Васил Крумов
Родопски хоризонти (9) (Пътеписи, скици, приключения)

Към Лилково, Модър и Персенк

Този път навлизането ми в родопския лабиринт стана съвсем случайно. Нямах никакво намерение да напущам родния си Тримонциум въпреки настъпилите петровденски горещини, още по-малко мислех да изоставям двамата си талантливи приятели — Цико и Цанко, с които така много ме беше свързала общата ни земетръсна барака, инсталирана край самото езеро на градската градина.

Денят обещаваше да бъде така горещ като предните дни и ослушвайки се във водния плисък на високия шадраван, разсеяно следях шахматното състезание на двамата си приятели, когато забелязах край градинската ограда да отминава снажен родопски помак, водещ след себе си натоварено муле с жълта като янтар тлъста борина.

Кокалестата и малко приведена фигура на този побелял от годините си планинец ми се стори позната. Бях го срещал негде из предишните си родопски скитничества. Напразно напрягах сънливата си памет. Едва когато той се скри зад клонестите дървета на градинската ограда и сребристата мелодия на конското звънче едва достигаше до слуха ми, аз се досетих, че този беше Ибрахим Чауш. Същият гостоприемен старец, в чиято самотна къшла край Мугленския чаир бях намерил спасение през една дъждовна есенна нощ.

За миг забравих присъствието на приятелите си, забравих и грижата по предстоящото изместване на земетръсната ни барака, останала единствена край езерото. И без да се двоумя, тръгнах из съседните улици по посока на изчезналия планинец.

Звънчето продължаваше да отзвучава в слуха ми, макар че не можех да доловя посоката, от която идва. Криволичех между пропуканите от трусовете къщи, докато най-после се озовах пред собствената си разкривена паянта. Вмъкнах се в разтърбушената си стая, сърдечно посрещнат от измършавелия котарак, и започнах да тършувам за парче хляб, за да го нахраня, но вместо това попаднах на извехтялата си раница.

Конското звънче все още продължаваше да отзвучава в слуха ми и този негов призив настойчиво ме отвеждаше из високопланинските морави, заобиколени от стройни редици ароматни борики. Израстваха в паметта ми залутаните из недостъпните урви самотните овчарски къшли край бълболещи планински извори и без много да обмислям, измъкнах раницата си и стария си туристически костюм, останал от времето на родопското ми учителствуване и реших отново да навляза из високите вододелни била на родопския лабиринт. Мисълта да се върна в градинската барака, гдето до късна нощ дискутираха разни гости по политическия и културен живот, ми се видя непоносима. Спорове, които често завършваха с буйни разпри и взаимни обиди, а понякога и със сантиментални проповеди за възвръщане към майката природа, гдето всред истинските народни хора човек би могъл да възроди обезверения си дух.

Без повече да се двоумя, навлякох стария си туристически костюм и с празна раница, в която не забравих да пъхна и останалия ми от войната офицерски пистолет, закрачих по най-късия полски път към възвишенията на Тамръшката река. Крача и не обръщам глава назад, за да не ми хрумне някоя нова идея и да остана вкаменен, както се разказва в старата библия.

Пред мен е планината с все по-ярко очертаващите се засенчени хребети, а зад мен — пялото ми нескопосно всекидневие от земетръсно безделие и вестникарски полемики. Пред мен са благозвучните планински потоци и залутани горски пътеки, които се редуват като безконечните строфи на тъжна помашка песен, а зад мен — безчислените ми несполуки и прикаченото ми от врагове прозвище „закъснял Дон Кихот“.

Следвам стъпките си по нарастващата стръмнина на бойковския баир и духът ми се носи високо напред из урви и високопланински пасбища, сред щипливия въздух на обсадените от тайнствено мълчание помръкващи скали. Отминавам планинските криволи край Тамръшката река и с неуморна енергия продължавам над пропастните хралупи, из които пенливите й води като разярен змей шумно се провират. На един завой обръщам поглед назад и се досещам, че пропуснах да наредя нещо за храната на любимия си котарак, а така също да внеса паричния си дял на приятелите си по изместването на земетръсната ни барака.

Какво ли ще си помислят те, като тази нощ не взема участие в шумните им дискусии, а на сутринта видят, че леглото ми е празно. Може би ще допуснат, че позорно съм забягнал от вестникарската канонада по мой адрес, след като публично бях нарекъл своя роден Тримонциум „кебапчийски град“…

А може би ще изтълкуват отсъствието ми като бягство от паричното ми задължение по моето участие в изместването на бараката? Но какво особено участие бих могъл да взема, когато подобно на тях и моите финансови възможности на волнонепрактикуващ юрист едва позволяват да поддържам физическото си съществувание, без да протягам ръка при разпределението на чуждестранните земетръсни помощи.

При тази мисъл аз изправям високо глава с чувството, че благополучно съм се измъкнал от досадната благотворителност на изтънчените дамски комисии и техните напудрени кавалери. Доволен съм, че се откъснах от цялото това общество на скудоумни правници, глаголствуващи артисти и самодоволни политикани, които и старата си риза не са готови да пожертвуват за идеите, на които уж служат…

Бумтежът на Тамръшката река постепенно успокоява съвестта ми, тъй като и аз самия едвам се отличавам от тези, които злъчно критикувах.

След още един час пешеходство ще стигна острата попътна чупка, наричана от местните хора Куминя, в чието подножие се събират водите на Тамръшката река с тези на Лилковската и Ситовската. Там под пъстрата сянка на кривия бор, чиито корени смучат живителната си влага от самата скала, ще сложа палто върху каменната площадка и ще направя дълга почивка. Така както правех някога като учител във високопланинското село Лилково, връщайки се от празнична почивка. А утре след прохладна нощувка в къщата на старата си хазяйка ще продължа през двехиладните върхове Персенк и Модър към пропастната долина на с. Широка лъка и Мугленския чаир. Там единствено сред глухата тишина на крайграничната дебра и в тиха беседа с гостолюбивия Ибрахим Чауш ще мога да забравя всичките си досегашни несполуки и да замисля нови такива…

А после?… После… Каквото планината ми подскаже. Може отново да прекося чутовната Шабаница гора, да продължа към безлесните юдоли на Арда или през разгънатото в безизходни иглолистни гори високо Баташко плато към подножието на снеговитата Рила. Пътища добре познати и все така неизбродими, каквито са и лъкатушните ми жизнени пътеки… Утре вечер може да се отбия оттатък връх Модър, в къшлата на бай Ставри Иманяра, за да чуя от него някоя новосъчинена легенда за скритото злато под неразчетения надпис на лилковското Градище и да споделя с него градските си несполуки. Много мъдрост е събрал този стар фантазьор и единствено пред него мога да се изповядам. С него ние не ще говорим за културните придобивки на съвременния Тримонциум, нито за творческите видения на духовните му първенци. Той ще ме нагости с попукан овесен хляб и варени картофи, а след вечерята ще говорим за новите лилковски хора, които не гурбетуват като бащите си из просторна Тракия и не умеят да шият женски въленици, везани със сърма и гайтани. Той ще ми разкаже за пакостите, които е сторила изтеклата тежка планинска зима, за миналогодишните шилета, които сега вече са станали дойни сигмали, и за картофените ниви, които от много седмици жадуват напоителен дъжд. А когато огнището затлее, ние ще сложим глави върху царевични рогозки, изплетени от самия стопанин, и мълчаливи ще слушаме безкрайната приказка на пълноводната Въча, натъжена от пристигналите с длета и взривове по нея инженери, за да прокарват широк път през безизходните й клисури, по който ще извозват девствените й гори.

Унесен в безредни мисли за предстоящия ми планински път, крача все по-енергично въпреки настъпилата обедна жега. Спирам за малко край една попътна скала и като извръщам очи назад, погледът ми се вцепенява в белосаните сгради на родния Тримонциум, накацали като лястовичи гнезда по хълмовете. Те напомнят призрачен мираж сред равното като обширно море тракийско поле. Гледката ме очарова и без да обмислям думите си, гласно се провиквам:

— Тримонциум… Тримонциум!… Единствен и неповторим!… Ти, който помниш гордата стъпка на хората с шлемове и ризници и звънливия говор на белосаните византийки… Кой сега ще прославя днес безцветния ти живот?…

— Хей, Даскале, пази се от мулето!… — провиква се зад мен лилковски мулетар и прекъсва възторжената ми ода.

Обръщам глава и край мен едно след друго се изнизват цяла дузина натоварени с дълги греди планински коне, които разперили гредите като лястовичи опашки могат неусетно да ме повлекат в пропастта…

Мулетарите са мои стари познайници, а някои от тях — и бивши мои войници от Световната война. Те се поспират, ръкуват се и ми пожелават добър път. Аз ги разпитвам за бившите мои ученици, имената на които съм запомнил, и за стария местен учител Радьо Дачев.

— Жив е… Жив е… — отвръщат ми с привичния си висок планински говор и бърже ме отминават, догонвайки натоварените си добитъци.

— А бай Ставри Иманяра?…

— И той е жив и здрав, но се засели оттатък Модър… — крещят ми лилковци и скалите от отвъдния бряг повтарят техните думи.

Отново заставам на крайпътната скала с лице към далечината, за да продължа възторжената си ода, но едва изрекъл: „бедни мой днешен Тримонциум!…“, когато отново някой зад мен се провиква:

— Къде така, господин подпоручик?…

Извръщам глава и виждам зад себе си нявгашния ми взводен подофицер, предвождащ керван ситовски мулетари. Усмихнат до уши, той ми подава едрата си длан, а с другата засуква наперчените си мустаци.

— Наричай ме даскал… — отвръщам му престорено сърдит и го тупам по рамото като човек, с когото сме делили окопните хралупи из задимения от снаряди Каймак-чалан и мухлясалия хляб из завоя на Черна.

Той също ме потупва по рамото като равен сега гражданин и ухилен ми припомня безславното ни отстъпление от тези прославени за сръбския шовинизъм македонски планини.

Отново се потупваме по раменете и набърже се разделяме, защото днес е пазарен ден в града и лилковци са ги изпреварили.

Извръщам глава към скрилите се зад завоя ситовци и мисълта ми се насочва към техния, както и на лилковци, тежък планински живот. При дълга зима и късо лято те трябва да маршируват по осемдесет километра с контрабандно издялания дървен материал, за да доставят на многолюдната си челяд торба царевица или лятна ръж. Същите тези застаряващи мъже, които воюваха по всички бойни фронтове, а до Балканската война срещу наполовина плащан данък пазеха неспокойната тамръшка граница, като отиваха по нивите си не само с рало, но и с пушка. И препука ли изстрел, зарязваха ралото и допълзяваха до граничния окоп.

Възкръсва в паметта ми и онази първа вечер по снеговития Каймак-чалан, от чиято височина съзерцавах с туристически все още очи лилавите тонове по битолското поле и скалистия Пелистер зад него. Помня как в този момент по пътеката се зададе картечният взвод на махленския ми приятел Станчо Халваджиев и поглеждайки към ръцете ми, хитро се усмихна. Какво толкова смешно имаше в това, че държах в ръцете си сферична бомба, връчена ми за предстоящата среднощна атака. Усмихна ми се с детинска усмивка младоликият Станчо и то само два часа преди французка граната да раздроби черепа му.

Може би той ми се надсмиваше, че разглеждах граната като кварцова друза, току-що изкъртена от скалата, а може би се смееше на дружинният ни майор, който изправен до мен държеше патриотичното си предбойно слово, без да съзнава, че още тази нощ, той както и половината от дружината ни ще бъдат мъртъвци.

Приближавам острия завой на Куминя и прохладният ветрец откъм ситовското дере пропъжда тягостните ми възпоменания. Зашумяват край пътя и група иглолистници. Това са първите борики, които и друг път са ме поздравявали. Пред очите ми се изпречва и скалата с кривия бор — мой стар приятел, при който винаги съм почивал. Снемам раницата и като застилам палтото под себе си, облягам гръб на разкривения му дънер. Точно така, както правех преди тринадесет години, когато изплавал от полските мъгли тук на завоя ме стопляха ярките лъчи на планинското слънце. Чудно ми е, че оттогава са се изминали цели тринадесет години. А ми се струва, че това е било през миналата учебна година, и че лилковските деца, пак така изправени на чиновете си, усмихнати ще ме посрещнат, когато влезна при тях с цигулка в ръце. А после пак така, както нявга, ще се отбия привечер в кръчмата на бай Христо Бръмбъра и ще побеседвам с възрастните лилковци по големите световни въпроси.

Премрежвам очи пред блясъка на обедното слънце и мислите ми летят заедно с прохладния ветрец към това щастливо минало. Отпускам глава за кратка дрямка, а кривият бор над мен започва както нявга да извишава сърдит глас. Поспира за малко и после отново продължава дрезгавата си реч:

„Забрави ли… Забрави ли?…“

Отварям сънливи очи и после отново през дрямката се ослушвам…

„Забрави ли?… — повтаря настойчиво кривият бор.“

„Забрави ли стиховете, които ми декламираше, и обещанието си, че от учителството няма да се откажеш?…“

„Забрави ли как се хвалеше, че децата много те обичат и че вместо закон-божие си ги извеждал в планината да берат цветя и да им разказваш как се е създала земята… Помниш ли какво ми разказа за внезапното инспекторско посещение в час по естествена история? Не бил си прочел нито ред от учебника, и те спасил горкият бухал, който децата хванали жив в гората… Какви небивалици си разказвал тогава из интимния живот на тази мъдра птица. Подобно на инспектора, тя те изгледала с широко отворени очи… Где се е видяло и чуло бухал да се храни с риба и да води нощем малките си на забавление край реката!…

И баща ти учеше някога децата от хвойненската долина, но не съчиняваше подобни небивалици, а преподаваше утвърдена наука. Все пак урокът за бухала бил се харесал на инспектора, защото и той не бил чел нищо за него…

Забрави ли малчуганите, които често почукваше по неостриганите им глави, а на момичетата смъкваше кърпите и ги изпращаше да си измият главите…, дори и възрастните съветваше да не претоварват животните и да помагат на жените си в «оборната работа.»“

Кривият бор позамлъкна за момент и като пое дълбоко дъх, подхвана с твърд глас истинска филипика:

„Ти пренебрегна надеждите на старите си родители, заедно с правата си на дипломиран юрист, защото не бивало човек човека да присъжда, а днес самоволно от вестникарските колони присъждаш първенците от родния си Тримонциум…, каква самоизмама… Едни те аплодират, за да не захапеш и тях, а зад гърба ти присмехулно те наричат «закъснял Дон Кихот»…, горчива измама… та това не са лилковските деца, които безнаказано да почукваш по главите… Добре, че земните трусове отвлякоха вниманието на местните редактори, които ти нарече «най-благовонното блато»…“

Кривият бор шумно въздъхна и тъкмо се готвеше да продължи жестоката си критика, по пътя се дочуха конско звънче и някакъв стар помак на висок глас извика:

— Ще урочасаш, господине… махни се от това дърво… не виждаш ли, че се е надвесило като ламя над главата ти… ветровете от три дерета духат по неговите клони!…

Обръщам глава и като разтривам сънливи зеници, гледам и не мога да повярвам на очите си. Край скалата е застанал Ибрахим Чауш. Същият кокалест помак, който тази сутрин мина с кончето си край градинската ограда. Бялата му като сняг шилеста брада блестеше на яркото слънце и правеше набразденото му като смокиня лице да изглежда още по-старо. Същият гърлест глас, с който беше ми разказвал за нявгашните хора от Чеч и за тяхното срамно покръстване през Балканската война.

— Какво си се вторачил в мене… — ухилено се провикна Ибрахим Чауш. — Не ме ли позна?… Санким да се не виждаме за пръв път… Ставай, докато не са ти се схванали кокалите.

Аз правя усилие да се възправя и бавно си измъквам от протегнатите над главата ми чепати клони. Ибрахим Чауш поема от ръцете ми раницата, слага я върху натовареното си муле и тръгваме един до друг.

— Какво те носи тъдява по нас?… — запитва ме Чауша и крачим с отмерени планински стъпки.

— Сам не зная… — отвръщам му с колеблив глас.

— Да не си се нещо заборкал?

— Не, не съм се забъркал. Тази сутрин като видях твоята борина, хвана ме скитническата краста. Видях те, когато мина край градинското езеро. Гонех те да те настигна та заедно да вървим, но не те намерих… затова тръгнах сам…

— Хубаво съм те наредил!… — прихна Ибрахим Чауш в гърлест смях и посегна да ми прикачи върху коня си и палтото, което влачех през рамо.

— Продаде ли борината? — запитах го и аз на свой ред.

— Не, трампих я с торба царевично брашно… — и след малко додава: — Върви да вървим. Какво си се люшнал като пиян!… Пътят не е лош. След час ще стигнем Дормушево и ще направим голяма почивка.

Наистина пътят съвсем не беше лош. Високо над реката разширеният някога конски път се източваше по хоризонтална линия и пред очите ни се очертаваха букови гори, примесени с тъмни борикажи и светли трепетлики. Споменът за нявгашните ми слънчеви набези в съботни дни и възвръщането ми на другия ден от мъгливото поле сега възкръсваше в съзнанието ми и правеше стъпките ми все по-пъргави.

Минаваме край чешмичката, при която веднъж бях си забравил вълненото шалче, а на другия ден го намерих окачено върху близкия храст от грижлива и честна ръка. Такива са местните хора. Окачили го бяха, защото забравеното не е загубено, нито пък може да бъде откраднато.

Когато наближихме Дормушево, Ибрахим Чауш извърна глава нагоре по насрещния баир, зад който се възмогва граничния някога връх Червен камък, и като направи с ръка някакъв ислямски поздрав, извръща се към мен и ми обяснява, че горе е погинал в първия ден на Балканската война единственият син на по-малкия му брат. Много правоверни хора измрели тогава, а от Тамръш не останал камък върху камък. При среднощното им бягство много жени и деца измрели и добитъка си погубили.

Ибрахим Чауш отново направи същия знак с ръка към челото си и въздъхвайки, добави:

— Такава е тя челяшката дюня… Аллах наказа децата и внуците на онези, които ограбиха по-рано Перущица… наказа и нас, чеченските люде, през балканското морабе… Дядото на моя бобайко ми е разказвал за бозгонлуците на Мехмед Синап и Дертли Мехмед из полянските селища. И двамата са от нашия край. Ужким бунтари срещу царщината, а накрай — баш грабители!… Дойде време и ние да плащаме техните грехове. Кръщаваха ни, пожариха ни и накрай много от нашите хора не се върнаха, след като ги отвеждаха към вашите места…

Ибрахим Чауш дълбоко въздъхна и след като изминахме дълъг път в мълчание, добави:

— И това, гдето сега вашите хора ни зовят българомохамедани е друга проклетия. Измислял го е някой необрязан дявол, за да ни отлъчи от османлиите и да ни превърне в такива челяци, каквито сте вие, но това никога не ще бъде…

— Османлиите не ни обичат, но и вие не ни обичате, макар че на думи не зовете кръвни братя… Какви братя сме, когато всеки циганин може да се пресели там, гдето сърце го тегли, а нас са ни вързали край гората и дърва за къщи да си насечем не ни позволяват. Ти сам видя в какви дупки се раждат нашите деца, след като ни опожариха през 1913 година вашите стражари. Видя с какво чоплим земята, за да я засеем, след като ни отвлякоха всичкия добитък…

— Видях и писах за всичко това… — Отговарям с преведена глава, — но това вече няма де бъде. Други времена идват и самите ваши деца ще станат управители. От тях ще се научите и ще се уверите, че сме кръвни братя…

— Ще станат… Ще станат… И аз вярвам, че ще станат, но от пророка не бива да се отказват. Аллах е пожелал да станем, каквито сме сега, и такива трябва да си останем…

Ибрахим Чауш най-после замлъкна. Навлизаме в Дормушево. Двама стари помаци почтително ни поздравяват и продължават пътя си извън селото. Край една полуразрушена къща са се събрали млади момичета, нагиздени с пъстри шапчици и украсени с мъниста, пеят някаква народна песен, а около тях са застанали възрастни жени и щом ни забелязаха, закриха лицата си под белите ашмаци.

Ибрахим Чауш ми обяснява, че днес е първият ден на Байряма. Празнуват дузината семейства от заселената от незнайно време помашка махала. Преден пост на помохамеданчените нявга вътрешни Родопи.

Влизаме в бакалницата. Вътре са насядали неколцина възрастни мъже и щом ни видяха, спряха шумната си беседа. Между тях стърчи с цяла глава русокос, със сини очи застаряващ мъж. Той се приближава усмихнат към мене и ме поздравява като стар познайник.

— Не ме ли позна, Даскале? — гръмко се провиква и ми друса ръката, така силно, че изтръпвам от болка.

Вглеждам се и пред очите ми изпъква човека, когото не веднъж бях срещал на път за града да мъкне на раменете си по една, а понякога и по две греди. Тридесет километра натоварен като добитък, за да ги продаде, и пак на гръб да донесе торба царевица за шестте си деца. Усмихнат и тогава, той ми пожелаваше добър път, без да се оплаква от незавидната си участ.

— Как да не си спомням!… — шумно отвръщам на застарелия Ариф Пехливанов и първото нещо, което ми дойде на ум, бе да го запитам носи ли все още греди на гръб.

— Не, Даскале… Сега си имам магаре, пък и дечонките ми отхвръкнаха, та вече сами се изхранват. Ожениха се, а някои се изселиха. Сега съм рахат…

Ръкувам се и с другите посетители на бакалницата, която им служи и като място за беседа. Ибрахим Чауш също се ръкува и си поръчва паница вода и чаша оцет. После изважда парче хляб и три бучки захар, които разбърква в оцветената вода. Тази помашка супа ми се видя интересна за горещия летен ден и поръчвам на бакалина същата гозба. Бакалинът ме изгледва учуден и ми предлага варени яйца, от които също не се отказвам.

За момент високият Ариф изчезва и след малко донася по едно подсладено парче баклава, за да се байрямосаме. Поканвам го да седне да мен и започваме разговор за живота на дормушевци.

Дормушевци вкупом ми отговарят, че откакто пътят е разширен, животът им се е подобрил, но сушата е опропастила цялата им тазгодишна реколта. Вече три месеца не е капнал дъждец и изворите край селото са затихнали. Научавам също, че бойковци са ги приели като жители на тяхното село, та вече не ходят далече да записват новородените си деца и да отписват умрелите, а на джамията са си направили ново викало от дъски.

Честитявам им новото викало и лакомо гълтам варените яйца, наквасвайки твърдите си залъци в оцветената супа. После изяждам баклавата и като пожелавам лека почивка на Ибрахим Чауш, слагам главата върху раницата си.

* * *

След час отново тръгваме по широкоочертания път край реката. Унилото празненство на дормушевските девойчета все още достига до слуха ми. Още веднъж обръщам глава да погледна оглозганите къщи на дормушевци и забелязвам, че край джамията е израснала млада топола. Това е единствената новост, която можах да забележа.

Вървим с Ибрахим Чауш един до друг, без повече да се връщаме на българомохамеданската тема. Сега той ми се вижда грохнал старец и това ми дава повод да го запитам — кое го е накарало да тръгва на такъв дълъг път? Отговоря ми, че бил позачул за разигралата се земя, та рекъл с очите си да види как Аллах е наказал неверните хора!…

Пътят постепенно слиза край самата река, а над нея от двете страни се възмогват стръмни височини, облечени във все по-наедряващи букаци. От време на време през горските просеки се мярват високи безлесни хребети. Те ми напомнят арденските юдоли, по чиито ребра са пръснати като орлови гнезда малки помашки махали. Рожби може би на необузданата воля към ветровитите панорами.

Реката започва все по-енергично да бумти и аз се досещам, че скоро ще стигнем моста, под който се обединяват Ситовската и Лилковската река, и че ще трябва да поемем отново стръмните извивки към високопланинското Лилково. Ще навлезем из панорамата на недостъпните каменни увеси, по които като гирлянди са се побучили самотни елхи. Там нейде незнайна човешка ръка от незнайно време е издълбала едри йероглифи, под които бай Ставри Иманяра неведнъж по, петльово време е търсил заровеното имане.

Ибрахим Чауш мълчаливо отклонява мулето към една крайречна полянка, разстила на тревата пъстро чердже и като си измива нозете, започва вечерната си молитва.

Аз продължавам с нескрита завист да гледам как този неук старец е намерил лесен начин да пречиства душата си.

Преминавам моста с чувство, че е време и аз да намеря начин да се очистя от всякакви безпътства. Така че, когато се върна в родния Тримонциум, да стана друг човек! Съвсем различен от досегашния. Такъв, че и враговете да ме харесват…

Потиснат от тежки размишления, сядам на първия попътен камък и като извръщам глава назад, забелязвам, че съм отминал моста, без да се спра на него и да се полюбувам, както правех нявга над шумно обединяващите се води.

Наистина да отминеш цял един мост и да не забележиш, че е изграден съвсем наново, е истинска слепота. Заслепила ме е навярно завистта към вечерната молитва на Чауша. Не съм забелязал и каменните увеси по отсрещния бряг, по който са блеснали обагрените лъчи на вечерното слънце.

Така веднъж преминах неусетно улиците на цял един балкански градец и се озовах сред пустинните хребети на планината, без да усетя, че толкова съм се отдалечил. Полагаше се основен камък за паметник на поета, умрял от вражески куршум за свободата на своята родина. Гирлянди от цветя, музики и знамена красяха улици и площади, а на тържествената естрада бяха застанали тъкмо тези, които поетът злъчно бе осмивал. Напразно очаквах някой възмутен безделник да кресне срещу това кощунство и понеже нямах смелостта сам аз да сторя това, поех нагоре из планината. Все по-нагоре, докато пискуните на кралската музика съвсем заглъхнаха.

Там край един извор неочаквано се появи пред мен някакъв белобрад старец, заобиколен от няколко мършави кози. Стори ми се, че това не е козар, а някакъв горски дух. Поздравих го почтително и го запитах: — Виждал ли е нявга жив поета!…

Старецът сякаш това и чакаше, благо се усмихна и подхвана разказа си за лудориите на поета, от когото било писнало нявга мало и голямо. Много невероятни подробности ми разказа чорлавият пастир, докато най-сетни разбрах, че и нему не е бил угоден, този немирен стихоплетец.

Отново продължих все по-нагоре из планината, докато се озовах под самите снеговити върхари. Там двойка скални орли кръжаха високо из небето и със своя дрезгав грак превръщаха пустинните скали в някакъв изоставен храм.

Стори ми се дори, че зад мен някой мълком наднича. Всеки хвойнов храст сякаш ми нашепваше присъствието на поета.

Не беше ли това неговият дух, който все още витаеше из местностите, гдето е събирал сили за борческата си лира… Стори ми се, че в брътвежа на хвойновите храсти долових страдалческите въздишки на поета от онова робско време, преизпълнено от жестоки неправди, но все пак по-малко лицемерно от днешното празненство.

До късно подслушвах горестното пошъкване на хвойновите храсти, а когато отново се смъкнах към пируващите големци, изпитвах страх да мина през шумните улици. Страхувах се, че някой би могъл да прочете в очите ми високопланинската тайна.

— Ами това какво е? — гръмко ме запитва приближилият се до мене Ибрахим Чауш, посочвайки с глава многоетажно възправените плочести скали.

Извърнах глава почти уплашен от ненадейното присъствие на Чауша и едва когато се опомних, можах да му отговоря, че тези скали ги наричат Щутград и че по тях има издълбан стар надпис, който учените и досега не могат да разчетат…

Ибрахим Чауш самодоволно се ухилва и отново повежда мулето между надвисналите край пътя кичести елхи. Аз също тръгвам след него и от време на време се поспирам, за да се полюбувам на слънчевата игра по недостъпните каменни увеси. И все не мога да се начудя на загадъчната прищявка на този незнайник, който без да го еня за мъчнотията на бъдните археолози, е издълбал такива неразгадаеми йероглифи!…

А може би бай Ставри да е прав, като твърди, че това не са никакви букви, а чертежни линии, по които може да се намери заровеното имане?…

— Единствен аз съм разгадал тези чертички… — твърдеше нявга бай Ставри и ми обещаваше, че преди смъртта си ще ми обясни тяхното значение. — Само на тебе… защото ти единствен не се подиграваш с иманярите…

За последен път извръщам глава към невъзмутимото величие на щутградските скали и завивам между елхите към отдалечилия се Чауш. Неговата кокалеста фигура, крачеща пред натовареното муле, напомня мравка, която влачи след себе си едър бръмбар.

Някакво малко птиче с бял корем и черни крилца подскача от камък на камък и от време на време се гмурва из пенливата вода. Спомням си, че съм го виждал и посред зима да се гмурка под самите ледени блокове. Единствено то и друго едно из горите, наричано Чичо пей, одухотворяват скованата през дългите снеговити месеци планинска природа.

Стръмнината на разширения път става все по-голяма и уморените ми нозе все по-тежко се влачат нагоре. Наближаваме лилковската махала Брезовица, прикътана под селото като в майчина пазва. От всички страни високи хребети, а долу край реката две дузини каменни къщи, заобиколени с малки градинки и пчелни кошери.

— Хей, Ибрахим Чауш, не бързай толкова!… — провиквам се, колкото ми глас държи, за да надвия шума на буйствуващата река. Ибрахим Чауш извръща глава, за да разбере защо го викам и като не забелязва особена причина, продължава равномерния си ход. Неговата бяла гъжва някак противоречиво на потъналата в зеленина околност се клатушка, отсичайки секундите на неговия равномерен планински ход. Така навярно са вървели и прадедите му християни, без гъжва и без вечерно кланяне, защото дотогава подтисничеството е било непознато за обитателите на родопските дебри.

Неочаквано пред мен се спуска откъм гората невръстно момиче и като ме забелязва, поправя забрадката си, за да ме разгледа по-добре и отново тичешком продължава към реката. Но като си спомням, че в един от джобовете си имам бонбони, напълвам шепичката му и казвам да махне бялата си забрадка, защото прилича на помакиня. То ме гледа учудено, усмихва ми се и отново се втурва към реката. Едва сега забелязвам, че между каменните блокове е навела глава дребна планинска крава, за да пие вода. Момичето се обръща още веднъж, за да ме разгледа, и прогонва кравата към селото. Неговата наивна усмивка отново ме връща към миналите години. Нявга аз имах цяла стая с такива деца, които ми ставаха прави, щом се вестявах при тях. Тогава често им подръпвах забрадките, но не можах да ги отвикна от това наследство, останало от времето, когато Лилково е било наполовина населено с помаци.

Досещам се, че трябваше да кажа на Чауша за забрадките на помакините, които си скриват очите, когато минават край тях мъже. Трябваше също да му кажа:

— Милеете за вярата си и твърдите, че вашите деца трябва такива да си останат, а на женската челяд гледате като на пазарна стока. Пазите Рамазана по-строго и от османлиите, от страх да не изтървете мохамеданския рай, а на младежите не позволявате на хоро да си порипнат, ни в очи да се погледнат… Не, мили ми столетнико… Вие не живеете истински човешки живот, макар че песните ви са така гальовни. Пазите чистотата на нозете си повече от лицето, без да се срамите, когато напъждате застарялата майка на децата ви, за да я смените с друга, по-млада…

— Хей, Чауш ефенди!… — провиквам се отново. — Почакай да си поговорим откровено, като истински приятели, а не да се звериш пред разрушените къщи на неверните…

Викам с гневен глас след този одъртял султански Чауш, но вместо отговор от него връхлитат го две рунтави овчарски кучета от първата брезовска къща. Аз се притичам на помощ. Докато най-после от къщата довтасва човек с голяма тояга, който се оказва стар приятел. Той ми се усмихва и настойчиво ме кани да му бъдем гости.

Аз отклонявам за себе си сърдечната покана и го моля да приеме за нощувка само стареца. Извинявам се и продължавам по оголения скат към центъра на Лилково. Остават ми още два километра, но умората чувствувам с цялото си тяло.

Най-после пред погледа ми се разкрива голотеместият двехилядник Модър тепе. Оплешивял сякаш още повече, но все така гордо възмогнат в сиянието на обагрения запад. Под него гористите долове из Лилковската река унило са затънали в сънлив здрач. Те сякаш очакват неговата повеля дълбоко да заспят. Но той загледан в тържеството на угасващия ден, дори и палеца си не помръдва. Само няколко окършени от зимните бури елхи тревожно стърчат като оцелели косми върху каменните му задушници.

В този тържествен час Модър изглежда по-мъдър от всякога. С бащински поглед той наднича към тучните ливади и плюшените гори, които също като него се спотайват в молитвено мълчание. Дори буренясалият улей на близката тепавица, притисната към мочурливата ливада на Ангел Бръмбара, е замлъкнала като никога. Тя сякаш е занемяла от почуда пред небивал катаклизъм.

Обхваща ме странното чувство, че тук животът е пресекнал. Може би от същия земетръс, който събори не малко сгради в родния ми Тримонциум.

Спирам се като втренчен пред тайнственото високопланинско мълчание и смутено запитвам: — къде са чардата рогат добитък, които по този час лениво се спускат от високото пасбище край Белия камък?… Къде са рунтавите стада, съпровождани от начумерени псета?… Къде са пъргавите девойки, които с мотики на рамо се връщат от картофените ниви?…

Разучавам всички пътеки към прикритото зад близкия хълм село, но не виждам и следа от селския живот. Отново поглеждам към замлъкналата тепавица и неволно си спомням вечерния час, когато като днес безгрижно се забавлявах с любимия котак и той въпреки милувките ми панически побягна и миг след това земята като спукана бъчва се раздруса. И тогава вечерният покой си вървеше така благочинно, сякаш под замръкващите стрехи на просторния Тримонциум в този ден нямаше нито един непокаян грешник…

Хукнах и аз навън, но още в близката училищна улица ме свари втори не по-малко страхотен трус. Клекнах, за да не бъда съборен, и с ужас се заслушах в шумната оргия на разигралите се ученически чинове. Стори ми се, че цяла орда от демони злорадно се гаврят с тези детски окови.

Настъпилият мрак от загасеното осветление и съборените зидове спъваха движението ми, но все пак заедно с тълпа изумени хора и разплакани деца се добрах до градската градина. Там попаднах на леко ранения от керемида по главата млад поет Цико, а на утрото се събрахме и с набедения композитор Цанко. Още същия ден край езерото изградихме дъсчено жилище. Цико твърдеше, че скоро не ще дойде на себе си и че лирата му завинаги е замлъкнала, макар че и преди това отдавна не бе прозвучавала. А Цанко напротив бе на друго мнение за себе си. Тъкмо този страхотен катаклизъм бе възбудил творческите му нагони и по цял ден рисуваше петолиния, върху които трябваше да се роди неговата симфония, олицетворяваща сеизмичните гърчове на земята и затрогващите вопли на обезумелия човешки род…

А край нас бе възцарен безкрамолен човешки порядък. Дори и най-закоравелите спекуланти правеха на близките си безкористни услуги, а професионалните мошеници бяха се превърнали в смирени картоиграчи. Такива кротки и добросърдечни бяха станали нашите съседи, че на третия ден, когато един полицейски пристав повиши гласа си при разпределението на подарената от съседните градове храна, то всички присъствуващи останаха възмутени от тази дисхармонираща полицейщина…

Наистина земните трусове бяха облагородили обществените нрави, но само в първите дни.

— Ще изстинеш, Даскале… — чувам зад себе си познат глас. Обръщам глава и виждам бай Ангел Бръмбара, натоварен с желязната ос на тепавицата. Подавам му ръка, но той не подава своята, защото цяла е измаслена.

— Какво те носи насам? — ухилено ме запитва и премества тежката ос на другото си рамо.

— Дойдох да те видя и не мога да се начудя в каква посока се е изместило селото, та е настъпила такава тишина. Дори и тепавицата ти е замлъкнала. Помислих, че сте се заселили оттатък Модър. Нали половината ви мера нявга се намираше в тамръшко землище.

— Хубаво беше да бяхме се настанили след Балканската война там, но държавата не дава граничните си ниви да обработваме, което турците ни позволяваха. Трябвало всичко да се залеси, та градът да имал повече вода за пиене…

— Ами защо стадата ви ги няма?

— Нима сте забравили, Даскале, че по това време всички овце са на селската мандра?…

— Значи селото ви не е мръднало?!…

— Мръднало е… Мръднало е, но в посока към Кукуляк. Цяла махала е изникнала като гъби из камъняка. Ще я видиш, като стигнеш селото.

Бай Ангел отново премести на другото рамо тежката ос и ми каза „довиждане“. „Довиждане“ му казах и аз, поемайки последния километър до селото.

* * *

Най-после прекрачвам дворния вратник на нявгашната си квартира и престарялото куче Балкан с немощен глас се нахвърля върху мен, но щом дочу гласа ми, замаха опашка и дружелюбно заквича. Старата ми хазайка се показа и като видя, че кучето ми лиже ръката, ухилено извика:

— Позна те, дяволът му с дявол!…

После се приближи и с двете ръце ме хвана за раменете и се провикна на двете млади жени, които надникнаха от прозореца:

— Елате да видите кой ни е гост…

Младите жени се приближиха до мен за да се ръкуват и аз се досящам, че едната, по-младата е Йорданка. Нявгашното петгодишно сополанче, което учех на коленете си да пее хороводни песни. А по-възрастната навярно е тяхна снаха.

Йорданка ме гледа някак изумена, но майка й като й напомня, че съм живял у тях на квартира, повторно ми подава ръка със сияещо лице и ме повежда към огнището, гдето е сложила тенджера с шупнало тесто, за да пече катми. Предлага ми да седна по-близко до огнището, но аз й казвам, че съм уморен и предпочитам негде да полегна.

— Ела с мен… — казва ми Йорданка и ме повежда към стаята, гдето нявга квартирувах. Измъква от дрешника плътно одеяло и ми посочва легло, покрито с друго по-пъстро. Снахата, застанала до вратата, ме гледа изпитателно.

Поблагодарих на Йорданка за бързата й услужливост и преди да изпъна уморените си членове, поглеждам през прозореца, от който нявга по цели часове надничах към планинските хребети.

Йорданка чевръсто затваря вратата зад себе си и отвън ми съобщава, че след час катмите ще бъдат готови. Отново й поблагодарих и като привличам стол до прозореца, сядам, за да се полюбувам още веднъж на Модър. Неговият профил, изрязан в загасващия запад, сега изглежда още по-могъщ и по-загадъчен.

От близката каменлива улица звънтят момчешки гласове. Боси и чорлави, те спорят около някаква игра. Те не обръщат никакво внимание на помръкващите хребети и на гората, която утре ще ги призове и ще превърне детските им ръце в мазолести мъжки лапи. Спирам погледа си и на безредно разхвърляните двуетажни къщи, върху чиито прозорци все още се виждат плетеници от тънки пръчки, останали от времето на изселилите се помаци. Никакви еркери или гиздави стрехи, така типични за родопската къща от Чепеларе, Широка лъка и Смолянската котловина. Близостта на града и неговите безвкусни квартални къщи са дали своето отражение. Из разкривените скалисти дворове са натрупани дълги редици от борови цепеници, но нигде не се вижда четириколка. Лилковци не желаят да стават колари, макар че пътят им е разширен. Причината за това може би е катастрофата с бившия им кмет Иван Дачев, който заедно с жена си и новозакупената си бричка полетя в пропастта край Куминя.

Контурите на Модър стават все по-твърди от настъпващия из долините нощен мрак. В съзнанието ми се промъква тъжна нота на обезвереност. Бленуваното нявга бъдеще, с чийто прекрасен мираж заспивах, тук се оказа безрадостна химера. Необуздано бленуване, което няма нищо общо с жестоката действителност на Световната война и последствията от нея.

Помраченият силует на Модър все по-твърдо се възправя от висотата на своето невъзмутимо планинско величие. Стори ми се, че размърда оплешивелия си лоб и присмехулно ми смигна.

Възмутен от каменното безучастие на планинските хребети, обръщам гръб на Модър и с потръпващи плещи се тръшвам на застланото легло с дълбока въздишка.

Йорданка, долавяйки моята въздишка като някакво обръщение към нея, показва лицето си от вратата и ми съобщава, че катмите са готови.

Без да чакам втора покана, сядам край сложената ниска трапеза и започвам да сгъвам шупливи катми. Хазайката ми донася паница с подквасено мляко и като сяда срещу мен, охотно ми обяснява, че в селото им не е станала никаква промяна. Само числото на изкуствените женски плитки се е увеличило и то благодарение на поевтиняването им след като гражданките са започнали да си режат косите.

Но за нещастие заедно с косите на гражданките дошъл и техния градски мързел, та лилковки се срамуват да слязат с торба жито на гърба си до воденицата, както са правили преди. Срамуват се дърва да нацепят за огнището и да нахранят добитъка, което нявга също се е вършело от жената.

— Така ако върви… — пошепва ми хазайката, за да не я дочуе наблизо стоящата й снаха, — скоро и кравите ще трябва да бъдат издоявани от мъжете, когато то си е чисто женска работа. Не умеят днешните жени ни кон да натоварят, ни при нужда нива да изорат!…

Ето откъде идват болестите по добитъка и все по-честите летни засухи. Йорданка, която е седнала на отвъдния край на кръглата трапеза, неловко поглежда снахата и хитро ми се усмихва. Тя допълва майка си, че тези граждански коси са донесли и друга беда на селото.

Учуден поглеждам Йорданка и тя без да променя израза на лицето си, добавя:

— Останахме без коси от гражданския косопад!…

Аз си давам вид на загрижен и като набарвам в джоба си пастата за зъби, подавам я на Йорданка с уверение, че може да й помогне… Давам й също калъпче парфюмиран сапун, за да си измие лицето, преди да отиде на хорото. Аз съм съвременен човек и не искам лилковските моми да дъхат на оборски тор, когато се приближават до момците…

Натъпквам стомаха си с бухналите катми и отново бързам да се изпъна на приготвеното легло. Йорданка ми е сложила бял чаршаф и пухкави одеяла. Дъхат на нафталин и прана вълна. Прохладният планински въздух щедро се промъква през отворения прозорец и скоро ме унася в непробуден летовищен сън.

* * *

На утрото Йорданка предпазливо почуква и през ключалката ми нашепва, че отиват с майка си на черква по случай имения й ден и че закуската ми е похлупена върху масичката. Съобщава ми също, че към обед на поляната край гробищата ще има хоро и ако дойда там, ще мога да чуя някоя от песните, които съм свирил на цигулка пред учениците си.

— Кога тръгвате за черква? — запитвам.

Като получавам отговор, че не веднага, отмахвам одеялото от главата си и виждам, че слънцето е изпълзяло високо над гористите хребети оттатък новозастроената махала.

Навличам набързо туристическия си костюм и самодоволно се усмихвам, че ще мога да чуя на хорото песни, които отдавна съм забравил.

— Защо не е тук и моят приятел, композиторът Цанко, за да види какъв незабравим трубадур съм за това високопланинско село…

Каква неочаквана ласка!… Да оставиш след себе си следа от талант, в който сам не си вярвал. Ето кое е непостижимото в живота на простосмъртния човек…

Лилковци навярно биха кръстили някоя улица на мое име, но понеже такива из селото липсват (освен държавното шосе), то за моя зла слука името ми ще остане неотбелязано. Но това може би е по-добре. Иначе току-виж, че някой злоезич критик би оспорил правото ми на безсмъртие!…

Изправям се пред прозореца и отново се вглеждам в блесналото пред утринното слънце голо теме на Модър. Сега той изглежда по-стар и лишен от всякаква загадъчност. Под него нашироко се разстилат гористите гънки на общинската гора, а от речните криволи лениво се издигат прозрачни утринни изпарения, които внасят в пейзажа молитвена одухотвореност.

Сядам отново пред кръглата трапеза и преди да започна закуската, продължаваме с хазайката снощната тема за новостите из Лилково.

Оказва се, че през последната зима са станали две кражби на сено, а една сгоденица е родила, преди да се венчае.

— За всичко това е виновно шосето!… — провикна се хазайката ми и ме гледа със сурови зеници, сякаш и аз имам някаква вина за този разширен държавен път.

Йорданка е замесила голямо корито с втасало вече тесто и го притегля към опалената в дъното на пруста домашна пещ. Това тя прави леко и пъргаво, макар че тежестта на суровото тесто е доста голяма. Все още не мога да повярвам на очите си, че онова чорлаво нявга дете е станало такава кръшна мома. Китките й са здрави като хвойнови корени, а усмивката й напомня безукорната женственост на класическите мадони.

— Дай ми чаша вода… — прекъсвам я от работата й с лукавата мисъл по-отблизо да я погледам. Тя избърсва брашнените си ръце и ми налива вода в калайдисано менче, което свети като посребрено. Тя отново ми се усмихва със същата детска усмивка, която нявга ме подкупваше да я уча на хороводни песни. Вглеждам се в нея и мислите ми се помрачават. Как стана това, че тя изрипна като лозов лъскун, а аз не усетих как пропилях най-ценните си години.

— Йорданке, почакай малко… Имам нещо да ти подаря… — тя се спира учудена и все така лукаво се усмихва, сякаш не съм й бърсал нослето. Бъркам из джобовете си и набарвам една занемарена игла от вратовръзка с евтини камъчета и с артистичен жест й я поднасям.

— Вземи я… — казвам. — Тя вече не ми трябва… отивам в помаклъка и там може да я загубя. Ще я забождаш на гърдите си, когато отиваш на черква или на хорото…

Йорданка я взема в набрашнените си ръце. Учудена я разглежда и не може да повярва, че й подарявам такава скъпоценност. Обръща смутени очи към майка си, за да разбере дали тя одобрява приемането на подаръка. Това смущава и мен, но за да прикрия глупавото си положение, добавям с необикновено сериозен израз на лицето си, че подаръка го правя при едно важно условие.

— Какво е то? — запитва Йорданка съвсем поруменяла.

Аз прихвам да се смея и казвам, че условието ми е да бъда поканен за сватбар при венчилото й. Това облекчава смутената съвест на Йорданка и тя едногласно с майка си ми обещава, че не само сватбар ще бъда, но и дар ще получа на сватбата й.

Йорданка разчиства огъня от пещта, за да метне вътре хляба, а майка й ме поканва да закуся. На трапезата освен паница прясно мляко е сложен тънък рогатник, за чиято направа хазайката е ходила рано тази сутрин из ливадите, за да събере сладко биле.

Закусвам и мисълта ми се връща към барачната ми квартира край градското езеро, от която талантливите ми приятели, недоспали от среднощни дискусии, навдигат глави — без да има кой да им приготви дори и чаша топъл чай. Мисля и за Ибрахим Чауш, който навярно е пренощувал в сеновала на брезовския стопанин и с празен стомах въпреки Байряма е поел още в тъмни зори към Персенк. Моят път също минава през там, но сърдечното гостоприемство на старата ми хазайка ме задължава да не се измъквам от къщата й като от хотел. При това ще трябва да се видя и с лилковските си приятели и да обходя наново любимите ми околности.

Изяждам почти целия рогатник, изпивам половината прясно мляко и като изказвам дълга благословия за благополучието на дом и челяд, взимам каскета си и изхвръквам навън.

* * *

Много неща ме свързват с това неугледно село. Всеки камък и храст ми напомнят онова време, когато държах главата си твърде високо и вярвах в своето бъдеще…

Тръгвам към поляната, гдето растеше широколистната перуника и срамливата иглика, с които украсявах вазата си в учителската стая. Отбивам се и при самотния бук, единствен широколистник, допълзял докрай селото, пред когото привечер декламирах стиховете на Пушкин и като опитвам водата на всички попътни извори, връщам се в село, сроден вече с лилковските бележитости, включително и с останалата от помашко време каменна джамия, превърната сега в ковачница от някакво циганско семейство. А от близката седловина хвърлих обширен поглед към хвойненската долина, гдето нявга е учителствувал покойният ми баща.

Минавайки край старото училище, влизам в двора му. Разглеждам го отвън и не намирам никаква промяна освен стълбището, което е изместено през зимника, но с това самата сграда малко се е подобрила. Цялото помещение мирише на мухъл и на нещо по-неприятно.

Влизам в нявгашната си класна стая, в която светлината мъчно си пробива път през двата тесни прозореца, вградени като в крепост от широки каменни стени. Ниският таван едва не допира главата ми. Броя с крачки ширината и дължината на стаята, които се оказват пак шест на четири. Затварям вратата зад себе си и оставам сам. Тъжни мисли ме изпълват. Не мога да позная себе си в тази поносима нявга обстановка. Коя е причината? Може би липсата на гуреливите малчугани, които тогава изпълваха с бодрост неугледната класна стая… Не, това не е истинската причини… Какво е станало с мен?… Ето учителската ми маса, върху която бях поставил вързания за крака жив бухал, когато внезапно се вмъкна училищният инспектор. Помня добре този дребен на ръст човек със златно пенсне на носа си, към когото и бухалът извърна златистите си очи. Децата също се посмутиха и трябваше да им напомня, че трябва да станат прави. После инспекторът седна на задния чин и аз започнах преподаването на новия урок за бухала, без да бях прочел нито един ред от учебника…

Добре, че не изгубих самообладание. Разказах такива небивалици за тази безукорно търпелива птица, каквито никой биограф на именита личност не би могъл по-добре от мен да измисли. Децата безусловно ми вярваха. Повярва ми и инспекторът, въпреки че когато казах, че се храни и с рибки, той подобно на бухала разшири зениците си и леко се Поизкашля Отпосле се оказа, че бухалът наистина се хранел и с рибки, които ловял в плитчините на горските потоци, като преграждал водата с крилете си. Това научих от руския пътешественик Арсениев.

Това е то човек да има младежка фантазия!… Дори и лъжата се превръща в истина…

Чувам стъпки из стълбището и като отварям вратата, пред мен се изстъпва прегърбената фигура на стария ми колега Радьо Дачев. Познах го по извехтелия му тумбест каскет, съшит от домашен плат, и по дебелия му бастун, саморъчно изделие отпреди четири десетилетия.

Той ми подава ръка усмихнат и ми посочва след себе си едри младежи, които също показват белите си зъби. Някои от тях са истински великани.

— Това са твоите ученици… — казва ми бай Радьо и весело ги поглежда. Водя ги, за да ги видиш какви мъже са станали. Те сами тръгнаха с мен. Видели те, когато си влизал в училищния двор.

— Добре дошъл, учителю… — обаждат се зад гърба му младежите и вкупом ми подават ръце за поздрав.

Не мога нищо да им отвърна. Гласът ми се е задръстил негде в гърлото. Поемайки само ръцете им и някак с разкривено лице се усмихвам. Постепенно се съвземам. Назовавам ги по име и ги разпитвам за техния сегашен живот.

Те се удивляват на моята памет, а аз на тяхната внушителна мъжественост.

— Седнете по местата си!… — изкомандвам със строг учителски глас и сам заставам пред учителската маса. В първия момент младежите ме изглаждат със смаяни очи и после като прихват в гърлест смях, сядат всеки в какъвто чин им попадне. Аз правя бележка на двама от тях, че са сбъркали местата си.

— Господин учителю, чиновете са станали нещо теснички, та не можем да се поберем… — отговарят ми двамата и сядат отгоре на чиновете.

Бай Радьо е свалил каскета си и под мустак се подсмива. После се приближава до масата и като измъква от чекмеджето малка пръчица, с каквото той винаги влизаше в клас, заканително потропва с нея. Аз се противопоставям на такава педагогика и поканвам учениците си да продължим класните си занятия в кръчмата, тъй като в Лилково няма читалище.

Бай Радьо ми съобщава, че там и без това ме чакат старците, за да ме съдят за вестникарската ми статия, с която съм предлагал на Градската община да откупи имотите на ситовци и лилковци или да им ги замени с полски, та да се залеси изцяло водосборното корито на водопроводните води.

По пътя за кръчмата разпитвам учениците си и за съученичките им. Оказа се, че всички са се изпоженили и че са станали майки по на две-три деца.

Влизаме в кръчмата. Някои от учениците остават навън. Старци и застаряващи мъже ми подават ръце и ме поздравяват с „добре дошъл“. Някои ме упрекват, че толкова отдавна не съм идвал в селото им. Ръкувам се с всички и сядам край дългата дъсчена маса. Пред мен веднага се слага ракиена чаша. Аз не смея да я отстраня, макар че неотдавна бях държал възторжена реч против алкохола по случай въздържателния конгрес.

Чакам обвинителната реч, но такава никой не започва. Чукаме чашите си и повеждаме разговор за предстоящите общински избори. Всички са настроени опозиционно. Задават ми въпроси от всички страни и аз едва смогвам да им отговарям. Влиза и кметът на селото. Той също ме поздравява с „добре дошъл“ и остава прав на тезгяха.

Влизането на кмета прекъсва беседата за изборите и някой се оплака от търговците, които откупват частните горски етати на безценица и ги извозват с външни превозни средства. Виновно за това е шосето, обаждат се други и добавят, че ако го нямаше, сами с мулета щели да ги извозват. Някой се обади, че кметът не е настоявал за по-голям общински етат, та да се изгради с дохода от него новото училище.

Беседата се движи трескаво и опозиционно. Кметът се чувствува неудобен. Поставят се все нови и нови въпроси. На първо място по заграбената от държавата тамръшка мера. Също и за тежките данъци, с които държавата безмилостно ги е обложила, след като се е изместила границата. Аз се старая да проявя участие като човек, който познава болките им. Говоря като техен близък приятел и се чудя на себе си, че не съм забравил отколешните им неразрешени въпроси.

Някои от близкостоящите до мен старци ме запитват за личния ми живот, но аз като не зная какво да им отговоря, правя се на увлечен в общата веселба и разсеяно им отговарям. На свой ред и аз ги разпитвам за техния живот, споменавам имена на членове от техните семейства и техните очи ме гледат топло, досущ като близък роднински човек. Те ми обясняват кои от внуците им са вече войници, кой пък се е задомил, а за убитите във войната казват „бог да го прости“ и отливат на земята капки ракия.

Разговорът на отвъдния край на масата се разгорещява. Нахвърлят се върху кмета, че не завежда процес срещу държавата за тамръшката мера и че позволява да идват горски секачи от други селища. Възмущават се и от търговската камара, която е възпряла гурбетчилъка на шивачите от село, защото нямали майсторки свидетелства, а в резултат на това младежите са изпуснали доходния занаят на бащите си и носят на ситовци дрехите да им шият.

Кметът отново се почувствува неудобен и като заръчва голямо стъкло ракия, напусна кръчмата, оправдавайки се със служебнаработа.

И аз заръчвам стъкло ракия. Това е единственото добро, което в момента мога да предложа на тези претоварени от тежка работа планинци. Мнозина из тях отдавна биха били пенсионери, ако бяха чиновници, но секирата и косилото все още не отпадат от ръцете им. Чувствувам се в нещо виновен към тях, но не мога да определя в какво. Може би в това, че досега съм бил така далеч от тях и малко съм се интересувал от техните неволи.

Един от най-старите членове на многолюдното Бръмбарово родословие — дядо Христо, разгневен от бягството на кмета, глътва наведнъж поднесената му от мен чаша ракия и като ме измерва някак враждебно, високо ме запитва:

— Я ми кажи, Даскале, като писа тази твоя статия за изселването ни от Лилковското землище, питахте ли някого от нас дали това ни се харесва?…

— Статия като статия… — отговаря му вместо мен бай Радьо и прави опит да пренесе разговора към тамръшката мера.

— Не е лошо, че е писал човекът статия за нашето загубено Лилково… — подхващат неколцина лилковци, но възбуденият от ракията Бръмбаровец отново насочва погледа си към мен и с тон явно предизвикателен продължава:

— Комуто от гражданите се пие балканска вода, нега заповяда тук и да пие колкото иска. Ние имотите си не даваме и не искаме да се преселваме в полето. Къщите ни са на камъняка, нивите ни са безплодни, но ние не искаме да дишаме полските прахоляци. Тук сме се раждали и тук искаме да бъдем и погребани…

— Водата при Белия камък е хубава… — обажда се и дядо Кольо Льонтов, който е учителствувал нявга по време на Освобождението заедно с баща ми, — но в село нямаме хубава вода, и ние пием варовита вода…

— Не давам имотите си! — отсича и застарелият бай Атанас Барабана, който нявга искаше да ме осинови, но майка ми се противопостави. Навдигат гласове и други лилковци.

Бай Радьо поръчва шише ракия и настоява повече да не се говори за преселване.

— Никой не е заритал за каменливите ни имоти, които без тор дори и леща не раждат… — казва бай Радьо. — Ако не е горската ви контрабанда, и качамак за децата си няма да имате… Лошо ли е, че човекът се сетил и за нас да пише… За добро го е направил… Какво тогава сте го заяли…

Шумният говор за момент пресекна и мнозина ми се усмихнаха. Това ми даде смелост и аз на свой ред да взема думата. Ниският таван на кръчмата ми напомня галерията под бойния окоп на фронта, гдето понякога се навдигаше протестна глъчка срещу безконечната позиционна война. И там като днес търпеливо изслушвах чичовците, облечени във войнишки куртки, и после с обвинителна реч срещу самите тях ги вразумявах. Нали всички бяха по-възрастни от мен и с тяхната бюлетина дядорадославовата партия беше дошла на власт!…

Сега реших същото да направя. Навдигам се от мястото си и започвам дръзка реч. Не мисля за нищо да се ограничавам. Размътената от ракията глава ми вдъхва необикновена смелост. Нека разберат тези прости глави, че от собствения си мозък теглят. Истинският народен учител е длъжен откровено да говори и да просвещава не само децата, но и техните бащи…

— Кой е виновен за вашите неволи? — започвам със смирен тон своята филипика. Спирам се, за да си поема дъх и да ги накарам окончателно да замлъкнат. После като ги изглеждам всички поред, продължавам:

— Вие… Единствено вие сте си виновни за тая своя участ! Лилковци се споглеждат едни други и после отново отправят погледа си към мене. Може би те са ме помислили за съвсем пиян.

Аз се покашлям и започвам енергично да бичувам сънливата им общинска политика, която дори и водата от Белия камък не е успяла да доведе в село, та децата им наполовина са болни от гуша. Липсата на образовани хора от селото и безразсъдната им омраза към разширения коларски път, който би могъл да удвои износа не само на дървен материал, но и на подобрения тип картофи. Живеят в полупомашки къщи и все още забулват децата си в кърпи, по които пъплят разни паразити.

— По-умните от вас бягат чак в преславско, гдето откупват имоти от изселващи се турци, а вие тука се сърдите, че някой ви предлага плодородна земя в полето… — продължава да гърми гласът ми. — Не видях из селото ви ни една четириколка, а се сърдите на кмета, че допуснал секачи и извозвачи от други села. Не сте си направили нито една улица и зиме се търкаляте из снега като таралежи. Имате толкова много крави, а не сте си закупили породист бик…

Настроението ми с всяка дума се повишава и сам се учудвам на своето познаване на селските им въпроси. Добре, че не са наблизо моите талантливи приятели от земетръсната барака, биха се пръснали от смях.

— Нямате дори поп!… — страхотно се провиквам. — Унижавате се ситовският да ви погребва мъртъвците.

Припомням на занемелите си слушатели прекрасната лилковска природа, която би могла като летовищно селище да удари бойковци, стига да подобрят къщите си.

Отново замлъквам, през което време дядо Кольо Льонтов се Поизкашля и кротко се противопостови Лилково да стане разсадник на болни и развратени летовници.

Аз се опитвам да разсея страха му, но старият възрожденски учител само поклаща глава и тихо повтаря същото. Това даде повод да се раздвоят слушателите ми. Но без да им дам възможност да се опомнят, аз продължих:

— Вие не завеждате дело за тамръшката мера, защото не вярвате в авторитета и безпристрастието на родното ни правосъдие… Нямате читалище, защото не вярвате в науката и просветата…

Още много неща им казах, като не забравих селската кооперация, изкуствените торове и Всичко онова, което случайно бях прочел през безделните си часове из разни редакции.

Лилковци ме гледат с изумени очи, неподозиращи, че са толкова много виновни. Най-после доволен от себе си, спрях словесния си порой и бай Радьо използува момента, за да предложи всички вкупом да отидем към гробищата, гдето петровденският курбан е вече готов…

Голяма част от лилковци тръгнаха с нас, а неколцина, между които и моят обвинител дядо Христо Бръмбара и бай Атанас Барабана, останаха в кръчмата.

При гробищата ме посрещна друга група бивши мои ученици, към които срамливо се присъединиха и млади майки с деца край скутите си. Оказаха се мои ученички. Отново разговори за миналото, за сегашното им семейно положение. А под самите гробища на наведена полянка се извива кръшно хоро от поколение, което нямаше нищо общо с моето минало. Момците здраво се държат за кожените си колани и жестоко бият с подкованите си ботуши твърдата лилковска земя, така че и мъртвите от близките гробища да усетят, че животът тук не е пресекнал. Девойките, още невръстни, също енергично следват момците, зачервени до уши под белите си забрадки. А зад тях майки и бащи, насядали между хорото и гробищните камъни, усърдно дъвчат късове месо от петровденския курбан. Предлагат и на мен такава мръвка, от която за приличие отгризвам веднъж и после я отстъпвам на глутницата селски псета, които наредени около огнището търпеливо изчакват своя ред.

* * *

Поглеждам Модър, към който следобедното слънце се е накривило, и се досещам, че е време да се простя с лилковските си приятели. В този момент Йорданка, цяла зачервена, се откъсва от хорото и усмихната ми посочва карфицата върху гърдите си. Аз й съобщавам, че след малко трябва да продължа пътя си, но тя, както и заобиколилите ме лилковци, решително протестират.

Поглеждам отново Модър и въпреки протестите подавам ръка за сбогом. Край водопойната чешма при пасбището на Кукляк смятам да сложа глава за овчарска дрямка. От изпитата ракия главата ми е размътена, а раницата нещо е натежняла от сложения голям къс топъл хляб от старата хазайка.

Когато наближавам чешмата, чието бълболене още отдалече се чува, извръщам глава към накачулените по камъняка лилковски къщи и си спомням грубите нападки към слушателите си в кръчмата. Почувствувах нужда поне отдалеч да им се извиня:

— Аз ви наругах, мили мои лилковци, и вие не ми се разсърдихте. Дори не ме упрекнахте. Слушахте ме с добри очи, защото сърцата ви са чисти… Ще дойде ден, когато ще имате не само поп, улици и образовани хора, но и много други културни придобивки, за каквито сега дори не смеете да мечтаете. Дори и вашите жени ще започнат да режат косите си, а вместо цървули ще носят лачени чепици, но от това не ще се почувствуват по-щастливи. И такива като мен, обрулени от градската култура, не ще намерят при вас изгубения си простосърдечен рай, защото и при вас не ще го има…

* * *

Отклонявам се до чешмата, която се намира на самия вододел между притоците на река Чая и на Сотирската река, и без да надниквам към бездънните карстови понори, пръснати из пасбището, прислонявам се зад една хвойна и овладян от внезапна меланхолия, похлупвам очи към земята. Бълболенето на водопоя ме възвръща към миналите ми дни, когато вярвах в себе си и в победното тържество на просветата, на която бях решил да посветя живота си. Вярвах въпреки топовните гърмежи на развихрилата се Световна война, които така ясно се дочуваха чрез незнайните небесни пътища чак от далечните Дарданели.

След един час отрезвителна дрямка отварям зеници и оставам омаян от панорамата, която се разкрива пред очите ми. Бях забравил, че съм в планината, а не в художествена галерия. Разгънатите един през друг хребети от водосборния басейн на река Чая се очертаваха като акварелен пейзаж от виолетови светлосенки…

Грабвам раницата си и тревожно се насочвам към възмогнатия оттатък общинската гора двехиляден Модър. Когато стигам първите елхи, спомням си, че веднъж през снеговита зима, дочувайки дружното скимтене на глутница вълци, бях се покатерил на една от тях. Бях се улисал в разсъжденията си за „битието и мисленето“, която тема заядливо бях диспутирал с учителите в с. Ситово. Не бях съгласен с тяхното марксическо разбиране, че битието определя мисленето. Вдълбочен в доводите, които бях пропуснал да има кажа, съвсем не мислех за пътя из мъглата. Едва когато се покатерих на дървото, разбрах, че съм се отдалечил с цял километър от Лилково. А когато отминаха вълците, дойдох до заключението, че ситовските ми колеги бяха прави.

Слязох най-сетне от елхата и успокоен се ориентирах към селото. Скоро се изправих пред неугледния изглед на това забутано сред камъняка високопланинско село. Мислите ми отново поеха първоначалния си ход и съвсем не бях готов да се съглася със ситовци, защото никой не беше ме заставил да стана учител тъкмо в това невзрачно село, когато училищният инспектор ми предлагаше място в някое от богатите полски села. Единствено моето юношеско хрумване ме беше довело тук, каквото хрумване е накарало и онези първи лилковски поселници да си построят жилищата не при хубавата местност под Белия камък, а тъкмо тук върху варовиковия баир.

Крачех през шубраци и клонаци направо през гората, за да наваксам изгубеното време, без да изпитвам някакъв страх, защото лятно време вълците бягат от човека. Подхващам дори някаква песен, доволен, че отново се сродявам с горите, но тъкмо в този момент от три страни се насочват към мен цяла глутница рунтави овчарски кучета. Грабвам елхови шишарки и ожесточено се браня в четири посоки, но въпреки заглушителния кучешки лай не се чувствувам така застрашен, както от дружния вестникарски вой на захапаните от мен културни мои съвременници.

Оказа се, че съм попаднал при селската мандра и след минута забелязвам, че от последната изрипна човек с тояга. Едва когато бях въведен в мандрата и се вгледах в червеномустакатия мъж, който ме спаси от кучешката злоба, познах застарелия ми санитарен войник Александър Пейков. Цял засмян, той ми подава ръка и ми припомня, че не за пръв път ме спасява от лоша слука.

— Как да си не спомням, бай Сандо… Веднъж ме измъкна от тамръшките снежни преспи, а втори път на фронта пръв ме превърза. Точно два пъти си ме спасявал, а сега за трети път, без дори да ти съм казал ни едно нашенско „благодаря“…

Александър Пейков размахва с ръка червените си мустаци и на висок глас ми отговаря, че нему други са му правили добро, без да се сети да благодари…

— Каква по-голяма благодарност, щом доброто се помни… — добави той и ме кани с прясно мляко.

Отговарям му, че бързам да стигна до къшлите оттатък Модър, преди да се е стъмнило. Тази вечер ще бъда гост на бай Ставри Иманяра. Говоря, без дори да съм седнал. Но той щом чува кому ще бъда гост, върху лицето му заиграва лукава усмивка.

— Значи искаш да спиш на гробищата?!…

— Как тъй на гробищата? — малко възмутен отговарям.

— От три дни Ставри Иманяра е умрял… Паднал от дворната си череша и издъхнал…

Бай Сандо ме гледа и продължава да се усмихва.

— Да не си тръгнал за някакво имане?… — лукаво ме подпитва бившият ми санитар и отново по-настойчиво ме кани да седна край огнището.

Втори път отказвам да седна и като подавам ръка за сбогом, отново се втурвам пряко храсти и клонаци направо към върха.

Александър Пейков ми пожелава добър път и ме кани на връщане да му бъда гост.

* * *

Напущам мандрата над село Лилково на път за Модър, пресичам калдъръместата пътека, по която допреди петнадесет години са патрулирали нашите граничари и по която преди повече от едно столетие са се завръщали претоварените с плячка кърджалийски орди на Мехмед Синап и поемам направо през камъняка. Слънцето вече преваля зад възправения пред мен скалист Модър и хвърля дълбоки сенки из седловини и горски долища. От време на време спирам да си поема дъх и да се полюбувам на пирамидалния Персенк, който все по-могъщо израства зад гората. С всяка моя стъпка той става все по-висок. Вървя уж с все същите едри крачки, а усещам, че ставам някак все по-дребен. Обръщам поглед към Лилково и дочувам веселите провиквания на младежите, както и хороводните удари на тъпана, но самото хоро с просто око едва може да се забележи, гърчи се като настъпен червей, една жива лента около гробищната поляна.

Лек вечерник започна да повява косите ми и по потното ми тяло пробягват хладни тръпки.

Най-после преграбвам и последните камъняци на плешивия Модър. Изправям глава и обгръщам с бегъл поглед обширната панорама към бледоликото тракийско поле, из което старият Хеброс змиеобразно е пропълзял равнината. Доволен съм, че родният Тримонциум е закрит зад бойковските хребети, та поне оттук да ми се не помрачава духът от полемични възпоменания.

Доволен съм и заради това, че пак сам както някога, стигнах оголеното теме на Модър, без да съм длъжен да давам някому обяснение защо именно на този връх и то привечер, а не сутрин се изкачвам. Прохладният зефир развява все по-силно своите невидими криле и отнася със себе си безвременните мигове, които свързват човека с многовековния живот на планината. Из пропастната дълбочина Въча невидима потвърждава с дрезгав глас тази безсмъртна истина. Тъмнеят гори и безлесни ярове, които се губят в далечината през островърхата могила на Баташкия Карлък чак до снеговитите дантели на Рила и Пирин… А на север през осеяната със самотни дървета равнина, които напомнят закъснели пътници, се възмогва и продълговатата снага на стария Балкан.

Цялата равнина, както и далечният Юмрук чал, са стихнали в тръпно мълчание. Само Въча със своя тъжен припев нарушава вечерното тайнство на помръкващите земни грамади. Може би тя иска да ми довери нещо неразказано от вещите историци, неразгадали някои страници от далечното минало. А може би роптае срещу тези, които с взривове разкъртват из недостъпните клисури живописната й снага, за да прекарат новопроектираното шосе. Тъмнеят в подножието ми и порутените стени на буренясалия конак на всевластния тамръшки нахия Асан ага. Вечерните сенки бавно но сигурно като самата история похлупват трагичното минало.

Отново насочвам погледа си към равнината, където като мираж се е проснал край бреговете на реката цял един град. Безспорно това е градът на нявгашните татари, а отпосле и на писателя Константин Величков и на поета Димитър Бояджиев.

Отсам този широкоразпрострял се град забелязвам някакво голямо село. Напрягам памет и в съзнанието ми изплава споменът за последната нощувка на възвръщащите се жалки останки от някогашния многохиляден 43-ти пехотен полк. Възвръщахме се ято обезоръжени и одърпани войници с половин дузина оцелели офицери. Връщахме се ние, непогребаните из македонските чукари, за да ни посрещнат с изцъклени очи майките на тези, които оставихме там. Те ще искат да узнаят от нас участта на своите синове.

Така навярно са се връщали нявга и ослепените самуилови войници. Покрусени и без да могат нещо да кажат за тези, които никога няма да се върнат…

Подтиснат от тягостни мисли, обръщам гръб на равнината и оставам поразен от картината, която представляваха в този момент блесналите в пурпур върхари на могъщия Персенк. Пирамидално възправените му като катедрали чукари горят в огнено-червени багри, а по стръмните му склонове боровите гори отливаха нежни нюанси, превръщайки целия масив в някаква одухотворена гигантска скулптура.

Тръгвам в посока към Персенк по самия вододел между реките Въча и Чая с чувство, че и аз самият се превръщам в безплътен дух, маршируващ из вечността, редом с унилата глъчка на реките и пробудилите се от величавото си безмълвие земни грамади. Засилилият се вечерник буйно размахва косите ми, но това ни най-малко не ми пречи да правя големи крачки по нявгашната гранична линия. Спирам се за момент край разрушените стени на българския граничен пост, за да си спомня и моето юношество, когато за пръв път с махленските ловци от Пловдив навлязох из Родопите.

Продължавам надолу към турския пост, до който нявга се добрах с двуцевката на застарелия ловец, не подозирайки, че се приближавам до размирната по онова време тамръшка граница. Вървях и си подсвирквах тогава, доволен от себе си и от хубавата вечер, когато неочаквано пред мен между младия борикаж се изпречи мургав арабин с червен фес на главата си и дълга бойна пушка на рамо. Замръзнах на мястото си и не знаех как да му обясня, че след мен вървят старите ловци. Той беше младеж, почти на моята възраст. За дълъг момент останахме двамата един срещу друг, безмълвни и смутени. Все пак аз успях пръв да му се усмихна. Пресилена, но все пак човешка усмивка. Арабинът също се усмихна и като свали пушката при нозе, направи ми с ръка към челото дълбок поздрав. После пак така усмихнат ме покани да го последвам по пътеката през борикажа. Отведе ми при една беседка, от която сега не виждам никаква следа. Там ме приеха група по-възрастни араби, които ми направиха място да седна между тях и побързаха да ме почерпят с хубав цариградски локум.

Цялата тази неочаквана любезност ме смущаваше, въпреки че те се опитаха с ръце и мимики да ми обяснят, че искат да узнаят отгде идвам. Едва когато се дочу кучешкият лай на приближаващите ловци, аз станах по-спокоен. А когато ловците дойдоха при беседката и един от тях заговори с арабите на звучен турски език, почувствувах се като у дома си. Арабите почерпиха и ловците с локум, а после им предложиха ароматен ксантийски тютюн, който те навиваха на специални машинки и запалваха цигарите си с восъчен кибрит.

Беседата ни край турския пост продължи дълго при най-голямо разположение на арабите, които често показваха белите си зъби в непринуден смях. Разбрах най-сетне, че на тази опорочена от чести престрелки гранична земя живеят истински човечни хора. Едва към смрачаване довтасаха от близкия пост и българските войници, които настоятелно ни поканиха да им бъдем гости. Арабите почерпиха и тях с локум и ни подканиха за сутринта да закусим с пилаф.

Все пак тази закуска не се състоя, тъй като нашите войници в старанието си да ни нагостят с печено шиле едва не предизвикаха престрелка, когато се опитаха да го грабнат от стадото на приближилия се до самата граница откъм турска територия каракачанин. Последният извади пистолета си и даде сигнал на турските войници. Престрелка не стана, може би защото турските войници не пожелаха да ни разтревожат. А на другия ден, когато се наложи отново да минем през турския пост на път за Ер-Кюприя, чувствувахме се някак виновни. Но турският подофицер не само че ни прие любезно, но и даде нареждане на младия арабин, с когото се бях срещнал предния ден в борикажа, да ни съпроводи през римския калдъръм, минаващ през турска територия, до поста Ченгене-кьошк, оттатък Персенк.

Разглеждам сега позната ми седловина, но младият тогава борикаж е станал истинска борова гора и аз не мога да се ориентирам. Разглеждам с вълнение моите иглолистни връстници и се насочвам към близкия извор, от който нявга черпеха вода турските граничари.

Оказа се, че край извора сега има овчарски егрек и до него малка колиба, обитавана от старец от Орехово. Последният изпърво ме прие с подозрителни очи, но като се увери, че съм мирен пътник, посочи ми застланото с кожа място край огнището. Там бил нощувал неговият син, който днес отишъл в селото, за да отпразнува имения си ден.

Слагам с благодарност раницата си и след кратка беседа, през което време старецът ме почерпва с овче мляко очите ми се притварят в блажен овчарски сън. Преситеното ми от дневни впечатления съзнание се нуждае от продължителен сън.

На утрото, когато разкрих зеници, дълго не можех да си спомня где се намирам и какво ми предстоеше да предприема. Слънчевите лъчи играеха високо по върховете на отсрещните елхи и птиците в хор подемаха дружните си песни.

Старецът отново ме гости с топъл пресник и настойчиво ме покани да остана в колибата, докато се върне синът му от село. Оправдавам се, че бързам по неотложна работа и като нарамвам раницата си, нагазвам из високата папрат, която превръща обувките ми с обилната си роса в гвачещи цървули. Птичите песни ме следват чак до най-високата точка на калдъръместия път към нявгашния турски пост Ченгене-кьошк.

Широките плочести блокове, разкривени от многовековния си живот, ми напомнят за поколенията, които са пътували през този най-висок родопски превал към центъра на Родопите и към Беломорието. Път, изграден от хора, които са предпочитали високите била вместо кривите пътеки покрай реките. Съзидан от тежки каменни блокове, дотътрени от неизвестни кариери и грижливо подреждани, за да устояват на дъждовния порой и снеговитите пързалки.

Крача с равномерни стъпки от блок на блок и очите ми не се откъсват от просторната панорама, която се разкрива към запад. Рила, Пирин, Али ботуш и драмският Боздаг обхождат като кичеста шевица родопските върхари, затъмнени от безконечни иглолистни гори. Тук е царството на белия бор, обхващащ цялото многоръко поречие на пълноводната Въча. Под нозете ми пропастно зее Лясковската урва, из която утринните мъгли все още се глумят. Над мен в близко съседство се извишават и самите скалисти пики на Персенк, но те сега не ме привличат, защото погледът ми е насочен към плещестия Централен Карлък, обект на утрешното ми пътешествие.

Не ме привлича и царицата на родопските карстови чудеса Ер-Кюприя, край чиято пътека скоро ще премина. Пред подобен храм е нужен друг душевен строй…