Васил Крумов
Родопски хоризонти (12) (Пътеписи, скици, приключения)

На гости в мандрата на Стою Кехая

Крача из стръмната пътека и все още не мога да си обясня — кое ме задържа така дълго в Попина. Нейният боров аромат, или бленуванията на моя приятел?…

Вървя из пътеката, по която нявга преди век и половина са минавали синаповите кърджалии с претоварените от плячка заграбени коне.

Отново ме обхваща гордото чувство, че пак съм сам сред планината и че никому не съм длъжен да давам ответ где и за какво пътувам.

Пътеката изведнъж става по-равна и между дънерите на елхите се забелязват оградени с пръти просторни егреци, а малко по-нататък се вижда и дъсчения покрив на мандрата, приютена като тайнствено скривалище между кичестите стволове на едра елха.

Приближавам се с тихи стъпки, за да не предизвикам гнева на овчарските кучета, но се оказа, че не само кучета няма, но и хора. Всичко е навън из пасбището, а вътре само различни големини казани, каци, качета и голямо огнище.

Оставям раницата си, от която изваждам само бойния си пистолет и като взимам голяма тояга, продължавам нагоре към подножието на Карлък, за да се полюбувам на прибиращите се стада. Преминавам високата седловина Помак-гидик, която единствено свързва целия горен Чеч с Широка лъка (разбира се, само през летните месеци) и продължавам нагоре към водопоя под Шилеста чука.

Край пътеката на самата седловина са насядали при накладен огън трима помаци, които разводняват квасено мляко от замърсените си овчи мехове. В тази бърканица те натопяват черни като въглен корави залъци, а до тях са наслагани окърпени раници, пълни с царевично брашно, донесено на гръб чак от Чепеларе.

Това са първите жители от вироглавия нявга Чеч, които срещам по пътя си. Измършавели и окъсани, те съвсем не приличат на своите прадеди, които са застрашавали дори и султанското господство върху цяла една плодородна област от Османската империя. Бунтарската земя на непокорни планинци, превърната сега в пустош след въстанието им в злокобното лято на 1913, когато правоверните внуци на синаповите кърджалии вдигат глава в гърба на отстъпващата българска армия, изгонват наложените им от пловдивския митрополит свещеници и нахлупват отново червените си фесове. А петдесет години преди това техните бащи са водили седемгодишна бунтарска война срещу нестабилното румелийско правителство. Дори и прославеният тракийски войвода Петко Киряка не е успял да се справи с тяхното непокорство.

Запъхтян от стръмнината, най-после се добирам до водопойната чешма и след като утолявам жаждата си, обгръщам с поглед земите, които смятам да обходя. По цялото протежение на снишените към запад родопски върхари нито следа от живот. Слънцето прибира и последните си лъчи негде зад начупения профил на Рила, а вляво от нея многобройните върхари на Пирин, Боздаг и далечния орфански Пърнар-даг, хванати сякаш ръка за ръка аленеят пред окъпания в пурпур залез.

Тъмнеят и високопланинските пасбища, из далечината на които се дочуват отгласи на приближаващи се звънци: тържествената им мелодия напомня далечни камбани, затънали нейде из помръкващите земни грамади.

Насочвам погледа си към последните стволове на Мурсалица и забелязвам, че оттам се измъкват стада, които в успоредни линии се повличат из тревинистия картал като широки подвижни килими, а вляво други стада откъм мугленските Капуджици тромаво се придвижват.

Това са стадата на Стою Кехая, които тази година едва ли ще бъдат допуснати от гръцката държава за зимуване в Беломорска Тракия.

Стадата навлизат в егреците си под сенчестата елхова гора и планината отново затихва. Опиянен от обсаждащото ме безмълвие, сядам върху един от наредените около мен кърмилни камъни и изпитвам чувство, че потръпващите от вечерната прохлада хвойнови храсти зорко ме наблюдават. Потръпвам и аз от засилващата се прохлада, но все още не искам да тръгна към мандрата. Тръпен час, в който планинските гиганти сякаш тревожно се приветстват, възбудени от пурпурните лъчи на скрилото се зад хоризонта слънце.

Възправям се най-сетне някак неохотно и с лениви крачки се спускам надолу. Отново минавам край задрямалите при огъня помаци и преди да навляза в елховата гора, погледът ми се привлича от силуетите на два самотни бора. Съвсем сами и разкривени от зимните бури, те сякаш тревожно надничат към угасващия залез. Две близки по род растителни същества, сърдечно привели един към друг разкривените си гръбнаци като двама унили старци. Така много те напомнят прогонени от общежитие неблагоразумни вироглавци… Някаква странна одухотвореност се излъчва от обрулените им стволове. Кои са те и кое незнайно събитие им е определило тази самотна съдба?…

Продължавам към мандрата и мислите ми не се откъсват от силуетите на двата бора. Струва ми се, че между тях и столетниците от Попина има някаква връзка, прекъсната от овчарски пожарища или от небрежно бивакуващите нявга кърджалийски орди. А може би те са неми свидетели на преминаващите нощем оттук бегълци, успели да се спасят от верското поругание.

Навлизам в елховата гора с твърди стъпки и съвсем забравям, че стадата на Стою Кехая се пазят от две дузини стръвни кучета. Едва когато се нахвърлят срещу мен, аз се опомням и оставам прикован на мястото си с тояга в едната ръка и пистолет в другата. Убедителните ми приятелски думи, че съм поканен гост на кехаята, съвсем не ги подкупват. След около една минута около мен се образува истинско куче стадо, което с бесния си лай ме прави сляп към дотърчалите с големи тояги четирима овчари. Те застават в каре около мен и така ме повеждат към мандрата, гдето сам Стою, изправен на входа, ме посреща с усмихнато лице. Човек на средна възраст, набит и с червеникаво лице, облечен в шаячен костюм от бозав цвят, той повече прилича на майстор-мандраджия, отколкото на господар на многохилядното си овче стадо.

Стою кехая е не само прочут овцевъд, но и истински веселяк. Още не седнали край лумналото огнище, той измъква от дисагите си силни напитки, слага ги пред нозете ми и сяда до мен с видимо доволство, че съм се отзовал на поканата му…

Разговорът ни се повежда за опасността, на която се излагам из размирния все още Чеч, за обърканите горски пътеки и за фабриката, която така неочаквано съм напуснал. Аз ловко отклонявам тази тема и го разпитвам какви са изгледите за предстоящото отвеждане на стадата към Егея. Отговаря ми с тъжна гримаса, че няма никаква надежда и че ще трябва да разпродаде овцете още тази есен, за да не измрат гладни през зимата. Той отклонява разговора към общите ни познати, за снеговитите зими, които затрупват високите пътища и за новопроектираното шосе по течението на река Въча, което ще свърже всички селища от тези краища и ще даде на местните хора нов поминък. Говорим също и за красивите женски носии, които бърже отпадат пред нахлуващата фабрична манифактура.

Нашата трапеза се състои от прясна овча кавърма, забъркана с недозрели картофи, а в друг съд се приготвя за мен мандраджийски специалитет от прясно сирене и масло, наречено тук „бял-мъж“.

Храним се така, както се хранят хора, стигнали края на гората. Вълчи апетит и тракане на челюсти до изнемогване. Овчарите, които са насядали в долния край на застланата с губер трапеза продължиха неуморно да мляскат, докато Стою най-после даде заповед да донесат гайдите.

Вечерята бе приключена и за овчарските псета в дългата копаня. И както навсякъде по света, слабите бяха избутани с ръмжене от силните, преди копанята да бъде опразнена. Сега те са заели постовете си около егреците и от време на време дружно джавкат.

Нощният хлад все по-осезателно започна да прониква през широките отвори на мандрата и Стою дава заповед да се подсили огъня, а ние двамата с него се оттегляме навътре по застланото с елхови кори импровизирано дюшеме, покрито с плътни халища.

Кучетата най-после позамлъкват. Само от близките егреци покашлюват болнави овце. Наближава края на краткото родопско лято и овцете предчувствуват скорошното отпътуване. През пролуките на егреците дойните овце си подават тесните глави, за да бъдат облизани от виторогите кочове на съседния егрек. От друг съседен егрек яловиците също си подават главите, но гордите самци не обръщат никакво внимание на такива безплодни същества.

— Донесете гайдите!… — повтаря Стою и сам награби близкостоящата до него гайда. Надува я с мъжествените си дробове и като наклонява глава, редом с ручилото, гласовито запява. Друг гайдар, доловил песента на кехаята, също навежда глава и с чевръсти пръсти подема същата мелодия. Подемат песента и другите овчари, разцепвайки горската тишина чак до самия Карлък.

Тази тяхна песен е събудила и спящите на седловината помаци, които след малко успяват да се промъкнат с дълги тояги през стадото озверели кучета. Стою, без да прекъсва свиренето на гайда, дава с глава нареждане да им се даде от хляба и от кавармата. Помаците пак така с тояги ухилени се измъкват, а песента, подемана от двете групи певци и подсилвана от пискуните на гайдите, продължава. Скоклива като водния речитатив на планинската река и тъжна като жалбите на обрулената от зимните стихии високопланинска гора. Песен, предавана от поколение на поколение, преповтаряна сега горестно от тези неуки овчари, летуващи по високите картали и зимуващи из гурбетчийски полета.

От време на време кучешкият лай злъчно се засилва срещу тъмните замисли на някой довтасал из горската усоя вълчи син, погрешно преценил сватбарското настроение в овчарската мандра.

Към полунощ овчарите един по един навеждат уморени глави и незабелязано се присламчват към пъстрите халища. Огнището бавно загасва и ние с кехаята също слагаме глави на пухкавите въленици.

Настъпва най-сетне среднощната горска тишина. Напразно притварям очи да заспя. Из далечината се долавя пърхането на нощна птица, която унило се обажда. Полъхва мразовит утринник и гората се пробужда. Сгушвам рамене в топлия китеник и наострям слух. Може би гората на свой ред и тя нещо ще ми разкаже за преминалия оттук живот.

Кротка е незлоблива е песента на елховата гора. Тя ми напомня отгласи на спотаени из планинските дебри далечни водопади. Напрягам слуха си и започвам да разбирам нейния разказ. Говори навярно за смирените си четвероноги обитатели и за поколенията, извървели своя жизнен път по залутаните из урви и скали горски пътеки… Приказка за обагнените сигмали, преминали неведнъж дългата пътека към Егея, възрадвани, че се връщат с рожбите си към китните морави.

Бъбрят клонестите елхи и болезнено затихват, сякаш да преглътнат горчивите си спомени от снеговити зими и пак с кротки напевни срички преповтарят жалбата си по кратковременното родопско лято.

Преповтарят неписаната си горска история и най-после някак уморени от своя безконечен разказ, замлъкват. Загасва съвсем и овчарското огнище. Навеждам глава в кратка дрямка и когато кучешкият лай отново ме пробужда, забелязвам между елховите клонаци блясъка на предутринната зорница. Притварям отново очи, за да си доспя, и ми се присънва прекрасен сън…

… Яхнал дорест кон, Стою кехая върви пред безконечното си стадо, цял натруфен с пищови и силяхлъци, а след него като парадни музиканти дрънчат огромните си звънци цял взвод витороги овни, следвани от обагнените сигмали и очарованите от планината тънконоги рожби.

Върви с накривен калпак кехаята, а пред него са излезли нетърпеливите овчари, за да зърнат още отдалеч киприте си невести.

Върви безконечната орда от шилета, яловици и овни, блейнали в неравен хор, доволни че се връщат към тлъстите пасбища и бистрите водопои.

Радва се и Стою кехая, че го посреща извън селото многолюдна овчарска челяд и че му подават шарена бъклица за добре дошъл. Възрадвана е и планината, че животът отново ще закипи под заснежените върхари и че гайди и песни ще огласят високите сборищни поляни.

Пред църковния двор ги посреща и поп Тодор с китка светена вода. Довтасват и нагиздените овчарски невести. Те срамливо поднасят на обрулените от дълъг път овчари новородените им рожби, но рожбите извръщат глави и не искат целувки от такива брадясали чужденци.

Рунтавите пазачи на стадото, накичени с бодливи железни гердани, сърдито поглеждат на тържеството и отвръщат на детския плач с глухо ръмжене.

— Пазете се от кучетата!… — провиква се Стою кехая и аз отварям очи. Пред мен е застанал прав до огнището кехаята и крещи към минаващите по пътеката малки пастирчета.

Оглеждам се и като забелязвам, че слънцето е блеснало по елховите клони, притеглям раницата си и започвам да се стягам за път…