Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Facets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Барбара Делински. Горчив триумф

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-238-5

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Тази нощ Пам спа малко. Въпреки че беше залостила здраво вратата си, страхуваше се Джон да не намери някакъв начин да влезе. Освен това я измъчваше споменът за това, което той бе направил. Веднага щом задрямваше, я връхлиташе кошмарът за ръката му по голата й плът и я караше да се събужда, обляна в пот. Когато на сутринта се качи на самолета за Бостън, тя се чувстваше така, сякаш беше преминала през машина за изстискване на дрехи. А когато се върна вкъщи, беше бледа, унила и нямаше какво да каже за пътуването си.

След като я погледа известно време как седи пред чинията, почти без да докосва вечерята си, Марси най-сетне заговори:

— Какво се е случило там?

Пам й хвърли бърз поглед:

— Къде?

— В Палм Бийч.

Пам сви рамене и извърна поглед встрани.

— Просто останах разочарована, това е всичко.

Но Марси продължи тихо и убедено:

— Има нещо повече от това — и след като почака повече от минута, добави: — Той се е опитал да ти направи нещо.

Пам нямаше време да се почуди откъде можеше да знае Марси. Тя вдигна поглед и побърза да отрече:

— Не ми е направил нищо.

— Но се е опитал — Марси дълго остана неподвижна, после каза разкаяно: — Трябваше да знам! Трябваше да те предупредя!

— Той не ми е направил нищо.

— Защото ти не си му позволила.

Пам сякаш се отдръпна навътре в себе си. За човек, който никога нищо не правеше с особено голяма скорост, Марси седна изненадващо бързо на стола до нея.

— Говори ми за това, Пами! Не можеш да го държиш в себе си!

— Грозно е!

— Един Господ ми е свидетел, че съм виждала грозни неща и преди! Джарвис не пропусна да ми покаже и това.

Пам разшири очи:

— Е, удрял те е, но не би…

— Опитвал се е, и то неведнъж. Това е една от причините, поради които татко ти ме доведе тук.

— О, Марси! — прошепна Пам. Направо й се гадеше. — Не знаех…

— Преди нямаше нужда да ти казвам. Но сега искам да разбереш, че знам как се чувстваш — тя я улови за ръката. — Кажи ми!

Пам я послуша, тъй като имаше нужда да се довери на някого. Накрая каза умолително:

— Кажи ми, аз ли съм виновна? Правех всичко възможно да се държа мило, защото беше толкова хубаво да бъдем семейство! Той беше доволен и затова и аз бях доволна. Не стигнах ли твърде далеч? Аз ли го подведох да направи това?

— Не.

— Наистина не съм искала!

— Не си го подвела ти!

— Той е мой брат. Никога не бих направила нещо такова със собствения си брат. Никога с никого не съм го правила досега — но искаше. Искаше да го направи с Кътър. Всеки път, когато беше с него, чувстваше все по-силно този порив. Сега обаче не можеше да му каже за случилото се с Джон. Кътър щеше направо да побеснее. — Какво ще правя сега, Марси? Не мога да спя. Не мога да ям. Гади ми се!

Марси я погали по ръката.

— Кога ще се върне той?

— Не знам. Тази сутрин не си казахме нищо. Той просто ми подаде билета и ме погледна така, сякаш съм пълен боклук.

— Опитва се да те накара да се чувстваш виновна за случилото се, но ти не си, Пам! Той е виновният. Нещо не е наред с този човек.

Думите на Джон продължаваха да пъплят в главата на Пам.

— Той ми каза, че съм била като майка си. И тя му се била нахвърлила. Виждала ли си я някога да прави това?

— Никога нищо не съм видяла — каза веднага Марси.

— Когато го заплаших, че ще кажа какво е направил, той отговори, че никой няма да ми повярва — и е прав. Нямам никакви доказателства. Но не мога да остана тук, Марси! Не мога да живея под един покрив с него! — Пам беше умувала в продължение на часове върху този въпрос. — Бих искала да се преместя да живея в Тимини Коув, но той никога няма да ми позволи.

— Трябва да бъдеш тук, с приятелките си от училище.

Пам искаше това. Имаше още два месеца до края на годината и още една цяла година. Не му беше времето да се мести.

— Ще трябва да се преместя в пансиона. Директорът ще ми позволи, стига да има място — когато видя слисаното изражение на Марси, побърза да каже: — Не че го искам. Ще ми липсваш. Ако имаше някакъв друг изход, щях да предпочета него, но няма. Джон никога няма да ми позволи да си наема апартамент. А и не мога просто така да се преместя при някоя приятелка и семейството й без обяснения, а не съм в състояние да им дам такива.

— От училището също ще питат.

— Ще им кажа, че искам да опитам от пансионския живот преди колежа.

— Джон няма ли да се възпротиви?

Пам си беше задавала този въпрос повече от веднъж и всеки път се бе чувствала като в задънена улица.

— Не мога да докажа това, което той се опита да направи. Той не стигна твърде далеч…

— И слава Богу!

— Пък и се случи само веднъж. Ако вдигна шум за това, той ще ме обяви за умствено неуравновесена — тя вирна брадичка. — Но ако вдигна шум, Джон ще го почувства. Хората ще започнат да се чудят. Това ще постави всички ни в неудобно положение, но ако Джон не ми позволи да се преместя в пансиона, Бог да ми е на помощ — ще го направя! Той страшно държи на хорското мнение за него. Ако иска да си го запази, ще трябва да ме пусне!

Джон се върна два дни по-късно. По това време Пам вече беше говорила с училищните власти, намерила бе място в пансиона и бе уредила да се премести там в края на пролетната ваканция, при положение че Джон се съгласеше. Той даде одобрението си, но не пропусна да направи хаплива забележка.

— Ултиматумът остава в сила — каза подигравателно. — Или грамотата, или другото.

За момент Пам се изкуши да отвърне на заплахата му. Копнееше да го изобличи, но не можеше. Нещата опираха до благополучието на Марси, а и до къщата в Тимини Коув. Удоволствието да опетни образа на Джон в никакъв случай не можеше да компенсира загубата на последните две.

Последваха дълги и напрегнати дни. Джон като че ли изпитваше удоволствие да се навърта около нея и да я измерва презрително с поглед. Знаеше, че я плаши с присъствието си. Пам не можеше да се премести в училището преди края на ваканцията и дотогава се налагаше да си остане у дома.

Прекара доста от времето си да убеждава Марси да си намери друга работа:

— Татко те нае колкото заради къщата, толкова и заради мен. Ако аз няма да съм тук, какъв е смисълът да стоиш? Би могла да вършиш същата работа и за някой друг, и то по-свестен от Джон.

— Той ми плаща добре, Пам. Не бих могла да намеря такава заплата на друго място.

— Толкова ли ужасно ще бъде да взимаш по-малко пари?

— Имам нужда от тях.

— За майка ти ли?

Марси кимна:

— Нещата между нея и Джарвис вървят наистина много зле. Давам й всичко, което мога да отделя.

Съдейки по това, което виждаше, Пам й вярваше. Марси живееше пестеливо. Купуваше си малко дрехи, сама си подстригваше косата и в почивните си дни най-често гледаше тригодишния син на икономката, която работеше на съседната улица.

— Бих могла да ти помогна.

Марси поклати глава:

— Ти нямаш излишни пари.

— Имам, и то твърде много. Нямам нужда от всичко това.

— Не бих взела пари от теб.

— Тогава ми позволи да се обадя тук-там. Все някой трябва да има нужда от помощ — или родителите на приятелките ми, или някоя от старите приятелки на майка ми. Може би заплатата няма да бъде чак толкова лоша.

— Но свободата няма да бъде същата. Ходя до Тимини Коув един или два пъти в месеца да се грижа за къщата. Джон ми плаща, а и мога да си ходя до дома, освен това ми позволява да ползвам колата. Даже понякога ми помага за медицинските разходи за мама. Не мога да си позволя да напусна, Пами.

Същото й беше казал и Джон и това я вбеси. Кътър беше прав: Джон купуваше хората — даваше им това, от което имаха най-голяма нужда, и после постоянно държеше над главите им заплахата да им го отнеме. Пам желаеше на Марси всичко най-добро, но денят, когато щеше да бъде в състояние да й го гарантира, беше много далеч.

Изобщо всичко добро изглеждаше много далеч. Пам размишляваше върху това с часове, докато лежеше будна нощем, с очи, приковани във вратата на стаята си. Чувстваше се притисната в ъгъла и беззащитна. Ако беше по-голяма, щеше да бъде в безопасност. Щеше да има пари, които да използва по свое собствено усмотрение. Щеше да ходи където си иска. Щеше да бъде независима от Джон.

Ако беше по-голяма, щеше да има и Кътър. Щеше да бъде в състояние да му предложи място в компанията, за да му потръгне. Той беше умен, а и можеше да носи сако и вратовръзка не по-зле от всеки друг.

Пам много мислеше за това. Представяше си го добре облечен, как кара спортна кола, как си налива скоч в стъклена чаша. Представяше си апартамента на брега на морето, който той щеше да има, ако работеше в Бостън. Представяше си как се приближава до нея, изискан и сексапилен. В този момент обаче образът му биваше замъглен от този на Кътър в къщичката му в Тимини Коув, където носеше само джинси, косата му беше разбъркана, а той — леко брадясал. Пам реши, че изискаността нямаше да го накара да изглежда по-секси. Когато си го представяше такъв, какъвто винаги го бе познавала, тя изпитваше вътрешно безпокойство и болка.

Продължаваше да не ходи в Мейн. Беше истинска агония да бъде с Кътър, да го желае толкова много, но да знае, че той дори няма да я целуне. Затова през този първи уикенд след завръщането си от Палм Бийч Пам си остана у дома, като се опитваше да запълва времето си с последни приготовления за пансиона. До следващия уикенд обаче вече беше привършила с всичко, което трябваше да се направи, и не издържа. Намираше се под постоянно напрежение от момента, когато Джон влизаше вкъщи, до момента, когато излизаше, и не бе спала и една нощ като хората.

Рано сутринта в събота тя замина за Тимини Коув. Когато стигна до къщата на Кътър, той не си беше у дома. Пам реши, че сигурно е излязъл да си купи нещо за ядене, да се порови из книгите в библиотеката или да се подстриже. Донякъде беше доволна да остане за малко сама. Чувстваше се изморена до смърт.

Тя се качи на леглото, издърпа завивките чак до брадичката си и увита в миризмата на Кътър, заспа веднага.

Отначало сънят й беше дълбок и безпаметен. След това, както се случваше всяка нощ от Палм Бийч насам, кошмарът от нападението на Джон я накара да се събуди с вик. Отне й цяла минута, докато осъзнае, че не се намира в Бостън, и още една, докато разбере, че мъжът, чиито ръце държаха раменете й, не беше Джон.

— Кътър! — прошепна тя, седна и го прегърна здраво през врата. — Господи, сънувах ужасни неща!

Той я притисна до себе си и я погали успокоително по гърба. След малко тя престана да трепери, но продължаваше да го държи здраво. За пръв път от дни насам се чувстваше в безопасност.

— Толкова отдавна не съм те виждал — каза той дрезгаво, сякаш повтаряше мислите й на глас.

— Три седмици.

— Липсваше ми.

— И ти на мен.

Кътър докосна с устни челото й, отдръпна се и я огледа изпитателно.

— Здравата беше заспала. Изглеждаш уморена.

Тя кимна и затвори очи, а после се притисна още по-плътно до него. Ако можеше по някакъв начин да се вмъкне в тялото му и да се свие там на топка, щеше да го направи.

— Пам, добре ли си?

— Просто ме прегърни, Кътър. Толкова ми е хубаво, като го правиш!

Пам не беше сигурна дали той е усетил отчаянието в гласа й. Не беше го вложила нарочно, но след начина, по който я бе докоснал Джон, прегръдката на Кътър беше просто изцеляваща. Имаше страхотна нужда от това.

Когато той я прегърна още по-здраво, тя въздъхна облекчено. Седяха прегърнати дълго време. Това беше всичко, което искаше Пам — чистия и всепроникващ балсам на неговото присъствие. После, съвсем бавно, започна да забелязва огромните гърди и топлината му и й се прииска нещо повече.

Устните му докоснаха челото, очите и бузите й. Пам се извърна съвсем леко, за да улови целувката му, но тя й убягна като шепот. Когато го погледна в очите, те бяха нежни, но и тревожни.

— Не трябва да правя това — каза той.

— Обичам те.

— Много си малка.

— Винаги съм те обичала!

— Не и по… този начин.

В следващия момент Кътър наведе глава и я целуна. На Пам й се струваше, че ще се разтопи. Очите й се затвориха, устните й омекнаха. Той започна да ги целува първо от единия ъгъл, после от другия. Накрая се отдръпна, сложи пръст върху устните й и каза дрезгаво:

— Мисля, че загазих.

— Направи го пак — прошепна тя и прокара пръсти през косата му.

— Пам…

— Пак! — каза настоятелно тя и го принуди да наведе главата си. Всичко в нея стенеше от копнеж. Обичаше го твърде много, за да му позволи да се отдръпне толкова бързо. Освен това се виждаше съвсем ясно, че и той я желае.

Този път целувката му беше по-страстна и това й хареса. Кътър я учеше как да движи устните си, както той желаеше, да ги разтваря по-широко и да му подава езика си. Когато накрая той вдигна глава, Пам трепереше цяла.

— Никога преди не съм го правила — каза тя с накъсан шепот.

— Никога?

— Никога. Беше ли хубаво?

Той погледна към тавана и се засмя:

— Има си хас да не беше!

Тя се надигна и докосна с език ъгълчето на устата му. Смехът му секна и той изстена. В следващия момент Пам се озова по гръб на леглото, а Кътър лежеше върху нея. Ръцете му бяха в косата й и държаха главата й неподвижна. От жадната му целувка просто струеше нужда.

Пам никога не беше усещала нечий мъжки глад по този начин. Силата му я плашеше, но възбудата от това беше просто невероятна. Караше я да изпитва болка, както когато си мечтаеше. Тя изви съвсем несъзнателно тялото си срещу неговото.

Той изруга тихо, отдръпна се от нея и легна на едната си страна.

— Какво има, Кътър? Какво направих?

— Нищо. О, скъпа… — лицето му беше заровено във възглавницата, а раменете му — свити и напрегнати. Той притисна здраво тялото си в завивките. Гласът му звучеше приглушено. — Ти направи всичко толкова добре, че ако сега не вляза в теб, просто ще накарам и двама ни да се чувстваме неудобно.

При тези думи дъхът й секна. Кътър вдигна глава и видя широко отворените й очи.

— Знаеш ли колко много те искам? — каза той с измъчен шепот. Лицето му гореше, очите му блестяха, а чертите му бяха изопнати.

Тази мисъл я накара да литне. Тя го погледна и разбра, че е най-щастливата жена на света. Докосна бузите, върха на носа, челото му. Кътър я хвана за ръката, поднесе я към устните си и я притисна здраво там. После я прокара през гърдите, по корема и към опънатата предна част на джинсите си.

Пам си спомни как бе усетила твърдостта на Джон, когато той беше легнал отгоре й върху хотелското легло. Беше корав и грозен и заплашваше с насилие. В Кътър нямаше нищо заплашително, нищо грозно. Мъжествеността му беше много, много твърда, но тя го обичаше и искаше да я докосва.

Пам разтвори ръка и го погали. Кътър й позволи да го прави не повече от минута, след което отдръпна насила ръката й. Пам понечи да възрази, но той заглуши протестите й с целувка. Когато вдигна глава, за да може тя да си поеме дъх, погали гърдата й от едната страна. Кожата на това място запламтя от удоволствие. Пам изстена и зачака, дишайки учестено. Жадуваше за още, но не знаеше как да си го поиска.

Кътър по някакъв начин бе усетил желанието й, защото преди да я докосне отново, започна да разкопчава блузата й. Пам почувства върху кожата си хлад, а после широката му силна длан. И отново не можа да не си спомни за Джон.

Когато сключи пръсти около китката на Кътър, той я погледна в очите:

— Стига ли вече?

Пам имаше чувството, че ще потъне в погледа му. Не беше Джон, а Кътър. Не беше противно, а хубаво.

— Малко ми е — прошепна тя, изправи се с мъка, изхлузи блузата през раменете си и разкопча сутиена. След това се поколеба. — Никога преди не съм го правила.

Кътър издърпа тънките презрамки на сутиена и го остави настрана. След това погледна към гърдите й така, сякаш никога нямаше да извърне очи от тях, сякаш те бяха най-хубавото нещо, което бе виждал в живота си.

Погледът му за миг изми мръсотията, оставена там от ръката на Джон. Когато Кътър я докосна, Пам се задъха, усмихна се несъзнателно и прехапа устни, за да не нададе вик. Той залюля гърдите й, като в същото време захапа долната й устна и я изтегли.

— Кажи ми какво чувстваш — нареди той през зъби.

— Горя, просто горя!

— Тук ли? — попита Кътър и докосна леко зърната й с върховете на пръстите си.

Едва тогава тя нададе вик. Кътър обаче продължаваше да очаква отговор. Пам най-сетне успя да си поеме дъх.

— Отвътре! — извика тя, без да се интересува, че гласът й звучи отчаяно. Усещанията бяха твърде силни, твърде нови и Пам просто не знаеше как да се оправя с тях. — Горя отвътре. Искам те, Кътър!

Когато той плъзна ръка между бедрата й, тя ги стисна и изстена. Това, което чувстваше, бе тъй невъобразимо хубаво, че не знаеше дали да плаче, или да се смее. Винаги си беше представяла, че с Кътър сигурно щеше да се чувства като на седмото небе, но не бе предполагала, че мечтите й могат да се сбъднат.

Неочаквано, когато вече бе толкова близко до това, Пам изпита страх.

— Сега няма да кажеш „не“, нали? — попита пискливо тя. — Ще умра, ако го направиш! — после с треперещи ръце разкопча копчето на джинсите си и дръпна надолу ципа.

Кътър я хвана за ръката.

— Какво правиш?

— Това, което трябваше да направя още първия път, когато дойдох тук.

След това се изтърколи встрани. Кътър се опита да я хване, но тя изскочи от леглото и изхлузи джинсите и бикините си, преди той да успее да я достигне.

— Пам… — той я сграбчи през талията и я стовари обратно върху леглото, докато джинсите все още висяха от единия й крак.

Тя го погледна предизвикателно.

— Ако не ти харесва това, което виждаш, изпрати ме да си стоя у дома. Може да съм само на седемнадесет, но съм жена. Мога да бъда достатъчно жена, ако ми дадеш възможност. Научи ме как и аз ще те накарам да гориш също като мен.

— Ти вече го правиш — изръмжа той и както беше легнал върху нея, избута с крак и последните й дрехи. След това я погледна изпитателно. Пам не знаеше дали беше от гордост, възбуда или свян, но вътре в нея се надигна нещо.

— Помогни ми! — прошепна тя. Цялата й предизвикателност се беше изпарила. — Не зная какво… Боли ме!

Кътър легна върху нея, както си беше с дрехите.

— Трябва да си сигурна, скъпа — предупреди я той дрезгаво. — След малко няма да съм в състояние да се спра. Хиляди пъти съм мечтал да го направя.

— Направи го!

— Ще те боли.

— Няма!

— Физически ще те заболи. Нещо в теб ще се разкъса.

Гласът й започваше да придобива диви нотки:

— Не ме е грижа. Побързай, побързай, Кътър! — после се замъчи напразно с колана му.

Той свали бързо ризата, а след това и джинсите си. На дневна светлина изглеждаше много по-хубав, отколкото Пам си го бе представяла — мускулест, с дълги крака и пясъчнорус мъх по тялото.

Голата му кожа я опари като огън. Пам ахна веднъж, после отново, когато той я докосна между бедрата. Преди да разбере какво става, в тялото й избухнаха спазми от невероятно блаженство. Тя отметна глава назад, затвори очи и задиша учестено, докато удоволствието продължаваше и продължаваше. Беше все още под властта му, когато я прониза разкъсваща болка. Тя отвори очи и погледна към Кътър и въпреки че болката си остана, чувството на пълнота в нея й каза какво се беше случило.

— Вече съм тук, Пам, вътре в теб. Сега си моя. Моя!

— Винаги съм била твоя — прошепна пресекливо тя и се усмихна. — Обичам те.

— Знам. И аз те обичам. Много ли те боли?

— Чувствам се толкова изпълнена!

Той се засмя треперливо:

— Наистина си.

— Тук също — каза Пам и посочи главата си.

— Господи!

— Какво?

— Свършвам — Кътър сгърчи лице, цялото му тяло се стегна и той излезе от нея тъкмо когато големият му член започна да пулсира.

— Кътър?

Измина известно време, докато успее да й отговори, но и тогава отговорът представляваше нещо като ръмжене между гърдите й.

— Защо го направи?

След малко той вдигна глава. Косата му беше влажна, залепнала на кичури върху челото му.

— Защото не сложих презерватив. Не и първия път.

— Сега се чувствам празна.

На устните му се появи крива усмивка:

— Не те ли боли?

— Празна съм. Искам те пак! — случилото се бе твърде хубаво, за да бъде толкова кратко. То представляваше всичко, което й бе липсвало през целия й живот. Желаеше го отново.

— Веднага — каза Кътър и започна да я целува нежно. Не след дълго целувките му отново станаха жадни и тя се притисна още по-плътно до него. Той я галеше по гърдите, по корема, между бедрата и с всяко движение на ръката му Пам чувстваше, че го обича все повече и повече. Накрая вече й се струваше, че ще експлодира.

Кътър я остави да чака само минута, преди отново да влезе в нея. Този път като че ли нямаше намерение да се отдръпва. Удоволствието нарастваше толкова бързо, че в един момент сякаш експлозията представляваше единствения начин за връщане към реалния свят.

Пам прекара уикенда в леглото на Кътър. Той я люби отново и отново, понякога силно, друг път нежно. След като веднъж се беше освободил от предишните си задръжки, изглежда, бе решил да й покаже колко много я обича — и тя нямаше нищо против. Беше изненадана от собствената си жажда, която изобщо не беше утолена в неделя следобед. По това време Пам вече беше казала на Кътър за преместването си в пансиона, но без да му съобщи причините. Не искаше да го разгневява срещу Джон, тъй като това щеше да бъде чисто самоубийство. Още повече че не искаше да си спомня за Джон, когато беше с Кътър. Времето им заедно й бе твърде скъпо.

 

 

През следващите месеци двамата се виждаха няколко пъти в къщичката на Кътър или в някой безименен мотел в покрайнините на Бостън. Пам знаеше, че той щеше да я чака и нямаше нищо против ограниченията на пансиона. Не проявяваше желание да излиза със съученичките си и беше доволна да прекарва времето си в учене. Когато излизаше за уикенда, записваше в книгата името на някоя своя приятелка. Джон не задаваше въпроси.

Нещата станаха по-трудни, когато брат й настоя тя да работи през лятото в офиса в Бостън. Тогава й се налагаше да го лъже в очите. Ако той не я бе накарал да се чувства толкова нещастна, Пам може би щеше да изпитва някаква вина. Той обаче продължаваше да се подиграва с нея със своя тих и мрачен маниер. Когато Пам си беше у дома, Джон се стараеше да прави присъствието си осезателно. Въпреки че никога повече не се опита да я докосне, напрежението си оставаше. Пам смяташе, че това бе достатъчно оправдание за лъжите й.

Ако животът й в детските години беше двойствен, то сега бе станал още повече такъв. През седмицата тя изпълняваше съвестно задълженията си в офиса. Когато Джон си беше у дома, Пам си стоеше предимно в стаята, спеше на пресекулки и винаги държеше подръка един водопроводен ключ. През уикендите, когато беше с Кътър, сякаш попадаше в различен свят. Двамата правеха каквото им родеше въображението, стига да не се подлагат на риска да бъдат разкрити. Това означаваше да не се отделят много от къщата на Кътър, когато Пам беше в Мейн, и да се държат на разстояние от Бийкън Хил, когато Кътър беше в Бостън. Пам нямаше нищо против. Докато беше с Кътър, се чувстваше щастлива. С всеки път го обичаше още повече и бе сигурна, че и той чувства същото.

Затова излъга с лекота, когато Джон я попита преднамерено:

— Виждала ли си Кътър Рейд?

— Не.

— Саймън е видял колата ти да взима завоя към колибата му миналия уикенд.

— Саймън лъже.

— Не искам да се виждаш с него.

Тя се опита да изглежда нехайна:

— Че защо пък ще искам да се виждам с него?

— Защото аз съм ти казал да не го правиш — каза заплашително Джон. — Стой далеч от него. Предупреждавам те, стой далеч от него!

Предупреждението му остана нечуто. Пам много обичаше Марси, обичаше и къщата в Мейн, но още повече обичаше Кътър. Срещите й с него й бяха толкова необходими, колкото и въздухът.

Лятото свърши и училището започна. Освен че вече можеше да спи спокойно, малко неща се промениха. Пам учеше с всички сили и живееше за уикендите с Кътър.

Точно след Деня на благодарността Томи Уилоу, седемнадесет и половина годишният брат на Марси, преби баща си до смърт с дръжката на ръждива водна помпа. Това беше убийство, продиктувано от страх, но бе предумишлено, макар и подбудено от толкова много примери за насилие от страна на Джарвис. Това даде извинение на Пам да замине на север.

Седмица по-късно Марси дойде да я види в пансиона и изглеждаше ужасно.

— Той знае! — прошепна тя веднага щом Пам затвори вратата на стаята.

Пам си помисли, че страданието на Марси беше свързано със злощастната участ на Томи.

— Кой знае?

— Джон. Знае, че се виждаш с Кътър — тя покри лицето си с длани и заплака. — Притисна ме и аз му казах, Пами! Не знаех какво да правя! Той ме заплаши, че ако не му кажа истината, нямало да помогне на Том. Джон плаща на адвоката. Ние никога нямаше да можем да си го позволим, а иначе Том ще отиде в затвора. Той е добро момче, но никога не е имал късмет, а ако го изпратят в затвора, това ще убие мама! Така че когато Джон ме попита, казах му, че се срещаш с Кътър — тя изхълца. — Съжалявам, съжалявам!

За момент Пам се почувства предадена. След това си помисли за положението на Марси и за своето собствено, както и за това какво щеше да прави на нейно място, и не можа да се разсърди. Но беше разстроена, да, разстроена и изплашена, много изплашена. Прегърна Марси както за да я утеши, така и да успокои себе си.

— Какво точно знае?

Марси подсмръкна:

— Само, че се виждаш с Кътър в Мейн. Казах му, че не знам какво правиш, докато си на училище — тя вдигна изплашен поглед. — Джон ще направи нещо. Той е лош човек!

Пам знаеше това много добре. Тя се отпусна обратно на леглото й погледна умоляващо Марси.

— Не мога да спра да се виждам с Кътър. Той е моят живот! — след това я порази несправедливостта на положението: нелепата смърт на баща й, майка й, която беше в болницата, тиранията на Джон. Пам преглътна мъчително и стисна зъби. — Аз съм почти на осемнадесет. Мога да правя каквото си искам, а аз искам да бъда с Кътър. Ако на Джон не му е приятно, това си е негов проблем.

 

 

Джон я държа на тръни два дни, преди да се появи в пансиона. Когато застанаха в един ъгъл на дневната, той се нахвърли върху Пам:

— Казах ти да не се виждаш с него, но ти го направи — гласът му беше нисък, но не по-малко отровен от погледа му. Беше облечен в безупречно ушит костюм, който му придаваше още по-високомерен вид. — Предупредих те, Пам! Даже те попитах дали се срещаш с него и ти ме излъга. Не беше много хубаво от твоя страна.

Пам за момент се изкуши да го излъже отново, но вече беше твърде късно.

— Аз го обичам.

Той изкриви устни:

— Ти дори не знаеш какво означава тази дума.

— Обичам Кътър!

— В такъв случай го разобичай, защото всичко свърши.

Тя поклати глава:

— Ще продължа да се срещам с него.

— Само през трупа ми.

— Защо толкова го мразиш? Той е мил и добър, работи много и поддържа духа на останалите. Затова ли го мразиш? Или може би още те е яд, че татко го харесваше?

— Той е боклук.

— Татко не мислеше така. Даже искаше да му остави Малкия Линкълн.

Беше улучила право в целта, ако потрепването на лицето на Джон означаваше нещо.

— За какво говориш?

— Веднъж ви чух да си говорите, по-точно да спорите. Татко искаше да остави на Кътър Малкия Линкълн. Защо тогава той не си го получи?

— Старият може и да си е променил решението — каза Джон, без да му мигне окото, макар и да му отне доста усилия да запази самообладание. — Може и да е разбрал каква грешка е щял да направи. Кътър Рейд е боклук. Той е едно нищо, няма да стигне доникъде и проклет да бъда, ако му позволя да те притежава!

Пам се вбеси при тези обидни думи.

— Само че вече ме притежава — осведоми го тя, без да я е грижа, че очите му потъмняха зловещо.

За минута той остана неподвижен.

— Вярно ли е?

— Да.

— Ще го дам под съд за изнасилване.

— Не беше изнасилване.

— Ти си била непълнолетна. Ще предявя иск за блудство.

— Аз го помолих да го направи.

— Съдът пет пари не дава за това. Ти си била непълнолетна и той те е изнасилил.

— Това, което направи той, беше прекрасно. Твоето повече приличаше на изнасилване.

Джон се стегна целият. Пам никога преди не го беше виждала толкова ядосан.

— Никога — промълви той, — никога повече не го казвай!

Пам обаче се бореше за живота си:

— Ще го кажа, и не само това, ако дадеш Кътър под съд. Ще те изложа, Джон! Всичко ще излезе наяве.

Той я погледна с чиста омраза и Пам за момент се почуди дали няма да изгуби самообладание. В следващия момент Джон изправи рамене и тръгна към вратата.

Пам бе отвърнала на огъня с огън. Внезапно тя се почуди дали не беше изиграла зле картите си. Още нищо не беше изяснено. Затова тръгна след него.

— Къде отиваш?

— Някъде, където няма да има нужда да те виждам. Отвращаваш ме.

— Това не е нищо ново…

Той се завъртя и застана с лице към нея толкова бързо, че тя отстъпи крачка назад.

— Новото е, че продадох къщата.

Пам ахна:

— Не си го направил!

— Да, направих го, и то веднага щом разбрах, че се виждаш с Кътър.

— На кого? На кого си я продал? — Пам имаше намерение просто да я откупи обратно.

— Не е твоя работа. Нищо в Тимини Коув вече не е твоя работа.

— Моя работа е! — извика тя, а сърцето й се блъскаше бясно в гърдите. — Аз обичах тази къща! Тя беше моя!

— По мое благоволение. Само че ти я пропиля. Съвсем честно те предупредих, но ти я пропиля.

Очите й се наляха със сълзи.

— Ти я мразеше! Винаги си искал да я продадеш, но изчака, когато щеше да ме боли най-много. Използва ме като извинение. Ти си садист, Джон!

— Садист или не, аз съм твоят законен настойник.

— Не за много дълго — възрази тя и значението на тези думи я порази. — Аз съм почти на осемнадесет. Затова го направи, нали? Щом веднъж стана пълнолетна, ще мога да се съпротивлявам.

— Можеш да опиташ, но едва ли ще стигнеш много далеч. Тук аз управлявам нещата. Това, което кажа, е закон — той вдигна показалец пред носа й. — И казвам да държиш проклетата си уста затворена и да внимаваш в картинката! Няма да се обаждаш на Кътър Рейд! Няма да се виждаш с Кътър Рейд! Защото това, дето продадох къщата, е само начало. Ако те хвана пак някъде близо до Тимини Коув или Кътър Рейд, ще го уволня.

Пам преглътна мъчително буцата в гърлото си.

— Няма да можеш да го направиш. Там той е лидер. Защитава другите и те го уважават. Ако го уволниш, ще си навлечеш бунт.

— Не и — каза той, като при всяка дума я побутваше с показалец в гърдите — ако заедно с него уволня и всеки проклет миньор, когото той някога е защитавал — ръката му се сви в юмрук и се отпусна отстрани до тялото му. — И ще го направя, Пам. Времената са трудни. Старите работници са мъртво тегло. За мястото на всеки един от тях чака по един млад и трудоспособен мъж, който умира да работи. Недей да си мислиш, че не мога да контролирам назначенията и уволненията. Също така недей да си мислиш, че ще можеш да се измъкваш и да се виждаш с Кътър Рейд, без аз да знам, защото ще те наблюдавам. Вече наредих да подслушват телефона му.

— Това е незаконно!

— Дръж устата си затворена! — изрева той, но веднага сниши глас. — Съдията Науъл в Бангър ми с приятел. Ако се зададат няколко въпроса, ще го направи законно. Освен това съм напълно в правото си да си наема частен детектив. Всеки път, когато излизаш от пансиона, ще има някой, който да те следи.

— Блъфираш.

— Опитай де!

Пам не знаеше дали щеше да й стигне смелост и това правеше терзанията й още по-силни.

— Не го прави! — извика тихо тя.

— Престани да се срещаш с Кътър.

Тя закърши отчаяно ръце.

— Но аз го обичам!

Джон я разтърси.

— Ти си просто една глупачка. Той тича само след името ти, не виждаш ли? Опита се да измъкне нещичко от стария, но удари на камък. Затова сега се навърта около теб.

— Това не е вярно! — извика тя без колебание. — Той ме обича!

— Обича името ти и положението ти в обществото.

— Обича мен!

— Ти си неговият начин да се измъкне, Пам, но ти си твърде глупава, за да го видиш — Джон отново беше възстановил самообладанието си и говореше тихо и властно. — Знам как действат хора като него. Като напипат нещо добро, получават каквото могат, а после се преместват на по-сочна паша.

— Но той не е получил нищо от мен!

Джон се ухили мазно и я огледа от глава до пети:

— Преди малко ми каза нещо съвсем друго.

Не беше нужно да си спомня Палм Бийч, за да се почувства отново омърсена. Погледът му беше достатъчно похотлив. Тя уви ръце около себе си, сякаш да се предпази.

— Никога не съм му давала пари, нито пък съм се опитвала да му издействам повишение. Никога нищо не съм му дала. Защо тогава ще се навърта около мен?

— Защото това е част от плана. Първо те прелъстява, после те прави физически зависима от него и накрая започва да те обсипва с молби за това и онова.

— Ти така ли работиш? — избухна Пам.

Джон я зашлеви през лицето. Тя сложи ръка на удареното място, като повече се ядосваше за сълзите в очите си. Те бяха признак на слабост, а това бе последното нещо, което искаше да покаже пред Джон.

— Май улучих в целта, а?

— Имаш голяма уста. Трябваше да го направя още преди години.

— Ако го беше направил, щях да предявя иск за побой над малолетни.

— За един шамар ли? Съмнявам се.

— Но ти направи нещо много повече — парира удара тя. — И двамата го знаем. Ти си подъл човек. Дълбоко под този скъп костюм ти не си нищо повече от един уличен побойник.

Преди да успее да се измъкне от обсега му, Джон я сграбчи здраво за тениската и я издърпа близо до себе си.

— А ти — процеди той — си кучка. Не искам да те слушам. Не искам да те виждам. Просто стой тук и учи. Стой далеч от Мейн и най-вече от Кътър Рейд. Ако не се подчиниш, после ще обвиняваш себе си за това, което ще се случи. Ясен ли съм?

— Пусни ме!

Той я надигна още по-високо.

— Ясен ли съм, попитах?

— Мразя те!

— Чувствата ни са взаимни. А сега — стигнахме ли до съгласие за останалото? Разбираш ли какво се очаква от теб?

— Разбирам, че щом веднъж стана пълнолетна, ще мога да ти кажа да вървиш по дяволите!

При тези думи ноздрите му се разшириха, но това беше единственото удоволствие, което получи Пам.

— Грешиш, скъпа моя — той изви ръка, за да я повдигне още по-високо, като почти долепи устни до бузата й и заговори с отровно спокойствие: — Това, което казвам, няма нищо общо с възрастта, а с властта. Аз я имам, а ти — не. Аз контролирам парите, аз контролирам акциите. Ти няма да имаш глас в събранието на акционерите, докато не навършиш двадесет и пет, а дотогава аз ще съм го организирал по свой вкус. Така че най-доброто, което можеш да направиш, като навършиш осемнадесет, е да избягаш. Тогава аз няма да бъда в състояние да те върна — той вдиша дълбоко, сякаш искаше да поеме миризмата й, преди да изплюе следващите думи. — А щом искаш да избягаш, нямам нищо против. Не те искам.

След това внезапно я пусна, завъртя се и си отиде.

 

 

На другия ден Пам отиде да види майка си. Поседя тихичко с нея, без да говори много, отправила невиждащ поглед в сивия декемврийски пейзаж. След известно време хвана ръката й. Тя беше бледа и нежна, но не и особено жизнена, точно както самата Патриша. Колкото повече я гледаше Пам, колкото повече изучаваше нежната мрежа от венички, толкова по-опустошена се чувстваше. Сякаш отново беше на тринадесет, самотна и изплашена, защото всичко добро в живота й беше отнето. И неочаквано вече нямаше значение, че Патриша е тази, която трябваше да бъде покровителствана. Неспособна повече да задържа всичко това в себе си, Пам се наведе над тази ръка и заплака.

— Не знам… какво да правя… всичко е толкова объркано… Имам нужда от помощ… мамо.

Тя плачеше тихичко, изгубила в мъката си представа за времето. Някъде по средата почувства как пръстите на Патриша стиснаха нейните и Пам се вкопчи отчаяно в ръката й.