Васил Крумов
Родопски хоризонти (22) (Пътеписи, скици, приключения)

Послеслов

Нявга преди 50 години по време на моята прогимназиална възраст, когато учителите не ни водеха на екскурзии, един ден баща ми почти насила ме поведе към Бачковския манастир. Мъчно ми беше да се откъсна от другарите си, които всекидневно водеха жестоки битки с момчурляците от другия бряг на р.Марица.

Тогава из родопския лабиринт липсваха шосетата, по които днес летят стотиците удобни автобуси и хилядите тежко натоварени с руда и борови трупи камиони.

От Асеновград нататък тръгнахме по висок конски път, под който се прекопаваше първото родопско шосе, а по другия бряг, из скалистата урва — тунелният канал за отвеждане на речната вода към електродобивната централа, изграждана от някаква белгийска компания по договор с Пловдивската община. Договор, сключен „безкористно“ с общинските ни управници, които наскоро след това го обезсилиха, и централата беше изоставена. Едва 40 години по-късно под благозвучното име Асеница бе изградена с помощта на асеновградски бригадири вече от новата ни държава.

Тръгнали по каменливите криволи на керванджийския път за жителите по коритото на р.Чая, наричани Рупци, и тези от Арда — Ахъ-челебийци ние — застарелия ми баща и аз — вдълбочено мълчахме. Баща ми, отнесен навярно от спомените си, когато като млад учител многократно е минавал по този път през румелийско време към ръководеното от него първо трикласно (5,6 и 7 клас) рупчанско училище в с. Павелско, а аз замаян от скалистите увеси и чудния екот на планинската река. Той, вмислен за своя отминаващ живот, а аз — отнесен от грандиозните си проекти да стана световен пътешественик и откривател на нови земи. Идея, много по-велика, отколкото да разкървявам главите на връстниците си от другия маришки бряг с далекобойната си въжена прашка.

Разбира се, откривател на земи не станах, но когато завърших с неголям успех гимназиалното си образование, аз бях изходил вече всички по-високи родопски върхове, а така също и половината от рилските. И то през онова време, когато нито в Рила, а още по-малко в Родопите някому идваше на ум хижи и заслони да изгражда.

От безкомпасното си скитничество по върхове и гори разбрах, че най-същественото за тази просторна родопска планина не са само прекрасните панорами, но преди всичко хората, които я населяват. Стотиците къшли, махали и села, в които живеят хора, съвсем различни по говор, облекло и обичаи от хората из полето.

Трябваше и тази своя жажда да задоволя, като стана родопски учител. Жажда, която и до днес не съм напълно утолил, въпреки че малко са селищата, особено помашките, в които да нямам поне по един приятел.

А ето че сега нова мечта е заседнала в побелялата ми глава. Искам и аз на свой ред да поведа шестнадесетгодишния си син, както нявга направи покойният ми баща. Но не из височините, а из олющените пазви на Арда, гдето според радиопредаванията и фотоснимките из всекидневниците са поникнали като гъби новите градове. Искам чрез неговите, лишени от предубеждение, зеници да възприема изграждането и изграденото и да си представя това, което тепърва ще се построява.

Ще тръгнем оттам, от гдето ме поведе нявга моят баща и като отминем Бачковския манастир, ще засучим по живописното корито на пълноводната Юговска река към подножието на Чил тепе. Първом ще надникнем в богатите рудници отсам бежанското село Манастир махала, преобразено навярно от замогналите му се тракийски изгнаници.

Пътьом ще се полюбуваме на малката котловина Лъките, обитавана нявга само от козарчетата, а сега според вестникарите превърната в модерно рударско селище, край което е започнало изграждането на обогатителна рударска фабрика.

А после въпреки непослушните ми вече нозе ще се доберем до самото подножие на двехилядния Чил тепе, за да пием от ледения извор на нявгашния чудотворец Ени Хан Баба и с отрезвени очи от виденото до тук да надникнем към безлесната долина на Маданската река. Точно там на високия превал, отгдето преди 30 години „живият народник“ пророчески беше ми посочил накацалите като орлови гнезда помашки махалички, из чиито нечистоплътни жилища трябвало да се очаква раждането на новия родопски човек. Чудотворците, които ще преобразят поминъка на обезнадеждените арденски жители след прокараната от парижките „мирни“ договори неестествена и крайно жестока за родопци граница.

Ще слезем после и сред многоетажните жилищни блокове и павирани улици на новоизникналия по десния приток на р.Арда прославен вече гр. Мадан. Там, гдето нявга с Николай Вранчев си откъртихме по един къс бляскава руда за спомен, и после сред безлюдните храсталаци наблюдавахме безкръвния дуел между две мъжки костенурки.

А после, след като обходим целия комплекс от рудни находища и се полюбуваме на гордата стъпка, с която излизат в работнически комбинезони из рудниците нявгашните унизени в мизерията си синове на Аллаха, ще се отправим към прославения с уредбата си граничен гр. Рудозем. Там ще спрем край старинния трисводест мост (ако е запазен, разбира се), за да се ориентирам по него къде беше прихлупената край реката митница и где неугледно стърчеше изоставената турска гранична застава, от чийто балкон тогавашния майор, а след него и Вранчев с поетично ясновидство бяха пророкували раждането на сегашния рударски град. Блянове, които за моя син ще бъдат очебийна реалност. Настояще, което ще породи у него нови блянове…

Такива навярно ще се породят в неговата юношеска фантазия и когато през рудниците на р.Ерма край Златоград се отправим към язовирите при гр. Кърджали, както и от самия град с широко разгъналите се паркове, булеварди и обогатителни рударски фабрики, догонващ с уредбата си и моя роден изоставащ „второстоличен“ Тримонциум.

Действителност, каквато не беше бленувал дори и Никола Вранчев!…

И ако успеем с моя син пътьом към р.Ерма да се възкачим на граничния Добрев връх, за да надникнем към ненагледния простор към Егея и неговите живописни острови, бляновете ни навярно ще възрастнат до чудновати размери.

Перспектива, при която без войни и крамоли, хората от двете страни на неестествената граница ще си подадат утре братска ръка по пътя на общото добруване. Защото родопският лабиринт се оказа достатъчно богат не само с вълшебните си високопланински пасбища, из които ще трябва отново да плъпнат нявгашните многобройни стада, откарвани зиме край егейските топли брегове, но най-вече защото пътят на подземните арденски богатства и утрешните нейни фабрикати естествено е очертан през тези така близки морски брегове към широкия световен пазар.