добре щеше да бъде, ако бяха повече.

Шорб надраска нещо на гърба на визитната си картичка.

— Можете ли да бъдете на този адрес утре в десет часа? — попита той и подаде картичката на Кътър.

— За какво? — попита Кътър и я прехвърли на Хилъри, сякаш тя беше негов импресарио. Тази идея му харесваше. Джон щеше да получи припадък, ако разбереше.

— За снимки.

— Кой ще ги прави? — попита Хилъри.

— Брайън Уебстър.

Името не говореше нищо на Кътър, но усети вълнението, което се излъчваше от ръката на Хилъри.

— Брайън Уебстър обикновено работи на място. Сигурен ли сте, че е в страната?

— Да, тук е.

— И ще намери време за нас веднага?

— Платихме му доста тлъст хонорар, за да направи тази кампания — каза Верана. — Така че ще му се наложи.

Шорб гледаше втренчено към Кътър.

— Ще бъдете ли там?

След дълга пауза Кътър кимна бавно. Шорб се обърна с грейнало лице към Верана:

— Видя ли тази предизвикателност? Точно от това имаме нужда.

Верана поиска да знае как можеха да се свържат с Кътър, ако се появеше някаква промяна в плановете. Хилъри веднага извади собствената си визитна картичка, която той прибра в джоба си.

— Няма да съжалявате за това — каза Верана на Кътър.

Кътър не каза нито дума, докато наблюдаваше как двамата излизаха от бара. Когато изчезнаха, отправи остър поглед към Хилъри и изпи бирата си на един дъх.

— Това май бие шофьорското място по всички показатели — каза тя.

Кътър се съгласи, но му отне известно време, фотографирането на следващата сутрин никак не му хареса. Там имаше твърде много хора — фотографът и помощниците му, отговорник по дрехите, фризьор, гримьор, Верана, Шорб и половин дузина техни асистенти — и всичките гледаха към него. Като се имаше предвид вродената стеснителност на Кътър, това му действаше изнервящо. Още повече — никак не му харесваше да носи странни дрехи, да фризират косата му и да пудрят носа му. Чувстваше се като клоун, изложен на показ на пазара.

Но фотографът определено му хареса. Беше прям човек и говореше тихо по време на работа. Усети стеснителността на Кътър и по деликатен начин се постара да направи положението по-поносимо.

Това беше едната страна. Другата беше сумата, която предложиха на Кътър, за да прекара годината само като мъжа в костюмите на Жирар Жондие. Джон Торвал, агентът, с когото Хилъри се свърза, когато стана ясно колко развълнувани бяха Шорб и Верана от пробните снимки, изработи договор, който напълно компенсираше на Кътър неудобствата и притесненията.

И ето че сега Кътър седеше и си мечтаеше. Вече си имаше собствен апартамент, който нае веднага след подписването на договора. Макар да беше малък, бе всичко, от което се нуждаеше. Не беше далеч от апартамента на Хилъри, но дори и да беше, Кътър пак щеше да я вижда често. Изпитваше към нея благодарност, пък и тя все още бе единствената му връзка с Пам.

Кътър знаеше, че Пам е завършила гимназия, прекарала лятото в Европа и сега следваше в института към Бостънския музей. Занятията й трябва да бяха започнали миналата седмица. Помисли си да й се обади. Хилъри му беше казала, че тя живее с още две студентки от нейната специалност и Кътър беше сигурен, че тя има телефонния й номер. Но не се обади по същата причина, поради която и не отиде до Бостън да я види. Не знаеше какво можеше да направи Джон, ако разбереше.

От време на време Кътър се чудеше дали сега нещата не стояха по-различно, след като Пам вече беше пълнолетна, а той имаше добра работа в Ню Йорк. Но в такива моменти му бе достатъчно само да прокара ръка по гърба си, за да разбере, че не може да рискува. Не и с човек, който бе тъй склонен към насилие. В кошмарите с побоя, които все още му се явяваха понякога, стояха главно две неща: звуците, които издаваше Джон при всеки удар, почти сексуалното, извратено грухтене и последните му думи, промърморени тихо в ухото на Кътър с отровен глас: „Щом не мога да я имам аз, няма да бъде и твоя!“

Тези думи не го оставяха на мира. Той се опита да си спомни дали нямаше нещо, което Пам беше казала или направила, и което поне малко да намекваше, че Джон я бе нападал сексуално, но не можа да се сети. Ако Джон го беше направил, Кътър просто щеше да го удуши. В буквалния смисъл на думата. Дори и да свършеше в затвора.

Обаче имаше и други начини да се оправи с него и точно за тях си мечтаеше Кътър, докато гледаше как се натрупват пари в банковата му сметка. Остави въображението си да полети в бъдещето след две, три, четири или пет години. Ако през всичкото това време доходът му си останеше стабилен, ако той живееше просто и спестяваше всеки цент, щеше да натрупа значителна сума пари. Ако ги инвестираше добре, тази сума щеше да стане още по-значителна. И колкото по-голяма беше, толкова повече сила щеше да има той. Щеше да бъде в още по-добра позиция да си отмъсти на Джон. Не знаеше какво точно иска да направи. Понякога му идваха луди фантазии да влети на черен мотоциклет в главния офис на „Сейнт Джордж Майнинг“ и да го завземе. Само че му беше ясно, че в реалния живот нещата не стават така.

И все пак щеше да направи нещо. Джон щеше да доживее деня, в който да съжалява за стореното.

Докато мечтите на Кътър се рееха в небесата, Хилъри беше по-склонна да се радва на малките удоволствия в живота.

— Мисля да покажа рекламата ти на Джон — съобщи тя. Беше в края на септември и ликът на Кътър стоеше на корицата на всяко по-престижно списание по будките.

— Недей.

— Защо не?

— Ще се почуди откъде си знаела да погледнеш.

— Не, няма. Аз постоянно чета модни списания.

— Все пак недей.

— Но аз си мислех, че искаш той да разбере.

Двамата закусваха с кифлички и кафе на една пейка в източната част на Сентръл Парк. Кътър постави чашката си върху протритата дървена дъска.

— Засега е достатъчно аз да знам. Това ми носи достатъчно удоволствие. Не се тревожи. Хората говорят. Той ще разбере. Може би ще се задави с хайвера си посред някое важно парти.

— Не е хубаво да говориш така.

Кътър я погледна сухо.

— Сигурен съм, че и той ми желае същото.

Хилъри не продължи да спори:

— А Пам? Чувам се с нея на всеки две седмици. Когато съм в Бостън, се срещаме.

Той вече знаеше това. Изстискваше от Хилъри всяка подробност за тези срещи, жадуваше за тях, както гладният за трохи хляб.

— Тя все пита, Кътър. Пита дали не съм чувала нещо за теб. Чувствам се подла, задето не й казвам, и не само защото ми е приятелка. Тя страшно много мисли за теб. Тревожи се. Въпрос на време е кога ще види тези снимки. Това ще я нарани.

— Няма да ме познае. Сега изглеждам коренно различен.

— Ще ти трябва дяволски много повече от една подстригана коса и хубави дрехи, за да се скриеш от Пам. Ще те познае в момента, в който види рекламите. Позволи ми да й кажа, да я подготвя. Даже ще бъде още по-добре ти да й кажеш. Защо не й се обадиш?

— Не мога.

— Защо?

— Джон ми забрани да го правя.

— Защо не вземеш да го изчукаш?

— Защото това е твоя работа.

— О, Кътър!

— Не мога да й се обадя, Хилъри. Не още. Има твърде много хора, които Джон може да нарани, ако реши да си връща на мен, и аз ще бъда безпомощен да го спра.

— Тя не ти ли липсва?

— Липсва ми толкова, че чак ме боли, но не е заради секса.

— Ами виж я тогава!

— Ще го направя.

— Кога?

— Скоро.

Наистина беше скоро. Не беше минала и седмица и дойдоха няколко от редките му свободни дни. Чувстваше, че повече не може да издържа. Взе следващия полет за Бостън и застана на пътеката между музея и апартамента на Пам. Късно следобед тя се появи с една своя приятелка. В гърлото на Кътър заседна буца. Беше се облегнал на едно дърво на няколко десетки метра, скрит зад храсти и хора, но всяка подробност от външния вид на Пам се запечата в съзнанието му.

Изглеждаше прекрасно. Млада, но зряла. Артистична. Носеше широки панталони и блуза и дълга жилетка, а през рамо беше преметнала брезентова раничка. Косата й падаше на дълга плитка до средата на гърба. Беше здраво захваната, за да не може да бъде рошена от вятъра, както ставаше с бретона й. На ушите й висяха големи златни халки.

По едно време тя вдигна поглед и се озърна. Сърцето на Кътър се заблъска бясно в гърдите му. Беше сигурен, че е усетила присъствието му. След това Пам погледна обратно към приятелката си и се засмя на нещо, което другата беше казала. Минута по-късно двете влязоха в блока.

Ако беше сама, Кътър сигурно щеше да я последва. Но когато я видя с приятелката й, когато видя как се усмихва и колко доволна изглежда от новия си живот, той не можа да го направи. Не трябваше да рискува. Все още двамата нямаха бъдеще. Един ден, дявол да го вземе, един ден…

След това се върна в Ню Йорк. Есента се превърна в зима и до пролетта Кътър вече бе обходил повече от страната, отколкото някога си беше представял, че може да му се случи. Снимаха го в костюми на Жирар Жондие в Сан Франциско, в пуловери и панталони в Аспен, в пътни облекла в Кий Уест. Ако есенната колекция беше приета добре, това важеше още повече за пролетната. Жирар Жондие беше много доволен от Кътър. В замяна на това Кътър също беше доволен от новия договор.

Все още понякога се чудеше дали това, което правеше, не бе лудост. Истинските мъже не представяха дрехи. Но той искаше да бъде достатъчно богат, за да съсипе Джон, и тъй като нямаше никакво друго образование, манекенската професия изглеждаше най-краткият път към богатството. Кътър търпеше грациозни мъжки ръце, които приглаждаха костюмите по раменете му, суетнята на гримьорите и фризьорите, светлината на прожекторите. Даже се примиряваше с намеците за неговата сексуалност. Все пак от Джон беше преживял доста по-унизителни неща. Пък и този път беше значително по-добре компенсиран.

Личният му живот беше тих, скромен и дискретен. Бързо научи, че големите пари означават големи изисквания. Трябваше всеки сезон да се рекламират различни дрехи, да се снимат многократно реклами и след това да се преснимат отново, ако нещо не беше наред. Налагаше му се да посещава магазините като представител на Жондие. Понякога му се струваше, че е сключил сделка с дявола. Само че дяволът не беше Жондие, а Джон, и независимо колко уморен се чувстваше понякога Кътър, решението му да победи се затвърдяваше.

С всеки изминал сезон лицето му ставаше все по-известно в средите на висшата мода. Канеха го по партита, където ставаше още по-известен. Само че не се увличаше. Остана си все същата дискретна личност и внимателно избираше къде да се показва. Не завързваше безразборни приятелства и нямаше нужда от плитки личности. Избираше приятелите си заради тяхната интелигентност, успех и чувство за такт. Бяха предимно хора от деловия свят. Те станаха негови учители.

Чрез тях той се свърза с финансов съветник, борсов посредник и банкер. След четвъртата му година в Ню Йорк папката, с която най-много се гордееше, беше не тази с лъскавите снимки, която неговият агент държеше винаги подръка, а тази със списъка на финансовите му активи.

През тези четири години непрестанно копнееше за Пам. Беше я виждал много пъти — бегли погледи, подобни на този близо до апартамента й през онзи ден, само че на места като Симфъни Хол, „Лок Обер“ или даже когато събра достатъчно смелост да се покаже на Нюбъри Стрийт, във „Фасетс“. Вече имаше „Фасетс“ и в Ню Йорк. Пам беше дошла за откриването му преди две години. Тогава Кътър я видя, видя и Джон. Никой от тях двамата не го забеляза, поне не пролича такова нещо, нито пък изглеждаха много заинтересовани да се виждат един друг. Хилъри по-късно потвърди, че двамата си говореха рядко. Но Кътър искаше да знае повече.

Най-много му се искаше да прегърне Пам. Тази нужда понякога беше толкова голяма, че нощем го караше да се гърчи от болка. Търсеше задоволяване в други жени, но всичко беше за малко и стриктно физическо. За Кътър представляваше истинска агония да отвори очи и да види лице, което не беше на Пам.

Ето защо малко преди тя да завърши и да напусне апартамента си близо до музея, той пристигна в Бостън и под прикритието на нощта влезе в стаята й.