Васил Крумов
Родопски хоризонти (5) (Пътеписи, скици, приключения)

Зимен отдих в манастир Бяла Черква

Навън снегът е хванал ледена кора и по нея аз мога съвсем свободно да влача сухите дънери, които отсичам в заобикалящата ме гора. Това правя всеки ден. Отсичам дървото, разделям го на части и го повличам нагоре към манастирския двор. Там под стария дебелоклонест бор, на който е окачена манастирската камбана, надробявам дънера и насечените парчета нареждам около печката в моята стая.

Напълно свободно разполагам с времето си и заради това често отминавам близките дънери и навлизам дълбоко навътре в гората. Там сега е тихо като в изоставен храм. Няма птички, нито пък разглезени летовници. Мога с часове да скитам, без да срещна каквато и да е следа от жива твар. Вълците са слезнали надолу към полските кошари, а рунтавата меца отдавна е сложила главата си под някоя скала в продължителен зимен сън. Затова със себе си не нося никакво друго оръжие освен дърварската си секира. Само понякога срещам стройно подредените стъпки на белка или на подплашен заек, побягнал току-що пред мене. Спирам се да изучавам кривата линия на стъпките му, по които откривам развълнувания дух на животното.

Бяла черква сега има съвършено друг вид от онзи, за който летовниците така много обичат да разказват. Поляните са съвършено бели, а дърветата, които ги заобикалят, приличат на гипсови пирамиди, кристализирали сякаш през друга някаква далечна земна епоха. Нито помен от цветния аромат на моравите и тихата борова песен, напомняща мелодия от арфа.

Стоя пред тях като омагьосан и не смея дори да се изкашлям, за да ги не разбудя от вкаменения им снежен сън. Ако не са стъпките на дребния дивеч, бих помислил, че тук от векове липсва всякакъв живот. Слънцето блести по боровите клонки като през разчупено стъкло и хвърля върху снежната покривка прозрачни виолетови сенки.

Вече от двадесет дни преброждам във всички посоки гората и отшелничеството започва да ми дотяга. Чувствувам нужда от живи същества и заведения, препълнени с дим и хора. Общежитието започва отново да ме привлича. Привличат ме дневните грижи и вечерните забави, интригите и изпълнените с пъстри новини столични всекидневници. Отпадат от подсъзнанието ми и доскорошните ми среднощни сътресения, резултат на окопните ми преживелици.

Вчера открих из джобовете си вестник от миналия декември. Изчетох го от край до край. Манастирският пазач дядо Георги ме слушаше с голямо внимание и вълнение. За него прочетеното беше съвсем прясна новина. Довечера, ако горският пазач бай Ангел Малевеца дойде пак на лов за лисици към манастира, ще го поканя на чай и отново ще прочета вестника в присъствието на дядо Георги. Нека и той научи нещо от тези миналогодишни новини. Тук те не са така стари. Сега е краят на януари, но зимата е застанала на едно и също положение, сякаш не иска да си отминава. Сутрин все така още нахлуват мъгли по долините от полето и превръщат уединените родопски върхове в острови, а високите планински била, оттатък р.Чая, — в красиви полуострови. Гъстата пък мъгла, която изпълва до безкрая тракийското поле, изглежда като морска шир и слънцето чертае млечна пътека, досущ като тези, които съм наблюдавал през лунни нощи от морския бряг. А голите клони на близкия букак ме замайват с лъчезарната си красота от елмазен скреж.

Нощем настъпва суров мраз и нарасналата луна прави многоетажни чупки на диска си, когато е близко до хоризонта, а после фосфоресцира из заснежените поляни и оскрежените дървета.

След една седмица храната ми ще се свърши и аз ще трябва да сляза в полето, за да посрещна пролетта. Благоуханната и топла пролет, която разчупва ледовете и обвива букака в свежозелена корона. Да имаше поне калугер в този високопланински манастир, бих го накарал да развънне окачената върху стария бор камбана и да отслужи литургия за незабавно размахване крилете на южняка. Познатите ми иглолистни върхари все още безмълвно стърчат като помръзнали великани. Всяка нощ, когато стъклата на прозорците ми замръзват, аз дочувам тръпни гласове на малките горски животинки, които навярно подрипват около дънерите на боровете с блеснали очички в очакване на дневната светлина. Те навярно са изтощени от глад, а тънките им кожухчета вибрират от студ. Може би от седмици те не са вкусили истинска вода и ближат поледения сняг, за да не умрат от жажда.

Знаят ли всичко това онези „любители на природата“, които лете носят на рамото си двуцевни пушки?… Горките топлокръвни горски обитатели!… Те охотно биха влезли и в манастирските килии, стига горският от Малево да не ги подлъгва с късчета препечен хляб, разхвърлени край манастирските прозорци, от гдето после изпразва по тях гръмогласата си пушка.

Една нощ ние се скарахме с него, защото на пук на неговата хитра уловка аз вързах с тънка връв чука на камбаната и когато той се гласеше да стреля, камбанният звън прогони зверчето. Оттогава той не иска да ми проговори и ме нарекъл пред дядо Георги „смахнат човек“. Аз не му се разсърдих. Изпратих му кутия цигари и му обещах втори път да не правя това, но при условие, че той няма да подмамва животните по такъв вероломен начин…

* * *

Остават ми още три дена, докато отпътувам. За повече храна нямам. Вървя като пиян из гората. Снощи валя нов сняг, а днес времето е така слънчево. Топло пролетно слънце, от което снежинките се разтапят и блестят по дърветата като брилянти. Тръгвам из гората уж за близка разходка, а стигам чак до Баш-мандра. Снегът е пръхкав и се разбягва като брашно пред обременените ми обувки. Пред мен е минал Георги Пощата от Шейтаново, с когото снощи вечеряхме и до късно беседвахме. Той е стар ловец на едър лов. Тръгва, само когато е сигурен, че ще убие глиган или мечка. И докато не я убие, не се завръща. Със себе си той винаги води помак, натоварен с храна и завивки. Нощува с дни из гората, в която знае всяка меча дупка и леговищата на глиганите. Слушах снощи да разказва миналите си подвизи на борба с неустрашимите от един куршум големи мечки. По време, когато се увлече в разказа си, вместо с дръжката на ножа си да отстрани ловджийското си куче, мушна го с острието и то сега остана в манастира на моите лечебни грижи.

Вървя подир стъпките на този непоправим изтребител на едрите горски животни и съм абсолютно спокоен, че няма да ме срещне опасен звяр. Новият сняг е опреснил до такава степен въздуха, че по ноздрите си усещам болка. Елхите са преграбили с широки лапи тежък товар от този пухкав сняг и сякаш се чудят какво да го правят. От време на време някоя по-слаба клонка се освобождава от снега и се разклаща някак противоречиво на вкаменената горска природа.

На един кръстопът се разделям със стъпките на Пощата и тръгвам към старите смърчове на Баш-мандра. Искам да ги видя тези брадати столетници в зимната им премяна. Денят е необикновено светъл. Липсват само херувими, за да повярвам, че тук е слязъл небесният рай. Тук-таме през прорезите на гората се открива панорама на отънали във виолетови сенки дефилета и блеснали в къдрави пяна млади борикажи. Показва се и гордият Персенк, отрязал в синьото небе белите си готически куполи. Гледам като внезапно събуден от летаргичен сън звяр и от гледането очите ме заболяват. Нигде не се вижда комин да пуши и нито следа от познатите ми села. Всичко е затънало в дълбок сняг и сякаш отдавна е обезлюдено.

Стигам широките поляни на прочутата с карстовите си прорези Баш-мандра и навлизам между гигантските стволове на старите смърчове. Сядам на един пън и с мъка си спомням кое как беше. Снежните им корони като акварелни петна се проектират по нявгашните цветни морави. Голяма промяна е станала и тук през тези военни години. Липсват някои от най-едрите екземпляри, които нявга през учителството си в близкото село Лилково бях ги кръстил със знаменити имена. Юношеската ми фантазия тогава беше пълна с романтични герои и мъдри философи.

По тялото ми пробягват хладни тръпки, но не от студ, а от някакво болезнено чувство за изтеклите години и изчезналите столетници.

— Бедни мои гиганти, навярно и вие сте мечтали за цветния юни, когато птиците изпълват всеки ваш клон, а от високите ви върхове се сипят облаци от тичинков прашец по килими от ненагледни морави.

Навярно те са станали жертва подобно на моите бойни другари. Такова безчовечно нещо е проклетата война. Не са ги пожалили ситовските бракониери…

Тръпките по тялото ми зачестяват и аз се изправям на крака. Нали не трябваше да си спомням за това близко минало!… Нали заради неговата забрава се довлякох тук посред зима!…

* * *

Не, аз не мога и не искам да се връщам в града… Храната наистина се свършва, но аз мога да си закупя друга от близкото Ситово или от въглещарското Добралък. Не искам дори и да помисля за калните улици на града, когато тук е така божествено чисто. Жалко, че не съм скиор, за да изхвърча за по-малко от час до моето Лилково и да се срещна с моите подраснали вече ученици и ученички!… Някои от тях навярно са се задомили. Бих могъл и храна оттам да си доставя.

Всеки нов ден се чувствувам все повече закрепнал. Нощите прекарвам край бумтящата ми печка, без да паля лампа, а дните — в търсене на сухи дънери и вглеждане по зайчите следи, а така също и едрите вълчи стъпки, които съвсем неочаквано се появиха около самия манастир. Навярно овчарските кучета не са им дали достъп до полските кошари и те сега отново са тръгнали по зайчите следи.

Времето е така слънчево и сутрин с часове се разхождам из широкия източен коридор, от който се открива панорамата на безлюдните скалисти увеси на Люти дол оттатък Наречен и по пустинните била из поречието на Юговската река. Никакъв вятър, нито пък следа от шум по коридора. Разсъбличам дрехите си и правя гимнастика.

Дядо Георги също е седнал на дворната беседка и с бодър глас ми съобщава, че зимата скоро ще се отиде. Отговарям му, че и аз съм на същото мнение, и заради това не ще си отида скоро. Ще чакам поне дрянът да се разцъфне, та с букет да пристигна в къщи. А колкото за храна, днес след обед заминавам за Добралък и утре ще се върна.

Той ми поръчва да взема и неговата секира, за да я наклепи добралъшкият циганин-ковач. Отговарям му, че това ще сторя на драго сърце и гласът ми се отеква о църковните стени…

Снежен ураган

С шинел през рамо и с брадва на ръка тръгвам след обед надолу през букака към скрития оттатък Черни връх Добралък. Нозете ми затъват в размекнатият сняг, но това не ми пречи да преграбвам с едри крачки дългата пътека по планинския скат. Не се сящам дори да запомня някои белези край пътеката, та да не се лутам при завръщането си в случай на мъгла.

Пристигам в селото още преди залез слънце. Тукашни приятели ме посрещат, учудени, че ги посещавам посред зима. И след като преспивам край затопленото огнище в завивки от кози черги, на утрото отново потеглям в обратен път. Пренасянето на закупените продукти възлагам на познат мулетар за следващия ден. Слънчевото утро блести по каменните покриви на селото, наполовина оголени от топящия се сняг. Кой би могъл да предположи, че при такова утро ще се разрази ураган?!…

Оголената пътека по слънчевия припек прави пътуването ми съвсем леко, макар че постепенно става все по-стръмна. Никакъв белег, по който да отгатна ужаса, който ще ме настигне. Само едно малко мъгливо облаче на север се върти около връх Юрук-алан и за по-малко от четвърт час, въпреки ясното слънце, над главата ми започват да прехвръкват едри като пеперуди бели снежинки. Удивително красиво и крайно подозрително!… Оглеждам се назад, но не се решавам да се върна. Пътеката е ясна и манастирът се вижда оттатък дълбокия горист дол. Правя още стотина крачки и пред очите ми настъпва истинска снежна завеса. Навличам набърже войнишкия си шинел, нахлупвам качулката му върху главата ми, но стихията ме завърта заедно с незакопчания шинел и падам на земята. Напипвам изтърваната си секира и като засуквам качулката ниско над очите си, започвам упорито борба за изчезналата от погледа ми пътека. Назад да се върна, е немислимо. Стихията като от пробит бараж нахлува все по-яростно и ме подмята напред като перце, без да зная дали вървя по пътеката. Понякога за момент успявам да се поспра и обсъдя посоката на движението си. Само мисълта, че скоро ще стигна до буковата гора, ми дава надежда и сили да напрягам вледенените си крайници.

Когато силите ми не достигат, надавам рев, за да възбудя у себе си свръхчовешка съпротива. Тласкан от урагана, подрипвам в устрема си напред, а голият рид по полите на Черни връх, който друг път прехвърлях за по-малко от час, сега ми се струваше безкрайно дълъг, макар че стихията ме блъскаше изотзад като с мечешки лапи.

Вървя като из някаква дълбока угар по неравно напластения сняг и не губя надежда, че скоро ще стигна до букака. Но вместо буката пред мен се изпречва широка поляна, цялата превърната в снежни дюни. Заревах силно, като див звяр, та поне с рева си да превъзмогна напора на стихията, която затяга дишането ми. Чувствувам, че силите ми отпадат, и ако затъна в някоя преспа, не бих имал сили отново да се възправя. Студът сякаш преминава през дрехите ми, разголва ме и ме шиба направо върху помръзналото ми тяло. По веждите и устата ми се заледяват снежните скрежове. Крещя и вървя без всякаква посока, защото друго нищо не мога да направя. Добре, че по този хребет няма пропасти…

Бях вече към края на силите си, когато пред носа ми се изправи ствола на едър бук, след него се появява втори и навлизам в истинска букова гора. Зениците ми се разтварят свободно и започвам да марширувам, без вече стихията да ми запълва устата. Развързвам качулката си и поглеждам към върховете на букака. Там сега става нещо небивало. Бучат като стихийни морски води жилавите им клони и болезнено се преплитат едни в други. Чувството на спасен корабокрушенец изпълва ободреното ми съзнание. Но при мисълта, че отново трябва да изляза на открито и пак да водя борба със стихията, ме ужасява. Тук бих могъл колиба да си направя и дърва за огрев да си насека, нали със себе си нося наточената секира на дядо Георги. Лошото е само, че кибрит със себе си не нося, а огън по робинзоновски едва ли бих могъл да получа. Бих могъл и към Шейтаново да се спусна, вместо да се качвам по голия скат към манастира, но разстоянието до селото е много по-голямо и ако бурята продължава да бушува, мъчно през виелицата бих намерил разкривената пътека.

Дълго се колебах и въпреки радостта си, че букакът ме спаси, чувствувах се изтръпнал пред мисълта, че ще трябва отново да се боря с урагана. Облегнах гръб на един дънер и грижливо запресмятах. Колибата иска не само буен огън, но и храна, каквато тук не може да се намери, а при дядо Георги поне има царевично брашно, има дебели манастирски стени и разгорена до жар ламаринена печка. Решавам да продължа към манастира.

Пресичам пътя към Хвойна и продължавам нагоре по пътеката. Излизам от буковата гора и под прикритието на манастирската височина продължавам, но щом се показах на хребета, бурята отново ме грабна, този път право срещу лицето ми и упорито ме възпира. Сега трябва да се провирам като през воден бързей и стъпка по стъпка да превземам открития хребет към манастирската чешма. Никаква следа от пътеката, която така добре познавам, нито пък някакъв знак, че съм близо до манастира. Само тънките стебла на младия букак ми подсказват това и ми помагат хващайки се за тях, да прекрачвам стъпка по стъпка в предполагаемата посока.

Отново поемам титаническа борба. Борба на изгладнял и разбит от умора човек. До манастирската чешма стигам на четири крака. Продължавам пълзенето по нявгашната църковна пътека. Пълзя не толкова на четири крака, колкото влачейки се по корем, защото на два пъти затъвам до гърди в новообразуваните преспи. Вярата ми, че ще изпълзя последните стотина метра до манастира, е вече голяма и се опитвам отново да зарева, та дано дядо Георги ме чуе и някак да ми помогне. Това обаче не ми се отдава. Гърлото ми е засъхнало и никакъв глас не излиза от него. Взимам секирата в ръце, за да си служа с нея като с бастун, но желязото й полепва по ръката и ми причинява болка.

Най-после се докопавам до тясната дървена стълба и правя усилия да се изкача нагоре към коридора. Овъргаляното ми като ледена топка тяло задържа нозете по дъсчените стъпала, които с пързаляне ме връщат назад. Още малко усилия и аз ще бъда в коридора към дядогеоргиевата стая. Преграбвам стъпалата с помощта на раменете си, които опирам на стената. Дядо Георги отваря вратата и ме гледа като замаян. Навярно не ме е познал. Падам на пода и кучето на Георги Пощата започва да лиже лицето ми. Дядо Георги се хвърля към мене: развързва качулката ми, разкопчава шинела и мъчи с метла да избръска от тялото ми заледения сняг.

Усещам как кръвта ми започва да се възвръща, но аз съм все още безпомощен да се изправя и казвам на дядо Георги да ми направи чай. Дрехите ми са все още корави като камък и метлата не е в състояние да разкърти заледения по тях сняг. Старият хрът продължава да ближе заледените ми ръце и лице. Аз се оставям на братските му грижи и от очите ми покапват сълзи, които той също изблизва.

След половин час, когато силите ми се възвръщат, оттеглям се заедно със стария хрът в стоплената ми предварително от дядо Георги стая.

Бурята навън продължава да бумти, да дращи по стените и да сипе твърд като пясък сняг по разхлопаните стъкла на старите прозорци. Поставям още дърва в печката и първата ми работа е да проверя остатъка от захарни бучки, препечен сухар хляб и половината дузина яйца.

Ден първи от снежната блокада

Чувството, че съм спасен, продължава да ме изпълва въпреки стихийния тътен на бурята. Заспах като истински праведник, след като изпих три чаши чай с по една бучка захар и изхрускахме със стария хрът по една препечена на сухар хлебна порязаница.

Събудих се сутринта като от дълбока летаргия. Навън бурята продължаваше, а снегът безцеремонно е нахлул през разтрозите на вераносаните прозорци в стаята ми. Запалвам печката и снегът се разстапя. Разстапят се и лошите ми предчувствия.

Споменът от вчерашното ми пътешествие из снежния ураган все още ме владее. Токова премеждие не бях преживял дори и на фронта, нито пък из лилковските баири, когато като млад учител скитах през зимните виелици. Старият хрът също е доволен, че съм близо до него, и подмахвайки опашка, слага си лапите върху скутите ми.

— Не се радвай толкова, мили мой… — шепна му аз и изпитвам тревога от неспирно летящия все в една посока стихиен сняг.

Към обед бурята сякаш намаля, но снегът все в същото темпо продължава да сече диагонално край стъклата на затрупаните ми в сняг прозорци. Добре, че преди да тръгна към Добралък бях насякъл дърва, та сега мога да си сваря чай и да бъда на топло. Отново преброявам бучките захар и бройките сухарни порязаници. Оказа се, че бучките са само осем, а препечените порязаници едва четири. Отделям три порязаници и четири бучки захар за неприкосновен запас, а останалото слагам на масата за днешна дажба. Дядо Георги ми каза снощи, че имал цяла торба царевично брашно. В краен случай и с каша ще можем да преживеем.

След обед дядо Георги ми идва на гости и с разтревожено лице ме пита какви са изгледите за времето. Отговарям му, че днес е първи февруари и че дълга зима оттук нататък не може да има. Вероятно до тази вечер снегът ще престане да вали, тъй като бурята е намаляла. Дядо Георги разтревожено клати глава и без да сподели моя оптимизъм, си излиза. Не споделя моя оптимизъм и старият хрът. Веднага след като се нахранихме, той се изтегна зад печката и до вечерта не обърна очи към мен. Може би това се дължи на раната му, която е започнала да гнои.

Ден втори от снежната блокада

Снегът няма никакво намерение да пресекне. Все така нервно пробягват едрите му снежинки и от тяхната плътна завеса не може дори на метър погледът да проникне. Стария пес унило ме поглежда и от време на време проквичава. Навярно болката му от раната е твърде силна.

Лошото е, че дръвцата ми се свършиха. Тази сутрин си направих чай с последната бучка захар, а други дърва не мога да си доставя. Завивам се презглава с двете си одеяла и лежа с поглед отправен към студените тръби на печката. Дядо Георги никакъв не се обажда. Може би и той няма дърва край печката си. Все пак аз съм спокоен. Причината за това мое спокойствие е споменът ми от преживения ужас през онзи ден. Сега поне съм на закрито и то завит с две одеяла. А какво бих правил в гората, ако бях останал под импровизирана колиба? Снегът ще вали може би и тази вечер, но утре слънцето сигурно ще блесне и мрачните предчувствия на дядо Георги ще се разсеят.

Едва по тъмно дядо Георги идва в стаята ми и изплашен ме пита: Какво ще стане с нас, ако снегът продължава и утре да затрупва пътищата към манастира? Разказа ми дори случай на гладувал тук цяла седмица горски стражар пред няколко години, когато пак такъв сняг натрупал преспи до покрива на манастирската църква.

— Ще ядем царевична каша от твоето брашно и ще чакаме хубавите дни на пролетта…

— А като изядем брашното, какво ще правим тогава?

— Тогава — отговарям му с пресилена сериозност — ще постъпим като диваците, когато настъпи глад…

— А как постъпват те, когато ги налегне гладът? — запитва ме дядо Георги, вперил в мен уплашени очи.

— Изяждат първо старците си, после кучетата си и най-сетне и децата си…

Дядо Георги ме гледа с изцъклени очи и недоверчиво се усмихва. Тази подозрителна усмивка той запази до края на гостуването ми, въпреки че отново му прочетох някои новини от декемврийския брой на вестника. Нищо не ми отговори, дори и когато го замолих да направи малко топла каша от царевичното си брашно на кучето, което в този момент цяло трепереше от някаква треска.

Ден трети от снежната блокада

От вчера нищо не съм турял в устата си. Гладува заедно с мен и стария хрът. Сгънал се е в един ъгъл на стаята и все продължава да трепери. Когато го повикам, извръща виновни очи към мен и пак ги притваря. Нямам дърва, нито вода, за да промия раната, която престанах да мажа с йод. Гнойта обхваща и здравата кожа около нарастващата рана. Ножът на Пощата изглежда е проникнал дълбоко във вратните му жили. Снежната виелица неотстъпно продължава все в същото темпо и навярно из манастирския двор са се образували огромни преспи.

Напразно разчитам на царевичното брашно на дядо Георги. Потропах към обед на вратата му, но той с дрезгав глас ми отвърна:

— Болен съм и не мога да стана да ти отворя…

Очевидно моята снощна шега за старците и глада на диваците му е подействувала твърде сериозно.

Ден четвърти от снежната блокада

Коварен старец се оказа дядо Георги. Искам му секирата, за да нацепя един забравен пън до стълбището, а той се смълчава и едва ми отговаря:

— Болен съм, не мога да ти отворя…

Всъщност за какво ми е тази секира, когато силите ми са толкова отпаднали, че мъчно бих разсякъл този възлест пън, а от стълбището навън не може дори крачка да се направи. Снегът е нахлул през всички процепи на стария манастир и неуморно засипва около изходите все по-големи преспи.

Днес и водата от стомната ми се свърши и за да наквася пропуканите си устни, трябва да лижа пръхкав сняг. Започвам и аз да губя надежда, че ще мога да се измъкна през натрупаните преспи, когато слънцето отново блесне.

Все пак аз пазя четирите бучки захар и две препечени порязаници хляб, както и три яйца, за да се нахраня, когато реша да тръгна през преспите към Шейтаново. Лежа обвит като какавида в двете си одеяла и от време на време ставам, за да правя лека гимнастика. И старият пес все по-рядко потръпва и на повикванията ми не отваря очи. Навярно някаква зараза е проникнала от ножа в раната му и немощното му тяло напразно се бори, за да я надвие.

Лежа с часове неподвижен и в главата ми нахлуват неприятни спомени от близкото ми минало, когато пак така похлупен с войнишки шинел се гърчех в каменистия окоп, изчакващ спирането на жестоката неприятелска бомбардировка, с надежда че неприятелят не ще предприеме и днес отблъснатата му вчерашна атака. И тогава по тялото ми пробягваха същите коварни тръпки, каквито и днес ме разлюшкват. И тогава исках да си го обясня, че те идват не от някакъв страх, а от височината от две хиляди и петстотин метра на каймакчаланската чука. Не исках да се призная за уплашен, въпреки че за пръв път участвувах в такава кървава драма.

— Не, тук не е Каймак-чалан. Няма около мен обезобразени трупове и занемели другари, няма и чувството на отговорност пред безчовечния военен закон. Не тръпна и пред мисълта, че оттатък завоя на р.Черна малолетният ми още брат е подложен на същата канонада, която превръща човешки колони в каша, без някой да помисли за тяхното погребение…

Обръщам очи към диагоналния устрем на снежните парцали, които за момент ми се струват весели пеперуди и не са в състояние да смутят моя войнишки дух.

Нека си валят. Торбата с царевично брашно няма да се стопи. Все ще намеря начин да увещая дядо Георги да свари един качамак.

Духът ми неочаквано се повишава и ставам от леглото си, за да споделя настроението си с четириногия си съквартирант…

Бедният пес!… На повикването ми едва извръща глава и ме поглежда с умолителни очи. Може би той ме моли да не го безпокоя в последните му минути…

Размислям с какво бих могъл да му помогна, когато от досегашното йодово лечение нищо не излезе. Нищо друго освен да затопля вода и да промия раната му с хладка вода. Но в стаята ми освен няколко трески нищо друго няма. Все пак решавам да затопля вода. С тези последни трески запалвам печката и загребвам от прозореца шепи сняг. Треските обаче бързо изгарят, а снегът не може да се разтопи дори. Допълвам огъня с декемврийския брой на вестника ми и започвам трескаво да търся из джобовете си разни стари ръкописи, приятелски писма, билети от театрални представления и всичко друго, което като ненужно може да се изгори. Огнената стихия безжалостно изгълта и един неотпечатан още критически очерк за една театрална премиера, но въпреки всичко снегът остана неразтопен и аз скръстих безпомощно ръце. Старият хрът любопитно ме наблюдава. Най-после кипнал от гняв, ритнах безучастната си печка и отново се увих в двете си одеяла.

Привечер старият пес започна тъжно да проквичава, предусещайки навярно близката си кончина. Станах от леглото си и започнах нежно да му се отзовавам. Напразно го окуражавах с най-сърдечни думи. Да знаех поне кръщелното му име, може би щях да му стана по-симпатичен. Изреждах всички кучешки имена с най-умалителен тон, но загасващите очи на хръта с нищо не даваха вид, че съм сполучил. Най-после той обтегна предните си крака, изхърка и повече не отвори зеници.

Било е писано на моя беден четириног съквартирант в манастирската стая да свърши земните си дни.

Отново отворих прозореца и както му подобава като истински труженик в планинския лов, подхвърлих го в меките като пух снежни вълни.

Затворих прозореца и едва сега забелязах, че снежинките са променили диагонала на своето летене. Станали са и по-ситни, при това не летят така бърже. Значи ще имаме промяна на времето. С разтуптяно сърце се отправих към стаята на дядо Георги, заставам пред вратата му с вярата, че поне сега ще ме нагости качамак.

Съобщавам му благата вест, че времето се променя и утре навярно ще имаме хубаво време, но дядо Георги и този път пак ми отговори със своето:

Болен съм и не мога да стана…

Разгневен, ритвам вратата му, връщам се в стаята си и с просълзени очи отново се тръшвам върху леденото си легло. Прави са диваците, като започват при глад със старците. Трябваше още на втория ден да щурмувам стаята му и да се подкрепя с качамак. Сега той навярно се храни до насита, и ми се надсмива. Отново се изправям на нозе, за да обсъдя какво да предприема и оставам като прикован от картината, която ми открива вечерното слънце. Закрепвам разлюлените си от гняв и слабост нозе и не откъсвам очи от необикновения пейзаж към близките и далечни хребети, огрени от оранжевите лъчи на залязващото слънце.

Как бих се радвал на такава зимна картина, ако нозете ми не трепереха и ако разполагах със ски, които да ме изведат от тези снежни грамади, които са затрупали църквата до половина и са превърнали младия борикаж на стадо снеговити руна. Няма граници между поляни и борикажи, нито пък негде се вижда из хоризонта черна точка, всичко, догдето окото вижда, представлява една безкрайна белота, отбляскваща пъстрите лъчи на залязващото слънце.

Бедният хрът… Може би трябваше той да стане изкупителна жертва, за да настъпи щастливата промяна. Иди сетне, че не вярвай в легендите за зазиданите невести и погребаните братя…

Слънцето бавно прибира оцветените си лъчи и по тлъстите гънки на снежните преспи сенките на нощта неумолимо закриват преспи и хоризонти. Правя усилие да заспя, но изгладнелият ми организъм нервно реагира. Обмислям начин как да се добера до брашното на дядо Георги, но и за това не намирам у себе си достатъчно сили. Най-после решавам да разбия една от дъските на леглото ми и с нея да разтопя сняг и си сваря чай, в който ще наквася една от препечените си порязаници, и да се подготвя за евентуално утрешно пътешествие.

Намислено — сторено!… Печката отново бумти и с чувство на богат човек сядам на трапезата си пред бучка захар, сварено яйце и една натопена в чай порязаница.

Организмът ми се пробужда към одобрителни размишления и лягам с мисли за малките горски животни, които сега са останали без всякаква храна, изнемогващи и затрупани в коренищата.

Мисля и за Георги Пощата, който навярно е заварен от урагана в дъното на безизходния Пепелаш и редом със своя одърпан оръженосец се гушат един до друг в изчакване на края на снежния потоп. А близо до тях навярно рунтавата баба меца спокойно спи своя летаргичен сън.

Ден пети от снежната блокада

Сега вече съм вън от всякаква опасност. Мисълта дори, че съм бил застрашен от глад и простуда, ми се струва чудновата. А това беше само преди няколко часа, когато потънал в пот и изтощен едва се промъквах през снежните преспи, все още невярващ, че ще достигна някакъв населен пункт.

Сега под прозореца на хотелската ми стая бумти пълноводна река Чая и край запалената печка съхнат потните ми дрехи. След един час ще направя и минерална баня в лековитата Нареченска баня, а след това ще вечерям в ресторанта при богато меню.

Намирам се на самото шосе при прочутите Нареченски бани. Тук няма нито следа от сняг. Февруарското слънце припича и само по върховете на скалистия Люти дол се белеят ивици от пресен сняг.

Наистина не бяха ли преживените последни четири дена само един кошмарен сън?… Къде останаха тръпните часове на борба с урагана и после снежната блокада в манастирската стая?…

Дори и когато стигнах в кръчмата на с. Шейтаново, все още не ми се вярваше, че съм се измъкнал. Може би защото кръчмарят ме погледна така подозрително, сякаш имаше намерение да ме посочи на общинската власт като опасен за селото човек.

Сега съм далече от всички тези животински страхове и мога с господарски тон да си поръчвам отопление, колкото си искам. Прислугата ми носи грамада от нарязани дърва.

Тук не е нужно да се увещават хората, за да ти бъдат полезни. Всяко благо е постижимо, щом в джоба си имаш пари. Радват ме и ме ласкаят чуждите грижи към моята особа, макар че сметката ми едва достига за пътни до Асеновград.

Връщам се от баня, вечерям в ресторанта и се затварям в отоплената си стая. Отново преживявам рисковете на спускането ми от задния изход на манастира през преспи, които изцяло ме закриват, пълзенето ми по корем надолу из стръмнината и промушването ми между дънерите на гората, за да избягвам натрупания по шейтановската пътека дълбок сняг.

Все пак аз се реших да вървя. Красотата на пейзажа не задържаше нито вниманието ми, нито хода ми. Напротив плашеше ме със своето хладно безучастие. Дори и блесналото по снега слънце ме дразнеше със своята ослепителна белота. Всичко бе люшнато в разкривените линии на снежните грамади, а манастирската църква изглеждаше като разнебитен кораб, затънал в пясъчна дюна.

Обаждам се на дядо Георги, че тръгвам, и без повече да искам от него каквото и да е, нагазвам из снега. Изминавам двадесетина крачи и отчаянието отново ме обхваща. Но и да се върна, нищо добро не ме очаква. Продължавам, като на всеки десетина крачки се спирам да си отдъхна. От прозореца на манастира дядо Георги ми се обажда и след малко виждам старческата му фигура да се провира из очертаната следа на разбития от мен сняг.

— Защо ме оставяш сам? — тревожно ме запитва дядо Георги и ме гледа с насълзени очи.

Поглеждам го с животинско равнодушие и продължавам крачка по крачка, без дума да му продумам. На всеки няколко крачки аз лягам от изтощение, цял облян в пот и дишам като пребито животно, а дядо Георги мълчаливо ме потупва. Неговата близост не ми внушава някаква смелост. Напротив, изпитвам желание да го прогоня и сам да дълбая снежната си катакомба. Дърветата, които заобикалям, сякаш ме гледат с тъпо равнодушие. Равнодушни са и кривите линии на родопските хоризонти, които плътният сняг е изгладил и превърнал в театрални проспекти.

Снежната покривка бавно, но все по-чувствително намалява своята дебелина. Но и силите ми все повече ме изоставят. При всяко полягване в снега губя съзнание и дядо Георги, който неотлъчно ме следва, все по-грубо ме побутва. Очите ми едва различават дърветата от скалите, а хоризонтът ми се струва мираж. Клатушкам се като епилептик из кална локва и устата ми несвързано изричат проклятие по адрес на този, комуто е хрумнало на такъв връх манастир да изгражда.

Разсичам с колене изтънелия вече сняг и неочаквано виждам пред себе си пръхкавия сняг разбит от другиго. Сторена преди мене пъртина?… Или се връщам?… Изтръпвам пред мисълта, че съм вървял в кръг. Спирам се да разуча движението си и се досещам, че тези стъпки от цървули навярно са направени от Георги Пощата. Светлина проблясва пред очите ми. Значи той е бил в село по време на урагана и сега е тръгнал към манастира, за да си прибере кучето. Забравям омразата си към дядо Георги и любезно му обяснявам, че Пощата е тръгнал към манастира през другата страна на манастирския връх. Дядо Георги цъка с език и не знае какво да ми отговори. Старческите му очи гузно ме гледат и неочаквано ме запитва:

— Ами ти защо не си взел със себе си неговото куче?

— Изядох го… — отговарям и хладнокръвно го гледам.

— Как така си го изял? — провикна се старецът и ме гледа смаяно.

— Ако ти не беше болен, дядо Георги, първо тебе трябваше да изям, но се страхувах да не се отровя…

— Мене?!…

Набръчканото му като печена ябълка старческо лице и потъналата му в пот шия възбуждат у мене само състрадание и затова му се усмихвам снизходително.

Може би и той има свое право. Логиката на старостта е нещо съвсем друго от моята младост. Аз съм млад и мога да издържа, както издържах, глада, но неговото малокръвно старческо тяло навярно не би изтраяло дори и седмица без храна. При това дядо Георги не е длъжен да храни човек, дошъл за развлечение в манастира!…

Дядо Георги също ми се усмихна. Набръчканата му усмивка от само себе си е смешна. Не мога да се сдържа и започвам на глас да се смея. Смея се и го тупам по кокалестото му рамо. Заснежените балкани също ми се усмихват. Може би защото вече сме на километър от с. Шейтаново.

Само дърветата, прегърбени от непосилната си тежест, се притискат едно о друго като подплашено стадо. Дядо Георги сваля от гръб окърпената си торбичка и от нея вади парче студен качамак и няколко бучки захар. Разделяме всичко по братски и отново продължаваме.

Сега по разбития от Пощата сняг леко се върви. Свалям потния си шинел и преграбвам стръмнината с едри крачки. Свалям шапката и като поздравявам заснежените родопски хоризонти, сърдечно им обещавам, че ако съм жив и здрав, догодина пак ще зимувам в манастира…