Васил Крумов
Родопски хоризонти (10) (Пътеписи, скици, приключения)

По Кара баир към Широка лъка

Преминавам развалините на Ченгене-кьошк, заседнал в малката седловина между Персенк и съперника му Кара баир — два колоса съвсем близки един до друг, и продължавам по пътеката към гористото било на чепеларския Кара баир. Но следите на тази изоставена пътека изчезват сред прогнилите стволове и малинови храсти на опустошения от зимни бури Кара баир. Провирам се между пречупени клонища и изпитвам досадното чувство, че лесно мога да се натъкна на някой остър чеп.

Най-после след половин час мъчително провиране пътеката отново се очертава по високото било, осеяно от тревясали зидове на редуващите се стари български и турски постове. Граница, съвсем произволно вдълбочена по двата бряга на Въча чак до склоновете на с. Кричим, отстъпена в угода на бунтуващите се след Берлинския договор въчавски помаци и като откупна цена за примирителното поведение на султана по време на съединението.

Преминавам горска усоя след усоя и между тях нагазвам в обширни многоцветни морави и ми се струва, че вървя из една и съща градинска алея, която няма начало, нито пък край. Часове вървя с едрите крачки на доволен от съдбата си безпризорник и редом с мен вървят невръстните ми юношески години, когато за пръв път навлязох с ловците из родопския лабиринт.

Отминавам попътни кичури от ароматни ягоди, сред непобутвани от човешка ръка цветни килими и замаян от пъстрото им многообразие, забравям да си дам отдих, въпреки прежурящото вече обедно слънце. Майката природа тук е дала безграничен простор на багрената си палитра, за да взимат образци родопските невести при изработването на многоцветните си китени халища и стилно извезаните губери. А може би и самата природа е взела образци от ризниците на многобройните племена, преминали през вековете по тази свързваща двете тракии високопланинска пътека.

Извървявам и последните горски криволи из чепеларския Кара Балкан, засегнати тежко на места от търговската секира, и пред очите ми постепенно се очертават ветрилообразните плещи на широколъшкия дял от Централния родопски Карлък. Надвишили двете хиляди метра, неговите тревенисти картали просторно се изгъват в цяла поредица от познати върхари — Шилеста чука, Голям и Малък Перелик и възрасналия Мезар-гидик над недостъпния зиме превал Ешек-кулак, по който се изнизват наесен безчетните стада към Беломорието.

Белеят се и варосаните широколъшки махали под тези великани, а под самите им плещи като непостижим за човешката ръка паметник се възправя строгата пирамидална фигура на самотната Турла — нявгашна попътна застава на римските легионери.

Погледът ми ненаситно се рее към гористите гънки на доспатските и баташките високи плата, лишени от селища, но богати с шумливи потоци и всякакъв род дивеч. Далече на юг пред драмския Боздаг се е възмогнал граничният Кайн-чал, около който невидимо се гнездят дузината села от Чеч, все още невъзстановени след пожарищата по време на Балканската война.

Мислите ми сега са насочени към тези именно гористи гънки, сред които се раждат и живеят Ибрахим Чаушевци. Хората, които говорят благозвучна българска реч и малко се интересуват, че негде далеч от техните горски пасбища стават земетресения и че съществува така наречения „цивилизован“ свят!…

Там, в тези планински гънки може би все още е оцелял човекът от Чеч, който без да ми се кланя с робска усмивка, ще ми разкаже нещо от борческото минало на дедите си и за верското петно, лепнато от жестоката история върху нявгашните им православни чела…

Не, аз не съм тръгнал да събирам фолклорни материали. Още по-малко да изопачавам събраните такива. Искам само да се срещна лице в лице с неуките горяни и чрез тяхната неподправена усмивка да прелея в своето опорочено от книжовност самочувствие нещо неподквасено от културата на градовете.

Вървя и мислите ми се нижат като безредно разхвърляните край пътя борови трупи, с цената на които чепеларските търговци изграждат своето благополучие и това на покровителствуващите ги столични политици.

Най-после прекрачвам и последните криволи, забравил где точно се намирам, и ето — съвсем неочаквано до слуха ми долетява ручилото на някаква гайда. Пресмятам празниците и не проумявам кой пиян от вчера петровец се е объркал да празнува днес в овчарската си къшла своя имен ден вместо вчера…

Още няколко крачки и пред очите ми се разкрива необяснима за делничния ден празнична картина. Край малък параклис подрипват млади жени, облечени в тъмни въленици и дълги чак до земята оранжеви престилки, везаните им бели ръкави се развяват като криле на пеперуди. По-надолу сред широката седловина, разгъната отсам пропастното дере на Широка лъка, са насядали под пъстрите борикови сенки стари жени, деца и възрастни мъже, които многогласно припяват протяжни родопски песни. Още по-надолу край импровизирани кръчми високо разговарят мустакати гости с дълбокодънести потури.

Учуден от това празнично зрелище, настигам възрастен мъж и от него узнавам, че местността се казва Бистрица, а празникът е в чест на параклиса Кузма и Дамян — двамата тачени покровители на с. Широка лъка.

Редом с група млади мъже, продължавам към хорото. Съпровожда ни гайда. Заставаме близо до женското хоро и едва сега забелязвам, че тъмните въленици на подрипващите жени не са черни, а разноцветни и през кръста са препасани със сребристи колани, извезани от сърма. Челата им са пресечени от копринени кърпи във вишнев цвят, елегантно превързани отзад върху дълги плитки.

До мен се спират и младежите с гайдата, които се вглеждат в подрипващите моми. А из далечината на широкоплещестия Карлък също наднича и единствената ивица сняг, останала под урвата на Шилеста чука.

Дългокраките муржевци, бочуковци и пелтековци, умишлено не се хващат на женското хоро, за да могат отстрани да се полюбуват. А може би те се двоумят при коя от еднаквите наглед по хубост моми да се заловят. Подрипват момите и се правят, че не забелязват жадните погледи на младежите. Техните бродирани нагръдници в такт с широките им ръкави и оранжевите престилки се люшкат, ситно пристъпвайки по зелената поляна с донесените специално за хорото везани със сърма шаечни терлици. Броеница от оранжеви престилки и леко зачервени момински лица подрипват като отвявани от лек ветрец и малко искат да знаят, че утре с мотика на рамо ще маршируват из картофените си ниви.

„Ще пребъде ли тази картина в живота на родопските хора?“ — задавам на себе си въпрос и подобно на Карлък незлобливо се усмихвам. Усмихва се сякаш и заобикалящата ме жизнерадостна родопска природа, учудена като мен от делничното празненство на чудатите планинци. Не им стигнаха цялата дузина летни сборове, останали от времето на овчарското им гурбетчийство, та свръх Петровден пак празнуват…

Най-после към хорото се втурват и групата млади мъже. Откъсвам погледа си от хорото и се насочвам към допичащите се на шишове тлъсти агнета. Там под боровите сенки се наслагват дълги трапези и бъклиците предварително маршируват от ръка на ръка. Дошли са тук стари майки, синове и снахи от селото, за да се срещнат сватьовци, внучета и дъщери от махалите. Край тях са насядали гости от Чепеларе, помаци от Брезе и Беден, с които се имат като роднини от незапомнени времена, а по-надолу, край търговските клади, са насядали гости от по-далечни места и отрано подготвят стомасите си с шишенца ракия.

На пътя ми се изпречва мустакат муржевец и учтиво ме поканва да бъда гост на тяхната трапеза. Приемам поканата без много да се колебая, и още щом сядам, бъклицата ми се подава за „добре дошъл“. Поглеждам многобройната муржевска челяд и изричам благословия за скорошно отваряне на границата към Егея, та стадата им отново да се размножат…

Трогват се муржевци от щедрата ми благословия и една беловласа муржевка става от мястото си, за да ме дари с везана домашна кърпа за спомен от Бистришкия събор.

Малко след това на трапезата се слага препеченото агне и с него се започва истинската веселба, която продължава до късна вечер. Хорото на поляната обаче не прекъсва. Младите предпочитат да играят, вместо да се хранят.

Играят младите, а старите и децата старателно дъвчат. Едва късно след обед, тръгват и те към хорото. Играят млади и съвсем стари. Опитни хороводци разгъват многоетажното хоро из широката поляна и редом с гайдата се навдига обща хороводна песен, която се носи през рътлини, долове и колиби. Пеят родопци като надарени певци. Така пеят, че и бориките от гората се ослушват. Не случайно тук е родината на Орфей. Гърлести овчарски гласове и звънливите момински сопрани, премесени с детски гласчета, хармонично се вплитат и неуморно припяват. Пеят край трапезите и старите майки, допрели рамене до сватове и снахи, възрадвани, че планината пак ги е събрала. Но слънцето не чака да пресекнат родопските песни. Постепенно то се скрива зад върбовските хребети и още преди да се е здрачило, навдига се откъм Кукивица махала бледото лице на огромна луна. И тя на свой ред иска да надзърне към нескончаемата родопска веселба.

Надошлите отдалеч гости старателно стягат украсените по случая ездитни коне с пъстри халища и живописни дисаги. Но песните на широколъчани все още не престават…

Решавам най-после и аз да потегля. Ставам от мястото си и по ред се сбогувам с всички муржевци, както и с насядалите край тях бочуковци и пелтековци. Поглеждам ги всички за последен път и като им благодаря за сърдечното гостоприемство, поемам надолу из стремглавата пътека към неудачно назованото село Широка лъка, разположено в тясна долина.

След малко се показват и многоетажните каменни къщи на селото, натоварени сякаш една върху друга в тясната крайречна долина.

Денем селото не прави особено впечатление, макар че къщите му като образци на родопска архитектура не отстъпват по хубост на гиздавите смолянски и устовски къщи. Но вечер при лунно осветление те стават неповторими. Белосаните им еркери и многобройни прозорци се извисяват един над друг, осветени от бляскава луна изгряваща зад високите хребети.

В тези къщи невестите през дългите зимни нощи ще препридат вълнени конци за чеизлик на подрастващите девойки и за тежките гурбетчийски ямурлуци.

Ще минат години. Тези образци на красивата родопска архитектура ще започнат да изчезват пред настъпваща градска мода. Ще изчезнат и красивите женски носии и дълбокодънестите потури, както и пазарджийските им кервани из безконечните горски пътеки, но самите цветни морави край тях не ще изчезнат. Ще останат песните — лиричните и с неповторима мелодичност родопски песни и жизнерадостният родопски дух. Той ще пребъде и мнозина от него ще почерпят сили и вдъхновение.

* * *

В Широка лъка човек трябва да попадне при пълнолуние и да погледне селото от отвъдния горски бряг на реката, за да получи онова незабравимо впечатление, каквото ние нявга с приятелите си Кольо Узунски и Спас Божков получихме през едно ученическо летуване. Спас беше увлечен от химията и по цял ден се ровеше из боровите корени, за да изучава етеричните им масла, а ние с Кольо, предвождани от селските палавници, скитахме хей тъй по пещерите и развалините на Турлата, из чийто порутени стени все още се откриваха сребърни монети и прогнили железни стрели.

Денем селото не ни правеше особено впечатление, макар че архитектурно къщите му като родопски образци не отстъпяха на гиздавите смолянски, устовски или чепеларски къщи, но вечер при лунно осветление те стават безподобни. Ние ги съзерцавахме от отвъдния бряг като молепсани. Белосаните им еркери с многобройни прозорци сякаш се навдигаха един през друг, за да посрещнат изгряващата зад високите гористи хребети бляскава луна. Романтика, която ни препращаше към миналите времена, когато тук посред нощ са се приютявали преди повече от 200 години първите побягнали от потурчване преселници. Щастливи, че тъкмо тук, в такава пропастна долина ще могат да изградят жилища и църква за своя православен бог.

Отнесен от тези възпоменания, преминавам неусетно старинния сводов мост отсам престарялата църква и сядам на нявгашната ни дъсчена скамейка. Луната и сега се е възправила над помрачените хребети, досущ както в ученическите ми години. Също и реката пак така тревожно ручи из каменливото си корито. Липсват само Спас и Кольо, за да се отдадем мълчаливо на обичайното си съзерцание.

Сядам на беседката, останала сякаш непокътната от онова време, и обръщам поглед към засенчените под плочести стрехи многоетажни къщи, накацали една въз друга. Многобройните им прозорци пак така се взират към отсамния елхов скат, но изтеклите години са отнели от очите ми нявгашната романтика.

Отегчен от прозаичните си зеници, реших да стана, когато забелязвам, че към мен се движи сянка на прегърбен мъж. Мълчалив, той учтиво повдига касета си за поздрав. Същият маниер на поздрав, с който бях запомнил приятеля си Спас и същата прегърбена походка. Не можех да повярвам на очите си, защото знаех, че Спас е изчезнал през Световната война. Стори ми се дори, че това е неговата задгробна сянка, която обхожда любимите си от земния живот места…

Почувствувах нужда да се махна от скамейката, но тъкмо навдигнах раницата си, сянката ми заговори: — Легло ли нямате, та сте тук с раницата си? Обърнах се и останах смаян на мястото си. Този беше гласът на Спас. И лицето под каскета бе неговото. Вторачих погледа си, за да се уверя, че не халюцинирам. Но преди да заговоря, Спас се хвърли на шията ми. Той също ме бе познал.