Васил Крумов
Родопски хоризонти (8) (Пътеписи, скици, приключения)

Обезлесеното Имарет дере

Малката ни група от трима млади художници и още по-младата ми племенница напуснахме едно лятно утро прославеното Чепеларе и след едночасов стръмен горски път се озовахме в залутаната махала Караманци. Гостоприемен стопанин ни нагости с прясно мляко и без да се подчиняваме на намеренията на художниците, които много искаха да рисуват усамотената родопска къща, отново поемаме през ливади и камъняци към високото било на Имарет дере.

Толкова много възторжени хвалби бяхме слушали за това дере, че никой от нас не се вглеждаше в лъкатушната горска пътека, бъбриво съпровождана от скоклив поток. Шегите неуморно се сипеха върху главата ту на един, ту на друг, а освободена от раницата си, племенницата, чийто багаж заблаговременно бе прехвърлен в трите художнически раници, вървеше най-напред и охотно се смееше и на най-незначителните ни остроумия.

Настигаме група помаци, които разпитваме за пътя, и без да дочакаме края на техните дълги обяснения, продължаваме по пътеката, която става все по-стръмна и все по-безлесна. Все пак от техните обяснения разбрахме, че по пътеката имало изворна вода, наричана Момина чешма, а малко по-оттатък се намирало Юрушкото гробе, останало от незнайни времена.

Стигаме подножието на неголям връх, над който стърчи тригонометрична пирамида. Оставяме раниците си и пъргаво се изкачваме. Пред очите ни се разкрива неочаквано просторна панорама. Дълбоки поречия, засечени от гористи притоци, стремглаво се спускат от съседния двехилядник Чил тепе, а по-далеч на север се възмогва беловатата урва на бачковската Клувия, зад която в самото дъно на хоризонта пластично се изгъва кривата линия на Стара планина. Към изток пък, оттатък Чил тепе панорамата се разширява чак до мъгливата източна синева от безцветните и безстилни гънки на така наречените Източни Родопи. Техните снишени и безлесни бърда, разгърнати като засъхнати гърбици, малко заслужават хубавото име Родопи. А от тях на юг през невисокия Гюмюрджински Карлък любопитно наднича островърхата капа на далечния егейски остров Самотраки. Недоволното око от бледоликия, безлесен изток тръгва на юг по граничното вододелно било, тук-таме засенчено от разредени гори и като преминава през оголения връх Ченгене-хисар, засяда в облечения като с плюш вододел с вековната гора Шабаница, проснала дългата си снага от Круша планина чак до самия Централен Карлък — бащата на всички върхове и вододели, които като октоподови нозе се протягат по цялата ширина на родопския лабиринт.

Наситени от високите вододели, вдълбаваме зеници към арденските юдоли, накичени с ярове и помашки махалички. Невидими в пропастното поречие са рударските селища Мадан, Рудозем и Рибница.

Тежки облаци се събират по високите плещи на Карлък и това ни заставя да ускорим маршрута си. Отново прикачваме раниците върху гърбовете си и мълчаливо крачим по капризните извивки на безконечната пътека, докато най-после пред нас се изпречва клокочещата Момина чешма. Малък тревенист оазис върху гола седловина, край който през размирното румелийско време прославеният тракийски воевода Петко Киряка е трябвало да отбива с шепа чепеларски доброволци добре въоръжена мохамеданска орда, целяща да включи и самото Чепеларе в турската територия.

Развързваме раниците си и заедно с това наново се развързват и езиците на художниците, а когато отново тръгваме на път, оказва се, че Момина чешма фатално е облекчила раниците ни.

Сега крачим по-енергично, за да стигнем преди карлъшките облаци в Шишмановата бичкия, гдето смятахме да пладнуваме. Пътеката ни пак така на прищевки криволичи из тревинистите бърда, надвесени едно през друго като разгънати огромни лавини, които творецът е изоставил, преди окончателно да ги подреди.

Заобикаляме полегатите ребра, с причудливите извивки и си спомняме за минаващата през тях преди Балканската война гранична линия. Как е била прокарана през такива разбъркани вододели и как патрулиращите граничари не са се забърквали в мъгливите и снежни дни?

Но ето върху една такава гънка забелязваме наслагани в два реда малки продълговати трапчинки. Това навярно са Юрушките гробе, за които помаците ни казаха, че никой не помни от кое време са останали.

Спираме се край тях и напразно търсим някакъв белег, по който да разгадаем произхода и епохата им. Дузина плитки правоъгълни трапчинки, наредени една до друга и обрасли с трева, заляла разкривения масив и благодарение на нея тези земни ниши са запазили белега на изшумелия в далечното минало незнаен човешки живот.

Останки може би от скитниците овчари, наречени „Юруци“, или от храбри бунтовници, паднали тука в неравен бой.

Загадката за нас става ще по-внушителна, когато в близката падина неочаквано се изпречва пред очите ни огромен ствол на обгорен от гръмотевичен удар стар бор. Проснал осакатените си клонища към небето като проклинащ самотната си съдба той запленява зениците на нашите художници и въпреки догонващите ни карлъшки облаци и тримата залягат от трите страни на столетника и бърже разгъват картонените си табла.

Аз също се приютявам под изкорубения дънер на този единствен може би свидетел на разигралата се нявга по-горе човешка драма.

Племенницата ми, останала сама, оглежда се и като забелязва през една планинска пролука сочни ливади, хуква към тях. Там навярно се намира Шишмановата бичкия. Тя ми прави знак да я последвам, но аз предпочитам да остана на мястото си и да послушам унилата песен на столетника, възбудена от приближаващия се облак. Дочуват се отнегде и удари на секира, които зловещо отекват в стихналата атмосфера. Хромите клонища на столетника сякаш долавят трясъците на секирата и спомняйки си навярно нещо отколе забравено, подхващат дълга и безутешна мелодия. Замлъкват за момент и пак като от струни на изпокъсана арфа отново прозвучават.

Вятърът постепенно се засилва и под неговия съживителен пробег столетникът решително развързва езика си и започва тъжното сказание за времето, когато целият този безлесен картал с шумял от птичи песни, а из сенчестата му гора грациозно са пробягвали тъмнокраки сърни и рогати елени. За онези блажени времена, когато стада и овчари са бивакували из цветните горски морави и меденият кавал е отпявал бленуваните им копнежи.

Сега столетникът е застанал съвсем сам сред заобикалящата го пустош и с дрезгав глас нашепва като неподкупен свидетел за безмилостната секира, пресекла бликащия нявга тука горски живот.

Не са ли за това виновни мъртъвците от така наречените Юрушки гробе, които умишлено са опожарили нявга гората, за да разширят високопланинското си пасбище…

Разгневен при тази мисъл, грабвам раницата си и без да се обадя на захласнатите художници, спускам се по следите на изчезналата ми племенница.