Барбара Делински
Горчив триумф (21)

Двадесет и първа глава

Палм Бийч, 1979 г.

Джон се оправяше с тълпата с обичайната си непринуденост. Познаваше повечето от гостите, а тези, които не познаваше, поздравяваше с усмивка, протегната ръка и някоя остроумна дума. Салонните разговори бяха неговата стихия, тъй като не изискваха много. Едновременно с тях Джон можеше да си мисли за по-важни неща, като например дали триредните свещници не блестят твърде силно, канапетата са твърде малко или шампанското — твърде сухо.

Джон се извърна от госта, с когото говореше, спря един от облечените с фрак келнери и промърмори така, че само младежът да го чуе:

— Приятелят ти на другия край на стаята флиртува. Моля те, кажи му да го прави в свободното си време. Докато му плащам, ще разнася ордьоври.

— Да, сър — каза келнерът и отмина.

Джон отново се върна към разговора и след няколко минути се премести при друга групичка гости. Хората изглеждаха впечатлени и това му доставяше удоволствие. Бе искал откриването на „Фасетс“ в Палм Бийч да бъде голямо събитие и то наистина беше. Присъстваха доста журналисти — повече, отколкото на откриването на „Фасетс“ в Ню Йорк преди три години — и това също му доставяше удоволствие. Името израстваше, клиентелата — също. Модните и светски журналисти се обаждаха често, което беше добре, стига да не питаха за Пам. Джон изпитваше смесени чувства по този въпрос. От една страна, този интерес беше благоприятен за бизнеса. От друга страна, бе интерес, отклонен от него.

Трябваше да признае, че в работите й не липсваше талант. Образците й бяха уникални; големи и опростени, те разчитаха на извивка от злато или вълнообразно нагънато сребро, за да осигурят вълнуващ фон на един или повече камъни. Пам работеше изключително с турмалин, като заявяваше, че й бил заложен генетично. Самият Джон харесваше повече диамантите, но не можеше да отрече, че образците й се продаваха добре. Именно затова й даваше пълна свобода в дизайните.

По въпроса с пресата обаче нещата стояха другояче, поне за миналото. Хората му бяха в състояние да потиснат интереса на журналистите към оригиналната й изложба, казваха или че е само студентка, или че в момента няма възможност да даде интервю. Сега обаче Джон губеше контрол над положението. Журналистите можеха да я намерят, когато си поискаха, в ателието на „Фасетс“ на Нюбъри Стрийт или в това в Ню Йорк.

Той вдигна чашата си с шампанско и погледна над ръба й към отсрещния край на залата, където беше застанала Пам. Тя изглеждаше прекрасно. Носеше бяла рокля без презрамки, която падаше чак до глезените й и разкриваше само крайчеца на сребърните й сандали с високи токчета. Косата беше прихваната на хлабав възел на върха на главата й. Гримът й беше също тъй семпъл и с изящен вкус, както дрехите.

Джон разбираше стратегията. Пам не искаше нищо да отвлича вниманието от бижутата й — и действително бе така. Около шията й се виеше широко сребърно колие, в което бяха вградени розови и пурпурни турмалини с различна форма и размери. На ушите й имаше сребърни дискове, всеки с по един камък, разположен извън центъра. Гривната беше копие на колието, но с прибавка на малка вълнообразна линия, която издаваше добър вкус.

Докато я наблюдаваше, Джон видя как една жена докосна възхитено колието. Пам се усмихна в отговор, след това се обърна към някой друг в групата. Джон я видя как говореше, кимаше и приемаше целувки по двете си бузи, когато групата се претопи в друга.

Пам знаеше как да се държи. Джон искаше да вярва, че бе научила това от него, но ако беше така, трябва да го беше научила от доста голямо разстояние. Избягваше го винаги когато беше възможно. Ако той бе в единия край на залата, тя заставаше в другия. Обикновено си намираше извинение да не присъства на места, където знаеше, че щеше да бъде и той. Но ходеше по много приеми и след всеки един имаше поръчки за копия на бижутата, които бе носила там.

Тя ги наричаше „оригиналите на Сейнт Джордж“. Когато употреби за пръв път това име, Джон не се възпротиви. Тогава се съмняваше, че тя ще има опита или способността да произвежда стабилен поток от идеи. Но вече ставаше ясно, че е сгрешил, а бе твърде късно да промени това име. Хората вече бяха свикнали с него. Искаха бижута „Памела Сейнт Джордж“ или „оригинал Сейнт Джордж“. Може би Джон щеше да се радва на това използване на фамилията му, ако не бяха репликите като „от другите Сейнт Джордж, онези, хубавите“.

Той се върна в реалността и се обърна на другата страна, за да поздрави младшия сенатор на Флорида. Поговориха известно време. Джон се беше запознал с него на един прием във Вашингтон преди няколко месеца и тъй като по това време на дневен ред бяха плановете за откриването на магазина в Палм Бийч, двамата имаха много за обсъждане.

Джон познаваше доста сенатори. Той правеше чести посещения във Вашингтон и разширяваше кръга от контактите си и това го поставяше в постоянната компания на политици. Те го очароваха, но още повече го очароваше играта им. Бяха му интересни интригите, които се разиграваха, когато някой искаше нещо от друг. Политическият шантаж беше фин и наричан с други имена.

Джон също участваше в тази игра, но от разстояние. Беше доволен да дава пари на един или друг кандидат, дори в някои случаи ги подпомагаше с големи суми. Но не искаше да изпитва върху себе си непостоянството на Вашингтон, където кариерата на човек зависеше от капризите на електората или, още по-лошо — на медиите. Джон искаше славата му да бъде трайна и солидна. Като се имаше предвид колко много беше постигнал за тридесет и деветте си години, можеше да се каже, че се е справил доста добре.

Слушайки с половин ухо разговора със сенатора, той прегледа мислено списъка на гостите си и се опита да намери мястото си в тази класация. Не беше толкова богат като някои от тях, нямаше толкова къщи като други, а и компанията „Сейнт Джордж“ беше бебе в сравнение с някои от корпорациите, чиито представители присъстваха.

Но какво бебе! Тя представляваше истинска златна мина. Джон беше избрал подходящото време и хитрото му управление бе постигнало целта си. Финансовите кризи, които бяха преживели след откриването на „Фасетс“ в Бостън, вече бяха история.

Не можеше да не изпитва задоволство при мисълта за яхтата в пристанището на Нюпорт или за ролс-ройса, паркиран пред Бийкън Хил. Градската къща, преобзаведена от горе до долу, напоследък бе ставала сцена на много елегантни събирания. Партитата му бяха дълбоко ценени, шикозни и с прекрасно обслужване. Никога не беше изпитвал недостиг на гости.

Но гостите си бяха гости, жените — жени, а името на цялата игра беше „безсъдържателност“. Когато Джон искаше да се отпусне, все още отиваше при Хилъри. Тя го познаваше и пред нея нямаше нужда да се прави на джентълмен.

Все пак тя не беше тук тази вечер, защото Джон никога не я канеше на най-важните си партита. Не й бе мястото там. За разлика от Пам, тя изобщо не изглеждаше блестящо.

По време на една пауза в разговора Джон се извини на сенатора и се премести на място, откъдето отново можеше да наблюдава Пам. Тя говореше с наследника на компанията за ябълков сок. Момчето не изглеждаше зле, беше на двадесет и пет или двадесет и шест и щеше прекрасно да й подхожда. Преди не повече от месец, когато Джон повдигна въпроса, Пам му заяви в лицето, че щом не можеше да се омъжи за Кътър Рейд, изобщо нямаше да се омъжва.

Джон не харесваше нейната дързост, дошла в резултат на професионалното й признание. Още повече не хареса споменаването на Кътър Рейд. Тя го правеше нарочно, за да го подразни.

Кътър бе една от малкото му грешки. Джон изобщо не си беше представял, че този човек може да се мобилизира и да постигне нещо. Не че манекенството беше нещо, но все пак Кътър печелеше добри пари. Вероятно обаче щеше да ги пропилее. Хората от неговото тесто нямаха толкова мозък, че да мислят напред във времето, когато кожата им щеше да се набръчка, а косата им да посивее.

Макар и дните на Кътър под слънцето да бяха преброени, Джон се дразнеше от мисълта, че изобщо му бе позволил такива.

Не по-малко го ядосваше иронията на цялото това положение. Кътър никога нямаше да стане манекен, ако Джон се беше поотпуснал с колана и бе набраздил и лицето му. Кътър също така нямаше да стане модел, ако Джон не го беше принудил да напусне Тимини Коув. Щеше още да си стои там и да се бъхти в мините. Очите му щяха да си изкапват по Пам, която беше далеч над него. Да, наистина беше толкова красива, умна и талантлива!

Джон посегна за цигара, но се сети, че вече не пушеше. Лекарят му го беше посъветвал да ги спре и съветът не беше лишен от разум. Щеше да бъде ужасно да си изградиш невероятен живот и да умреш от рак на петдесет. Джон имаше намерение да доживее поне до осемдесет и да се радва на уважение, ласкателства и голямо богатство.

Осемдесет години бяха доста дълъг живот. Човек можеше да се почувства на моменти стар и самотен. Но такъв беше животът на върха. Самотата бе цената, която се плащаше за известността. Даже и в тази огромна, разкошно мебелирана зала с четиристотин души той се чувстваше самотен.

Пам бе длъжна да разбира това. Тя беше негова сестра. Трябваше да знае как се чувства той. Трябваше да му помогне и винаги да застава до него.

Но тя като че ли повече се интересуваше да лансира името и собствената си кариера. А ако не беше той, Пам едва ли щеше да се движи между богатите и известните. Нямаше да бъде изгряваща звезда на бижутерския небосклон. Изобщо нямаше да има никаква кариера.

Щеше да бъде една неомъжена майка, която се опитва да отгледа детето си сама. Може би беше време Джон да й напомни това. Бе започнала да става твърде неблагодарна и самовлюбена. Трябваше да й смачка малко фасона.

Когато и последните гости си отидоха и келнерите събираха сребърните подноси, Пам вече я нямаше. Джон трябваше да се досети, че щеше да стане така. Сестра му никога не го улесняваше. Той се обади в хотела й и научи, че беше изнесла багажа си оттам още преди партито. Една служителка от отдела за връзки с обществеността я беше видяла да се преоблича след партито в дамската тоалетна. Друга докладва, че я бе видяла да излиза от магазина и да скача в едно такси. Трета се обади на летището и откри, че името на Пам бе в списъка на пътниците за самолет, който тъкмо излиташе от пистата.

Джон се опита да се свърже с нея по телефона по-късно през нощта, но никой не вдигна. Той позвъни в апартамента на компанията в Ню Йорк, макар да знаеше, че Пам рядко отсядаше там. Предпочиташе „Хилтън“. Или пък апартамента на Хилъри. Джон се опита да се обади и там, но му отговори само смъртно уморената Хилъри.

Джон се чудеше дали Пам не се срещаше с Кътър Рейд. Тази мисъл го подлудяваше. Той се измъчва с това през цялата нощ. На сутринта взе първия самолет за Бостън, отиде до апартамента на Пам и захлопа по вратата й.

Не очакваше тя да бъде там, но Пам след минути отвори вратата. Все още завързваше колана на дългия си бял халат. По лицето й нямаше грим и беше поруменяло от съня. Кожата й между лицето и косата, която падаше по раменете й, изглеждаше топла и женствена. Джон веднага почувства сексуално желание и това го подразни още повече.

Пам беше застанала нащрек.

— Какво има, Джон?

— Няма ли за мен едно ведро „здравей“? Няма ли „как си“ или поне „не беше ли прекрасно вчера“?

— Съжалявам, но никак не си падам по салонните разговори.

Изглеждаше наистина много уморена и това отново възбуди подозренията му.

— Къде, по дяволите, беше? Мислех, че ще останеш малко и след партито.

— За какво? Нали мина успешно! И двамата знаехме, че ще е така.

— Имаше хора, на които трябваше да се благодари. Това е и твоя отговорност. Ние сме делови партньори, за Бога!

Тя вдигна едната си тънка вежда.

— Делови партньори? Майтапиш ли се? Аз съм служител на компанията. Просто един от дизайнерите.

Тъй като нямаше намерение да признава работата й за върховно постижение, той наблегна вниманието върху семейната връзка:

— Ти си Сейнт Джордж. Притежаваш дял от компанията.

— Само на теория. Няма да имам глас още две години.

— Продължавай да бъдеш толкова злобна и няма да го получиш въобще.

— Злобна ли? За бога, Джон — тя вдигна ръка с дланта напред, — просто излагам фактите. Аз не контролирам акциите си от компанията. Ти ги контролираш. Аз просто работя там.

— А когато не си на работа, ходиш нагоре-надолу да пробутваш името и дизайните си. Мислиш се за голяма работа, а?

— Виж, сега не ми е до това — каза тя и понечи да затвори вратата.

Джон я препречи с крак, влезе, преди Пам да успее да го спре, и затвори с ритник. Пам се завъртя рязко и се оттегли към вътрешността на апартамента. Той я последва и стигна в кухнята точно навреме, за да й попречи да се обади по телефона. След това отдръпна пръстите си, преди тя да ги е премазала със слушалката.

— На кого искаше да се обадиш?

— На полицията. Не те искам тук, Джон.

Той се изправи. Колкото повече се извисяваше над нея, толкова по-голямо надмощие чувстваше.

— Съжалявам. Искам да поговорим.

Въпреки очакванията му, тя остана твърда.

— Не сега. Не тук. Това е моят апартамент. Договорът за наем е на мое име. Плащам го с парите, които печеля сама, а ти ми се натрапваш в моята собственост.

— Аз съм ти брат.

— Само наполовина. Махай се оттук.

Джон знаеше, че я беше вбесил. Това със сигурност беше нещо по-добро от начина, по който понякога гледаше през него, сякаш отказваше да признае присъствието му. Той се облегна на стената и скръсти ръце.

— Искам да си поговорим.

— За какво?

— За теб. За това какво правиш и къде ходиш.

— Знаеш всичко, което е необходимо — беше застанала до кухненския плот. Изглеждаше предизвикателна, но малко нервна, което го накара да се почувства по-уверен.

— Далеч не. Искам да знам дали ти харесва това, което правиш.

— Ако не ми харесваше, нямаше да мога да го правя толкова добре.

— Не ти липсва самочувствие.

— Защо да се лъжем? И двамата знаем, че моите бижута се продават най-добре от тези на всичките дизайнери, освен на един, но неговите суми от продажби са по-големи, защото има договор с някакъв арабин, който го кара да изработва накити за всичките му жени. Моите произведения нямаше да се продават толкова добре, ако не бяха хубави, като се имат предвид цените, които им слагаме.

— Мислиш, че са твърде високи ли?

— В никакъв случай. Ние работим за богатите, а те могат да си го позволят.

— Тогава защо мърмориш?

— Не мърморя, ти мърмориш. Поне за това, предполагам, си дошъл тук. Какво има? — тя вирна брадичка. — Вкиснат си, защото се издигам ли?

Той се изсмя.

— Издигаш се, защото аз го позволявам.

— Я пак си помисли?

— Вярно е. Как мислиш, че започна? Да не смяташ, че всичките тези хора са дошли да видят първата ти изложба, защото са чули отнякъде, че работата ти е добра? Добри бижута има под път и над път. Изумителните са рядкост, но твоите не са такива. Повечето от хората дойдоха заради мен. Аз им се обадих, казах им за изложбата и ги помолих да наминат да я видят. Аз им върша услуги и те ми отвръщат със същото.

— Ако са дошли заради теб, след това се връщат, защото са харесали работата ми. Не съм толкова наивна, Джон. Хората няма да дадат хиляди за пръстен или огърлица и след това да ги носят на публични места и да изпращат приятелите си при нас, ако не харесват това, което получават.

— А Фелънови? Гудмънови? Андерсонови? Всички те са мои приятели.

— Те бяха приятели на татко.

— Фелънови те представиха във Фили. Гудмънови го направиха в Скарсдейл. При Андерсонови беше дебютът ти в Саутхамптън. Това са мои контакти.

— Това са контакти на „Сейнт Джордж“. Аз направих първите телефонни разговори. Аз уредих пътуванията. Ако тези хора са направили нещо заради някого, то е било заради татко. Той започна да работи с тях преди повече от двадесет години. Те са били клиенти на „Сейнт Джордж“ много преди да е бил измислен „Фасетс“. Ти ги наричаш свои контакти. Аз ги наричам мои контакти. Можеш да стоиш и да спориш по този въпрос с мен до безкрайност или, ако искаш, да се махнеш оттук и да ми позволиш да дишам.

— Имаш отговор за всичко, нали? — попита той, като полагаше големи усилия да изглежда самодоволен. — На твое място бих внимавал, Пам. Забравяш, че „оригиналите Памела Сейнт Джордж“ са част от „Фасетс“.

— Само ако аз искам това.

Той поклати глава:

— Независимо дали го искаш или не. Спомняш ли си стандартния договор, който подписа при постъпването си? Той дава право на „Фасетс“ върху името ти.

— Не е вярно — каза тя и пристегна още по-здраво пеньоара си.

Той видя нервния й жест и доби още кураж. Също така не пропусна да хвърли ленив поглед към извивките, които тя неволно беше подчертала.

— Ако го прочетеш по-внимателно, ще видиш, че съм прав.

Тя уви ръце около талията си.

— Той дава право на „Фасетс“ върху всички образци, които съм изработила по време на службата си в компанията. Когато напусна, взимам със себе си своите име, способности и клиенти.

Джон бавно поклати глава:

— Не мисля така.

— Прочетох го внимателно, Джон, и след това накарах един адвокат да го направи. Ако този договор дава на „Фасетс“ право върху името ми, значи е бил променен. Не че не те смятам за способен на такова нещо. И преди си го правил, с Кътър и Малкия Линкълн.

— Кътър! — самото споменаване на това име му действаше на нервите. — Не го замесвай сега в тази работа.

— Защо не? Ти си му длъжник. Открадна му Малкия Линкълн.

Джон обаче нямаше намерение да потвърждава или отрича обвинението.

— Доколкото ми е известно, той вече няма нужда от него. Печели доста пари.

— Малкия Линкълн е неговото наследство от татко.

— Малкия Линкълн е непроизводителен. Не струва и два цента.

— Бих нарекла това справедливо възмездие.

— А Кътър? — парира удара Джон, твърдо решен да я накара да се хване в собствения си капан. — Той какво казва по този въпрос? — тя го погледна втренчено, без да каже нито дума. — Ти се срещаш с него зад гърба ми — каза той обвинително и в гърдите му се надигна гняв. Винаги се получаваше така при споменаването на Кътър Рейд, още когато Юджийн го беше измъкнал от калта и му бе дал грижите и обичта, за които Джон винаги беше мечтал.

Очите на Пам си останаха студени.

— Срещам се с много хора зад гърба ти, защото ако разбереш кои са, би могъл да контролираш и тях. Само че това е до време, Джон. Ако ми е липсвала лукавост, в твое лице имах доста добър учител.

— Казах ти да не се виждаш с него!

— О, да! — озъби се неочаквано тя. — Като се върнем назад към онзи декември, ти ми каза, че ако го видя някога отново, ще го уволниш от мините и ще го изгониш от града — тя се наежи още повече. — Заплаши ме и после, без да изчакаш какво ще направя, изпълни заплахата си! — Пам започна да трепери. — Но дори и това не те задоволи. Също така и си го набил! Набил си го, а след това си го нашибал с колан, който е оставил дълбоки, грозни бразди по целия му гръб. Едва не си го убил, Джон!

Унищожителният й поглед сигурно щеше да го обезпокои, ако той самият не беше толкова вбесен.

— А трябваше! Можех да се досетя, че след това ще дойде да плаче на рамото ти.

— Не е плакал. Кътър не плаче, той оцелява! Първия път като малък. След това, когато си го оставил да умре. И ако се наложи, пак ще го направи, защото си е такъв. Той е много по-силен, много повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш!

Без да мисли, Джон се хвърли напред. Нямаше идея какво искаше да направи. Пред очите му беше паднала червена пелена. Въпреки това се спря, когато пред очите му проблесна нещо. Беше дълъг, широк кухненски нож. Месарски нож. Пам го държеше здраво, насочен към Джон.

— Не смей да ме докоснеш! — предупреди го тя.

Той се стъписа, но не отстъпи назад. Пам нямаше да използва ножа, поне така предполагаше.

— Успокой се, Пам.

— И не ми казвай какво да направя!

— Ти си разстроена.

— Има си хас да не бъда! Видях гърба му! Видях какво си му направил! Беше ужасно!

— И то те е отблъснало, нали? Е, това поне е хубаво.

— Не ме отблъсна! Целунах всеки един от тези белези, но те не изчезнаха. Така че ще ги целувам всеки път, когато се срещаме, отново и отново! Ти си животно, Джон!

Джон отново би се хвърлил към нея, ако не беше ножът. Но тя го държеше съвсем недвусмислено.

— Остави го!

— Няма начин!

— Остави го, Пам!

— Когато си заминеш.

— Нямаш нужда от нож!

— Аз сама ще преценя това. Дай ми и най-малкия повод и ще ти оставя същите следи, каквито ти си направил на Кътър — тя повдигна върха на ножа. — Само че ще са на лицето ти.

Джон почти й повярва, че щеше да го направи.

— Я да видим сега кой е животно? — попита той, но не му се искаше да рискува. Не искаше да бъде нарязван. Независимо дали щяха да му останат белези или не, щеше да има слухове, може би скандал, а той бе постигнал твърде много, за да може да си го позволи. Затова отстъпи крачка назад. Това, разбира се, не означаваше, че се беше признал за победен. — Знаеш, че не можеш да го имаш, нали?

— Защо не? Толкова ли ужасно ще бъде? Отдавна си задавам този въпрос. Сега Кътър е някой. Има пари, има приятели. Толкова ли ужасно ще бъде, ако сме заедно?

— Той е само един миньор.

— Той е изискан и преуспяващ.

— Някой ден отново ще бъде на бунището.

— Няма!

— Всяко чудо за три дни. Няма да го бъде дълго.

— За това се молиш, нали? Ревнуваш, че татко беше привързан към него…

— Не ревнувам.

— Но това беше преди години! Не можеш цял живот да таиш злоба!

— Не става дума за злоба.

— Да, защото си е чиста омраза. Но това е безсмислено, безумно! Ти си преуспяващ човек, Джон. Защо Кътър представлява чак такава голяма заплаха за теб?

Това беше последната капка в чашата. Когато ставаше дума за Кътър — може би даже за Пам — Джон не беше в състояние да разсъждава разумно. Не беше длъжен да се извинява или да обсъжда това с когото и да било.

— Кътър Рейд — заяви натъртено той — никога няма да бъде част от това семейство! — след това пристъпи напред. Беше достатъчно ядосан, за да добие смелост да рискува. — И ако ти ми направиш и една драскотина с този нож, ще съжаляваш.

Пам въздъхна.

— Пак ли заплахи? Започваш да ставаш досаден.

— Значи не съм използвал тези, които е трябвало. А какво ще кажеш за тази: продължи да се срещаш с Кътър Рейд, докато пресата научи или някой друг разбере и стигне до ушите ми и ще унищожа майка ти.

— Но това е смешно! Тя е парализирана от кръста надолу, от десет години е затворена в психиатрична болница — и ти ще я унищожиш? Какво още можеш да й направиш?

— Много неща.

— Като например?

— Като разкажа на всички защо се е побъркала след катастрофата.

— Не е могла да понесе мъката.

— Не е могла да понесе вината.

— Защото не е умряла тя. Всяка съпруга, която е обичала мъжа си така, както мама обичаше татко, би чувствала същото на нейно място.

Джон поклати глава:

— Във вината й имаше нещо повече. Тя беше отговорна за тази катастрофа.

Този път наистина бе успял да привлече вниманието й.

— Нима искаш да ми кажеш, че все пак тя е карала?

— Не, но тя разстрои Юджийн толкова, че той пресече на червено.

— Но нали така и не се разбра дали е минал на червено, или колата е поднесла?

— И в двата случая е карал безразсъдно, и то само заради това, което е направила тя.

— Но мама е била в колата с него. Ако беше направила нещо толкова ужасно, той щеше да тръгне сам.

— Тя го последва в колата, за да го успокои.

Пам продължаваше да държи ножа като копие пред гърдите си, но върхът му вече трепереше.

— Понякога наистина се караха, но никога не са си казвали нещо толкова лошо, че татко да катастрофира.

— Този път наистина беше така.

— Защо? Какво е направила?

— Спеше с друг мъж.

— Лъжеш! Тя никога не би направила такова нещо!

— Направи го. И той ги завари двамата.

— Лъжеш!

Той я погледна втренчено и я зачака да се сети. Знаеше, че това рано или късно щеше да стане. Пам не беше глупава.

В очите й се появи почти осезателно отвращение. Тя повдигна върха на ножа и прошепна:

— Махай се!

Тъй като вече имаше достатъчно извинение да го направи, той изправи рамене и се отдръпна от ножа. Гласът му прозвуча тихо:

— Ще пусна този слух, Пам, и ще дам да се разбере, че тя е била прелъстителката. След това ще й кажа какво съм направил. Мислиш ли, че тя ще може да понесе такъв срам?

— Наистина ли си способен да го направиш?

— Имам солидна репутация, също и цял отдел за връзки с обществеността, който може да ме изкара сух от всяка ситуация. Не съм уязвим, за разлика от майка ти.

— Махай се!

— Тръгвам си — каза той. Пам вече беше достатъчно разстроена. Беше постигнал целта си. Когато стигна до вратата на кухнята, Джон се обърна и добави: — На твое място, ако исках малкото останало умствено здраве на майка ми да се запази, бих внимавал с Кътър. Ще разглася всичко, Пам. Ще я съсипя, а после ще получа постоянен контрол над акциите й.

— Само през трупа ми.

— Би било чудесно. От теб няма повече полза, отколкото от нея.

— Махай се — каза отново Пам, като този път пристъпи бавно към него. — И никога повече да не си стъпил в този апартамент! Присъствието ти го омърсява.

— Имам намерение да изпълня всяка от думите си.

— Думите ти не струват и пукната пара. Отдавна вече не мога да ти имам доверие.

— Стой далече от Кътър или ще съсипя Патриша.

— Направи го и ще се омъжа за Кътър толкова бързо, че няма да разбереш откъде ти е дошло. Тогава и двамата ще се борим с теб.

— Страхотен шанс имате да успеете.

— Защо не опиташ?

— Няма да има нужда, докато съществува този наш договор.

— Махай се оттук.

Той отвори вратата, обърна се и намигна:

— Ще се видим отново на работа, скъпа! — и когато тя затръшна вратата под носа му, Джон се ухили.